Анатолий Рибаков
Децата на Арбат (1)

1.

Най-големият жилищен блок на Арбат се намира между уличките „Николский“ и „Денежний“, сега те се казват „Плотников“ и „Веснин“. Трите осеметажни сгради са подредени в плътна колона, фасадата на първата е облицована с бели гледжосани плочки. Накачени са табелки: „Ажурпико“, „Лекувам от заекване“, „Венерически и пикочно полови болести“… Ниски тунели, облицовани по ъглите с ламарина, съединяват двата дълбоки двора.

Саша Панкратов излезе от къщи и сви наляво — към Смоленския площад. Пред кино „Арбатский Арс“ вече се разхождаха по двойки момичета, момичета от Арбат и Дорогомилово, момичета от Плюшчиха, с небрежно вдигнати яки на палтата, с начервени устни, с подвити клепки, очите им — пълни с очакване, на вратлетата — пъстри шалчета — последната есенна арбатска мода. Прожекцията беше свършила, изходът за зрителите беше през двора, тясната външна врата едва процеждаше тълпата, а на туй отгоре отпред весело се мотаеше групичка момчетии — вечните владетели на тези места.

Арбатският ден беше на свършване. По платното, асфалтирано по краищата, но още с павета между трамвайните релси, се носеха, изпреварвайки каруците, първите съветски автомобили ГАЗ и АМО. Трамваите излизаха от депото с по един, че и с по два прикачени вагона — безнадежден опит да бъдат задоволени транспортните нужди на огромния град. А под земята вече се строеше първата линия на метрото и на Смоленския площад над шахтата стърчеше дървена кула.

Катя чакаше Саша на Девиче поле, пред клуба на завод „Каучук“, скулесто сивооко степно девойче с пуловер от дебела селска вълна. Лъхна му на вино.

— С момичетата си пийнахме червено. Ами за тебе няма ли празник?

— Какъв празник?

— Какъв… Покров Богородичен.

— А…

— А я…

— Къде ще идем?

— Къде… У една моя приятелка.

— Какво да вземем?

— Там има за хапване. Купи водка.

По „Болшой Савинский“, покрай старите работнически общежития, откъдето долитаха пиянски гласове, нестройни песни, звуци на хармоника и грамофон, после по тясната пътечка между дървените фабрични стобори те слязоха до крайбрежната улица. Отляво — широките прозорци на фабриките „Свердлов“ и „Ливерс“, отдясно — Москва река, отпред — стените на Новодевичия манастир и металните решетки на моста на Обиколната железница, а по-нататък — блата и ливади, Кочки и Лужники…

— Къде ме водиш? — попита Саша.

— Къде, та къде… Върви сега, канят ли те, яж…

Той я прегърна през рамото, тя се опита да махне ръката му.

— Имай малко търпение.

Саша още по-силно стисна рамото й.

— Не се бунтувай.

Четириетажната неизмазана сграда стоеше малко встрани от останалите. Те минаха по дълъг коридор, слабо осветен, с безброй врати от двете страни. Пред последната врата Катя каза:

— Тук е приятелят на Маруся… Не задавай въпроси.

На дивана, с лице към стената, спеше мъж, до прозореца бяха застанали десетина-единайсет годишни момче и момиче, те погледнаха към вратата, поздравиха Катя. Пред кухненската масичка в ъгъла, до мивката, шеташе дребничка жена, много по-възрастна от Катя, с миловидно добродушно лице. Именно тя беше Маруся.

— Откога ви чакаме, вече си мислехме, че няма да дойдете — каза тя, докато си бършеше ръцете и сваляше престилката, — рекохме си, веселят се някъде… Ставайте, Василий Петрович, гостите дойдоха.

Мъжът стана, слаб, мрачен, приглади рядката си коса, прокара длан по лицето си, като да отпъди дрямката. Яката на ризата му се бе поомачкала, възелът на вратовръзката бе разхлабен.

— Млиновете изстинаха. — Маруся вдигна месала от наредените на масата ръжени млинове. — Този е със соя, този е с картофи, а оня — със зеле. Тома, дай чиниите.

Момиченцето сложи чинии на масата. Катя си свали жакета, извади от бюфета ножове и вилици, веднага занарежда трапезата, знаеше кое къде е, явно много пъти бе идвала тук.

— Я поразтреби малко! — нареди тя на Маруся.

— Поуспахме се следобед — заоправдава се Маруся, зараздига дрехите от облегалките на столовете — и децата са рязали някакви хартии, събери хартийките, Витя.

Пълзейки по пода, момчето събра хартиените изрезки.

Василий Петрович се изми на мивката, постегна си вратовръзката.

Маруся отряза на децата по парче от всеки млин и им ги сложи на перваза.

— Яжте!

Василий Петрович наля водка в чашите.

— Честит ни празник!

— Ще се срещнем под масата! — Катя погледна поред всички, освен Саша. За пръв път го водеше у свои познати, тук пиеше водка, а с него бе пила само червено вино.

— Какво черноочко си си хванала! — весело избъбри Маруся, като кимна към Саша.

— Черноочко и къдрокосичко — засмя се Катя.

— На млади години косата се къдри, на стари капе — прогласи Василий Петрович и пак взе бутилката. Сега не изглеждаше мрачен на Саша, в неговата разговорливост се чувствуваше желание познанството им да се укрепи. И Маруся ги гледаше дружелюбно, разбиращо.

На Саша му харесваше покровителството на Маруся, харесваше му този дом в покрайнините, песните и хармониката зад стената.

— Ама защо не ядете? — попита Маруся.

— Ям, благодаря, хубави са ви млиновете.

— То да имаше от какво, къде по-хубави щяха да бъдат — щото и мая не се намира. Пак добре, че Василий Петрович донесе.

Василий Петрович сериозно рече нещо по повод маята.

Децата поискаха още млин.

Маруся им отряза по още едно парче.

— Да не мислите, че само за вас съм ги правила?! Вашият гуляй свърши, хайде да се миете!

Тя вдигна постелите им и ги занесе при съседката. Децата отидоха да си лягат. После се надигна и Василий Петрович. Маруся тръгна да го изпрати. На излизане каза на Катя:

— Чист чаршаф си вземи от гардероба.

— За какво й е този човек? — попита Саша, когато вратата след Маруся се затвори.

— Мъжът й се крие, да не го хване за издръжка, иди, че го търси, пък нали трябва да се живее.

— Пред децата?

— По-добре ли е да гладуват?

— Стар е.

— И тя не е млада.

— Ами защо не се ожени за нея?

Тя го погледна изпод вежди.

— А ти защо не се ожениш за мен?

— Искаш да се омъжиш ли?

— Дали искам… Хайде стига! Дай да си лягаме.

И това беше необичайно. Инак той винаги трябваше дълго да настоява, за да я има, сякаш се срещаха за пръв път, а сега тя сама приготвяше леглото, сама се събличаше. Само дето каза:

— Угаси лампата.

После зарови пръсти в косата му…

— Ти си силен, сигурно момите те обичат, само че не внимаваш много. — Тя се наведе над него, надникна в очите му. — Не те ли е страх, че ще ти родя едно черноочко бебе?

Рано или късно това трябваше да се случи. Какво тогава, ще направи аборт, нито на него, нито на нея им трябва дете.

— Бременна ли си?

Тя свря глава в рамото му, притисна се до него, сякаш търсеше защита от злочестините и несгодите в живота си.

Какво знае той за нея? Къде живее? У леля си? В общежитие? Или в стая под наем? Аборт! Какво ще каже вкъщи, какво медицинско ще представи в работата си? Ами ако е пропуснала срока? Къде ще се дене с детето?

— Ако си загазила, роди го, ще се оженим.

Без да повдига глава, тя попита:

— Ами как ще го кръстим?

— Ще решим, има много време.

Тя пак се засмя, отдръпна се.

— Няма да се ожениш ти за мене, пък и аз не искам. На колко си години? На двайсет и две? Ето, хем съм и по-голяма. Ти си образован, а аз? Учих до шести клас… Ще се омъжа, само че не за тебе.

— Ами за кого? Интересно.

— Интересно било… Имам едно момче от наше село.

— Къде е той?

— Къде, къде… На Урал, ще дойде и ще ме вземе.

— Какво работи?

— Какво… Механик е.

— Отдавна ли го познаваш?

— Нали ти казах, от едно село сме.

— Ами защо досега не се е оженил за тебе?

— Не се беше налудувал, затова.

— А сега налудувал ли се е?

— Сега вече е на трийсет. Знаеш ли какви госпожици го обикаляха…

— Обичаш ли го?

— Ами обичам го…

— А защо ходиш с мене?

— Е, защо, та защо… И на мене ми се живее. Я стига си ме разпитвал като в милиция!

— Ама кога пристига той?

— Утре.

— И вече няма ли да се видим с тебе?

— На сватба ли да те каня?… Яко момче е, ако те фрасне и без тебе.

— Абе то не се знае.

— Де, де.

— Но нали си бременна.

— Кой ти каза?

— Ти ми каза.

— Нищо не съм ти казвала. Измисляш си.

На вратата тихичко се почука. Катя отвори на Маруся и пак си легна.

— Изпратих го — Маруся запали лампата, — ще пиете ли чай?

Саша се пресегна за панталона си.

— Какво така? — каза Маруся. — Не се притеснявайте.

— Той е срамежлив — позасмя се Катя, — срамува се да ходи с мене — иска да се женим.

— Женитбата е лесна работа — каза Маруся, — и разводът е лесна.

Саша си сипа в чашата останалата водка, хапна и от млина. Като помисли човек, би трябвало да е благодарен на Катя, задето всичко свърши благополучно. Този механик сигурно наистина съществува, но не това е най важното. Важното е, че тя пак си прави шеги с него, а той се хваща, глупчото. Саша стана.

— Къде тръгна? — попита Катя.

— Ще се прибирам.

— Ама защо, моля ви се — разтревожи се Маруся, — спете тук, сутринта ще си идете, а аз ще пренощувам у съседите, на никого не пречите.

— Трябва да си вървя.

Катя го загледа мрачно.

— Ще улучиш ли пътя?

— Няма да се загубя.

Тя го привлече към себе си.

— Остани.

— Ще тръгвам. Всичко хубаво.

 

Все пак е добро момиче! Жалко, разбира се. И ако не му се обади, никога вече няма да се видят: той не й знае адреса, тя не си го дава — „Леля ще ми вдигне скандал“, дори не казва в коя фабрика работи: „Ще киснеш пред портала.“

По-рано от време на време му се обаждаше от автомат, отиваха на кино или в парка, после се свираха из потайните кътчета на Нескучний сад. Брезентовите шезлонги се белееха на луната, Катя се извръщаше. „Я го виж ти… Какво така се натискаш…“ А после се прилепваше до него, устните й бяха сухи, изпръхнали, ровеше с грапави пръсти косата му.

— Първия път те помислих за циганин. До нашето село веднъж беше спрял цигански катун, и те бяха такива черни. Само че твоята кожа е гладка.

Лете, когато майка му отиваше при сестра си на вилата, тя идваше у тях, очите й бяха гневни, стесняваше се от жените, насядали пред входа. „Като ме зяпнаха! Никога вече няма да дойда.“

Когато се обаждаше, обикновено мълчеше, после затваряше телефона, отново набираше…

— Катя, ти ли си?

— Ами аз съм…

— Защо мълчеше?

— Изобщо не съм ти звъняла…

— Искаш ли да се видим?

— Че къде да се видим?…

— Пред парка?

— Какви ги измисляш… Ела на Девичка…

— В шест, в седем?

— Ха, в шест, как пък не съм се затърчала…

Сега Саша си припомняше всичко това, очакваше тя да му се обади. На другия ден му се прииска по-рано да се прибере от института — дали няма да се обади. Но остана да прави стенвестника за октомврийските празници. А после го извикаха на заседание на партийното бюро.

 

До вратата нямаше свободни места. Саша се промъкна между редовете столове, препъвайки се в гъсто насядалите хора, с което предизвика недоволния поглед на Баулин, секретаря на партийното бюро, русокос здравеняк с обло, простодушно, упорито лице, с широки гърди, опънали синята му сатенена рубашка, закопчана на късия врат с две бели копченца. След като проследи как Саша седна в ъгъла, Баулин отново се обърна към Криворучко.

— Именно вие, Криворучко, провалихте строителството на общежитията. Обективните причини никого не интересуват! Фондовете били прехвърлени на ударните строежи? Вие отговаряте не за Магнитка, а за института. Защо не ни предупредихте, че сроковете са нереални? Вие сте двайсет години член на партията!… За миналите ви заслуги поклон до земята, но за грешките ще ви кастрим.

Тонът на Баулин изненада Саша. Студентите изпитваха страхопочитание към заместник директора Криворучко. В института се говореше за знаменитата му военна биография: до ден днешен той носеше гимнастьорка, брич и ботуши. Този попрегърбен мъж е дълъг оклюман нос, с торбички под очите никога никого не заговаряше, дори на поздрав обикновено отговаряше само с кимване.

Криворучко се бе подпрял с ръка на облегалката на стола. Саша видя, че пръстите му треперят. Слабостта у човек, винаги така страховит, изглеждаше жалка. Но материали за строителството наистина не им даваха. А сега никой не иска да мисли за това. Само Янсон, деканът на факултета, в който учеше Саша, невъзмутим латиш, примирително се обърна към директорката на института Глинска:

— Защо да не определим нов срок?

— Какъв срок?! — със зловещо добродушие попита Баулин.

Глинска мълчеше. Седеше с наскърбения вид на човек, с когото са си направили лоша шега с тоя некадърен заместник. Стана Лозгачов, висок, самодоволен, театрално вдигна ръце.

— Нима и лопатите са изпратили на Магнитка? И студентите са ровили с пръсти замръзналата земя? Ето го тук комсорга на групата, да каже как са работили без лопати.

Баулин с любопитство погледна Саша. Саша стана.

— Не сме работили без лопати. Само веднъж складът се оказа затворен. После се върна склададжията и ни даде лопати.

— Дълго ли чакахте? — без да повдигне глава, попита Криворучко.

— Десетина минути.

Лозгачов, който така несполучливо бе призовал Саша за свидетел, укорно поклати глава, сякаш тази грешка не беше негова, а на Саша.

— И всичко потръгна, така ли? — криво се позасмя Баулин.

— Потръгна — отговори Саша.

— А колко време работихте и колко стояхте?

— Та нали нямаше материали?

— Ти откъде знаеш това?

— Всички го знаят.

— Не е хубаво да адвокатствуваш, Панкратов — строго натърти Баулин, — не е уместно!

Като внимаваха да не поглеждат Криворучко, членовете на бюрото гласуваха за изключването му от партията. Въздържа се само Янсон.

Още по-прегърбен, Криворучко излезе от стаята.

— Постъпило е заявление от доцент Азизян — съобщи Баулин и погледна Саша, сякаш питаше: Какво ще кажеш сега, Панкратов?

Азизян водеше в групата на Саша основи на социалистическата счетоводна отчетност. Ала говореше не за отчетността, дори не за нейните основи, а за хората, които извращават тези основи. Саша направо му каза, че не е зле да им даде представа за счетоводството като такова. Азизян, къдрокосичък хитър пройдоха, тогава се засмя. А сега обвиняваше Саша, че се е изказал против марксисткото обосноваване на науката за отчетността.

— Така ли беше? — Баулин загледа Саша със студени сини очи.

— Не съм казал, че не ни трябва теорията. Казах, че не сме получили знания по счетоводство.

— Партийността на науката не те ли интересува?

— Интересува ме. Конкретните знания също.

— Между партийността и конкретността има разлика, така ли?

Отново се надигна Лозгачов.

— Е, другари… Когато открито се проповядва аполитичността на науката… И друго: Панкратов се опита да натрапи на партийното бюро своето особено мнение за Криворучко, перчеше се като представител на широките студентски маси. Но кого всъщност представлявате тук вие, Панкратов?

Янсон седеше мрачен, барабанеше с дебелите си пръсти по претъпканата си чанта.

Глинска се обърна към Баулин.

— Бихме могли да предоставим на комсомолската организация… — В гласа й звучеше умората на високопоставена личност: Въпросът е дребен, фигурата на студента е незначителна.

Лозгачов погледна Баулин, струваше му се, че той трябва да е недоволен от предложението на Глинска.

— Партийното бюро не бива да остава встрани…

Тази непредпазлива дума реши всичко.

— Никой не остава встрани — навъси се Баулин, — но си има ред. Комсомолът да обсъди положението. Да видим каква е политическата му зрелост.

 

На закачалката висеше кафяво кожено палто… Вуйчо Марк!

— По разходки, а?…

Саша целуна Марк по гладко избръснатата буза. Марк миришеше на хубав тютюн за лула, на мек одеколон, „уютни ергенски миризми“, както казваше майка му. Марк изглеждаше по-възрастен от своите трийсет и пет години — пълничък оплешивяващ веселяк. И само острият поглед зад жълтеникавите стъкла на очилата издаваше желязната воля на този човек, един от командуващите армията на промишлеността, почти легендарен като своя гигантски строеж на изток — новата металургична база на Съветския съюз, недостъпна за авиацията на врага, стратегическия тил на пролетарската държава…

— Мислех, че няма да те дочакам, рекох си, останал е някъде за през нощта…

— Саша винаги се прибира вкъщи — каза майка му.

На масата имаше червено вино, хубав розов салам, шпроти, „турски хлебчета“ — лакомствата, които Марк донасяше всеки път. Беше сложен и традиционният мамин млин, който тя печеше в „чудото“. Явно Марк беше успял да я предупреди, че пристига.

— Ще поостанеш ли? — попита Саша.

— Днес пристигнах, утре си тръгвам.

— Извикал го е Сталин — каза майка му.

Тя се гордееше с брат си, гордееше се със сина си, нямаше с какво друго да се гордее — самотна жена, изоставена от мъжа си, дребничка, пълничка, с още красиво бяло лице и гъста чуплива побеляла коса.

Марк посочи оставения на дивана пакет.

— Развий го.

Софя Александровна се помъчи да развърже възела.

— Я дай на мене!

Саша отряза канапа с нож. Марк бе донесъл на сестра си плат за палто и пухен шал. На Саша — костюм от тъмносиньо английско сукно. Поомачканото сако му седеше чудесно.

— Като излято — одобри го Софя Александровна, — благодаря ти, Марк, нямаше какво да облече.

Саша с удоволствие се разглеждаше в огледалото. Марк винаги му подаряваше точно каквото му беше нужно. Като дете веднъж го заведе при обущаря и той уши на Саша високи хромови ботуши, никой нямаше такива, нито в двора им, нито в училище, тогава той много се гордя с ботушите и досега помнеше миризмата им, не бе забравил и миризмата на кожа и катран в стайчето на обущаря.

Тази вечер на няколко пъти търсиха Марк по телефона. С нисък властен глас той даваше нареждания за фондове, лимити, ешелони, предупреди, че ще нощува на Арбат, и заръча да му пратят кола в осем сутринта. Когато се върна в стаята, Марк погледна бутилката.

— Охо!

— Пий, другарю, дорде ти се пие, на живота мъките залей! — запя Саша любимата песен на Марк. Отдавна, още хлапе, я беше чул от него.

— Тихо, о, тихо, стига грижи в тази нощ — подхвана Марк, — така ли беше?

— Точно така! — Саша отново запя:

Утре, може би в този час

тук ще пристигне Чека,

може би тъкмо в този час

ще разстреляме Колчак…

Беше наследил гласа и слуха на майка си, навремето я бяха канили да пее в радиото, но баща му не я пусна.

Утре, може би в този час

другари ще ни посетят,

може би тъкмо в този час

на разстрел ще ни изведат.^[1]

— Хубава песен — каза Марк.

— Само че вие я пеете лошо — обади се Софя Александровна, — като хор от слепци.

— Дует от слепци — разсмя се Марк.

Постлаха му на дивана, Саша легна на походното легло.

Марк си свали сакото, тирантите, ризата и като остана по долна фланелка, обточена по врата и ръкавите с тясна небесносиня шевица, отиде в банята.

Саша го очакваше легнал, с ръце зад главата…

След заседанието, на слизане по стълбата Янсон го потупа по рамото. Този единствен мил и ободряващ жест само подчерта самотата, която изпитваше Саша. Другите се правеха, че бързат — кой за вкъщи, кой за стола. По пътя към трамвайната спирка, по разкаляната улица в разкопаното предградие го задмина черна лека кола. Глинска седеше на предната седалка и извърнала глава, говореше нещо на седналите отзад. И този разговор на хората, които префучаха наблизо, без да го забележат и без да се сетят за него, отново пробуди усещането за самота, за несправедлива отритнатост.

Саша познаваше Глинска още от училище, беше я виждал на заседанията на родителския комитет, с нейния син Ян бяха в една паралелка — мрачно, неразговорливо момче, което се интересуваше само от алпинизъм. Тя беше съпруга на функционер от Коминтерна, полският акцент придаваше на категоричните й изказвания оттенък на неестественост. И все пак беше си мислил, че Глинска няма да мълчи на заседанието, беше отговорна за общежитията не по-малко от Криворучко. А тя си замълча.

Върна се Марк — окъпан, свеж, извади от пътната си чанта одеколон, натърка лицето си, легна на дивана, повъртя се, докато се намести удобно, свали си очилата и късогледо потърси къде да ги сложи.

Известно време лежаха мълчаливо, после Саша попита:

— Защо те е извикал Сталин?

— Извика ме не лично Сталин, извикаха ме да ми предадат негово указание.

— Казват, че бил нисък на ръст.

— Като мене и тебе.

— А на трибуната изглежда висок.

— Да.

— Когато празнувахме неговата петдесетгодишнина — каза Саша, — не ми хареса отговорът му на поздравите, беше нещо от рода на „партията ме роди по свой образ и подобие“…

— Искаше да каже, че поздравите се отнасят за партията, а не за него лично.

— Вярно ли е, че Ленин е писал, че Сталин е груб и нелоялен?

— Ти откъде знаеш?

— Има ли значение… Знам. Писал е, нали?!

— Това са дълбоко лични качества — каза Марк, — те не са най-важното. Най-важното е политическата линия.

— Но може ли тези неща да се делят? — възрази Саша, който в този момент си спомни за Баулин и Лозгачов.

— Съмняваш ли се в това?

— Някак не съм се замислял. Защото и аз съм за Сталин. Но бих искал славословията да са по-малко — дразнят ухото.

— Когато едно нещо е неразбираемо, това не означава, че е неправилно — отговори Марк, — вярвай в партията, в нейната мъдрост. Започват строги времена.

Саша тъжно се позасмя.

— Днес ги изпитах на гърба си.

Той разказа за заседанието на партийното бюро.

— Счетоводството ли?! Тъкмо този ли е принципният въпрос, по който…

— А, виж какво! Принципния въпрос можеш да го очакваш цял живот…

— Нетактично е да започваш пререкания в аудиторията.

— Обвиняват ме не в нетактичност, а в аполитичност. И настояват да си го призная, разбираш ли?

— Ако си сгрешил, защо да не си признаеш.

— А, не, ще имат много здраве. Какво да си признавам? Фалшиво!

— Още ли Глинска ви е директорка?

— Да.

— Тя присъствува ли на заседанието?

— Присъствува.