Борис Стругацки
Безсилните на този свят (6)

Глава шеста
Декември. Същият четвъртък
Григорий Петелин, по прякор Ядозуб

Когато Вадим млъкна, Гриша-Ядозуб известно време продължи да стои до прозореца и да гледа навън. Там нямаше нищо интересно — някакви хищни костеливи мъже в бандитски плетени шапки разтоварваха от камион огромни кубични кутии. Би било много по-интересно да се наблюдава Вадим: сгряващо душата зрелище на напълно унищожено човече. Унило и коленопреклонно. Смачкано. Но естетически бе по-правилно да стои така: с гръб, без да го гледа и дори без да го вижда. В това имаше нещо „драматургично“. Той попита (все още без да се обръща):

— И какво искаш от мен?

— Не зная — каза Вадим тъжно. — Чукам на всички врати. Нямам избор.

— И все пак? С какво мога да ти помогна? Аз съм слаб и болен човек.

— Стига, Гришка. Всички отдавна знаят.

— Какво именно знаят? Какво конкретно могат да знаят?

— Е, ако не знаят, поне се досещат.

— Според мен ние с теб никога не сме били кой знае какви приятели — каза Ядозуб. — Или греша?

— Откъде да зная? Винаги съм имал добро отношение към теб. Ти се скара с мен неизвестно защо…

Ядозуб най-сетне се обърна и го погледна втренчено. Видя бледо дребно личице с червени петна по бузите. Унил нос. Полуотворена в полуусмивка уста. Молещи очи — досущ като на гладен пес и мигат бързо-бързо. Впрочем именно това човече му измисли прякора Ядозуб. Тенгиз предлагаше звучното, но и много екзотично „Олга-хорха“, обаче „Ядозуб“ в края на краищата победи в честната конкурентна борба. И правилно. Прякорът бе простичък, но добър и точен…

— И къде живее този Аятолах? — осведоми се Ядозуб възможно най-благожелателно.

— Не зная.

— А Ераст Бонифатевич?

— Нищо не зная — каза Вадим тъжно.

Ядозуб отново се обърна към прозореца. „Вашата поза ме удовлетворява“. Този шибаняк дори не помни нищо. Тогава за него това беше малко, обикновено удоволствие — да цитира уж на място любимия си класик и да продължи да действа по задачите. Любимото му тъпо занятие, да приспособява към случая различни цитати. Тъпи. Тогава на него и през ум не му минаваше колко важно бе това за мен: блокадния архив, шестнайсет писма от Ленинград към Вологда и обратно. Никога повече не ми попадна подобно нещо. И сигурно няма да ми попадне никога вече…

— Добре — каза той след дълга, тежка като паве пауза. — Разбрах те. Ще помисля.

— Ами помисли, моля те.

— Добре. „Вашата поза ме удовлетворява“. Май така беше при класиците?

В отговор получи възхитително бледа глупава усмивчица. Сега този любител на цитати имаше нещастното изражение на куче, което ходи по голяма нужда.

— В интерес на истината, не разбирам какво бих могъл да направя. Всичките ти намеци са глупости. А този ваш Интелигент що за птица е?

— Нищо особено. Професор. Член-кореспондент. Честен човек, напълно приличен.

— Зърнах го по телевизията. Породист кон.

— Да. Безусловно… Впрочем неговата щабквартира е съвсем близо до теб, зад ъгъла.

— А-а… Затова виждам там стадо мерцедеси като на водопой се събират… Слушай, за какво става дума? Ако той според теб е напълно приличен, напрегни се! Седни, надуй се и му организирай съответния рейтинг.

Вадим отново се усмихна със своята кучешка усмивка (приличаща сега на предсмъртно озъбване) и не отговори.

— Добре — каза Ядозуб. — Това ли е всичко? Тогава си върви по живо по здраво. Поздрави на майка ти. Предполагам, че още е жива?

Той видя гняв, бяс, ярост и желание да ритне (с крак в слабините), но изобщо не се уплаши — нямаше от кого. Напротив, изпита остра наслада, защото вече със сигурност знаеше: нищо няма да направи за този посерко, пръста си няма да мръдне, нека си го получи. Нека получи всичко от този живот. Jedem da seine^[1].

Когато Вадим излезе (със своята безсилна ярост, със смъртната си тъга, със спарения си ужас пред утрешния ден), той седна зад бюрото, включи ярка лампа и придърпа папката с писма.

„Уважаеми Николай Димитриевич! Изпращам Ви сърдечни поздрави и бързам да Ви уведомя, че се намирам в центъра на вулканичен кратер. Тук националната болест толкова се развива, че заплашва да запълни с трупове Северен Кавказ. С уважение…“

Писмо за Петроград, датирано 7 февруари 1918 г., с буквите ер голям и ери, но без подпис. Нима е разбрал, че такива послания е по-добре да не се подписват? Едва ли. Но съдейки по текста, е бил прозорлив човек и с чувство за хумор… Достоен за известно уважение, макар че сигурно е от знатен произход, високомерна свиня с дворянски произход… Посраха държавата.

„До господин Директора на Курсовете за Десетници за военни инвалиди. От уволнения от военна служба редник от 8-и стрелкови полк Сергей Николаевич Чеповской, жителств. раз. Кабакла 927 вер. Омската жп линия. Получих Вашето съобщение за началото на курсовете и проспекта, изпратени на 21 дек. 917 година на 14 февруари 918 г., и трябваше да бъда в Петроград на 20 фев., но за съжаление не мога да се явя по причина обстановката в Русия и трудното, почти невъзможно придвижване по жп линията. Покорно моля, ако курсовете няма да се състоят и са отложени за в бъдеще, то непременно да ми съобщите своевременно и аз ще се явя.

Сергей Чеповской“.

Отстрани, на свободно място, грижливо написана подробна бележка: „изпратено на 16 февр. 1918 г.“ Да-а-а. Този със сигурност абсолютно нищо не е разбрал още. Уволнен редник. Най-вероятно контузен, а може би е без ръце или крака. И не е заможен, не — той панически и отчаяно търси възможност да се уреди в жалкото си бъдеще и не разбира буболечката му недна, че няма бъдеще, няма и вече не може да има…

„В центъра на кратера на вулкан“.

„15 май постарому. Скъпа Нюся! Моля те да съобщиш добре ли си и дали по заповед на болшевиките не си в мазето на Смолни? Знаейки техните навици да започват от края, т.е. първо да арестуват, а после да търсят за какво са те арестували, се страхуваме да не ти се е случило точно това…“

Без каквото и да е съмнение тлъста, дебела крава. Еснафка. Глупачка. Без собствена мисъл в главата. Ако е оживяла след двайсет години, ще повтаря за вестниците с идиотска самоувереност, че „правилно ги разстрелват… органите не грешат, а дим без огън няма…“

„… Живеем зле, но още не сме умрели от глад, макар че имаше момент, когато решихме, че идва краят. Живеем като студенти, непрекъснато на случайни пари. Продаваме покъщнината си много евтино, защото нашите купувачи усетиха като лешояди нашата нужда, а за тях аванта, и не ни дават добри цени. За беда не можем да продадем седлото, а то е главният ни коз. Ако успеем да го продадем, татко веднага би заминал за Москва да си урежда пенсията. Ако не предприеме нещо, може да се наложи да чака още година или докато умре от глад…“

Седло някакво. Какво общо има седлото? Може да са били помешчици и да им е останало само някое разкошно седло. С чапрак. Гледай „Тримата мускетари“. Впрочем малко вероятно: каква пенсия би могъл да има помешчик през седемнайсета година? Но, от друга страна, откъде седло в еснафско или, да кажем, чиновническо семейство?

„… Добре би било да уредим пенсията и по-бързо да заминем оттук. Храната е много скъпа. Скоро няма да можем да я купуваме. Съдейки по вестниците, там, където искаме да отидем, вече е започнала епидемия от холера, но това не ни плаши, защото от холерата може и да оздравееш, но гладът няма да те пожали…“

Не-е, никакъв глад няма да ви умори. И, разбира се, никаква холера. Вечни сте. Вечни! Дяволите да ви вземат с вашите пенсии и храна.

„… Какво ни чака, Нюся, ако и тази година бъде неплодородна. Хората ще започнат да си прегризват гърлата. Всичко е в ръцете на Господа…“

Абсолютно вярно. И за прегризването на гърлата, и за Господа. Колко години… колко века повтаряте това: в ръцете на Господа, в ръцете на Господа. Тор.

„… Работата е там, че нашият хазяин на всеки казва, че от квартирантите му е дошло до гуша, че стига един ден да седне да шие, ще спечели колкото е наемът. За него е важно спокойствието. Разбира се, той лъже най-нахално — такъв стисльо и спекулант още не съм виждала. Тези дни продаде картофи на леля Катерина по 45 рубли за мярка, а ги купува по 25. Същата леля Катерина, която извика в три часа през нощта да умие тялото на починалата му жена. А като го слуша човек как приказва, излиза, че е направо светец…“

Печатът на писмото: град Твер, 28.05.18. Почти век е изминал оттогава и какво се е променило? Картофите поевтиняха. А може би не. Зависи от това какво е „мярка“… Сега имаме пощенска картичка. Странно: цялата е оплюта от мухи. Да не би да са я окачвали на стената?

„Ваня, докарай една газена лампа, една остави за себе си и за Нюша. Тя моли да оставиш с нейните неща малка възглавничка. Бачил не отиде в Сар. и сигурно няма и да замине…“

Изпратена на 2.11.18 от Москва за Петроград. Къде са сега тази Нюша и този тайнствен Бачил? Газената лампа може и да се е запазила. Впрочем едва ли. Кой ще ти пази още газена лампа? Само някой окончателно оглупял колекционер.

„Мила Лета. Поздравявам те с отминалия ден на ангела. Лета, благодаря ти за сухарите, те са ми много нужни, тъй като сега получавам намалена дажба. Не ни дават отпуски (свинство), иначе щях да дойда. Изпрати, ако можеш, картофи. Целуни от мен обезателно Миикса и Волик. Поздрави на Борус Ал.

Леля“.

Тази картичка е изпратена от Орел на 26.07.19 в Петроград. Сухари, картофи, дажба… Те тогава за нещо друго разговаряли ли са? Впрочем, било е по време на война. Генерал Деникин, рейдът на Мамонтов, Будьони организира Първа конна… Всъщност не е Будьони, а съвсем друг човек, впоследствие ликвидиран като ненужен, но не в това е работата… По дяволите всички! Получили са това, което са заслужавали. Всички. Всички до един… А това чудо какво е?

„Estimata sinjoro! Mi tralegis Vian anonceton kaj kuragas skribi al Vi…“^[2]

Писано в Иркутск и изпратено в Cerveny Nostelec, Чехословакия, през декември двайсет и първа. Ще я отделим. Не сме силни по езиците, не, изобщо не сме силни: само немски, и то с речник. Странно е как картичка, изпратена в Чехословакия, е попаднала в този изключително руски архив?

„Скъпа Верочка, стоим в Армавира. Дните са жарки, както предишните, но това е много добре. Плуват леки облачета, подухва ветрец. Посетих пазара в града и съм разочарован от цените. Черешите са 8–15 мил. За фунт. Колко малка разлика с Петроград! Малините са 15 мил. В Криловск маслото беше евтино (2 ф. — 25 мил.), но за съжаление нямах съд, за да купя. В хартия би се разтопило. Друг път ще се подготвя за път по-различно. Ще взема със себе си много малко храна, но повече съдове за мляко и масло. Храната, която взех, се развали. Кюфтетата издържаха 1 ден, пирожките 2, всичкият салам се развали. Беше ми страшно жал да ги хвърля, защото са приготвени от грижовните ти ръце. Целувам те крепко…“

Изпратено от Армавир в Петроград на 22.06.23. Вече са се наяли, вече кюфтета кльопат, масло с фунтове. Пирожки… Като че нищо не е било! Сякаш е нямало нито глад, нито война, нито катастрофа. Всичко отминава! Само кюфтетата са вечни — направени от грижовни ръце…

Седна пред компютъра, за да заложи всички данни от пликовете и картичките в базата, но тогава Тимофей внезапно се измъкна от леговището си — отначало сложи горещата си муцуна на бедрото му, а после, след като остана без отговор (в скоби — привет), пъхна нос под лакътя му здраво и настойчиво. Ядозуб го погледна отгоре и каза: „Животно. Напика ли се вече?“ — „Още не, но скоро“ — отвърна Тимофей, усилено махайки с отрязаната си опашка, скимтейки и дишайки страстно. После, вирнал хилавия си задник, прилегна на предните лапи и така завъртя глава, че черните му уши се размятаха като парцали и на всички страни полетяха слюнки. Трябваше и беше време да го изведе. От седем сутринта не е ходил по нужда човекът. Не като някои привилегировани, които по два пъти на час…

Той тръгна към клозета и Тимофей го последва като завързан и докато той пъшкаше и се напъваше върху чинията, преодолявайки патологичните си затруднения, чуваше как пред вратата нетърпеливо и нервно потропваха нокти по линолеума и се разнася мъчително скимтене, отчаяно, тънко, почти ултразвуково. И той се усмихваше, представяйки си глупавото космато животно, умиращо от отчаяние и мъка, че не може да види с очите си богоподобния си стопанин, хранителя си и опора на света. Смешен пес, ей Богу. Кучетата са добри хора. За разлика от хората. Кучетата са добри хора, а хората, като правило, са дръгливи кучета…

После му приготви храната — щедро я изсипа с голяма лъжица в Тимофеевата паничка и я постави на специална пейчица, така че животното, като се върне от променадата, веднага да се наслади на любимата си кльопачка. И едва след това свали повода от пирона и се зае с подготовката за излизане.

— Интересно защо този сополанко те е нарекъл Тимофей Евсеич? — попита той на глас, заканвайки повода към нашийника. — Какъв Евсеич си ти? Ти си някакъв Рексович. Или най-малкото Артемонович…

Артемонович не възрази — бързаше да излезе на разходка и беше съгласен на всякакъв вариант.

Преди да излезе, Ядозуб се погледна в огледалото. Оправи си такето. Поглади с длан осемдневната си брада. Остана напълно доволен от себе си и внимателно отвори външната врата. Беше малко вероятно да се сблъска тук с опасност, но както е известно, най-неприятните случаи в живота са именно малко вероятни. Предпазливостта още никому не е навредила… Оттатък, в чуждите владения, беше тихо и оттам се носеше аромат или смрад на някакви загадъчни благовония. В коридора до завоя никой не се виждаше, крушка никой не е помислял да завинти, тъй че осветен беше само завоят, но не от електрическа светлина, а от жълта, колеблива — очевидно там пак палеха свещи.

Излезе в коридора, удържайки беззаветно теглещия повода Тимофей, и се зае грижливо да заключи вратата си. Зад нея всичко бе негово: негови шест и половина квадратни метра, негова кухничка с газова печка и негов санитарен възел с негова страшничка на вид, но напълно годна за употреба вана. Някога тук бе живяла слугинята. Как се наричаше? Анастасия Андреевна се казваше, а той я наричаше Асевна, и я обичаше повече от всичко на света. Тя беше едра, мека, добра и около нея винаги миришеше на карамел „му“… Всъщност освен нея той никого не бе обичал, тъй че нямаше с кого да я сравнява…

(Спомни си за нея съвършено случайно, по асоциация, която бе недостъпна за съзнанието, защото съзнанието му беше заето с една-единствена мисъл — напълно обикновена — въображаема картинка: пилотът на космически кораб, съблюдавайки всички предохранителни мерки, напуска своята крепост и излиза в чуждия и опасен свят. Тази картина се бе родила във въображението му много отдавна, откакто се помнеше: космическият кораб е претърпял авария на друга планета, пилотът чака смъртта си зад стоманените стени, а там навън кипи, ври, бълбука, изпуска вонящи пари чужд и смъртно опасен живот, пораждащ страх и ненавист. Страх — винаги, ненавист само понякога, за съжаление…)

Докато заключваше бравите (бяха три плюс специален ограничител за надеждност), зад ъгъла безшумно се появи фигура в бяло и спря там, в деликатна отдалеченост — странна, дори страшновата в колебливата светлина на невидимата лампада. А той внезапно чу монотонно пеене, едва доловимо. Не бе пеене в обикновения смисъл на думата, а сякаш няколко гласа полушепнешком четяха нещо ритмично и мелодично.

— Здравейте — каза той за всеки случай към бялата фигура и получи в отговор беззвучен поклон с долепени пред гърдите длани. Тесноокото тъмно лице бе неподвижно и не изразяваше нищо друго освен нечовешко спокойствие. Той изчака две секунди, но повече нищо не се случи и не можеше да се случи: наема те внесоха (както бе уговорено) преди четири дни, а други поводи за общуване нямаха и не можеха да имат, затова той вежливо каза: „сайонара“, мигновено изчерпвайки четвърт от познанията си по японски.

Винаги бе вежлив с тези хора, но всъщност не ги харесваше — както не харесваше и всички останали хора на тази земя. На всичко отгоре изобщо не ги разбираше, което по удивителен начин раждаше не уважение и дори не интерес, както можеше да се очаква, а по-скоро допълнителна неприязън и дори известно презрение. Мислено винаги ги наричаше япончета, макар че изобщо не бе сигурен, че има работа с лица от японски произход и че някога ще му потрябват научените отдавна и неизвестно защо „конити-уа“, „уакаримасен“ и като че съвсем неуместното в тази ситуация „уатакуси-уа табе тай“. Но тези теснооките плащаха пари, добри пари за четирите стаи, където по-рано бе живял родителите си и където сега му бе забранено да влиза. Не защото загадъчните наематели не биха искали да го виждат там — може би те не биха имали нищо против да го поканят, да се опознаят по-отблизо, да пообщуват, може би даже да се опитат да го приобщят към своето пеене шепнешком, към странно ухаещите си лампади и бели одеяния. Влизането там му беше забранено, защото той сам си го бе забранил, веднъж завинаги отказвайки се от това, което е било някога, и оставяйки от миналото само стаичката на Асевна с личния си клозет и персонален вход-изход, който в миналото се наричаше „служебен вход“.

Като се ослушваше и се оглеждаше внимателно, той слезе по черната стълба, която всъщност бе не черна, а мръсносива, с мръсни прозорци (които не бяха мити от идването на съветската власт), с причудливо обезобразени, свити от някакъв невероятен юнак железни ковани перила (пребиваващи в този изначален вид още от времето на блокадата), с оплюти и замислено (като че старателно) замърсени стъпала и със стари презервативи, изсъхнали по изрисуваните стени. Това беше стълбище-помийна яма, стълбище-клозет, стълбище-музей, каквото в Южна Русия наричат „гъз“. Впрочем, с това той вече отдавна бе свикнал, а на Тимофей тук дори му харесваше, или поне му беше интересно: той четеше това стълбище, както любознателен човек чете нов, дебел жълт вестник. Освен това песът имаше навика да започва своите уриниращи процедури още тук, без да чака да излезе навън, и го правеше с удоволствие, макар и без необходимата сериозност. Стопанинът му не му пречеше, но и не го поощряваше — просто слизаше по стъпалата, без да го изчаква и без да дава на човека възможност да се отдаде на процедурата с цялата си душа, докрай. Цялата му надежда бе в Тимофей — той никак не обичаше непознати и нито клошар, нито бандит имаше шанс да остане извън враждебното му внимание. Впрочем, по това стълбище можеше да те фрасне по черепа и добре познат човек — например Костя-драника от четвъртия етаж…

Навън вече не разтоварваха фургона и жилавите бандити липсваха. Само две полупознати лелки с кофи за боклук (едната пълна догоре, другата току-що изпразнена) обсъждаха повишаването цената на тока на десет крачки от контейнера за боклук. Той ги поздрави за всеки случай, те му отвърнаха небрежно и без интерес го изпроводиха с погледи. Познаваха го от пеленаче и го бяха клюкарили години наред.

Когато излезе на булеварда, най-сетне предостави на Тимофей възможността да стои с вдигната задна дясна лапа толкова, колкото е необходимо за пълното удовлетворяване на нуждата, а в това време внимателно огледа околността. Часът на Кучето бе настъпил, но в полезрението, слава Богу, нищо действително опасно не се виждаше. Имаше един мраморен дог, който крачеше като призрак до своята елегантна стопанка — нацапотена кучка с кожи и неестествено дълги крака; имаше позната стара овчарка с провиснал корем и хлътнал гръбнак; и още разни дребосъци се мяркаха между дърветата: вечно унил дакел, дълъг метър и половина, пискливата, но безопасна болонка от шестия етаж и още някаква черна, непозната порода, която виждаше за първи път, със стопанин като гардероб, с крачища като на великан. Главният враг, черният териер Борка, още не се виждаше и дай Боже днес да не се появи изобщо. Той и неговата мерзка мутра понякога изчезваха за няколко дни, а понякога се разхождаха в друго, не като за всички нормални кучета време.

Спирайки до всяко дърво, те стигнаха до самия край на булеварда, без да се сбият с никого и изобщо тихо-мирно-индиферентно.

Тимофей се разхождаше без повод: не беше от тези, които внезапно хукват в самозабрава дори след най-привлекателната дама. Той така се страхуваше да не се загуби отново, че не се отдалечаваше повече от второто дърво, а ако случайно го направеше, веднага се спираше и чакаше ритуално, размахвайки чуканчето на опашката си. Смешен пес, ей Богу. Изглежда, доста бе изпатил от предишните си стопани, а може би просто не можеше да забрави ужасите на безпризорното си съществуване в големия град, равнодушен като камък и жесток като гладна смърт.

Тъкмо имаше намерението да се обърне на сто и осемдесет градуса (още повече че природата, а по-точно проклетият аденом му напомни, че е време да се връща вкъщи), когато спря, защото видя зад ъгъла, очевидно в района на същата щабквартира, за която му бе споменал посеркото Вадим, нетипична за тук тълпа от еснафи. Беше запълнила тротоара и дори бе заела част от шосето. Блестящите покриви на мерцедесите плуваха в тази тълпа като островчета сред пълноводна река. Там нещо ставаше. Някакъв митинг. По-точно казано, среща с кандидат за губернатор: над тълпата се извисяваше едра фигура в светло палто, която говореше от горното стъпало на входа в офиса, размахвайки широко ръце. Думите не се разбираха, но дори от разстояние петдесет метра се чуваше, че гласът е сит, кадифен и еклив, като на незабравимия доцент Лебядев (теория на функцията на комплексното преместване), провъзгласяващ своите знаменити принципи на оценяване при изпитите: „Който безпогрешно отговори на всички въпроси от билета и на всички допълнителни, ще получи пе-е-ет… Който безпогрешно отговори на всички въпроси от билета, но се запъне на допълнителните, ще получи че-е-ти-ри…“

Изпита внезапна ненавист и почти неуправляемо краката сами го понесоха, пресече улицата и се приближи… Защо? Не би могъл да обясни, дори ако се наложеше някому да обяснява. Беше длъжен да чуе и да види ТОВА. Край. Отблизо. Подробно. Длъжен е. Както винаги в подобни случаи, в главата му нямаше нито една мисъл и никакви ясно осъзнати или поне приличащи на нещо познато желания. Физиология. Транс. Краката му вървяха сами, а в главата му се блъскаха безсмислици, изричани с отвратително кадифен глас: „… Днес ние с вас започнахме по-късно и затова трябва да завършим по-рано…“ (Същият този Лебядев, който беше изтъкнат партийно-обществен деец на факултета и непрекъснато закъсняваше за началото на собствените си лекции.) Той дори не чуваше нищо, нито дума. Виждаше само как се отварят и затварят благородните очертания на аристократичната уста с безупречни зъби. И бляскат влажно вдъхновените очи. Виждаше капчиците по белоснежната, късо подстригана коса, белите широки длани, размахвани в професионално точния ритъм на нечутата реч… (Той винаги бе имал великолепно зрение, той, както легендарната майка на Тихо Брахе, виждаше с просто око фазите на Венера и бе способен да вкара пет куршума в „осмицата“ точно на единайсет часа.) Изведнъж му се стори, че долавя с обонянието си този човек — усети миризмата на скъп одеколон, силна миризма на енергичен и силен мъж, непознаващ унизителни болести, непознаващ никакви болести изобщо, и също така непознаващ низките чувства и обикновените животински желания на обикновения човек.

Ненавистта избухна и взе да расте в него като гноен тумор — безболезнено, но бързо. Оказа се, че за последните шест месеца този тумор доста е пораснал, но до този момент е живял в него тихо — безобиден и безопасен като престаряла скука. Сега обаче се пробуди и започна да поглъща пространството на душата му, да пулсира, да иска да излезе на свобода, жълто-зелен, отровен и опасен като боен хлор. Душеше го. Искаше му се да вика, а той засядаше в гърлото му — не му даваше да диша и да живее. Искаше му се да прободе с него това бяло, изнежено, тренирано, вечно здраво тяло, така както бялата кобра впива кривите си зъби, за да впръска в жертвата си отровата. Да убие.

Смътно помнеше и разбираше, че това е опасно. Наоколо имаше прекалено много хора. Охранителите с мрачно напрегнати лица шарят с очи, един вече се е втренчил и го гледа в упор, мръщейки се, вече готов, вече целейки се… Това не би го спряло. И изстрел в гърлото не би го спрял сега, сигурно — надигаше се, надуваше се, напрягаше се, готвеше се да изригне, да излезе, да избухне, като чудовищен, противоестествен, свръхестествен оргазъм… ето сега — ще излети отровножълт, задушаващ, изгарящ, стометров език… още малко… ето сега… не бива, не бива, опасно, двама вече го гледат… И тогава отвътре го подхвана, обхвана го мигновено и остро (докторите го наричат „императивен позив“) и омразата мигновено увехна, разтвори се безсилно, потъна на дъното, отиде в нищото, а краката му — пак от само себе си — го понесоха далеч оттам, вкъщи, по-бързо, още по-бързо, сега ще се излее, край, няма да издържи, край, край… Влизайки във входа трескаво, със срамна бързина успя да се разкопчае и с лице към стената, в неестествена, глупава поза, стоейки на един крак пред погледа на някаква дама и дъщеря й, застена от срам, напрягайки се и облекчавайки се с болка.

Това е то, мислеше той с горчивина. Това е то. Това е то… Къде е Тимофей? Тимофей беше тук — стоеше до него и в най-неприветливата си поза наблюдаваше маминото момиче. Той не обичаше децата и не им се доверяваше. „А какво прави чичкото? — питаше детето с ясен глас. — Болен ли е чичкото?“ Не е болен чичкото. Чичкото издъхна. Чичкото напика крачола си отвътре и се чувства като пълно и безусловно лайно. А онзи величавият, безупречният, любимецът на масите дори нищо не забеляза. Охранителите забелязаха, явно нещо заподозряха, макар че така и не разбраха какво става, а демократичният господин дори не почувства нищо. Като глухар през любовен период.

… Да се върна, помисли си той с вяла злоба. Да се върна и да убия гада… Знаеше, че няма да се върне. Не днес. Утре. После. Изведнъж почувства покрай безсилната тъга неочакван прилив на ентусиазъм: появи се нещо, което трябваше да помни, за което сега си струваше да мисли съдържателно. Не само за това къде да открие стар архив, желателно от блокадните времена, а още за това какво ще стане, когато отново се срещнат. На някой митинг, например. Май сега избори скоро ще има? Ще отиде на среща с избиратели. Аз избирател ли съм, или не? Избирател съм. Имам право да избирам. И аз избрах. Него. Нека сега се моли — избрах го… Той си спомни какво бе казал неотдавна посеркото Вадим и се изхили: ще си получиш своето, посерко мой, никога няма да го изберат, защото аз го избрах, а ти — надявай се, посерко, ще получиш това, което ти се полага в живота — горестно разочарование. Ибо е казано: разочарованието е горестната рожба на надеждата…

Вкъщи първо се преоблече. Панталоните и слиповете хвърли в пералната машина. Тя беше вече пълна, както и кошът за мръсно бельо. Значи днес ще трябва да пере. Ние сме хора обикновени, нямаме прислуга, сами се перем, сами си готвим, сами мием пода… Правилно, нали животно? Изяде ли си кашата? Това е положението. Днес месо няма да има. Утре ще получиш…

Телефонът иззвъня неочаквано звънко. Особено звънко, защото бе неочаквано. Седем часът. Кой може да е? „На полковника никой не се обажда…“ Беше Тенгиз. Психократът. Той се боеше малко от Тенгиз. С този свиреп звяр трябваше да е нащрек. Той не се шегува и не обича да се шегува…

— Олга-хорха? Здрасти.

— А, господин Психократ, ти лично? Жив ли си още?

— Няма да дочакаш смъртта ми, Олгоша-хорхоша. Слушай, ти Димка Христофоров кога го видя?

— Днес. Отвратително зрелище.

— Значи си в течение?

— В течение на какво?

— В течение на неговия проблем.

— Да. За съжаление. Цялата ми жилетка изцапа със сополите си.

— Ясно. Та искам да ти съобщя, че се събираме при мен утре в деветнайсет часа…

— Кои сме тези „ние“?

— Драбантите. Старите кучета. Всички.

— Какво общо имам аз с това?

— Не се ебавай, Григорий! Работата е сериозна. Засяга всички ни. Днес е Димка, утре ще си ти.

— Ти недей… такова… Заради мен изобщо няма да се съберете.

— Уверявам те, че ще се съберем.

— Че вие всичките ме ненавиждате!

— Не преувеличавай, Олгоша. Не преувеличавай общорусийското си значение. Ти не си особено привлекателен човек, мамка му, вярно е, но си един от нас и това никой засега не може да отрече. И няма да може…

Беше по-лесно да не спори. Беше по-лесно да се съгласи, а после да постъпи както иска.

— Добре. Убеди ме. Ще помисля. В деветнайсет часа ли каза? Утре петък ли сме?

— Да. Утре, при мен в седем.

— Ще помисля.

— Не се ебавай!

— Ще се постарая. А ти живей. Ако можеш.

— Вече ти казах, мамка му: няма да умра преди теб!

 

 

Тенгиз остави слушалката внимателно, сякаш беше от най-тънък фаянс, и шумно издиша през носа.

— Ужасен човек.

— Ще дойде ли? — попита Олга.

— Не зная. Той малко се бои от мен, тъй че може и да дойде.

— А нима ти не се страхуваш от него? — Тя внимателно се оглеждаше в огледалото, сякаш не се бе виждала отдавна.

— Малко.

— Но защо? Веднъж говорих с него по телефона. Любезен е. И абсолютно безвреден, ако се съди по гласа.

— Да. Външният вид лъже, както казал таралежът, слизайки от четката за обувки.

— Не простей, ако обичаш. А какъв е неговият талант?

— Той прекрасно умее да мрази.

— Значи вашият сенсей преподава и омраза?

— Сенсеят на никого нищо не преподава. Той само отваря вратите.

— Как така?

— Човек гледа и вижда пред себе си ограда. Или дори стена. Каменна. А сенсеят казва: ето я вратата, отвори я и минавай…

— И?

— И човекът минава.

— А как е с омразата?

— Той влезе в грешна врата. Това беше грешка.

— Сенсеят бърка ли?

— Да. И то често. Даде на Гришка „Американска трагедия“, а той вместо нея прочете „Пътешествие до края на нощта“.

— Не разбирам.

— Никой не разбира. Мислиш, че сенсеят разбира? На куково лято.

— Ти не можеш ли, без да ругаеш?

— Мога, но защо?

— По молба на трудещите се.

— Слушам. Гласът на трудещите се е глас Божи.

— По-добре разкажи за този свой Олга-хорха. Впрочем какво означава това Олга-хорха?

— „Олга-хорха“ в превод от монголски означава „страшен червей“. Има легенда, че живее в пустинята и убива от разстояние или с отровен газ, или с електрически заряд.

— И какво общо има с това твоят Гриша?

— Слушай, княгиньо, за какво ти е да знаеш?

— Жал ми е за него — каза Олга.

— Ново двайсет. Ти никога не си го виждала.

— Ами разкажи ми.

— Той е дребен, пълен, винаги небръснат, с неподвижен поглед. Много е мърляв.

— С развалени зъби?

— Не помня. Май да. Няма навик да си показва зъбите.

— Никога ли не се усмихва?

— Според мен никога. Защо да се усмихва? Сам е — няма нито роднини, нито приятели…

— Защо?

— Роднините му умряха, а приятелите си прогони.

— Защо?

— А ти да не мислиш, че е приятно да общуваш с човек, който, като те срещне, винаги пита изумен: „Още ли си жив?“

— Не зная. Сигурно не е приятно. Но той нали не пита сериозно?

— Откъде да зная. Може и сериозно да пита. Беше време, когато бе част от нашата компания, но после напусна. Просто престана да идва. И да се обажда. Остана сам. Седи си в своята стаичка като каракурт^[3] в дупката си и чете чужди писма.

— Защо?

— Това му е хобито. Изкупува стари семейни архиви. Рови по боклуците, по разни сметища, събира стари писма. Като клошар. Ако нарочат блок за разрушаване, той се появява, нашият Олга-хорха, с чувал и фенерче… Шибан спелеолог.

— Ти май доста го мразиш?

— А за какво да го обичам? За това, че мрази всички нас ли?

— И какво от това? Ти също мразиш всички.

— Не е вярно. Просто понякога ми се повръща. Но той наистина мрази.

— Защо мислиш така?

— Ела утре и ще видиш.

Олга направи гримаса.

— Няма.

— Какво няма?

— Няма да дойда. Не ми харесва да съм с вас.

— Защо, впрочем? Отдавна исках да те попитам.

— И аз не зная. С вас е зловещо. Или противно. Или зловещо-противно.

— Странно! Ние всичките сме нетривиални хора. Всеки е чешит.

— Добре. Не искам да говорим за това. По-добре ми разкажи още за твоя Олга-хорха.

— Измежду нас той май е най-невзрачният. Изобщо не зная какво повече да разкажа за него.

— Кои са родителите му?

— Умрели са. Майка му, когато е бил на по-малко от година. А баща му умрял преди трийсет години. Пребил го с колан за някаква дребна пакост и веднага опънал петалата, от злоба. Сърцето. Бил нетривиален човек — известен архитект, строял вили за началствата, лауреат, академик, партайнгенацвале. Пиел страшно. Човек на велики страсти и слабо здраве. Любимото му изречение било: „На този свят всичко е шибано или прекрасно“…

Той замълча, отиде в кухнята, извади от хладилника кутия джин, отвори я, отпи, после се усети и попита: „Искаш ли?“ Тя нетърпеливо поклати глава и каза:

— Разказвай нататък.

— Не зная нищо съществено. Останал с мащехата си. Бил на десет години, а тя на двайсет. По всичко изглежда, че тогава е била неописуема красавица и абсолютна курва… Извинявай, но такава е песента. Надживя своя архитект с двайсет години, пиеше непрекъснато, а към края на живота си се и боцкаше. Живееше в петстаен апартамент, продаде всичко — килимите, кристала, до последния стол. След себе си остави голи стени и стаята на Гриша, където той живееше с някаква бабичка, прислужница, тя му била нещо като Арина Радионовна… Да върви по дяволите, маце, ела при мен.

— Да не си посмял да ме наричаш „маце“!

— Какво ти става?

— Защото твоят Роберт го измисли.

— Добре. Ще те наричам тогава крак. Кракът на моята съдба. Прощавайте, приятели завинаги, не мога повече да страдам: ръката на съдбата строши крака на любовта…

— Господи, колко ми писна от теб! Махни се.

— М-м-м?

— Не. Не искам. Престани.

— Главицата ли те боли?

— Всичко ме боли. Между другото, цял ден прах… Престани.

— Ще се затрие семката ми!

— Няма. Знаменитата ви Мариша ще обезпечи възпроизводството ви като стой, та гледай.

— Не зная. Маришка има три. Роберт едно. Юрка-Полиграфа няма. Ел-де-през две. Димка няма.

— Затова пък Андрей Юриевич!

— Вярно. Но всичките са незаконни.

— Има ли разлика?

— Няма. М-м?

— Стига, моля те. По-добре измий съдовете.

— Ще се затрие семката ми! Ще видиш, крак на моята душа!

Лирическо отстъпление № 5

Бащата на Ядозуб или Големи деца — големи неприятности