Борис Стругацки
Безсилните на този свят (5)

Глава пета
Декември. Четвъртък
Роберт Валентинович Пачулин, по прякор Уинчестър

Днес тръгнахме на работа в лошо настроение. Дори не се обръснахме, което при нас е признак на най-категорично неприемане на реалната действителност. Сумтяхме ядосано. Разтривахме червено-кафявото петно на тила — очевидно на всичко отгоре и тилът ни болеше вследствие на атмосферните аномалии и недостига на кислород в града и областта.

Погледнахме бегло своя верен и единствен секретар-референт, с неприязън свихме устни, кимнахме му престорено разсеяно и веднага се заровихме в архива. При това имахме благоразумието да пеем на мелодията на кукарача някаква ритмична глупост: „Не-са-ка-то-на-ник-сън, не-са-ка-то-на-ник-сън…“

Беше девет и две минути. Без да дочакам от началството добра дума, седнах зад бюрото си и за всеки случай принтирах разписанието за днес. Сеансът бе определен за десет и паролата бе „аятолах“. Нямаше подробности, но имаше бележка: „С баща и със съпровождащ“. Разбирай, както искаш. Разбрах го така, че освен от татенцето (а не от маменцето — това само по себе си е рядко явление) момчето ще бъде придружено и от още някой — например касиер с куфар със зелени. Което би било много, много своевременно. Парите в касата щяха да стигнат за месец (при нашите потребности), а в списъка на бъдещите пациенти имаше само две имена, при това едното беше на момиченце — умряла работа.

Точно в девет и половина на вратата се звънна, погледнах към сенсея и тъй като указания не последваха, отидох да отворя. Недоумявайки. Впрочем, веднага се изясни, че не пациентът е дошъл по-рано от определеното време, а две момченца, подсмърчайки, молят за лепило „Момент“ — гума на колелото спукали. Безжалостно ги препратих на следващия етаж (или на по-долния — по техен избор), върнах се на работното си място и в отговор на въпросителния му поглед доложих обстановката.

Ние благоволихме да се усмихнем. Това беше особено ненавистната ми усмивка — Усмивката на Потискащото Превъзходство. След подобна усмивчица обикновено следва кратка, но изчерпателна лекция на тема: „Да се чудиш и маеш колко неоправна е днешната младеж.“ Да се чудиш и маеш колко неоправна е днешната младеж, пък и младежта изобщо сред обкръжаващата я реалност (беше произнесено с маниера на Хирон, поучаващ малолетния Херакъл). Тази ваша велосипедна история е забележителна характерна реплика на тъмните представи от началото на века. Дори на него (на Хирон) е известно, че днешните сополанковци използват лепилото „Момент“ изключително за да се друсат. Те го дишат, тъпанарите (беше ми казано). Правят си кефа. Какви велосипеди по средата на декември? Впрочем коя дата сме днес?

Аз (с каменно, надявам се, лице) му съобщих датата, добавих деня и московското време, след което млъкнахме и всеки се залови за работата си. Той прелистваше стари изрезки от вестник „За рубежом“, а аз се замислих за двете момченца, които (посинели от студ и сополиви, отровени и жадуващи за още отрова) обикалят сега апартаментите и просят „Момент“, за да се изкефят после в някой вмирисан на котки и клошари вход.

В десет и четири минути се звънна и сенсеят промърмори: „Ако беше закъснял още минута, щях да го изгоня като мръсно коте. Не могат и навреме да дойдат тия мутри…“ Отидох да отворя. През шпионката видях три фигури: една много голяма, черна, втората значително по-малка и елегантно сива, а третата съвсем дребна. Отворих вратата.

Най-важният сред тях беше, разбира се, човекът в сивия костюм, дяволски елегантен, с матовобледо (като на граф Монте Кристо) лице и абсолютно змийска усмивка на блестящите (като начервени) устни. Другият бе облечен в черни кожени дрехи, огромен като канара, риж, плешив, луничав и с кръгла глава — това, без съмнение, беше „съпровождащият“ ги. Пациентът бе, разбира се, „момченцето“. На около седем, а може би и десет години (не съм специалист), облечено в официален черен костюм, с бяла риза и вратовръзка, с блестящи лачени обувки. Държи се за бащината ръка и изглежда неестествено и дори според мен неприятно, като всяко дете, нарочно облечено като възрастен.

Без съмнение това бяха „те“, но аз, като човек педантичен и склонен към формалности, не ги пуснах веднага, а само ги поздравих възможно най-вежливо:

— Добър ден. С какво мога да ви помогна?

— Здравейте — отчетливо каза момченцето-джентълмен, а човекът със змийската усмивка блесна с безукорните си зъби и без да губи време, произнесе паролата:

— Аятолаха ви поздравява, милостиви господине! — и добави от себе си: — Мир на този дом и на всичките му добри обитатели!

Пуснах ги да влязат, след което рижият брахицефал, без да каже дума, се натовари на асансьора и така блъсна вратата му, мъдуркото му неден, че блокът се разтресе. „О, Боже!“ — казах аз, а сивото елегантно татенце само разпери ръце и с целия си вид показа пълно съчувствие, придружено от най-искрено разкаяние. В дясната си ръка държеше дълга, черна островърха пръчка, наподобяваща училищна показалка. Но не беше. Странна пръчка — според мен с прекалено остър връх…

Придружих ги до антрето, където те не се съблякоха, защото нямаха какво да събличат (естествено — идваха направо от топлата, суха, ухаеща на кедър кола). Оставих ги пред нашето голямо огледало, огромно и мрачно като врата към чуждо пространство. Надникнах в кабинета и кимнах на сенсея — демек всичко е о’кей. Сенсеят ми кимна в отговор и аз ги въведох — момчето отпред, татенцето след него. Сенсеят вече ги чакаше, изправил се над своите компютри, кварцови полусфери и купища папки, на фона на разтворените врати на грандиозния архивен шкаф — хиляди папки сляпо гледаха със своите плоски рижи, сини, бели и червени корици, пипалата на връзчиците им мърдаха разтревожени от течението и на всеки веднага ставаше ясно, че и дума не може да става някой обикновен обитател на настоящето да намери нещо в това хранилище на миналото.

Трябва да се признае, че в тази поза и вид (изправен, с пръсти, зарити в купчина вестникарски изрезки, с яркочервения си пуловер, обширен и едновременно стегнат, с немигащия си поглед изпод изпъкналото безвеждо чело) сенсеят не можеше да не прави известно впечатление и да, той го правеше. На всички. Дори на мен. Беше невъзможно да свикнеш с това зрелище, така както аз никога няма да свикна с трагическия пожар на залеза или, да кажем, със страшното светене на Млечния път в черна зимна нощ.

— Здравейте! — с ясен (както са го учили) глас изрече маломерният джентълмен, а родителят му издаде нещо подобно на „радвам се да ви видя…“. Но веднага бе прекъснат от свирепо-величествен жест, който като че го измете от зрителното поле. Аз веднага го хванах за елегантния лакът и нежно, но твърдо го насочих към креслото. Той седна, аз с очи му казах: „тихо! не говорете, please!“ и безшумно се плъзнах към мястото си, тъй че невръстният джентълмен остана сам по средата на кабинета. На него веднага му стана страшно и неудобно, дори лимбата на темето му настръхна. Той скри зад гърба си здраво стиснатите си юмручета и съвсем не по джентълменски ги зачеса.

Сенсеят внимателно седна и сложи длани като покрив на къщичка, досущ като чичкото от плаката на „Нашият дом е Русия“. Вдъхновението наближаваше. Очите на сенсея станаха орехови, а гласът — нисък, топъл и мек, като скъпа кожа.

— Как се казвате, млади момко?

— Алик.

— Много добре, Алик. Забележително, седнете. Креслото е меко, удобно… Точно така, превъзходно, разполагайте се удобно… Аз се казвам Стен Аркадиевич. Можете по американски да ме наричате просто Стен. Сега с вас ще поиграем на една полезна игра. Аз ще задавам въпроси, а вие ще отговаряте. Ясно ли е?

— А защо?

— Алик. Въпроси ще задавам само аз. Вие само ще отговаряте. Отговаряйте каквото желаете, но задължително отговаряйте. Разбрахме ли се?

— А ако не ми е ясно?

— Алик. Въпроси задавам само аз. И никой друг. Можете да отговаряте каквото искате, дали ви е ясно, или не, е абсолютно все едно. Важното е на всеки мой въпрос да получа от вас отговор. Да започваме ли?

— Да.

Сеансът започна, сенсеят се облегна на гърба на креслото и попита (небрежно, без какъвто и да е натиск):

— Къде е храбрецът?

— Ще го слагат в печката — веднага отвърна Алик и радостно се усмихна, ужасно доволен, че успя да отговори така бързо и находчиво.

Аз отдавна съм свикнал на странни въпроси. Също и на странни отговори, но този случай очевидно бе неочакван дори за сенсея. Той мълчаливо и със странно изражение гледаше радостния Алик: или му беше интересно, или беше направо шашнат.

— А къде е страхливецът? — попита той накрая с недоверие в гласа.

— Хукна да донася за всички!

Сенсеят помълча и се осведоми предпазливо:

— Четем Джек Лондон, а?

— Кой е той?

Сенсеят не се задържа на Джек Лондон (разказът „Зъбът на кашалота“ в превод на Клягина-Кондратиева).

— Кой препуска, кой се носи под хладната мъгла? — попита той взискателно.

— Рицарят.

— Какъв рицар?

— Железен. Блестящ. С копие.

— А как препуска?

— В пълен галоп! — радостно отвърна находчивият млад джентълмен.

Слушах ги с половин ухо, гледах елегантния родител и се чудех и маех на неговото поразително равнодушие към ставащото. Трябва да призная, че отначало той се заинтересува: очичките му заблестяха, поизправи гръб и като полуотвори змийската си уста, с любопитство местеше поглед от сенсея към сина си и обратно, явно опитвайки се да разбере какво става — обикновена реакция на несвикнал с нашите упражнения човек. После доста бързо се отчая да разбере нещо, стана му скучно, загуби интерес, облегна се в креслото и взе замислено да си играе със своята зловеща показалка — ловко, виртуозно, неуловимо за очите, тя изчезваше в небитието и отново се появяваше от нищото, сякаш бе вълшебна пръчица. С една дума, странен родител. Макар че ние бяхме виждали всякакви.

— … Какво направи тази котка?

— Изяде тигъра.

— Какво каза котката?

— Аз победих тигъра! Аз изядох тигъра.

— Откъде дойде тигърът?

— Той си беше там. Светлогорящ.

— Тигре, о, тигре светлогорящ в дън гората нощна?^[1] Този ли?

— Не. Онзи, който обича всички.

— Не тигър, а Тигра^[2]?

— Да! Аз победих Тигра! Аз изядох Тигра!

Сенсеят вече плетеше — тракаше с иглите, повдигаше високо ръце, подръпваше конеца, но гледаше право в момчето и не виждаше никой и нищо освен него. И не чуваше. И не забелязваше. Можеше, например, някой да бутне на пода компютъра или да пусне с пълна сила „Полетът на валкирията“, или да кажем да се сбие с родителя — сенсеят нищо нямаше да забележи, само би повишил глас и би вдигнал до тавана голите си вежди.

По принцип аз всичко разбирам: въпросите са сериозно нещо. В края на краищата с въпроси започва всичко-всичко-всичко в този живот. Например цялата наука. Това го знае всеки глупак. Дори последният глупак знае, че правилно зададеният въпрос съдържа половината отговор… Няма да спорим сега за точност — половината едва ли, и изобщо не винаги, но голяма част от отговора несъмнено съдържа. Обаче сенсеят не задава ПРАВИЛНИ въпроси! Правилно зададените въпроси изобщо не го интересуват. Беше време, когато с часове оставах втренчен в стената и превъртах в паметта си някой сеанс, мъчително опитвайки се да уловя стратегията или поне тактиката, или поне някакъв мимолетен смисъл в тази поредица от напълно несвързани фрази, произнесени с въпросителна интонация. И не откривах нищо.

— … Бащата има черни очи, майката също, а синът им сиви. Вярвате ли, че е възможно?

— Вярвам.

(Вече играеха на „вярваш — не вярваш“.)

— А че бащата има сиви очи, майката има сиви очи, а синът им черни, вярвате ли?

— Не-е. Не вярвам.

— И правилно. А че скакалецът чува с краката си, вярвате ли?

— Вярвам.

— А вярвате ли, че има такива твърдения, които нито могат да бъдат доказани, нито отхвърлени?

— Вярвам!

— Умно момче. А можете ли да приведете пример?

— Мога. „Бог създаде всичко“. Нищо не можеш да докажеш.

— Хм… А вярвате ли, че Бог съществува?

— Вярвам.

А аз не… A propos: аз ИЗОБЩО не помня въпросите, които той ми зададе преди двайсет години, когато мама ме доведе при него. Имам абсолютна памет (съществува абсолютен слух, а аз имам абсолютна памет). Помня всичко. Помня, че сеансите бяха четири. Помня как беше облечена мама по време на всеки сеанс и тогавашния кафяв домашен халат на сенсея (с петно от сладолед на левия ревер) помня прекрасно. Помня датите и дните на седмицата, помня времето — температурата, атмосферното налягане, скоростта на вятъра… А въпросите му не помня. И изобщо не помня моите отговори.

… Може би той търси гьоделевски^[3] въпроси (мисля си понякога) — такива, на които не можеш да отговориш нито с „да“, нито с „не“? Съмнително. Но ако наистина търси такива, защо? Той постоянно се оплаква, че не му достигат въпроси. Но някои въпроси не задава никога. Например великия въпрос на всяка съвременност: „Защо аз?“. Това е въпрос вопъл. Целият наш ойкумен се държи на него, така както Петербург върху блатата… Наистина е много трудно да си представиш контекста на този въпрос. Но кой се интересува от контекста?

„… Сега ние преминаваме към нова фаза на културата, в която отговор на въпросите няма да бъдат утвърждаващи изказвания, а нови, по-задълбочено формулирани въпроси“. Това го е написал В. В. Налимов в своя философски трактат „Еквилибрист“. Не зная, не зная. Неизвестно защо, но всички съвременни философи ми правят впечатление на безотговорни бърборковци. Никаква солидност. Никаква, разбирате ли, обстоятелственост. И дори специалната терминология (изпитано оръжие на класиците) не им помага — в тебе нараства протестното чувство, че освен всичко останало те правят на глупак. Нещо от Кашпировски и Чумаков намираш в сериозния текст…

— … На кого е?

— Него го няма.

— На кого ще бъде то?

— На който дойде пръв.

Така. Образовано момченце. Чел е и Конан Дойл „Ритуалът на рода Мъсгрейв“, превод на Д. Лившиц. Но цитира неточно. Трябваше: „На този, който си тръгна“ и „На този, който ще дойде“…

— През кой месец беше това?

— През един летен.

Трябваше „В шестия, започвайки от първия“. Все пак беше много, много добър. Каква смяна расте! Конкуренция, Боб Валентинич, конкуренция!

— Къде беше слънцето?

— Над елата.

— Къде беше сянката?

— Под пръчката.

— Колко крачки трябва да се направят?

— Десет и десет, после още пет и пет…

— Какво ще дадем за това?

— Ще дадем всичко, което имаме.

На сенсея изведнъж му омръзна „Ритуалът на рода Мъсгрейв“, а може би този сюжет просто се изчерпа, и той внезапно смени темата.

— Главата, рогата и четирите крака на бивола минаха през прозореца. Защо не преминава опашката му?

— Защото се отвори чадърът!

— Всеки има родина. Коя е твоята?

— Сутринта закусвах оризова каша, ще обядвам супа топчета и палачинки със сладко от кайсии.

— С какво моите ръце приличат на ръцете на Бога?

— Свирят на пиано.

— Защо краката ми приличат на тези на магарето?

— А при нашия Барсук те са различни по цвят.

Това бяха непознати за мен текстове. Или може би той започна да измисля въпросите — това се случваше рядко.

— … Какво трябва да се прави по дванайсет часа в денонощие?

— Този въпрос ще го схрускам!

— Какво е Буда?

— Специална пръчица.

— Така ли? А какво е чистото тяло на Джарма?

Момчето се замисли. Досега отговаряше, все едно играеше блиц партия, а сега замълча, намръщи се и несигурно отговори:

— Това е леха. С ягоди…

Сенсеят като че не го слушаше вече. Попита бързо:

— Слуги са му Шакямуни и Майтрея. Кой е той?

— Жителят на град Петербург, страшният глупак Юрий Бандаленски! А слугите са му забелязвачи, защото всичко забелязват.

Тогава в пазвата на родителя заврещя мобилен телефон. Родителят го извади, както Джеймс Бонд изважда своята берета от кобура под мишницата, стана от креслото и се юрна към вратата — по-далеч от нас да провежда своите адски секретни свръхделови преговори. Загледах се в характерната му поза: „Мутра разговаря по мобилен телефон“ — алегорична фигура от началото на хилядолетието, сюжет за някой нов Роден… А когато той се върна към текущите събития, забеляза, че играта на въпроси и отговори е прекъснала и те вече играят на поезия.

— … Дъждът бие по колите — рецитираше момчето с увлечение, — дърветата взеха да падат. Шофьорите на колите треперят да не бутнат някоя бабичка…

В отговор сенсеят му каза за котката, която „отчасти върви по пътя, отчасти във въздуха плавно лети“. А момчето му изтропа скоропоговорката: „Имаше едно време трима китаеца: Як, Як-Цидрак, Як-Цидрак-Цидрак-Цидрони. Имаше едно време три китайки: Ципа, Ципа-Дрипа, Ципа-Дрипа-Лимпомпони. Ожени се Як за Ципа, Як-Цидрак за Ципа-Дрипа, Як-Цидрак-Цидрак-Цидрони за Ципа-Дрипа-Лимпомпони…“ А сенсеят с наслаждение му поднесе своята любима:

При-ки-бе-ке-жа-ка-ли-ки в и-ки-збу-ку де-ке-ти-ки,

В то-ко-ро-ко-пя-кях зо-ко-ву-кут о-ко-тца-ка:

„Тя-кя-тя-кя, тя-кя-тя-кя, на-ка-ши-ки се-ке-ти-ки

При-ки-та-ка-щи-ки-ли-ки ме-ке-ртве-ке-ца-ка…“^[4]

Момчето се предаде и попита: „Това какво е?“ „Досетете се сам“ — предложи сенсеят. (Куките хвърчаха, сивата плетка вече стигаше почти до пода.) Хлапето се замисли за няколко секунди, съсредоточено мърдаше устни, после изведнъж засия цялото като именяк: „Дойдоха в къщата деца!“

— Юнак! — гракна сенсеят и се надигна, като с две ръце хвърли плетката на масата. — Край! За днес стига. Ъ-ъ-ъ… — обърна се той към елегантния родител, който веднага скочи на крака. — Оставете си адреса… — каза му сенсеят. — Впрочем, защо? Аз го зная… Заключението си ще изпратя по имейла. Предварителното, разбира се. Следващият сеанс ще бъде след пет дни, във вторник по същото време. Погрижете се дотогава момчето да не чете нищо. Игри, телевизия, кино, музика — да, но никакви книги, моля. Довиждане, господине. Довиждане, Алик. Роберт, ако обичате…

Хлапето подаде ръка на татко си и аз ги поведох към изхода. Брахицефалът се извисяваше на площадката, светейки в черно и рижо. Момчето внезапно каза:

— Ераст Бонифатевич, може ли да посетим зоологическата градина?

Очевидно аз непроизволно съм се озърнал в търсене на този Ераст Бонифатевич (какъв Ераст Бонифатевич? откъде се взе?) и очевидно сиво-елегантният забеляза моето недоумение. Той се усмихна (направо гюрза^[5]!) и произнесе снизходително:

— Заблудили сте се, Роберт Валентинович! Аз не съм баща на Алик… — И веднага на Алик: — Разбира се, разбира се. Където поискаш, душичко… — И отново на мене: — Ин локо парентис само. Ин локо парентис^[6]!

Аз преглътнах това с цялата ми налична покорност и отключих, стараейки се да не дрънкам много с ключовете. В края на краищата не ми ли е все едно татенце ли е той на пациентчето-джентълмен, или просто заменител? Важни бяха парите. Впрочем, аз прекрасно разбирах, че и те не са най-важното.

Когато се върнах, сенсеят седеше на мястото си, изправен като дипломат на прием, и завършваше плетката.

— Е? — попита той нетърпеливо. — Какви са впечатленията?

— Този изобщо не беше баща му… — започнах аз, но веднага бях прекъснат решително.

— Зная, зная! Не питам това. Как ви се стори хлапето?

— Според мен е забавно — казах предпазливо.

— Забавно ли?! И това ли е всичко, което можете да ми кажете?

— Почти.

— Какво „почти“?

— Почти всичко — казах аз и вече горчиво съжалявах, че започнах този разговор. Ясно беше, че сенсеят е въодушевен, а в такива случаи е по-добре да си по-далеч от него. За да не си опърлиш крилцата.

— Вие забелязахте ли, че го попитах кой е Буда…

— Да, и той отговори, че е „пръчица“.

— А вие знаете ли правилния отговор? „Пръчица за чесане на дупето“. Това е прочутият отговор на Юн Мън в коана от „Мумокан“…

— Говорете на руски, ако обичате.

— Няма значение, няма значение… „Кой е Буда?“ — „Пръчица за чесане на дупето“. „Какво е чистото тяло на Дхарма?“ — „Леха с божури“…

— А той каза „Леха с ягоди“…

— И според вас всичко това е забавно?

— Изразих се неточно. Не е забавно, а странно.

— Защо странно?

— Не вярвам в телепатията, сенсей.

— Какво общо има това с телепатията? Каква телепатия! Нищо не сте разбрали. Той ми казваше това, което исках да чуя! Според възможностите си, разбира се.

— Да, сенсей — казах аз покорно.

— Какво „да“?

— Той казваше това, което искахте да чуете. Не разбирам по какво това се отличава от телепатията? В конкретния случай.

Той не отговори. Хвърли куките на масата, изправи се, вдигна високо безобразното си плетиво и стремително, като младеж, излезе от кабинета, а прашната сива плетка се изви като странна езическа хоругва след него.

— Да обядваме! — гракна той вече в коридора. — Днес заслужихме един хубав обяд, дяволите да ги вземат всички!

 

 

Изпържих любимите му „пържоли от месо на млади бичета“. С фиде. И с корейски моркови. Затоплих соевия сос.

Сервирах и доматен сок със сол и пипер. През това време той седеше на мястото си в края на дивана, до прозореца, и гледаше през мен, правейки безсмислени гримаси, като приличаше ту на академик Павлов, ту на дърто шимпанзе, а може би и на двамата едновременно. За да го отвлека (развлека), му разказах вица за кавказеца пред клетката на горила-самец („Ти ли си, Гурген?“). Той се засмя и внезапно заповяда да му сервирам водка. Потресен (посред бял ден, още шест часа работа ни чакат…), аз мълчаливо извадих бутилка „Петрозаводска“ и любимата му чашка със сребърно дъно.

— „Кървавата Мери“! — провъзгласи той. — Днес с вас заслужихме „Кървавата Мери“. Ще пиете ли?

— Благодаря, не — отвърнах аз.

— Напразно. Няма нищо по-добро от това по средата на трудовия ден да плюеш на всички правила и забрани и да изпиеш заработената с кървава пот чашка „Кървава Мери“!

Аз мълчах, гледах как си приготвя любимия коктейл от два слоя (пиене — мезе) и слушах разказа за могъщата дискусия, която неотдавна се разразила в интернет: да се прави „Мери“ на два слоя, или да се смесва. Как спорещите в течение на седмица обменяли мнения, случки от практиката и цитати от класици и как по точки победили привържениците на смесването.

— … Ето ви класически пример, Роби, за това как тъпото, грубо, невежо мнозинство незаслужено побеждава вродената интелигентност и добрия вкус!

Той отпи с наслада, присви очи, облиза се и набоде с вилицата настърган морков.

— Може би на момчето ще му е нужен опекун — обяви той без какъвто и да е преход. — Какво ви е мнението?

Аз нямах мнение. Не разбирах много добре по какви причини момчето предизвикваше такъв възторг. Е, чело е много. Дори е телепат. За Бога. Че ние да не би да не сме виждали телепати?

— Маришка ли? — попитах аз на посоки. Той само укорително ме погледна и аз веднага млъкнах.

Защото тя има четири собствени деца и съвършено безпомощен мъж по прякор Недоизяден. („Недоизяден паяк“ — намек за навика на някои членестоноги дами да изяждат самците си веднага след или дори по време на любовните игри. Той й е втори мъж. Първият също не бил изяден, както ние отначало предполагахме: в незапомнени времена той, като във вица, избягал от нея, но не при друга жена, а при мъж.) А тя е директор-възпитател-мениджър-спонсор-ангел-хранител в интернат за бавноразвиващи се деца. Домът й също е като интернат. Адски рай — шум, гюрултия, смесица от слабоумни и напълно здрави дечица, рев, смях, сополи, всички правят нещо, по пода ролки от тапети (за рисуване), кукли Барби, разноцветни пирамиди, немлъкващи тръби и барабани, блестят мониторите на компютрите, от тавана висят въжени стълби — и през всичкото това с благожелателна усмивка на широката си уста шества Недоизяденият паяк, вмъква се в дупката си, където пише детски стихчета и разказчета за списания, упорито, но безполезно се съревновава с Григорий Остером, Хармс, Едуард Успенски и други корифеи („Жабата квака, нощта сияе и патицата кряка — нечия щерка…“). Той нищо друго не умее, тъй че Маришка всъщност има не четири, а пет деца… Плюс целия интернат.

Сенсеят си направи втори коктейл, полюбува се на чашката си и („В малки дози водката е безвредна дори в произволни количества…“) пийна — млясна доволно и посегна за мезе. Наблюдавах как яде любимите си пържолки изящно, дори грациозно боравейки с вилицата и ножа. Мълчеше, но аз знаех, че все още очаква отговора ми.

— Може би Матвей? — попитах аз.

Знаех, че Матвей не става, но не можех да предложа никой друг. За съжаление, Матвей е от тези, които обичат човечеството, но са съвършено равнодушни към отделните му представители и най-вече към децата. „Чист като кристална чаша талантлив математик“. Момчето Мотл. Велмат — Великия математик. Класически евреин, тесногръд, прегърбен, блед, с гърбав нос, с уши без мека част — типична илюстрация към Определител на Евреина от вестник „Народна правда“. Той дойде за пръв път при сенсея доста късно, тринайсетгодишен, и тогава сенсеят му подари книгата на Юрий Манин „Кубични форми“. (Книгата започва с думите: „Всеки математик, неравнодушен към теорията на числата, е изпитал върху себе си очарованието на теоремата на Ферма за сумата от два естествени квадрата“.) На четиринайсет години момчето Мотл реши така наречената „Втора задача на Гилберт“ (оказа се, че тя е била решена доста преди него), а на петнайсет „Осмата задача“, дотогава от никого нерешавана. В университета го приеха веднага след осми клас без изпити и във втори курс. При това бяха нарушени няколко съветски закона и сломена съпротивата на неописуемо множество съветски бюрократи. Откриващите се перспективи ослепяваха двамина възхитени академици, напълно лишени от антисемитска солидарност. Те го бутаха напред, без да щадят своята репутация, и, разбира се, в края на краищата заслужено изгоряха заради това. Тях (и него самия) ги подведе доведеното до абсурд чувство за социална справедливост. Вместо да решава (в тишината на кабинета) почти решената хипотеза на Голдбах, той се захвана да подписва заявления в защита на затворените заради убежденията им и да съчинява страстни послания до съветското правителство ала академик Сахаров. Но той не беше академик Сахаров. Не умееше да прави бомби, само умееше да доказва, че количеството на така наречените двойки прости числа е безкрайно. Но това се оказа недостатъчно. Излишно възторжените академици получиха последно предупреждение за уволнение, а на самото момче Мотл като начало му бе забранено да излиза в чужбина, а по-късно бе уволнено отвсякъде и това моментално го превърна в професионален дисидент. Загърби математиката и сигурно щеше да изгние или в затвора, или в психиатрия, но тогава, слава Богу, настъпи перестройката и компетентните органи загубиха интерес към него. Той оцеля, но вече в ново качество. Талантът на борец за справедливост при него се оказа по-силен от таланта на математик. И сега той е прегърбен, вечно гладен и рошав организатор и вдъхновител на няколко микроскопични партии и не мисли за нищо друго, освен за благото на народа, което разбира не много оригинално: „Смачкай гадината!“ и толкова…

Сенсеят загреба с вилицата остатъците от фидето, пийна доматен сок и в знак на благодарност тихичко изпя (на мен):

— Ох, наядох се с пелмени, напих се с водица, изпразних гърнето и на Бог се помолих! Матвей казвате? — попита отново, изтривайки устата си със салфетка. — Нашият ненадминат Велмат? Велмат в днешния си вид е годен само с щурм да превзема цитаделата на корупцията. И бастионите на социалното зло. Той става за опекун колкото господин Робеспиер. Огюстен Бон Жозеф.

Мълчах. Не знаех кого още да предложа. Почти не познавах новаците, а от старите кучета нямаше кого. Занесох съдовете в мивката и сложих чайника, да се стопли вода за кафе. После казах:

— А защо мислите, че изобщо му е нужен опекун?

— Аз не казах „нужен“! — възрази той, палейки цигара. — Казах: „може би“.

— А може би няма.

— А може би няма — съгласи се той. — Аз вече не за това, а за друго…

Замълча загледан в прозореца, дърпаше от време на време от цигарата и със сила издухваше дима — сякаш го плюеше. Аз почаках да продължи, после измих съдовете, избърсах с влажна гъба масата и сложих дебели чашки от кафяв фаянс. Той продължи мълчаливо да пуши, а аз направих кафе.

— Нищо не се получава — каза той накрая. — Така се зарадвах днес на това момче. Вие, Роби, не виждате и сигурно не сте в състояние да видите, но аз зная със сигурност: момчето е от екстра класа, то всички ни ще удари в земята, само му дайте време. Той е УЧИТЕЛ!

Аз го слушах с най- (надявам се) уважителен вид. Разбира се, той вярваше в думите си. Но аз знаех, че само по себе си това още нищо не означава. Просто поредният пристъп на оптимизъм. И по-рано ни се бяха случвали пристъпи на оптимизъм. Като правило, те завършват с пристъпи на въгленовочерен песимизъм. Черно-бял филм.

— Не вярвате… — каза той укорително. — Добре. Ваша си работа. Аз не за това, а за друго. Той е учител и не му трябва никакъв опекун. Но аз внезапно се замислих: ами ако сега ни беше дотрябвал опекун? Ако ни е страшно необходим! Днес. Сега. Откъде ще го намерим? Кого да изберем? А? И аз не зная…

Загаси фаса си в чинийката с такава ненавист, сякаш тя беше око на заклет враг.

— Вие сте мързеливи и не сте любопитни. Бог ви е надарил щедро, а вие се спряхте. Вие стоите. В пози. Или лежите. Станахте отвратително самодостатъчни, не желаете да летите, напълно ви задоволява да скачате по-високо от тълпата, вие сте ДОВОЛНИ — дори най-недоволните измежду вас…

Опита се да запали цигара, но аз бях нащрек. Даде ми кутията с цигарите без съпротива, дори не забеляза.

— Богдан ли? Да, любимец е, не споря. Благоносител. Извор на доброта… Къде е сега нашият извор на доброта? Коралов аспид! Усойница. Страх ме е да го доближа. Страхувам се да разговарям с него, когато се срещнем, можете ли да си представите?

— Той в момента има ученик — напомних му аз за всеки случай, но той не ме чу.

— Извор на доброта… Боже, в какво се превърнахте всички! А Тенгиз? „Да се бориш със злото — видите ли — е все едно да се бориш с дървеници: противно, лесно и абсолютно безполезно“. И затова повече не трябва да се борим със злото, хайде по-добре да ходим по жени и да организираме естрадни представления за мутри… Юра Костомаров честно и бездарно печели за насъщния си, Полиграф Полиграфич… Андрей-Страхоборец е старец. На петдесет години е старец! Какво ще стане с него след сто години? След двеста? Руини? И те всичките са драбанти^[7] барети, стара гвардия! Стари кучета! Младите за нищо не стават, защото все още нищо не умеят. Само врякат: „Дай, дай!“ О, проклет живот!

— Очевидно забравяте Вадим — казах аз. — Resulting Force.^[8]

— Именно. Рийзалтинг-Форс. Но защо решихте, че съм го забравил?

— Така ми се стори.

— Никого не съм забравил. — Той очевидно не желаеше да говори за Вадим. — Помня ви всичките. Сънувам ви, ако искате да знаете. Според вас аз не разбирам ли, че вие, лично вие, Роберт Валентинович Пачулин, лорд Уинчестър, просто гниете тук при мен, на топличко, без свеж въздух? И аз зная кой е виновен за това!

— Проклетият живот.

Той ме гледаше високомерно, вдигнал веждите си без косми.

— Мислите, че не съм прав?

Повдигнах рамене и се захванах с приборите за кафе.

Разбира се, той беше прав. Както винаги. Аз мога да добавя много към това, което той каза. Бих могъл да добавя още много тъжни неща… Роберт лорд Пачулин, по прякор Уинчестър… По дяволите. Не искам да мисля за това… Но защо така? Нали всички сме ДОВОЛНИ! Напълно сме удовлетворени… Проклет живот.

— Но, сенсей — казах аз, — ние всички сме доволни. Може да се каже, че сме о’кей… Нима и вие не се стремяхте към това?

Той отговори мигновено:

— Разбира се, че не! Изобщо не съм искал да сте доволни. Дори не съм искал да сте щастливи. Напротив — аз искам да сте НЕДОВОЛНИ. Винаги. През по-голямата част от живота си. Исках да сте ДОСТОЙНИ ЗА УВАЖЕНИЕ. Разбирате ли разликата? — Той стана, опирайки се тежко на масата. — Добре. Благодаря за обяда. Ще отида да полегна. А вие, моля ви, разпечатайте разговора ни. Още сега. Там имаше много любопитни места!

Той се оттегли в покоите си, а аз седнах пред компютъра и се заех да възстановя диалога. Никакви „любопитни места“, естествено, не открих в този диалог, ако не се смятат онези, когато хлапето даваше отговори, съвсем близки до оригинала, и доста ми хареса „жителят на Петербург, страшният глупак Юрий Бандаленски“. Когато ми се удаде възможност, на всяка цена ще поднеса тази перла на Юрка-Полиграфа, ще бъде „яко“ (както обича да казва племенникът ми, ударник на капиталистическия труд).

В четири часа звънна Вадим и поиска да говори със сенсея, ако може, разбира се.

— Той се изляга на дивана. Спешно ли е?

— Ами… не. Не точно.

Той вече за четвърти път звънеше на сенсея, всеки път „не спешно“, и всеки път нищо не се получаваше. Според мен сенсеят, очевидно, не искаше да се среща с него. А той не го разбираше. (Впрочем, аз също.)

— Как си? — попитах за всеки случай.

— Никак. Ще дойдеш ли?

— Къде?

— При Тенгиз.

— Кога?

— Утре, в седем. Ще се съберем всички.

— За първи път чувам.

— Тенгиз не ти ли се обади?

— Не.

— Значи ще ти звънне — равнодушно обеща Вадим и затвори.

Няколко минути размишлявах за него и нищо не измислих. Тогава ми се обади Тенгиз и по своя си отривист маниер съобщи: „утре… при мене… в деветнайсет. Ще можеш ли?“

— За какво става дума? — попитах аз за всеки случай — може нещо внезапно да се е променило.

— Трябва.

— Случило ли се е нещо? Някакви нови обстоятелства ли?

— Ще разбереш, мамка му. Нещо трябва да се направи. Изборите наближават.

— Добре — казах аз без какъвто и да е ентусиазъм. — Щом трябва. Още повече, че отдавна не сме се събирали. Да нося ли нещо?

— Че как иначе, мамка му! Що за глупав въпрос, мамка му!

— Според мен няма умни въпроси — казах аз, загледан в екрана на монитора. — Умните отдавна свършиха. С отговорите е същото.

 

 

(На екрана се мъдреше:

— „С какво моите ръце приличат на тези на Бог?

— Свирят на пиано.

— Защо краката ми приличат на тези на магарето?

— При нашия Барсук те са различни по цвят.“)

 

 

— Я по-добре ми кажи как ти е бричката? В ред ли е? — попитах го, спомняйки си за понеделник.

— Сутринта беше в ред, мамка му… Но беше бледа!

— В понеделник трябва да караш сенсея, ти, разбира се, си забравил, мамка му.

— Мамка му… Наистина. Третият понеделник. В колко часа да дойда?

— В десет да си тук. Още веднъж ще ти напомня, не се безпокой.

— За какво, мамка му, да се безпокоя? Ти се безпокой. Ти си лорд, мамка му, Уинчестър.

Той затвори и аз внезапно разбрах, че мисля за него. Не за работата, не за понеделник, не за нещастния Вадим, а за него. И за себе си. За всички нас, проклети да сме.

… Свръхбоец, Психократ, Велик Мен. Красавец, лентяй, до съвсем скоро яростен плейбой, а сега безнадеждно уморен от борбата със злото страстен филуменист. Колекционира кибритени етикети! Тенгиз! Гос-с-поди! Възможно ли е? Възможно е. Уви. Сега той е годен само да отстрани препятствие: да накара някого „да забрави“. Остана му чугуненият поглед изпод вежди, надвисналите над половината очна ябълка клепачи и гнусливите устни. Според днешните му понятия хората, всички, без изключение, са абсолютни лайна. Мерзки муцуни. Лигави пасти. Гнойни очички. Мокри лапи. Смърдящи мишници и гащи… Отявлен сквернослов, всяка втора негова дума е „мамка му“. Женкар — сменя ги всяка седмица. При това е безнадеждно влюбен в една лъжлива и кокетна пачавра. На тази негова „Олюшка“ (лекомислена и дори развратна жена) неизвестно защо неговите психократически пасове не действат — гледа я в устата, ляга пред нея, прощава й (не вижда) изневерите й, моли я да се оженят и да имат дете. Не ми е известно по-душераздиращо и непристойно зрелище от Тенгиз, който моли това курве да отиде с него на концерт на Пласидо Доминго. Мога да си представя какво прави тя с него в леглото… Горкият сенсей не може и да си представи с какво основно се занимава сега Тенгиз: да „лекува чрез внушение“ в частните диспансери и изтрезвители всякакви изнемощели, спиртосани и наркозависими. Понякога се занимава с това и вкъщи за добри пари, ready cash, добре че апартаментът му е двустаен…

… А Андрюха-Страхобореца не е само старец, сенсей, наш всевиждащ. Той е гадно, шибано, заядливо, досадно старче. Въпреки че изглежда като картинка от „Vogue“ — лакирана, напарфюмирана, да ти се прииска да я лизнеш. „От него се страхува както баба Старост, така и госпожа Смърт“. Възможно е, сенсей, възможно е. От струлдбругите^[9] доколкото си спомням, Смъртта също бяга, но те от това не стават по-симпатични… Защо безстрашието поражда безсъвестност? Безсъвестност, безнравственост и изобщо равнодушие, хладно като задник на проститутка. Това е велика тайна. Човек като че вече няма спирачки. „От нищо не се бои“. А трябва… „Страх от Бога“.

… А Богдан-Благоносец се завря като счетоводител в едно ООД или ЕООД, не разбрах точно, пък и не ми се искаше да уточнявам. И там му харесва. На Благоносеца! Фирмата произвежда бонбони „Мама Медоуз“, които се ползват със страшна популярност. Богдан се движи изпъчил корем и когато му казват: „Ей, счетоводителю“, важно отвръща: „Не съм ти счетоводител, а ГЛАВЕН счетоводител!“ Кога за последен път е дарявал своето прословуто „благо“? На кого? Той не може да ги търпи и ги мрази както Господ мрази Дявола.

… А Юрка-Полиграфа служи при един частен детектив, определя искреността на показанията на хленчещи свидетели и почти не пие, защото ако е замаян, губи способността да различава истината от лъжата.

… А за Костя-Велзевула сенсеят изобщо не си спомни. А нашият Повелител на Мухите се занимава (за пари!) с унищожаването („чрез уговаряне“) на хлебарки, комари и „извеждане“ на плъхове. Оказва се, че добре може да се печели и от това да унищожиш плода на домашни котки — само за два сеанса, съвършено безболезнено и абсолютно безвредно за здравето. Петнайсет долара.

… И всички са ДОВОЛНИ! Никой от нас не се оплаква. И не мисли да го прави! Проклет живот!

Отново звънна телефонът.

— Тате — чу се в слушалката. — Мама иска да говори с теб…

— Почакай! Грешка! — развиках се аз, но на телефона беше вече моята любима Номер две. Поиска да знае къде пак съм пъхнал проклетата спестовна книжка. „А ти как мислиш, златна моя люспице, къде може да съм пъхнал своята спестовна книжка? Опитай да я потърсиш в хладилника.“ — „Знаеш ли какво, шегаджийо ти мой шибан!“ — „Изумруде мой рубинен, деван лез анфан!“ — „ДСК сега ще затвори, а ти си правиш шегички с мен…“ Набързо доложих къде е проклетата спестовна книжка и отново останах сам.

И оставайки сам, изведнъж (съвършено не на място и дори недостойно) си помислих какво ли ще е, ако още днес, не дай Боже, разбира се, но все пак, моята Сашка, седефеното ми копченце, си тръгне от мене и отиде при своя планински орел Володя Хергуани. Аз, да ме вземе дяволът, бих останал и жив, и цял, и колкото и кощунствено да звучи, бих скърцал със зъби, бих изпаднал в запой, сигурно, но в края на краищата бих оцелял, горкият. Но ако при това вземе със себе си и Валюшка!

… Моята Копуха. Моята Валюха. Моята Кутя… С кафяви трогателни очи. Баща й и майка й имат тъмни очи, които изобщо не са трогателни… Тя никога не вика, не крещи, не се огъва. Когато я обидят, тихо и горчиво плаче и в подобни мигове съм готов да й дам всичко, което имам, и незабавно да разреша всичко, което съм забранил…

… Не, какво щастие е все пак, че тя е момиче и че никога няма да ми се наложи да решавам проклетата дилема: да я водя ли, или не, на прием при сенсея! Макар че понякога, рядко — през нощта, когато не мога да заспя и лежа с отворени очи, — с хладен ужас разбирам: ще дойде време и ще я заведа и с жалък глас ще моля сенсея да направи изключение и да я приеме, да поговори с нея и да отсъди… Защото аз не зная какво е това да си „достоен за уважение“ (какво уважение? защо?) и какво е това „щастие“ също не разбирам много добре, но пък точно зная каква мъка е да изпитваш неудоволствие от живота, непрекъснато да виждаш унилата отврат наоколо и няма да търпя моята Кутя, Валяха, Тяпа, да потъне в тази груба, унила, отвратителна отврат. По-добре да е ДОВОЛНА, каквото и да значи това.

Лирическо отстъпление № 4.

„Нечия дъщеря“ и малко статистика