Божидар Димитров
12 мита в българската история (10)

Митът за антифеодалното въстание на Ивайло

Тези читатели, които израснаха и учиха в годините на комунизма, знаят, че в 1277 г. в България е вдигнато страшно антифеодално въстание на селянина Ивайло. Впрочем и учените от буржоазна България пишеха за надигане на селяните в България по това време, които сами се оправили и с татарското нашествие по това време, и с царя, и с византийците. Всъщност по това време в България стават събития, имащи съвсем различни движещи ги сили и доста по-различна мотивация на участниците в тях. Но за да разберем истинската им стойност, трябва да знаем някои особености на живота в средновековна България по това време. Нека да го изясним.

В средновековната си история българите и българската държава воюват с противници основно от две направления. От юг с Византия и на север със степните варвари, които по безбрежните евразийски степи се промъкват един след друг до земите на Северното Причерноморие и оттам атакуват държавната територия на България. Византийците са грамотен народ, имат историография, оставят хроники и истории буквално за всеки период в историята, особено за тези, в които воюваме с тях, така че от тази гледна точка знаем доста неща. Вече имах възможност да кажа, че това, което знаем като своя средновековна история, е по-скоро история на българо-византийските отношения. Това е така, защото варварите са безписмени и не пишат истории и хроники. Лошото се задълбочава, като се знае, че от нашата историография пък е оцеляло твърде малко — няколко кратки хроники, летописни епиграфски паметници, няколко преписки. Какво да се прави — първи поехме ударите на турското нашествие и установявайки „присъствието“ си тук, турците изгориха всичките ни библиотеки, намиращи се в манастири или царски и болярски дворци още при завоюването през 1371–1396 г. А и да оцеля нещо, то загина в следващите пожарища след войни, въстания, кърджалийски размирици, фанариотски изстъпления.

А напрежението на север не е било по-малко, отколкото на юг. Откъслечните сведения сочат, че още кан Аспарух е имал тежки проблеми с хазарите и аварите и загива в сражение с първия от гореспоменатите народи. След това в края на IX век имаме проблеми с печенегите, после с узите, после с куманите.

А от XIII век имаме проблеми с татарите. Това е огромен народ, който в средата на XII век, увличайки и други сродни народи, тръгва от монголските си степи в походи по всички азимути, за да завладява света. И успяват да превземат бая голяма част от него. Преди да се доберат до България в 1241 г., успяват да покорят такива държави, като Китай, Индия, Волжка България, Киевска Русия, Унгария.

В последната година от царуването си цар Иван Асен II, според едно кратко съобщение, успял да „разгроми татарите“. Изглежда, е ставало дума само за един корпус от армиите им, сондиращ военните възможности на царството, защото татарите ще играят още за десетилетия напред сериозна роля в българската история. Всъщност още на следващата година след смъртта на Иван Асен II татарите атакуват Северна България и Болярският съвет (царят Коломан е едва седемгодишен) решава България да стане васал на Татарската империя (наричана Златната орда), основана от хан Батой в предходната година.

Колкото и странно да звучи, но васалитетът спасява България от разорения за близо три десетилетия и в Търново могат да се занимават най-спокойно с „вътрешна политика“, т.е. с дворцови интриги за наследството на великия български владетел Иван Асен II.

Междувременно, усетила слабостта на България, Никейската империя, обявила се за наследница на Византия, откъсва почти без сражения земите на юг от Марица. Опитът на младия цар Михаил Асен (1253–1256 г.) да върне загубените земи въпреки спечелените две битки завършва с неуспех. На преговорите той е предаден от собствената си делегация, сключила мир, възстановяващ статуквото и отгоре на всичко съдържащ клауза за предаването на Вардарска Македония на Византия. Областният управител на Скопие Константин Тих отказва да се подчини, разгромява византийския отряд, изпратен да окупира Скопската област, а след това, подкрепен от Болярския съвет, убива Михаил Асен и е избран на българския трон. Междувременно никейците си връщат в 1264 г. Константинопол и възстановяват Византия. Опитът на цар Константин Тих да си върне Тракия с войни и династичен брак с византийска принцеса през 60-те години на XIII век завършва с неуспех. Срещу него Византия образува в 1271 г. мощна коалиция, в която влиза и Златната орда.

Нападенията на татарите траят шест години, без цар Константин Тих да им окаже съпротива. Така и пишеше в учебниците: „Царят и болярите се затворили в крепостите, а народа изоставили на произвола на съдбата“, т.е. на татарите. Но народът излъчил от средите си един смел селянин, който организирал народа на борба, която завършила с разгрома и на татарите, и със свалянето на безотговорния цар Константин Тих, на чийто трон седнал Ивайло — селският цар. Така било осъществено първото антифеодално въстание в света. Това бе поредното ни първо място — след като дадохме АБВ на Ренесанса чрез азбуката на Кирил и Методий и предшествахме Реформацията с богомилството има-няма с половин хилядолетие.

Но авторите на това поредно първо място бяха забравили да обяснят няколко доста съществени неща. България по това време е малка — само територията между Дунав и Стара планина. Татарите започват нападенията си в 1271 г., а Ивайло се появява на сцената чак в 1277 г. Та първият въпрос е: как изоставеният от царя и болярите народ в тази малка територия оцелява след седемгодишни, невъзпрепятствани от българска войска кланета и грабежи, та намира демографски ресурс да излъчи войска, способна едновременно, и то в рамките на три пълни години, да бие и татарите, и византийците, че и царската българска войска.

Непонятно, нали? Но съвършено ясно за познавачите на епохата. Армиите на България и Византия (а и на други уседнали държави) се бият, като тръгват една срещу друга, сблъскват се някъде в равнината или в някой старопланински проход в генерално сражение, и който победи, печели Тракия. Военните кампании траят 20–30 дни, обикновено през лятото, и то след жътва. С варварите е друго — те нападат едновременно, с десетки дружини, които се пръскат, щом преминат Дунав, като рояк из българската земя. Грабят, убиват, опожаряват села и градчета. Те са неуловими и недосегаеми за царските армии, напразно търсещи сражение в тях. Накрая варварите се обединяват в един юмрук и наистина дават генерално сражение на рухналата физически и психологически царска армия.

Но българската държавна мисъл не се оставя да падне в тази клопка. Срещу варварите още в X век си създаваме военна стратегия, включваща три фази на „достойно посрещане“. По заповед и с помощ на държавата всяко село си изгражда крепост на висок хълм, в която при нахлуване на варварите се укриват всички жители на селището, заедно с добитъка и кравите. Степните варвари, за разлика от византийците, не умеят да превземат крепости. Варварите палят селата, но не могат да засегнат населението. Тази отбрана не е пасивна — през нощта гарнизоните на по-големите крепости, ориентирайки се по огньовете на лагерите на варварските дружини, излизат от крепостите и ги атакуват безмилостно. След като бъде изтребена част от войската на нашествениците, а останалите са поизмъчвани от глад, в открита атака тръгват полковете на областните центрове и царските войски. Отпочинали пресни елитни войници, които започват истинско сафари на оцелелите степни дружини. Наесен всичко е свършено, селяните слизат от калетата, възстановяват къщите си и засяват житото за хляба на следващата година. Така се справяме с маджари, печенеги, узи, кумани. С татарите така я караме до 1277 г. — много са и унищожението им не е работа за една година.

Но какво всъщност става в 1277 г. — на петата година от интензивните татарски нападения в Дунавска България. Българските източници (и без това доста оскъдни за Средните векове) не съобщават нищо по въпроса, с изключение на името на царя по това време — Ивайло. Сведението се съдържа в приписка към една книга, преписана в старобългарския град Свърлиг (днес в Сърбия). Спазвайки традицията, граматикът преписал книгата и написал накрая: „Написа се тази книга по време на царуването на цар Ивайло…“ И слава богу, че така е написал, защото и досега нямаше да знаем името на българския цар в тази епоха. Двама византийски хронисти описват доста подробно как българите се справят с татари и гърци, но наричат водача им само с презрителни имена (Бърдоква, Лахана, Свинепаса). Според тях Ивайло бил селянин — човек от долен произход, който събрал дружина след внушения, които Света Богородица му направила, и започнал да изтребва татарските отряди, разпръснали се из България за грабеж след всяко нахлуване на татарската армия. Този произход много се хареса на марксистката историография, която обяви действията на Ивайло за антифеодално въстание на българското селячество.

Както и да се взираме в средновековните източници, нищо антифеодално не можем да открием в движението на Ивайло. При бездействието на българския владетел той проявил, казано по модерному, активна гражданска позиция, събрал един отряд отчаяни хора и започнал да трепе татарите, където ги намери. Това му донесло невероятна популярност и към него започнали да се присъединяват хиляди, готови да се сражават българи, включително и (както съобщават византийските хронисти Пахимер и Грегора) мнозина знатни, т.е. областни и градски началници, заедно с поверените им военни части. Никаква социална програма не виждаме в исканията на събралите се около Ивайло, още по-малко идея за унищожаване на феодалния ред или поне за реформирането му. „Мамка им да е… на татарите“ — това са били идеята и бойният лозунг на българите около Ивайло и те ги реализират в рамките на два-три месеца. Преди татарите да усетят какво става, десетки бродещи из България техни отряди са били изклани. Ужасен, татарският хан събрал оцелелите в лагер на дунавския бряг, но Ивайло ги атакувал незабавно. В генералното сражение татарите били напълно разгромени, спасили се само тези, които можели да плуват и да достигнат северния бряг на Дунав.

Кой е бил наистина Ивайло? Селянин-свинепас или областен управител на Овеч (Провадия), както твърди народна песен, записана преди две десетилетия от етнографска експедиция на Великотърновския университет? Народните песни се смятат, и то с основание, от историците за крайно несигурен исторически източник. И все пак — трудно е да се повярва, че един селянин, събрал въоръжен отряд от необучени хора, може да спечели десетки сражения с най-добрите армии на епохата — татарската и византийската. Една-две битки по щастлива случайност може, но десетки — не. Военното изкуство си е военно изкуство и в онази епоха се предава от баща на син и от син на внук и се владее само от военно съсловие, което всъщност е и аристокрацията на страната. Не бива да се забравя, че към Ивайло още в първите седмици на действията му се присъединява и цялата провинциална аристокрация на страната (по-късно и столичната), а това е трудно мислимо за обичаите и нравите на епохата, ако Ивайло не е бил един от тях. Така че, макар и несигурни, сведенията, че Ивайло е областен управител на Овеч (Провадия), трябва да се приемат като работна хипотеза до откриването на нови източници, които да я опровергаят или потвърдят. При всички случаи очевидно е, че българското общество просто е очаквало една „силна ръка“, която да го поведе в бой срещу тормозещите го нашественици.

След разгрома на татарите се случва това, което се случва в Средновековието в такива случаи — Ивайло е вдигнат на щит от бойците и командирите на армията си и провъзгласен за български цар. Включилите се в действията на Ивайло прекрасно са знаели, че с разбитата татарска армия ресурсите на Златната орда не са свършили и че още на следващата пролет Дунав ще бъде минат от друга, може би още по-многобройна татарска армия. Затова е напълно естествено желанието им начело на държавното кормило да стои деен и способен във военните работи човек, вместо болния инвалид Константин Тих.

Константин Тих потеглил срещу армията на Ивайло, но бил разбит в едно кратко сражение, при което голяма част от войниците и командирите им преминали на страната на Ивайло. Царят бил убит, а Ивайло се озовал пред стените на Търново, където с властта се разпореждала царица Мария.

Царица Мария е византийска принцеса, омъжена за Константин Тих през 1269 г., за да се заздрави мирът между България и Византия, съобразно практиката на епохата. Всеобщо у нас е мнението, наложено от историците ни от XIX и началото на XX век, че византийските принцеси, женени за български царе, ставали проводници на византийското влияние или направо „агенти на Византия“. Понеже и последната съпруга на Светослав Тертер ще бъде византийска принцеса, дължа на читателите едно опровержение на тази представа. Няма по-голям защитник на българските държавни интереси от византийските принцеси, омъжени за български царе. Ирина, съпругата на цар Иван Асен II, ще подбужда сина си Михаил II Асен на война с Византия, за да си върне Тракия. Мария, съпругата на Константин Тих, според ядовитите думи на византийски хронисти, ръчкала непрекъснато мъжа си за обещаната на България зестра — Южното Черноморие. Теодора, съпругата на Светослав Тертер, която е трудно забележима при царуването на мъжа си (човекът си знае и добре си върши работата), след като се омъжва за цар Михаил Шишман (1323–1330), буквално изтормозва добродушния си мъж, когато Византия откъсва Созопол, част от нейната зестра при брака й със Светослав. Цар Михаил Шишман, който управлява с мир една голяма и силна България, завещана му от Светослав Тертер, не желае да си разваля рахатлъка заради един само (при това трудно превземаем поради островното си тогава положение) град, но Теодора го принуждава да действа и дори му сочи как. Принуждава го да превземе Бухолеон — императорските летни дворци в близост до Одрин, и да го обмени за Созопол. Разбира се, трябва да се има предвид, че българските царици се борят преди всичко за своите собствени интереси или за интересите на синовете си — престолонаследници на българския трон. А доколкото държавата е патримониум (лична собственост, бащино наследство), то личните интереси на царя и царицата съвпадат с държавния интерес. Нека си представим за момент, че българската царица — византийка, работи за интересите на Византия. Какво ще спечели лично тя при евентуален пълен успех? България ще бъде завладяна и превърната в провинция на Византия, а лично тя, ако не я изпратят в манастир, може да разчита само да я направят „зости“ — придворна дама. Синът й в най-добрия случай пък ще получи феодално имение в Мала Азия. В България тя е царица, равна по ранг на императрицата на Византия, а перспективата пред сина й е да стане цар на една от най-старите корони в Европа и владетел на една голяма и силна държава, която при определени обстоятелства често се превръща и в европейска суперсила. Царица Мария не направила изключение и в този случай. При вестта за смъртта на Константин Тих във византийския двор бързо подготвили Иван Асен (син на Мицо, който в 1263 г. през Несебър избягал във Византия и получил като феодал земи край Троя в Мала Азия) като свой подставленик на българския трон. Те подканяли царица Мария да предаде Търново на Иван Асен III и да се прибере в Цариград. Царица Мария обаче се омъжила за Ивайло и го приела в столицата като български владетел. Нататък историята е добре известна. През лятото на 1278 г. Византия предприема настъпление на широк фронт срещу България, като византийските войски се мъчат да форсират Стара планина едновременно през няколко прохода в източната й част. Византийският поет Мануил Фил, описвайки подвизите на византийския пълководец Михаил Глава Траханиот (по ирония на съдбата българин от древен род), през зъби споменава за упоритата отбрана на флангиращите проходите планински крепости Ктения, Мъглиж, Крън, Боруй, Колина, Венец, Студена, Пиргица, водена от войводите Куман, Станчо, Момчил, както и от самия Ивайло. Всички те са крепости в южните подстъпи на Балкана, което показва, че българските войски и опълчението не пуснали византийците на българска територия. Татарите също нападнали България по искане, подплатено с доста злато на Византия, но Ивайло се разправил безмилостно с тях в две-три битки и отново се насочил на юг, където сраженията се водили с нарастваща сила. Византийските хронисти пишат, че от много години не били виждали българите да се сражават така безпощадно и да не вземат пленници. Трябва да имаме предвид, че след покръстването на България войните с Византия доста се хуманизирали, тъй като общата християнска православна вяра повелявала пленниците да се освобождават, мирното население да не се закача, да се щадят църкви, манастири, а и граждански постройки. И общо взето този християнски регламент се е спазвал — редки изключения има само при император Василий II Българоубиец през XI век и при цар Калоян Ромеоубиец. В началото на XIII век, изглежда, много се е насъбрало на тогавашните българи от десетилетията на унижения, за да бъдат така безмилостни. Напразно ромеите давали пример, като освобождавали пленниците в малкото спечелени от тях сражения. Българите продължавали да колят всичко наред, което според Пахимер плашело византийските войници и те често отказвали да влизат в сражения.

Новата 1279 г. България посрещнала с ново татарско нашествие. Ивайло потеглил срещу татарите и се затворил в яката крепост Дръстър (Силистра), спазвайки старата българска тактика на изтощение на степните нашественици чрез безплодна (за тях) обсада на крепости. Но през това време Михаил Глава Траханиот, който се убедил, че няма да мине през старопланинските проходи, извършил десант край село Галата, Варненско. С бърз марш през територия, в която нямало български войски (разделени на две, те пазели Дръстър на Дунав и старопланинските проходи), византийската армия стигнала до Търново, където след кратки преговори столичното болярство арестувало царица Мария и пуснало Иван Асен III като български цар в Търново.

Ивайло повече няма да се върне на престола. Той ще продължава да се бие с византийци и татари още година, без да загуби сражение. Ще бъде убит в 1280 г. в Двора на хан Ногай, където търси военен съюз срещу един нов цар на трона в Търново — Георги Тертер. Целият случай с него е една великолепна демонстрация за възможностите на българите сами да се справят с чужд нашественик, стига да има решителен и компетентен ръководител. Такъв, какъвто за съжаление няма да има сто години по-късно при нашествието на османските турци.