Божидар Димитров
12 мита в българската история (9)

Митът за слабия цар Петър (927–969)

Цар Петър управлява България от 927 до 969 г. Това е най-дълго управлявалият български държавен глава — 42 години. След него е цар Иван Александър с 40 години управление — от 1331 до 1371 г. Тодор Живков, за когото моите съвременници смятаха, че управлява Българията от сътворението на света, държа властта само 33 години.

Цар Петър беше обявен още в първия цялостен корпус по българска история за слаб държавник. И така си върви до днес. От съжаление някой и друг милостив историк промърморва „как няма да е слаб държавник човекът, когато татко му Симеон Велики (893–927) така изтощил с непрекъснатите си войни с Византия икономическите и демографските ресурси на България, че тя вече не могла да се съвземе, каквото и да правел цар Петър“.

Въз основа на какво историците са направили извода, че цар Петър е бил слаб държавник и е водил България към гибел? Ами цели 42 години не е вкарал България в нито една война.

Второ, князът на покорена Сърбия — Чеслав, държан като заложник в Преслав, избягал в покорената Сърбия в 934 г., отцепил се от България и си управлявал миниатюрната държавичка, без цар Петър да вдигне на бой поне един полк и да възстанови статуквото. Иначе историците признават, че другаде, включително и срещу главния враг Византия, цар Петър не е загубил и квадратен сантиметър българска земя.

Е, да, казват историците, ама през България пет-шест пъти в годините на управлението му минали унгарски войски, които нападали и ограбвали Византия. Вярно — казват историците в древните книжа, няма сведения, че унгарците ограбвали българските земи, но щом са минавали през България, няма начин да не са ограбвали и България. А цар Петър не се е опитал да им попречи с българска войска нито веднъж.

И много набожен бил цар Петър. Главното му занимание било да строи църкви и манастири. Въпреки всичко, като протест срещу лошото му управление и непрекъснатото влошаване на жизненото равнище, като социален протест възникнало движението на богомилите. А то, като идейност, предхождало мисълта на Реформацията с цели пет века и било наш нов принос в прогресивната европейска духовна и политическа мисъл.

Дотук добре, но средновековните българи нещо не са съгласни с оценката на съвременните български историци.

Първо, баща му Симеон Велики го определил за наследник на трона, макар че не бил първороден син. Очевидно, смятал го е за най-способен. Нерешителният Петър се справил доста решително с опитите на двама от братята си да го свалят от трона.

Второ, в българските апокрифни летописи (т.е. в т.нар. народна литература) се казва, че цар Петър е добър цар, данъците били ниски и в България се живеело много добре.

Трето, летописите явно не лъжат, тъй като всеки, вдигнал въстание по време на византийската власт над българския народ, слагайки българската корона, се преименувал на Петър. Това направили Делян в 1040 г. и Константин Бодин в 1072 г. Накрая при успешното въстание на братята Асен и Теодор в 1185 г. в Търново Теодор, който като по-стар бил обявен за цар, взел и той името Петър. И ние така си го учим — въстанието на Асен и Петър.

Очевидно, вземайки неговото име, а не на Крум, Симеон и Самуил, въстаническите водачи са си правили пиара, че ще управляват като Петър. Но това означава, че той е бил почитан и уважаван от българското общество повече от прочутите с победите си на бойното поле Симеон, Крум и Самуил. И повече дори от Борис Кръстителя, който отгоре на всичко бил обявен за светец и, както се казва, е трябвало да бъде уважаван служебно. В интерес на истината, и Петър е обявен за светец, но естествено по-късно.

И накрая, четвърто. В Средните векове слаб държавник не може да управлява 42 години. Много по-рано той щеше да рухне или държавата му да бъде пометена от някоя държава съперник в региона или самият той ще бъде свален от група приближени, които ще му вземат мястото — за да укрепят държавата или за да ползват облагите на властта. Да държи властта близо половин век в онези вълчи времена, може само много силен държавник.

Къде са сбъркали съвременните историци? Средновековните българи очевидно са имали по точна оценка. Първо, в представата си за силен държавник. Първият том на първия цялостен корпус по средновековна българска история излиза в 1917 г. Това е времето на Първата световна война — четвъртата война за период от 30 години. За обществото и историците му силен държавник е този, който печели на бойното поле победи. Цар Петър не е воювал, значи е слаб държавник.

Оттук нататък всичко, което съобщават за цар Петър средновековните хронисти, се анализира и синтезира в полза на предварително съставената теза. Чеслав избягал, отцепил Сърбия, а цар Петър не направил нищо. Но Чеслав управлява само едно от няколкото сръбски княжества, не ги обединява в голяма унитарна държава, не воюва с България, живурка си тихо и скромно, а сръбските княжества са ликвидирани след няколко десетилетия от цар Самуил. Не е ли съвсем логично да предположим, че Чеслав не е бягал, а е изпратен като васал и доверен човек да си управлява княжеството? Така се избягват периодични бунтове на разни претенденти за княжеския трон под лозунга за независимост на Сърбия.

Унгарците грабели и България на път за своите грабежи във Византия. На грабеж при тогавашните транспортни средства всеки унгарски боец може да има само една каруца. Унгарците грабят във Византия добитък, дрехи, платове, мебели, луксозни предмети на бита. Ако грабеха и в България, каруците им щяха да бъдат пълни още между Белград и Ниш. Как ще се движи този тежко натоварен керван до византийската граница, която е чак при Одрин, и къде ще товарят унгарците новата плячка? А българите какво — ще им ръкопляскат? Та местното българско население дори под византийска власт унищожава по тези пътища два кръстоносни похода веднага след първите грабежи, та в собствената си държава ли ще се церемони с нашествениците? Още повече че теренът (дълги проходи в планините на Западна България) предполага устройването на засади — стар български специалитет по тези места.

По аналогия именно с кръстоносните походи, известно е, че в Средновековието чужди войски се пропускат през територията на една държава, за да нападнат друга държава по договор. Договорът предвижда обикновено придвижването на войската да става по един път, охраняван от силни гарнизони, край всеки по-голям град да се устройват пазари за храни и фураж (за да няма грабежи на местното население), а на връщане да се заплаща на държавните власти с част от плячката, взета от нападнатата вражеска територия. Само при такива обстоятелства са възможни нападенията на унгарците над Византия. В това отношение цар Петър е добър ученик на баща си Симеон Велики, пропуснал русите да прекосят България по Черноморския път и да нападнат Византия по време, когато страната ни е в мир с южната си съседка. С тих ход цар Петър е постигал две неща. Отслабвал е главния си съперник за хегемония на Балканите и е реализирал приходи за държавното съкровище от полагащата му се част от плячката на унгарците. Не е много почтено за страна, намираща се в мирни отношения със съседа, но напълно в рамките на политическите междудържавни отношения в епохата. Разбира се, това е много опасна политическа игра, тъй като Византия може да не се съгласи с аргументите на цар Петър при неизбежните византийски протести, че не е в състояние да спре унгарците, и да му обяви война. За да се реши на този ход с унгарците, цар Петър трябва да е поддържал силна армия, разубеждаваща византийците от война с България. И сведения, че България е имала силна армия, освен примирението на византийците с наглостта на цар Петър, има предостатъчно. През 968 г., когато император Никифор Фока все пак се решава да нападне България, армията му достига българската граница и… отказва да я пресече, вдигайки се на бунт: „Поради спомена за предишните поражения“ — пишат византийските автори. Но последното от тези поражения е преди половин век и е много по-вероятно силата на съвременната българска армия да е била добре позната на средните и нисшите командири на византийските войски. На следващата година шестдесетхилядна руска войска, водена от киевския княз Светослав, нахлува в отвъддунавска България и влиза в бой с тридесетхилядния корпус на местния български военноадминистративен управител. Макар и двойно по-малко, към края на деня българите започнали да надделяват в боя, русите почнали да бягат и отчаяният Светослав се хвърлил лично в боя с призива: „Да умрем, братя, да не посрамим руската земя!“ Въодушевените руси успели въпреки това само да изтласкат българите, без да ги разгромят. Най-сетне петдесетгодишната война на Самуил с Византия и десетките му победи подсказват, че и при цар Петър воинското дело в България си е било на завидна висота — откъде ще вземе иначе цар Самуил тези прекрасни войници.

Видяхме, че в народните летописи жизненото равнище на българския народ, както бихме казали днес, е на доста високо за епохата равнище. Защо тогава този социален протест чрез масовото движение богомилство?

С оценката си за богомилството историческата наука в последните 60 години създаде поредния мит в историята ни. Анализът на идеите на богомилите показва, че то не е нито социално прогресивно, нито реформационно учение, а ретроградна дуалистична ерес, проповядваща, че видимият свят е създаден не от бога, а от дявола, и затова светът трябва да бъде унищожен. Иначе казано, богомилството е учение на самоунищожението — изява на най-тъмната част на българския гений.

Днес науката има всички основания да смята, че богомилството не е имало привърженици извън клерикалните кръгове — монаси, свещеници и някой и друг мирянин с психически отклонения. Едва ли българските селяни (95% от българския народ в тази епоха) с техния прагматичен ум ще се присъединят към учение, призоваващо ги да не се любят с жените си, за да няма деца и така да се свърши света. И доказателство, че учението е имало привърженици само в клерикалните кръгове, е обстоятелството, че богомилите изчезват още в първите години на турското робство. Приказките на някои историци, че християните в мюсюлманската държава били поставени в еднаква подчинена плоскост и затова изчезнали, не могат да бъдат верни.

Павликяните (една друга дуалистична ерес) са живели само в няколко села в Пловдивско, но оцеляват до XVII век, когато приемат католицизма. Потомците им (около 60 000 души) са налице и днес. С изчезването на 90% от клира при завоюването на България от турците изчезват и богомилите. По времето на цар Петър те са били проблем на Българската православна църква, но не и на българската държава.

Непредвзетият анализ на сведенията за царуването на цар Петър показват, че той е управлявал държавата си компетентно и мъдро, използвайки разнообразни политически средства — от дипломацията до разубеждаващата мощ на една силна армия. Стараел се е да не използва войната като средство за постигане на целите си, тъй като е знаел, че дори една победоносна война ражда много тежки проблеми. Като политик и държавник той по-скоро прилича на дядо си цар Борис I, отколкото на баща си Симеон Велики. И е успял напълно — на България той осигурява 42-годишен мир, предавайки на наследниците си една богата и силна държава. Толкова силна, че ще издържи половинвековна война с Византия при цар Самуил.

Днешният читател под 60 години (последната си война България завърши през 1945 г.) едва ли знае какво значи, особено в Средните векове, където се воюва през 2–3 години и понякога по сто години, какво означава 42 години без война. За средновековния европеец, който поради честите войни живее в постоянна несигурност за живота (своя, на децата и жената си), за къщата си, за стопанството си, който си ляга и не знае в колко часа ще се събуди в пламналия си дом, край който препускат подивели вражески конници, 42 години мир са си цяла епоха. Хората са се женели тогава на 16–17 години — това означава, че животът на три поколения българи е минал без война. А това означава, че хората са отглеждали спокойно стада, жита и деца, плащали са си данъци, служели войници, но без да умират по войни, макар и победоносни. Такъв навярно хората са си представяли живота в рая.

Естествено е, че при тогавашната система на управление този добър живот се е смятало, че е осигурен от цар Петър, и на практика до голяма степен си е било така. Оттам и народното признание, предавано от поколение на поколение поне 200 години, щом всеки претендент за българската корона се е прекръщавал на Петър, заявявайки по този начин, че ще управлява като цар Петър I между 927–969 г.