Божидар Димитров
12 мита в българската история (8)

Митовете за делото на Кирил и Методий

В началото на втората половина на IX век двама братя, византийски поданици, създават азбука на български (или славянски език — двете понятия вече са синоними) език и превеждат богослужебните книги.

След редица перипетии, които ще разкажем по-нататък, азбуката и книгите им са пренесени в 886 г. в България от трима техни ученици, които, получили подкрепа от държавната власт и лично от цар Борис I (852–889 г.), интензивно започват да създават училища, в които подготвят грамотни в новата писменост младежи, и скрипторни, в които се размножават богослужебните книги. През 893 г., разполагайки вече с необходимия брой грамотни свещеници и миряни, както и с необходимия брой книги, цар Борис I успял на Народен събор (висшия орган на властта в средновековна България) да прокара решение, с което новата писменост се обявява за официален език в българската държава и църква. И тази писменост е официална за държава и църква и до днес. Български мисионери още в X век успяват да наложат тази азбука в Русия и в сръбските княжества. Днес на тази азбука пишат в държави от Адриатическо море до Тихия океан. Това са България, Македония, Сърбия и Черна гора, Украйна, Беларус, Русия.

Братята Кирил и Методий са обявени за светци още през Средните векове и от Православната, и от Католическата църква. А от папа Йоан-Павел II през 1979 г. — и за покровители на Европа, заедно с по-рано обявения за европейски небесен покровител св. Бенедикт.

В българската историография и историческа публицистика, колкото и странно да звучи, въпреки десетките хиляди публикации, не съществува една солидна академична монография, посветена на делото на двамата братя, която да анализира скрупульозно източниците за живота и делото на Кирил и Методий. Учените сякаш се боят да се докоснат до историята на едно дело, имащо (без преувеличение) глобални последствия за историята на човешката цивилизация. Може би затова всичко писано за двамата братя, поради недостатъчно дълбокия анализ на източниците в по-кратките форми на научното дирене (статии и студии), създава няколко мита около тази част на нашето минало. Единственото малко оправдание и на историците, и на историческите публицисти е, че самите древни източници по въпроса са си пак митове т.е. църковни жития на двамата братя или на техните ученици!

Странно е, но животът и работата им не са забелязани от съвременните им средновековни хронисти и историци.

Митологията около Кирил и Методий може да се раздели на три групи.

Първата е на историците, свързани с църквата. Те смятат, че след като спадат към висшите слоеве на обществото на една държава на християнството, каквато е Византия, естествен е стремежът им да направят колкото се може повече езичници християни. И те са смятали, че това ще стане много по-лесно, ако християнството се проповядва на роден говорим език. Славяни по произход или знаещи отлично говоримия славянски език, двамата братя извършват необходимото — създават славянска азбука, превеждат богослужебните книги и т.н. Мотивът за действие на двамата братя следователно е мисионерската им християнска ревност.

Гражданските историци оформиха втора митологична линия. Без да отричат християнската мисионерска ревност на братята, те подчертават факта, че и двамата, преди да се заемат със славянската писменост и преводи, са висши византийски държавни служители. Методий е областен управител, а след това заедно с Константин-Кирил — дипломат за особено важни държавни мисии. Гражданските историци смятат, че азбуката и преводите са създадени по заповед на византийския император и одобрени от византийския патриарх в явно нарушение на триезичната догма (според която християнството може да се практикува само на гръцки, латински и еврейски език) във връзка с една чисто политическа мисия, макар и осъществявана с религиозни средства. А целта на тази мисия е привличането на държавата Великоморавия в сферата на влияние на Византия и изтръгването й от орбитата на свещената Римска империя — съперник на Византия в претенциите й за легитимен наследник на универсалната християнска държава — проекция на Божието царство на Земята. Византия няма друг начин да установи своето влияние, тъй като няма пряка териториална връзка с Великоморавия (дели ги огромната територия на България в тази посока от Родопите до Балатон) и вижда чудесна възможност да овладее в църковно отношение страната, поставяйки начело на епархиите й свои служители. В политическите планове на Византия унищожението на България е стратегическа цел — ето защо не е предвидено славянската азбука и богослужението да бъдат предоставени и на нашата страна. Тук Византия е постигнала стратегически успех, налагайки в 864 г. християнството да се практикува на гръцки език. Чрез богослужение на гръцки език, наложен и на държавната администрация, Византия се надява да ерозира постепенно националното съзнание на българския административен и духовен елит, а оттам и на целия народ и държавни структури. Поради този факт на Кирил и Методий никога не е позволено от византийските власти да мисионерстват в България. А фактът, че и самите те не са го направили, е доказателство, че в дейността си братята се ръководят от политически, а не от религиозни мотиви, като си остават до края на живота верни държавни служители на Византия. Пренасянето и утвърждаването на славянската писменост у нас е страничен резултат от дейността им, станал по волята на историческа случайност (попадането на трима от двестате им ученици в България).

Третият и най-нов мит е рожба на зле интерпретирана (и то напълно съзнателно) информация от горните две митологични групи публицисти в последните петнадесетина години. Митологията е главно в оценката на делото им. Авторите твърдят, че няма нужда да славим с такава помпозност делото на двамата братя, тъй като те са византийски политически агенти, които пет пари не дават за България. А налагането на азбуката им (или по-точно на идеята им за собствена азбука, тъй като днес пишем на азбука, създадена от Климент Охридски) е истинска катастрофа, тъй като ни отдалечава от ценностите на европейската цивилизация, една от които е латинската азбука. С особена „трагична“ сила този „факт“ е валиден днес, пречейки на притежателите на Интернет да общуват глобално на латиница със света. Този мит няма да обсъждам, тъй като твърденията са значително под равнището дори на тази все пак научнопопулярна книга. Само ще отбележа, че малограмотният човек си остава малограмотен човек, какъвто и модерен етикет да си сложи — глобалист, гражданин на света и т.н.

Сериозно внимание заслужават обаче първите два мита. За да разберем какво точно се случва между 855–893 г., е необходимо да се уточни кой е поръчителят на азбуката и какви са личните мотиви на братята да се заемат с това дело, подчинявайки му изцяло живота си.

Да видим какво е сигурното. Константин-Кирил и Методий-Страхота са родени в Солун в семейството на висш държавен служител, заемащ втората по важност длъжност в администрацията на втория по големина град във Византийската империя. Баща им се казва Лъв, майка им Мария. Поне за нея късни жития твърдят, че е българка, към това заключение навежда и името на Методий (Страхота), което е имал преди замонашването, съобщено пак от по-късни източници. Впрочем спорът българи ли са двамата братя, или гърци, е абсолютно излишен, тъй като е съвършено ясно, че Кирил и Методий, ако са гърци, не биха могли да научат така добре славянския български език, че да създават нови думи за сложните абстрактни понятия в богослужебните книги. Пазарът в Солун е мястото, където като деца Кирил и Методий биха могли да научат езика от български търговци от околните села, твърдят привържениците на тази теза. Първо, децата, а и висшите аристократи в Солун едва ли са били пускани да играят на пазара заедно с простосмъртните си връстници — с тях се е занимавала вкъщи цяла орда възпитатели в различни области. А и на пазара Кирил и Методий биха могли да научат език с речник от 500–1000 думи от българските селяци. А в Магнаурския университет в Константинопол, където братята са изпратени като тийнейджъри, липсва факултет по славянска филология. Така че родният език на братята наистина е бил славянският български език. В това няма нищо странно. Половин Византия говори в тази епоха на славянски език, особено в европейската й част, заселена, както видяхме, до Пелопонес, включително със славяни. Византия наистина е държава на християнството и никой не се интересува от етническия произход на поданиците на императора. Славяни по това време, а и преди него, заемат всякакви висши длъжности в империята — от генерали до патриарси.

Етническият и социалният произход на Кирил и Методий е все пак интересен, но от друга гледна точка, и установяването му би могло да изясни до голяма степен мотивацията му. В едно от житията на Кирил е казано, че дедите му са от аристократически род, „приближен до царя“, който изпаднал в немилост и бил принуден да емигрира (в случая във Византия) поради християнската си вяра.

В тази епоха и предшестващите 150 години царе (канове) има само България, а също и аристократически родове, изповядващи християнска вяра. Това е родът Дуло, дал първите канове на България, но също и други аристократически родове, чиито представители приели заедно с Кубрат християнството. В бурната втора половина на VIII век, когато Плиска се разтърсва от династически борби, християнството приемат и кановете Сабин и Телериг, но след като бягат и се заселват във Византия със сподвижниците си.

Тази фраза обикновено се тълкува от кирилометодиевистите като използван от Кирил библейски цитат. Включително и изразът, че иска да измие срама от челото на дедите си. Но бих желал да чуя поне един основателен аргумент срещу твърдението, че този израз може да се тълкува в прекия смисъл на казаните думи. Иначе казано, защо да не приемем, че Кирил и Методий са потомци на български аристократи, намерили убежище във Византия след загуба на политическа битка в България във втората половина на VIII век.

Второто, което е съвсем сигурно, е, че българската азбука и преводите са създадени в 855 г. Годината е потвърдена не само от гръцки, но и от авторитетни български източници, като Черноризец Храбър.

Ужасно важно сведение и ужасно точна дата — за нея няма никакво съмнение при всички историци. Тогава направо се учудвам, че никой не си е задал няколко прости въпроса, водещи до още по-прости логични отговори.

Първо, за да създадат азбуката и преводите в 855 г., Кирил и Методий се отказват от блестящи кариери във върховете на държавния апарат и се затварят в уединението на манастирските килии завинаги. Мотивацията им обаче не би могла да бъде мисионерска християнска ревност, тъй като няма къде да проповядват и кого да кръщават в християнска вяра. Славяните във Византия са покръстени още преди 100–150 г. и практикуват християнството на гръцки език. Християните в България, доколкото ги има (а ги има, както видяхме, немалко) и по произход са българи, славяни и гърци, също практикуват християнството на гръцки език. Вярно, в България има още стотици хиляди езичници, но за да проповядват на славянски език в България, Кирил и Методий трябва да имат разрешение и от византийския император (който никога няма да го даде) и, което е по-важно — от българския кан Борис I, който в 855 г. е езичник и такъв ще бъде още 8–9 години. До други славяни Кирил и Методий нямат достъп — България прегражда пътя на север към чехи, поляци и сърби, а печенегите и хазарите — пътя към руските славяни.

Годината на създаването на азбуката елиминира и политическата мотивация, предположена от гражданските историци. Византийският император и константинополският патриарх не са екстрасенси, за да „видят“ в 855 г. как през 863 г., т.е. осем години по-късно, великоморавският княз им иска чрез нарочно пратеничество проповедници, които да въведат във Великоморавия богослужение на роден писмен език. На България, а и на своите славяни, както вече писах, византийските императори нямат и капка намерение да дават богослужение на роден език. Защо да губят едно оръжие, което ефективно действа и на тяхната, и на българска територия.

Тогава? Кой, как и защо е мотивирал Кирил и Методий да прекратят перспективните си административни кариери и да се заемат с трудното и небогоугодно дело по създаването на българската азбука, преводите на богослужебните книги и разпространението им? Иначе казано, кой е поръчителят на азбуката? Излишно е да казвам, че той задължително трябва да е човек с абсолютна власт над стотици хиляди или няколко милиона езичници, говорещи на славянски език. Само такъв човек може да осигури такова мащабно поле за действие, заслужаващо усилия и жертви на хора от ранга на Кирил и Методий.

В тази епоха единствената славянска държава, управлявана от езически владетел, е България. Тя заема цяла Югоизточна Европа. Има няколко малки славянски княжества в западната част на региона, но те са в диоцеза (църковната област) на Римската църква. Великоморавия също. А от също малките тогава руски княжества Византия (а това означава и солунските братя) са отдалечени освен от България, и от огромна степна полоса, в която живеят диви степни неславянски народи — печенеги, кумани, хазари. Българският кан Борис I заема българския престол през 852 г. Предшествениците му кан Крум (801–814 г.), кан Пресиан (814–832 г.), кан Маламир (832–837 г.) и кан Омуртаг (837–852 г.) за петдесетина години превръщат България в стабилна европейска военна, икономическа и политическа суперсила. В държавата живеят много народи, но в последните стотина години се е наложил славянският език. Населението изповядва и различни вери в езически богове — Тангра, Перун, Лада, Волос. Една значителна част от населението вече изповядва християнска вяра — потомци на Кубратовия род и сподвижниците му, останали в завладените Тракия и Мизия ромеи-християни от различен произход — траки, славяни, гърци, арменци, потомци на отвлеченото от кан Крум ромейско население от Одринска Тракия, заселено в Подунавието, новопокръстени от свещениците на българските християни. Цялото това население се е подчинявало на различни закони, произтичащи от религията му, и този факт не може да не е безпокоял държавната власт на България. България е имала нужда от закони, валидни за цялото население на държавата, а в тази епоха това може да стане само ако цялото население изповяда една и съща религия — от нейната доктрина произтичат законите, както е и до днес в някои ислямски страни. Пак в тази епоха само християнската религия е предлагала набор от закони, засягащи всички сфери на живота. Това е т.нар. Юстинианов кодекс, в сила във Византия, и прекрасно уреденият живот в империята на ромеите от тази гледна точка не може да не е импонирал на българските владетели.

От външнополитическа гледна точка въпреки военната си мощ България също е имала сериозен проблем. Държавите в Западна, Средна и Южна Европа вече са били християнизирани. Но езическа България не е била гледана в междудържавен план като нормална европейска държава. Международни договори, сключени с владетел езичник, нямат тази сакрална сила като договорите между две християнски държави. Нарушението им не се е смятало за толкова тежко клетвопрестъпление. Държава, управлявана от езичник, казано с две думи, независимо от мощта й, не се е смятала за равностоен партньор — такива са само държавите, влизащи в „семейството на християнските народи“ (има такъв израз в Средните векове). Кан Борис I, естествено, си е давал сметка, че България, за добро или за зло, ще се развива в този геополитически район, в който я настаняват и утвърждават Аспарух, Тервел, Крум, Омуртаг, Пресиан. Затова обявяването на християнството за официална религия в българската държава е било наложителен акт от гледна точка на по-доброто й междудържавно ситуиране.

И така, изключително сериозни вътрешно- и външнополитически причини налагали българският управленски екип след 852 г. да обяви християнството за официална (което означава и единствено позволена) религия в България. Това е било ясно на ръководителя на екипа кан Борис I още в началото на управлението му в 852 г. Но Борис се е колебаел. И главните му страхове едва ли са били свързани с евентуална силна вътрешна опозиция. Кан Борис I добре е разбирал, че наред с позитивните резултати във външен и вътрешен план християнството, практикувано на гръцки език, може да доведе и до един фундаментален негативен резултат — споменатата вече ерозия на националната идентичност и неминуема гибел на независимата българска държава. Християнската религия, за разлика от всички езически религии, се изповядва чрез писаното слово. Всеки ден в църквата се чете откъс от Светото евангелие, житието на светеца (или светицата) на деня и т.н. Отделно благочестивият християнин трябва да чете и вкъщи — псалтира, деянията на апостолите, съчиненията на т.нар. отци на църквата и т.н. Напълно естествено е езикът на църквата да е и език на държавната администрация. Гърцизирането на българския народ при практикуването на християнството на гръцки език е било въпрос на 3–4 десетилетия. И за кан Борис I е било ясно, че след превръщането на България в духовна провинция на Византия (в многонационалната империя гръцкият език е бил език на църква и държава) е следвало в късо време и завладяването й от империята.

Кан Борис, разбира се, е знаел средството, с което може да се елиминира единственото потенциално негативно въздействие на християнството в България. Това средство е практикуването му на говорим роден език — в случая славянобългарския език, наложил се по естествен път и говорен от цялото население на страната. За целта е трябвало да се създаде азбука, да се преведат и размножат богослужебните книги. Тежка филологическа, литературна, а и производствена задача. Да, и производствена, защото за нормалното функциониране на 10 000 църкви, колкото е бил вероятно минималният брой, нужен за България, са необходими 200 000 книги, а за да се произведат, трябва да се отгледат, заколят и обработят кожите на 10 милиона агнета — книгите в тази епоха се правят от пергамент. А преписването на всяка книга (в тази епоха няма печатници) отнема от 2 до 6 месеца.

Специалисти по въпроса в България е имало — свещениците и епископите на хилядите християни в България са били, естествено, грамотни хора и са знаели еднакво добре и гръцки, и славянобългарски език. Точно такива хора в българските земи са превели вече два пъти свещените християнски книги на говорим език. Това са епископ Вулфила, създал готска азбука в IV век и превел свещените книги, и епископ Никита Ремесиански, създал тракийска азбука и превел книгите на тракийски език, за да покръсти успешно тракийското племе беси, живеещо в Западните Родопи. Днес за съжаление няма оцелели нито готски, нито тракийски богослужебни книги, но тогава сигурно все още оцелели в бурите на варварските нашествия екземпляри е имало по църкви и манастири. Кирил и Методий сами намерили в Херсон едно евангелие, написано с „рошки букви“. Специалисти смятат, че братята са открили именно евангелие, написано на готски език.

Но кан Борис I е знаел още едно. Ако в IV–V век всеки е могъл да прави каквито си иска азбуки и да превежда свещените християнски книги на каквито си иска езици, то във втората половина на IX век това е невъзможно. Всичко вече в тази област е политика. В започналия вече двубой за върховенство в християнския свят между римското папство и константинополския патриархат езиците, на което се практикува християнството, са част от оръжията, и то солидна част. Латинският е езикът на папството, гръцкият — е на Константинопол. От нафталина е изкарана триезичната догма, според която християнството може да се практикува само на еврейски, гръцки и латински. Не че не се е нарушавала в миналото — християнството се изповядва отдавна и на етиопски, коптски, арменски, грузински… Но вече, и най-вече в Европа, не може, защото и папата, и патриархът на Константинопол прекрасно знаят, че нов език, на който да се изповядва религията, означава и нов властови център в християнството, особено когато, какъвто е случаят с България, става дума за европейска политическа и военна суперсила с многобройно население и войска.

Без съмнение кан Борис I е могъл да натовари екип свещеници от България да направи славянска азбука, да преведе богослужебните книги, да приеме сам християнска вяра, да покръсти всички езичници, да обяви християнството за официална религия в България, да свика Народен събор, който да реши християнството да се изповядва на български език. И е знаел какво ще последва — папството и константинополският патриарх светкавично, въз основа на триезичната догма, щяха да обявят българската азбука за неканонична, българите и владетеля им — за еретици. Това свежда до нула търсения външнополитически ефект от приемането на християнството. Даже става по-лошо. Християнските държави воюват с много по-голямо настървение срещу еретици, отколкото с езичници. Защото езичниците след победа над тях могат да се кръстят, а от еретиците, според разбиранията в Средновековието, нищо не става, та затова се изтребват до крак. Така става с албигойците в Прованса, протестантите в Германия, хугенотите във Франция и т.н.

Славянската азбука и писменост е трябвало да бъдат създадени от високопоставени лица от един от двата центъра на християнството — Рим и Константинопол. Освен преводите на богослужебните книги, те е трябвало да постигнат и нещо по-важно — канонично признание на азбуката и преводите от Рим и Константинопол. Кан Борис I е търсил такива хора и очевидно ги е намерил в лицето на Кирил и Методий — внуци на български аристократи на служба във висшата византийска държавна йерархия. Само така може да се обясни внезапното оттегляне в манастир на братята в 855 г. или малко преди това и заниманията им с азбуката и преводите в момент, когато те не са нужни нито на византийската държава, нито на византийската църква.

Едно такова виждане предполага контакт между кан Борис I и двамата братя, установяване на близки приятелски връзки, споделяне на планове, намерения, страхове и опасения. И съгласие на Кирил и Методий да работят за отстраняване на негативната последица от евентуалното приемане на християнството от кан Борис I и българския народ.

Поетият ангажимент очевидно е включвал освен съставянето на азбуката и преводите, постигането на канонично признание на азбуката от патриарха на Константинопол и папството. Едва тогава кан Борис I би се решил да обяви християнството за официална религия в България.

Източниците, казват историци и исторически публицисти, не съдържат данни за контакти между Кирил и Методий и кан Борис I преди 855 г. и след това. Естествено е за работата, за която са се договорили, кан Борис I, Кирил и Методий да имат и договорка да не се бие барабан — солунските братя е трябвало да запазят статута си на висши държавни служители на Византия, работещи само и единствено за интересите на Византия.

Кога е бил осъществен контактът между кан Борис I, Кирил и Методий? Двама германски учени предполагат, че контактът или контактите са осъществявани чрез Ана, сестра на Борис, учила заедно с Кирил в Магнаурската школа. Те предполагат дори и романтична връзка между двамата млади български аристократи. Но защо връзката да е с посредник? Кирил и Методий са летящи дипломати на империята и решават сложни проблеми с араби и хазари. Въпреки мира между България и Византия, в началото на управлението на кан Борис I между двете страни не може да не са възниквали спорни въпроси и кой друг би могъл да бъде изпратен с дипломатическа мисия в България да ги решава, освен Кирил и Методий? Солунските братя знаят езика на българите и са далечни роднини вероятно на половината членове на Съвета на 12-те велики боили — средновековното правителство на България. А може би и на самия кан Борис I. Индиректни сведения за контакт между Борис I и братята е и мисията им в долината на река Брегалница във Вардарска Македония — тогава част от България. В тази мисия, станала преди 864 г. (датата на обявяването на християнството за държавна религия), братята покръстили 54 000 славяни-езичници, а в гр. Равен — и самия Борис, който очевидно им дошъл на гости. Кирил и Методий не биха могли да проповядват без разрешението на българската държавна власт в Брегалнишко, т.е. без разрешение на самия кан Борис I, а да се смята, че са проникнали нелегално в България, е смешно и наивно за всеки, който знае какво солидно (с валове, ровове и непрекъсната дървена ограда) съоръжение е българската граница в тази епоха и колко безмилостни са граничарите — по закон те стрелят на месо срещу всеки нарушител, иначе убиват тях. Впрочем така загива цар Борис II в 980 г., неразпознат от свой граничар, тъй като бил облечен в ромейски дрехи. По всичко личи, че Брегалнишката мисия се е състояла между 855–864 г. и е била експеримент, целящ проверка на годността на азбуката и преводите, както бихме казали днес, „на терена за действие“. Експеримент, наблюдаван лично от Борис I. Странно е, че учените и публицистите „забравят“ този източник („Брегалнишката легенда“), разказващ за събитията, или се опитват да оспорват достоверността му. Нормално е — той решително не пасва на предварително избраната теза, че Кирил и Методий нямат нищо общо с България и с Борис I. Брегалнишката мисия е прекратена вероятно от византийския император, а и от патриарха, които са били сериозно обезпокоени от успеха й. Това е означавало покръстване на българския народ и практика на богослужението на роден език без участието на византийската държава и патриаршия. Пред перспективата Кирил и Методий да бъдат елиминирани от византийския държавен апарат, а новопокръстените на роден език българи да бъдат обявени за еретици, тандемът Борис I — солунските братя е бил принуден да свие знамената в раклите в очакване на по-добри дни.

Тези дни идват неочаквано в 863 г. Великоморавският княз иска от Константинопол да му изпратят проповедници на славянски език — твърде е вероятно Брегалнишката мисия на братята да се е разчула по белия свят, както и наличието на славянска азбука и славянски преводи на богослужебните книги. В Константинопол ръководителите на Византия правилно са преценили, че друга възможност за установяване на влияние във Великоморавия няма и че се налага да се наруши и без това отдавна нарушаваната триезична догма. Византийските политици винаги поставят държавните интереси над всякакви религиозни догми — това може да го потвърди всеки добър познавач на византийската история. Затова Кирил и Методий са измъкнати от манастира, поотупани от праха, а славянската азбука и книги — благословени от патриарха, и кой знае защо — и от императора. Чак пък толкова не е нужно, достатъчна е била патриаршеската благословия, тъй като тя означава канонично признание на новата азбука. Страховете на Борис I са свършили и затова той веднага официално се кръщава в един от следващите няколко месеца и обявява християнството за официална държавна религия. Разбира се, той не иска веднага практикуването на новата държавна религия да става на роден език. Християните в България дотогава се молят и четат на гръцки език и са под юрисдикцията на Дръстърската архиепископия, която пък е поделение на Константинополската патриаршия. Такова искане би било акт на крайно неуважение към кръстника на българския владетел византийският император Михаил и повод за междудържавни усложнения. Борис I е планирал при подходяща международна обстановка да направи това, правилно смятайки, че в следващите години има по-важни неща да свърши и че няма да ги свърши без мирни отношения със съседните държави. Тези неща са свързани с очакваната вътрешна опозиция на християнството, подчинението (на Рим или Константинопол) на Българската църква, извоюването на известна или пълна автономия на църквата ни, подчинението й в духа на идеите на цезаропапизма на волята на владетеля и т.н. Всичко това цар Борис I ще постигне между 864–886 г. В 869 г. той има нов повод за радост. През тази година в Рим папа Адриан II, отново по политически съображения (търсил е подкрепата на Византия, за да се задържи на папския престол) тържествено освещава в църквата „Санта Мария Маджоре“ азбуката и книгите на Кирил и Методий. Той смята двамата братя за византийски държавни служители и цялата история с азбуката и книгите — за византийска държавна акция, формално това е така и е ново доказателство за мъдрото решение на тандема Борис — Кирил и Методий да действа точно по този начин и с този статут на солунчани. В 869 г. те вече са изпълнили най-важната част от поетия пред Борис I ангажимент — постигнали са канонично признание на азбуката и богослужебните книги на български език и от двата законодателни центъра в Европа по този въпрос. Държа да подчертая, че нито Византия, нито папството повече ще разрешат използването на народни говорими езици в богослужението. Преводачи на Светото Евангелие в Холандия и Англия ще бъдат осъждани и екзекутирани в тази епоха, а преводът на Библията на немски език в XV век ще доведе до разкол в Католическата църква и поява на протестантството.

За съжаление Кирил умира в Рим в 869 г., а Методий е назначен за архиепископ на Моравия. Играта трябва да продължи, напускането на тази важна длъжност и идването на Методий в България може да накара и Византия, и папството да преосмислят решението си за каноничността на славянската писменост и преводи на богослужебните книги. Съгласно правилата на българската държавна игра, водена от Борис, и Методий е трябвало да завърши живота си в чужбина.

Но как азбуката и книгите да пристигнат в България в точния момент, за това Борис I се е погрижил. След смъртта и на Методий в 886 г. делото му във Великоморавия рухва под ударите на немското духовенство и на поставения под контрола на Немското кралство великоморавски княз. Близо двестате им ученици са арестувани, хвърлени в затвор и продадени в робство по-късно на някакъв евреин във Венеция.

Но трима от тях според житията им (Климент, Наум и Ангеларий) са освободени от затвора, конвоирани от немски войници до Дунав (граница тогава с България) и прехвърлени в областния български център в Белград. Тамошният областен управител светкавично ги изпратил в Плиска при Борис I, който едва не умрял от радост, че в ръцете му попадат такива хора, с такава азбука и такива книги. След като ги оставил да си починат една зима (Ангеларий умрял, за съжаление), той изпратил Климент в Охрид, а Наум оставил в Плиска и им възложил задачата да подготвят свещеници и да уредят производството на богослужебни книги. Намеренията на цар Борис I са повече от ясни — за няколко години да разполага с няколко хиляди свещеници, обучени да четат и пишат на роден език, и няколкостотин хиляди богослужебни книги, за да може в един ден по заповед на царя и Народния събор във всички български църкви едновременно да се премине на богослужение от гръцки на български език. Климент и Наум изпълняват блестящо задачата. Само Климент подготвя между 886–893 г. над 3500 свещеници. Вероятно не по-малко подготвя и Наум. В многобройните манастири, строени с пари на българската държава край Охрид и Плиска, вече завършилите училищата на Климент и Наум пък преписват до изнемога хилядите необходими за богослужението книги.

Но наистина ли е чисто историческа случайност чудодейната поява на Климент и Наум в България? Кои са те — гърци, славяни от Византия, великоморавци, както спорят учените? Наистина ли са неочакван подарък на съдбата за успешна реализация на амбициите на Борис I и българската кауза?

Наистина се учудвам — защо никой от учените не се е запитал как така Климент и Наум имат различна съдба от останалите двеста арестувани и продадени в робство ученици на Кирил и Методий? Защо са освободени от затвора, докарани с охрана до българската граница (и то до областен град), и им е помогнато да се прехвърлят отсреща? И как Борис I, ако вижда тези хора за първи път, ще им окаже такова огромно доверие, поверявайки поне на Климент, който е най-обикновен монах, властта в цяла област? Защото, изпращайки го в Охрид, Борис сменя областния управител Котокий с друг (Домета), комуто обаче поръчва да се подчинява на Климент. И Климент, и Наум получават крупни суми, за да строят манастири скриптории, в които да се преписват книгите или да се подготвят свещеници. В Охрид и в околностите му това са „Св. Пантелеймон“, „Св. Наум“, „Св. Иван Бигорски“, „Св. Богородица Пречиста“ в Кичево, „Св. Архангел“ в Прилеп, „Св. Георги“ в Ресен, в Битоля, а в Лудогорието и Добруджа — манастирите в Плиска (Голямата базилика), в Преслав, Равна, Хан Крум, Черноглавци, Варна, Мурфатлар. Наивен добродушник ли е цар Борис, поверявайки толкова власт и пари на довчера непознати хора, и то небългари?

В житията и на Климент, и на Наум си пише какви са те, но кой да чете, особено ако не пасва на предварително съставената теза. А си пише, че са синове (и най-вероятно са братя) на благородни родители от Мизия, т.е. на български аристократи. Синовете на българските аристократи, както в много други средновековни държави с абсолютна монархическа власт, се обучават в двореца на владетеля (затова владетелят в България ги нарича в редица документи „мои хранени хора“) и при достигане на зрелост получават назначения във висшата военноадминистративна власт.

Едва ли можем да се съмняваме, че както всички юноши от българската военна аристокрация, и Климент, и Наум, и Ангеларий са мечтаели да получат назначение на командири на конни полкове и да препускат във вихрени атаки срещу вражи войски, нахлули в територията на Отечеството. Но са получили назначение на… монаси. Самият син на цар Борис — Симеон Велики, също е обичал вихрени конни атаки. Личи си по недопустимото му от държавническа гледна точка лично участие в решителния щурм на бронирания конен корпус на българската армия в битката при Ахелой. Царят не може лично да участва в сражение, тъй като, освен че губи контрол над частите, участващи в сражението, може да бъде и убит, а при централизираната власт в България такова развитие на нещата може да доведе до разгром на цялата държава. Както става след смъртта на цар Иван Владислав, участвал лично в сражение край Драч в 1018 г. Симеон Велики също е могъл да загине — в боя при Ахелой конят му е бил убит. Куриозното е, че и той като младеж, обичащ сраженията, е назначен като Климент, Наум и Ангеларий за… монах и като такъв — изпратен в Магнаурската школа. Цар Борис I очевидно го е подготвял за архиепископ или за патриарх на Българската църква. Задачата на Климент, Наум и Ангеларий е била друга — да усвоят грамотност на славянски език и един ден да я пренесат в България заедно с преводите на Кирил и Методий, а след това да организират въвеждането й във всички енории и епархии на България. Такива са били времената — момчета, родени да командват бойни конни корпуси, е трябвало да се занимават с религиозни и свързани с тях просветнообразователни въпроси. Но държа да подчертая — това са отново стратегически въпроси от висша държавна важност. На практика Климент, Наум и учителите им Кирил и Методий коват едно страшно и непобедимо оръжие за българския народ с мощ и сила, по-голяма от всички конни корпуси на държавата, взети заедно. Защото българският меч се е пречупвал на няколко пъти в четиринадесетвековната ни история, но българското писмено слово — никога. И във всеки момент, когато е изглеждало, че с България или с българския народ е вече свършено, се е намирал някой българин да ревне от страниците на някоя книжка, че българинът трябва да се гордее, че е българин, тъй като българите имат история, а оттам и права и бъдеще.

Самото приемане на Климент, Наум и Ангеларий в екипа на Кирил и Методий между другото е поредното доказателство, че двамата братя работят в тясно сътрудничество с цар Борис I. Те не може да не са знаели, че Климент, Наум и Ангеларий са българи, аристократи и „хранени хора“ на цар Борис I.

При тези обстоятелства вече не е никаква загадка защо съдбата на Климент, Наум и Ангеларий е решително по-различна от съдбата на останалите ученици. След като вестта за арестуването на Кирило-Методиевите ученици е стигнала до Плиска, несъмнено с бързо послание на цар Борис немският крал е бил известен, че трима от тях са български поданици, близки на Борис аристократи, изпратени във Великоморавия лично от него, и че много ще се радва, ако бъдат освободени и максимално бързо изпратени в България в най-близкия до границата български областен център. Нищо чудно въпросният център дори поименно да е бил посочен — Белград, а белградският управител да е получил инструкции да ги очаква и без много-много да се чуди, да ги препрати в Плиска по възможно най-бързия начин.

Убеден съм, че тонът на писмото на цар Борис I до немския крал е бил, макар и любезен, достатъчно твърд. По това време българското царство и немското кралство са в политически и военен съюз, но по-голямата и по-силна страна е България. В 829–831 г. тя си премерва силите с въпросното кралство (по времето на кан Омуртаг и крал Людовик Благочестиви) и войната приключва с пълен разгром на немските армии, като България завоюва Панония (днешна Унгария). Немският крал също е умеел да си прави сметки и очевидно не е проявил и капка колебание дали да развали тъй ценния си съюз с България заради трима монаси, които с нищо не му бъркали работата, а и Борис искал от него просто да ги екстрадира от страната си. Той така и направил, стараейки се с назначената охрана и косъм да не падне от главите на тримата българи.

И така, това, което научаваме и знаем от книги, статии, студии, филми и учебници за Кирил и Методий, Климент и Наум, е повече или по-малко митология. Авторът на идеята за българска азбука, писменост и богослужение на български език са не двамата солунски братя, а българският кан (след 864 г. — цар). Борис I решил да елиминира единствената фундаментална негативна последица от проектираното от него още в началото на управлението му обявяване на християнството за официална държавна религия — проповядването му на гръцки език. Той сформира силен екип от българи, поданици на Византия и България, които създават българска азбука, превеждат богослужебните книги и с това оформят българския писмен литературен език. Постигнато е каноничното признание на българския език от законодателите по въпроса в тогавашния свят (Рим и Константинопол), подготвя се необходимият брой грамотни хора и книги, както и средища за възпроизводството им. Тази титанична работа, траеща около 40 години, става с политическата и солидната финансова подкрепа на българската държава, непрекъсвана нито за момент, и лично на нейния ръководител — цар Борис I. Разбира се, огромна е и заслугата на братята Кирил и Методий, спечелили главните сражения в тази дълга война, и то в изключително дискомфортните условия на враждебно чуждоземно обкръжение, на Климент и на Наум, извършили работа, която и тогава, а и днес се извършва от огромни колективи. Много преди историците българският народ (още през Средновековието), изглежда, е разбрал, че делото на славянската писменост е дело на един екип, и е отдал почитта си към него в култа към „Св. Седмочисленици български“. Култ, в който влизат всички герои на нашия разказ.