Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (25)

24.

Гръмотевиците все още трещяха и раздираха небесата, вятърът, който придружаваше бурята, събирала сили още от сътворението на света, виеше на входа на пещерата. Докато прибираше меча в ножницата, Гарион успя да разтълкува абстрактните внушения на собственото си съзнание. Това му се беше случвало толкова често, че сега се питаше защо отново не бе очаквал подобен развой на събитията. Обстоятелствата го заставяха да вземе решение. Фактът, че сега бе заинтересован от заобикалящата го обстановка много повече, отколкото от самото решение, показваше, че е направил своя избор толкова отдавна и го е съхранил толкова дълбоко в съзнанието си, че сега въобще не се налагаше да го извиква на повърхността. За това имаше много основателна причина, призна той. Ако беше съсредоточил вниманието си върху предстоящия сблъсък, щеше само да се почувства по-нервен и неспособен да се съсредоточи. Щеше да отклони мислите си от наистина важното, хвърляйки се в ненужен анализ на възможните варианти. Това щеше да доведе единствено до колебание, което щеше да се превърне в агонизираща нерешителност. Правилен или не, изборът вече беше направен и нямаше никакъв смисъл да се тревожи повече за него. Сигурен беше, че решението му е обусловено не само от анализа на събитията, но и от чувствата, които изпитваше. В гърдите му се възцари спокойствие, родено от убедеността, че направеният избор е правилен, независимо дали е добър, или лош.

Въпреки че пурпурната светлина на Сардиона не беше особено силна, Гарион успя да заключи, че стените са от базалт. Те представляваха мозайка от безброй плоски повърхности и остри стърчащи ръбове, образувани от разрушаването на масивната скала. За разлика от стените, подът беше удивително гладък. Това се дължеше или на хилядолетията, през които тук бе текла вода, или беше дело на една-единствена мисъл на Торак, пребивавал тук, когато се бе противопоставил и после бе отхвърлил властта на УЛ — своя баща. Водата, стичаща се в малкото езерце, бе истинска загадка. Това беше най-високата точка на рифа — логиката изискваше водата да е някъде долу, а не чак тук горе. Белдин или Дурник сигурно биха могли да обяснят това явление.

И тъй като Сардионът беше единственият източник на светлина в мрачната пещера, той неминуемо привлече погледа му. Ктраг Сардиус не беше надарен с красота. Повърхността му се състоеше от редуващи се оранжеви и млечнобели ивици, плътно вплетени една в друга. Сега към тях се прибавяха и ярките сини лъчи, които излъчваше Кълбото. Сардионът беше гладък и лъскав също както Камъка на доброто. Алдур беше полирал Кълбото, но чия ли ръка беше направила това със Сардиона? Може би някой незнаен бог или може би някое древно племе праисторически люде, предшественици на човека, бяха оставали приведени безброй години пред камъка с животинско упорство, за да огладят оранжево-бялата повърхност с грубите си мазолести ръце, приличащи по-скоро на лапи? С пръсти, завършващи с изпочупени черни нокти, тези хора навярно бяха жертвали поколение след поколение, за да изпълнят тази неразбираема задача. Дори такива лишени от развит разум същества със сигурност бяха чувствали огромната мощ на камъка и осъзнавайки силата му, навярно го бяха приемали за божество или в най-лошия случай се бяха отнасяли към него като към предмет, принадлежал на Бога. Възможно ли бе изглаждането на повърхността му да е било някаква форма на преклонение?

След това погледът на Гарион започва да обхожда лицата на спътниците му — познатите лица на приятелите, които, следвайки своята съдба, предначертана от звездите още в деня на сътворението на света, бяха дошли с него тук в този ден и час. Смъртта на Тот беше отговорила на единствения въпрос, останал без отговор — и сега всичко беше отишло на мястото си.

Кайрадис, чието лице беше все още окъпано от сълзи и пребледняло от дълбока скръб, пристъпи към олтара и се обърна към тях.

— Часът скоро ще удари — обяви тя с чист и спокоен глас. — Сега Детето на Мрака и Детето на Светлината трябва да направят своя избор. Всичко трябва да бъде готово, когато настъпи моментът на моя Избор. И двамата знайте, че след като вземете решение, връщане няма.

— Моят избор беше направен още при сътворението на света — заяви Зандрамас. — Името на сина на Белгарион се носеше като ехо по безкрайните коридори на времето. Той е единственият, докоснал Ктраг Яска — камъка, който изгаря всеки, дръзнал да го докосне — с изключение на самия Белгарион. В мига, когато ръката на Геран докосне Ктраг Сардиус, той ще се превърне във всемогъщ бог. Неговата сила ще превъзхожда тази на всеки друг и той ще властва над сътворението и цялата вселена. Изправи се, Дете на Тъмнината, заеми мястото си пред олтара на Торак, за да дочакаш Избора на пророчицата от Кел! Щом тя избере теб, мигом протегни ръка и сграбчи своята съдба!

Тези думи бяха последната нишка, необходима на Гарион да изрече своето решение. В този миг риванският крал знаеше какъв е изборът, който отдавна беше направил в дълбините на съзнанието си, и разбираше защо той е единствено правилният. Геран пристъпи неохотно към олтара, спря и обърна към тях сериозното си лице.

— Дете на Светлината — каза Кайрадис, — сега е време и ти да направиш своя избор. Върху кого от своите приятели ще положиш бремето на отговорността?

Гарион не притежаваше усет за мелодраматичното. Се’Недра, а понякога дори леля Поул бяха способни да изтръгнат последния грам театралност от всяка напрегната ситуация. Кралят на Рива не беше като тях — практичен и обективен сендар по произход, той винаги предпочиташе нещата да протичат делово, без да привличат излишно внимание. Ала беше сигурен, че Зандрамас вече някак е успяла да разбере какъв ще бъде неговият избор. Освен това усещаше, че въпреки насила изтръгнатото признание, магьосницата в черната роба е все още способна да прибегне до някаква отчаяна хитрост. Трябваше по някакъв начин да наруши вътрешното й спокойствие, да я накара да се поколебае в решителния миг. Ако си дадеше вид, че се кани да направи погрешния избор, Зандрамас щеше да ликува предварително, убедена, че вече е спечелила. Тогава, в последния възможен момент, той щеше да избере онова, което смяташе за правилно. Внезапното разочарование на магьосницата най-вероятно щеше да му даде така необходимото моментно предимство, което щеше да му позволи да й противодейства. Без да привлича внимание, Гарион още веднъж огледа внимателно местата на Зандрамас, Геран и Отрат. Геран стоеше на десет стъпки пред олтара, а Зандрамас беше на не повече от три стъпки зад него. Отрат се беше свил от страх, притиснал гръб в грапавата отсрещна страна на пещерата.

Планът му беше находчив и би трябвало да доведе до успех. Гарион трябваше да принуди Зандрамас да изпадне в непоносимо състояние на трескаво очакване, след което щеше да разбие с един удар напразните й надежди. Със завидно театрално майсторство Гарион придаде на лицето си израз на болезнена нерешителност. Погледът му обходи лицата на всички негови приятели, изпълнен със съвършено имитирано престорено объркване. От време на време риванският крал замираше неподвижно и се вглеждаше в очите на някой от тях, на моменти дори повдигаше ръка, сякаш всеки миг щеше да посочи не онзи, когото трябва. Всеки път, когато постъпеше по този начин, усещаше как у Зандрамас се надига див изблик на радост. Магьосницата дори не си правеше труда да прикрива чувствата си. Това беше добре. С всеки изминал миг врагът на Гарион губеше способността си да разсъждава разумно.

— Какво правиш! — прошепна Поулгара, когато той спря пред нея.

— После ще ти обясня — измърмори кралят на Рива. — Много е важно! Имай ми доверие, лельо Поул.

След нея спря пред Белгарат и веднага усети нервността на Зандрамас. Вечният наистина беше човек, с когото магьосницата трябваше да се съобразява. Ако към мощта му се прибавеше силата на Детето на Светлината и евентуалната възможност да се превърне в божество, Белгарат щеше да бъде наистина сериозен противник.

— Ще престанеш ли най-сетне, Гарион? — измърмори дядо му.

— Опитвам се да извадя Зандрамас от равновесие — прошепна той. — Моля те, наблюдавай я. След като направя избора си, сигурно ще се опита да направи нещо.

— Означава ли това, че знаеш кого да избереш?

— Разбира се! Просто се опитвам да не мисля за това. Не искам тя да го прочете в мислите ми.

Старецът направи недоволна гримаса и продължи:

— Постъпи както смяташ, че е правилно, Гарион, само не се бави прекалено дълго. Не бива да дразним нито Кайрадис, нито Зандрамас.

Гарион кимна и продължи съм Сади и Велвет, насочвайки силата на съзнанието си към Зандрамас. Сега чувствата й кипяха бурно, диво — очевидно тя бе стигнала предела на своята издръжливост. По-нататъшното отлагане на събитията не би довело до никакъв резултат. Най-накрая Гарион спря пред Силк и Ерионд.

— Запази лицето си напълно безизразно — прошепна той на дребничкия драснианец. — Не позволявай на Зандрамас да се ориентира по изражението ти, независимо какво правя аз.

— Гледай да не сгрешиш точно сега, Гарион — предупреди го Силк. — В този момент не очаквам никакво повишение.

Гарион кимна. Моментът за действие вече беше настъпил. Погледът му се спря на Ерионд — младежа, когото чувстваше почти като брат.

— Извинявай, Ерионд — промърмори той. — Сигурен съм, че един ден няма да ми благодариш за онова, което се каня да сторя.

— Не се притеснявай, Белгарион — успокои го Ерионд с усмивка. — От доста отдавна зная, че това ще се случи. Вече съм се подготвил за него.

Това изясни всичко. Ерионд отговори на вечния въпрос: „Готов ли си?“ Ерионд беше готов — а може би и през целия си живот беше бил готов — още от деня на своето раждане. Всичко отиде на мястото си, съединявайки се непоклатимо с останалите части, образувайки единно цяло, което навярно никой никога нямаше да успее да разруши.

— Избирай, Белгарион — подкани го Кайрадис.

— Вече го направих, Кайрадис — отвърна Гарион, протегна ръка и я постави върху рамото на Ерионд. — Това е моят избор. Пред вас стои Детето на Светлината.

— Прекрасно! — възкликна Белгарат.

„Всичко приключи!“ — потвърди и гласът в съзнанието на Гарион.

Той почувства странно, болезнено притискане, след което цялото му същество се изпълни с чувство на съжаление и празнота. Вече не беше Детето на Светлината. Бремето на отговорността вече лежеше върху плещите на Ерионд. Въпреки това му предстоеше да се освободи от последната своя отговорност. Кралят на Рива се обърна бавно, опитвайки се да го направи непринудено. Проблясващото в странна светлина лице на Зандрамас изразяваше гняв, страх и безсилие — това потвърждаваше, че Гарион е направил правилния избор. Той никога не беше правил онова, което щеше да опита, само беше виждал как го прави леля Поул. Ала сега нямаше време за експерименти. Отново освободи съзнанието си, ала този път търсеше не просто общото впечатление от емоционалното състояние на Зандрамас, а конкретните й мисли. Трябваше да разбере точно какво възнамерява да стори Зандрамас още преди магьосницата да го приведе в действие.

Нейното съзнание представляваше странна смесица от объркани мисли и чувства. Зандрамас се колебаеше, неспособна да съсредоточи ума си върху следващата си стъпка. Ала неизбежно щеше да предприеме настъпление: Гарион беше сигурен, че магьосницата просто не може да остави Избора в ръцете на пророчицата от Кел.

— Дете на Светлината, ела и заеми мястото си до Детето на Мрака пред олтара, за да избера измежду вас — изрече Кайрадис.

Ерионд кимна, прекоси пещерата и застана до Геран.

— Всичко е готово, Кайрадис — обяви Поледра. — Всички направиха своя избор, време е и ти да го сториш. Това е предопределеното от звездите място, днес е уреченият ден. Настъпи часът да изпълниш своята задача.

— Все още не е! — изрече Кайрадис с глас, потрепващ от мъчително очакване. — Знакът, че е настъпил предопределеният миг, трябва да бъде изпратен от Книгата на небесата.

— Да, но ти не виждаш небесата, Кайрадис — напомни й бабата на Гарион. — Намираме се под земята. Книгата на небесата остана невидима.

— Не е необходимо аз да търся книгата. Тя сама ще дойде при мен.

— Помисли добре, Кайрадис — прикани я настойчиво Зандрамас. — Не е възможен друг избор, освен сина на Белгарион.

В този момент съзнанието на Гарион внезапно се проясни. Зандрамас вече бе взела своето решение. Тя знаеше какво възнамерява да прави, но някак беше успяла да скрие плана си от него. Кралят на Рива изпита възхищение от уменията на противничката си. Магьосницата беше планирала всеки свой ход още от самото начало, с точността на военен стратег бе предвидила всяка атака и отстъпление. Когато някоя от барикадите й паднеше, тя бързо се оттегляше зад следващата. Тъкмо затова Гарион не бе успял да предугади действията й. Тя знаеше предварително какво ще предприеме и не се налагаше дори да мисли за това. Въпреки предпазливостта й Гарион успя да долови, че следващото настъпление на магьосницата е свързано със самата Кайрадис. Това беше последното укрепление на Зандрамас.

— Не го прави, Зандрамас — предупреди я той. — Знаеш, че това не е вярно. Остави я на спокойствие.

— Тогава направи своя избор, пророчице — заповяда магьосницата.

— Не мога! Моментът още не е дошъл. — Лицето на Кайрадис се изкриви в нечовешка агония.

В този момент Гарион го усети. От Зандрамас прииждаха вълни, внушаващи нерешителност и съмнение, насочени към пророчицата с превързаните очи. Това беше последният отчаян опит на магьосницата. Не бе успяла да порази Гарион и неговите приятели и сега бе тръгнала срещу Кайрадис.

„Помогни й, лельо Поул — полетя отчаяната мисъл на Гарион. — Зандрамас се опитва да й попречи да направи своя Избор.“

„Да, Гарион, зная“ — долетя спокойният и отговор.

„Тогава направи нещо!“

„Още не е дошло времето за това. Ще се намеся в момента на Избора. Ако се опитам да помогна по-рано, Зандрамас ще усети и ще контраатакува.“

— Нещо става — настойчиво каза Дурник. — Някаква светлина се приближава по коридора!

Гарион вдигна глава. Светлината бе все още слаба и неясна, ала той бе сигурен, че никога не е виждал подобно нещо.

— Моментът на избора дойде, Кайрадис — изсъска злобно Зандрамас. — Избирай!

— Не мога — проплака пророчицата, обръщайки се към засилващата се светлина. — Не мога! Все още не съм готова. — Тя направи няколко крачки напред, като кършеше отчаяно ръце. — Не съм готова! Не мога да избера! Пратете някой друг!

— Избирай! — повтори неумолимо Зандрамас.

— Само ако можех да ги видя! — изхлипа Кайрадис. — Да можех да ги видя!

Най-накрая Поулгара реши да се намеси.

— Няма нищо по-лесно от това — обади се тя, а гласът й прозвуча плавно, изпълнен със странно спокойствие. — Виденията от бъдещето пречат на зрението ти. — Поулгара протегна ръка и внимателно махна превръзката от очите на Кайрадис. — Ето, погледни сега през човешките си очи и направи своя избор.

— Това е забранено! — започна Зандрамас, чието предимство беше унищожено.

— Не е! — възрази Поулгара. — Ако беше забранено, не бих могла да го направя.

Дори слабата светлина във вътрешността на пещерата накара Кайрадис да трепне от болка.

— Не мога! — извика тя и закри очите си с длани. — Не мога!

Изведнъж лицето на Зандрамас грейна.

— Аз спечелих! — изкрещя ликуващо тя. — Изборът трябва да бъде направен, но сега това ще стори друг, не Кайрадис! Решението й да не избира също е избор!

— Това вярно ли е? — бързо попита Гарион, поглеждайки към Белдин.

— По този въпрос съществуват две мнения.

— Да или не, Белдин?

— Не зная, Гарион, наистина не зная!

В този момент светлината от входа на пещерата нахлу с пълна сила. Надминаваща дори слънцето с яркостта си, тя бързо изпълни залата. Сиянието й беше толкова силно, че дори най-закътаните пукнатини в стените на пещерата блеснаха, сякаш бяха нажежени до бяло.

— Моментът най-сетне настъпи — прошепна старият познайник на Гарион, ала този път чрез устните на Ерионд. — Часът на избора удари! Избирай, Кайрадис, иначе всичко ще бъде разрушено!

— Часът удари! — нашепна втори, също толкова безизразен глас от устата на Геран. — Дойде мигът на избора. Избирай, Кайрадис, иначе всичко ще бъде разрушено!

Кайрадис се олюля, разкъсвана от страшна нерешителност. Погледът й бягаше от едното към другото лице на двамата, които стояха пред нея. Изведнъж пророчицата отново закърши ръце.

— Тя не може да го направи! — извика императорът на Малореа и се втурна напред, подчинявайки се на непреодолимото си желание да й се притече на помощ.

— Длъжна е да го направи — рече Гарион и сграбчи приятеля си за ръката. — Ако не го направи, всичко ще бъде загубено.

Очите на Зандрамас отново блеснаха в дива, сатанинска радост.

— Задачата е непосилна за нея! — изпищя злорадо магьосницата. — Ти взе своето решение, Кайрадис, и то вече не може да бъде променено. Сега аз ще направя върховния Избор вместо теб и сърцето ми ще ликува, когато богът на мрака отново наложи властта си над цялата вселена.

Това вероятно беше последната, фатална грешка на Зандрамас. Кайрадис стана и се взря с блестящи очи в лицето на магьосницата, по което блещукаха странните светлинки.

— Напротив, Зандрамас — изрече пророчицата с леден глас. — Онова, което се случи преди малко беше израз на моето колебание, а не моят избор. Сега настъпва предопределеният за него миг. — Кайрадис вдигна красивото си лице и затвори очи. Хорът на пророците от Кел изпълни тишината на пещерата, ала последната нотка в тяхната песен прозвуча въпросително.

— В такъв случай решението е само мое — заяви тя. — Изпълнени ли са всички условия? — Въпросът беше отправен към двата могъщи разума, стоящи зад Ерионд и Геран.

— Да — изрече първият с устните на Ерионд.

— Да — потвърди вторият с устата на Геран.

— Тогава чуйте моя избор — прикани ги пророчицата и отново се вгледа в лицата на малкото момче и младия мъж. След това с вик на нечовешко отчаяние се строполи в прегръдката на Ерионд. — Избирам теб! — проплака тя. — За добро или лошо избирам теб!

В този момент като че земята се олюля в титаничен трус, ала това не беше земетресение, защото нито едно камъче не се отрони от тавана на пещерата. Без да знае защо, Гарион беше сигурен, че целия свят се е изместил със съвсем мъничко, а може би с десетки левги. Също така бе убеден, че това изместване е разтърсило цялата вселена. Количеството енергия, която Кайрадис бе освободила със своя мъчително направен избор, не се побираше в границите на човешкото въображение.

Постепенно ослепителната светлина отслабна, пурпурното сияние на Сардиона започна да се разсейва и да угасва. В мига на Избора, направен от пророчицата от Кел, Зандрамас се отдръпна, а танцуващите светлини под кожата на лицето й започнаха да треперят. После се разгоряха и засветиха още по-ярко.

— Не! — изкрещя тя. — Не!

— Може би тези малки светлинки в плътта ти са израз на божественото начало у теб, Зандрамас — заговори Поледра. — Твоята светлина би могла да искри по-силно от блясъка на най-яркото съзвездие. Ти служи вярно на Мрака и сега може би ще намериш своята награда. — И бабата на Гарион се приближи към Зандрамас.

Магьосницата се отдръпна и извика:

— Не ме докосвай!

— Не теб желая да докосна, а твоята дреха. Искам да съм сигурна, че ще получиш възнаграждението си. — Поледра свали копринената качулка и разкъса черната роба на магьосницата. Зандрамас дори не опита да прикрие голото си тяло, пък и в случая не ставаше дума за голота. Тялото на Зандрамас представляваше прозрачен силует, черупка, изпълнена с искряща, танцуваща светлина, която ставаше все по-силна и по-ярка.

Геран използва момента, затича на здравите си крачета и се хвърли в прегръдката на майка си. Се’Недра, ридаеща от радост, го притисна в обятията си.

— Ще му се случи ли нещо? — попита Гарион, поглеждайки Ерионд. — Та нали все пак той е Детето на Мрака?

— Гарион, вече няма Дете на мрака — отвърна Ерионд. — Синът ти е в безопасност.

Гарион изпита огромно облекчение. Още в мига, когато Кайрадис направи своя избор, кралят на Рива бе почувствал нещо могъщо, усещане за нечие присъствие, така характерно за моментите, когато бе заставал лице в лице с някое божество. Това го накара да се вгледа по-внимателно в Ерионд и внезапно усещането се засили.

Дори външният вид на младия му приятел се беше променил. Само преди миг той изглеждаше обикновен момък. Сега Ерионд приличаше на негов връстник, макар че лицето му имаше излъчване, неподвластно на времето. Изражението, което неотдавна разкриваше чаровна невинност, сега изглеждаше сериозно, дори мъдро.

— Тук ни остава да свършим едно-единствено нещо, Белгарион — подхвана той със сериозен тон, после направи знак на Закат и внимателно предаде все още плачещата Кайрадис в ръцете на малореанеца. — Погрижи се за нея, моля те! — рече Ерионд.

— Ще го сторя, дори ако трябва да заплатя за това с живота си, Ерионд — закле се императорът на Малореа и поведе момичето към останалите.

— Сега, Белгарион — продължи Ерионд, — дай ми Кълбото на моя брат от дръжката на меча, принадлежал на Желязната хватка. Време е да довърша онова, което започнахме тук.

— Разбира се — отвърна Гарион, протегна ръка през рамо и отпусна длан върху дръжката на меча. — Хайде, свободен си! — рече той на Кълбото. Камъкът остана в ръката му и той го подаде на младия бог.

Ерионд взе искрящия син камък, обърна се и погледна Сардиона, после очите му отново спряха върху Кълбото. Изразът му бе необясним, докато наблюдаваше двата камъка, предизвикали разделянето на цялата вселена. За миг Ерионд вдигна глава и после изрече със спокоен глас:

— Нека бъде така!

След това, за ужас на Гарион, младият бог стисна Кълбото още по-здраво и съвсем преднамерено го пъхна заедно с ръката си в пламтящата сърцевина на Сардиона.

Червеникавият камък сякаш потрепери. Също като Ктучик в последния миг от своя живот, Сардионът първо се разшири, после се сви. След това за последен път увеличи размерите си и — точно както се бе случило с Ктучик — избухна. Ала експлозията бе обгърната в невидима сфера, невъобразим глобус от енергия, която най-вероятно идваше или от Кълбото, или от волята на Ерионд, или от някакъв друг източник. Гарион знаеше, че ако тази огромна сила я няма, целият свят ще се срине из основи, пометен от енергията, освободена в това тясно затворено пространство.

Въпреки че безсмъртното, неподлежащо на унищожение тяло на Ерионд смекчи частично последиците от взрива, катаклизмът имаше титанични размери. Силата му запрати всички по пода. Върху главите им се изсипа дъжд от камъни. Подобното на пирамида островче — единственото, което бе останало от планините на Корим — бе разтърсено от могъщо земетресение, надминаващо по сила дори онова, което бе разрушило Рак Ктхол. В затвореното пространство на пещерата се разнесе невероятен тътен. Гарион се претърколи по пода и закри с обвитото си в броня тяло Геран и Се’Недра. Забеляза, че приятелите му направиха като него, защитавайки своите любими.

Земята продължи да се гърчи в конвулсии. Онова, което лежеше на олтара и в което Ерионд бе пъхнал ръката си, вече не беше Сардионът, а сфера от енергия, стотици хиляди пъти по-ярка от слънцето.

Все така спокоен, Ерионд извади Кълбото от огнената топка, която преди броени минути бе Сардионът. Сякаш заедно с Кълбото на Алдур от вътрешността на камъка бе изтръгната последната сила, която запазваше формата му и го задържаше на това място. Ослепително искрящите късове от Ктраг Сардиус литнаха стремително във въздуха, пробиха си път през тавана на пещерата и разкъсаха върха на тресящата се пирамида, разпращайки огромни скали във всички посоки, сякаш бяха просто мънички речни камъчета.

Внезапно блесналото над главите им небе бе озарено от светлина — по-могъща от тази на слънцето, — простираща се от хоризонт до хоризонт. Парчетата от Сардиона литнаха към небесния свод и скоро се стопиха в ярката светлина.

Зандрамас нададе нечовешки рев, подобен на вой, изтръгнал се от гърлото на ранено животно. Гърчещият се блед силует бе единственото нещо, напомнящо за тялото й, което се мяташе, обхванато от мъчителни конвулсии.

— Не! — изкрещя тя. — Не може да бъде! Ти ми обеща!

Гарион не знаеше, пък и не би могъл да научи към кого се обръща. Магьосницата протегна умолително ръце към Ерионд.

— Помогни ми, боже на ангараките! — изпищя тя. — Не ме оставяй в ръцете на Морджа! Изтръгни ме от смъртната прегръдка на господаря на ада. Спаси ме!

В следващия миг прозрачният й силует се разпадна, танцуващите светлини, превърнали се отдавна в нейна плът, полетяха неумолимо към небосвода, следвайки късовете от Сардиона, за да изчезнат в безкрая на небесната светлина.

Онова, което остана от магьосницата на Даршива, се свлече на земята като захвърлена дреха, смачкана и изпокъсана като никому ненужна дрипа.

Гласът, долетял от устните на Ерионд, бе много добре познат на Гарион. Кралят на Рива се беше вслушвал в напътствията му през целия си живот.

— Печеля точка — обяви той със съвършено спокоен, хладен тон, сякаш просто отбелязваше някакъв всеизвестен факт. — Освен тази точка печеля и цялата игра.