Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малореон (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Seeress of Kell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 39гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra(2006)
Корекция
Mandor(2006)

Издание:

ПРОРОЧИЦАТА ОТ КЕЛ. 2001. Изд. Бард, София. Фентъзи. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА, Крум БЪЧВАРОВ [The Seeress of Kell, David EDDINGS] С ил. Формат: 24 см. Страници: 512. ISBN: 954-585-199-6.

Съдържание:

Пророчицата от Кел [The Seeress of Kell]

Ривански кодекс: Древни текстове от Белгариадата и Хрониките на Малореон [The Rivan Codex] / пр. Крум БЪЧВАРОВ

История

  1. —Добавяне на анотация

19.

Главният иконом Оскатат вървеше преднамерено мудно по коридорите на двореца. Отиваше в тронната зала на Ургит, краля на Ктхол Мургос. Прорязаното му с белези лице беше сурово, а умът му — неспокоен. Той спря пред зорко охраняваните врати на тронната зала и каза:

— Трябва да говоря с Негово величество.

Пазачите отвориха вратите. Въпреки че според споразумението между стареца и крал Ургит Оскатат все още бе само главен иконом, пазачите, както и всички в двореца, признаваха факта, че той е вторият авторитет в Ктхол Мургос след самия крал.

Икономът завари монарха да говори с кралица Прала и кралицата майка Тамазин.

— А, здравей, Оскатат — каза Ургит. — Радвам се, че всички от малкото ми семейство са тук. Тъкмо обсъждахме възможностите за мащабно преустройство на двореца. Всички тези скъпоценни камъни и тонове злато по таваните издават ужасно лош вкус, не мислиш ли? Освен това от тези ненужни орнаменти ще взема пари, които ми трябват за военни цели.

— Дойде важна вест, Ургит — каза Оскатат. Според височайша заповед на владетеля той винаги наричаше краля с малкото му име по време на личен разговор.

— Ужасно — възкликна Ургит и се разположи по-удобно на възглавниците на трона си. Таур Ургас, предполагаемият баща на Ургит, бе отхвърлял с презрение всякакви удобства като възглавници и килимчета — предпочиташе да дава пример за непоколебимост на мургите, като седи с часове върху студения камък. С този безумен жест лудият крал беше постигнал само огромна киста на задните си части, допринесла твърде много за прословутата раздразнителност на монарха през последните години от живота му.

— Седи изправен, Ургит — каза разсеяно лейди Тамазин.

— Да, мамо — отговори Ургит и се поизправи. — Продължавай, Оскатат. Но, моля те, поднеси ми новините внимателно. Забелязал съм, че напоследък „важните неща“ обикновено се оказват истински катастрофи.

— Свързах се с Джахарб, старейшината на дагашите — съобщи Оскатат. — По моя молба той се опитва да установи местоположението на първосвещеника Агачак. Накрая го открихме, или поне открихме пристанището, от което е отплавал, напускайки Ктхол Мургос.

— Изумително — каза Ургит с широка усмивка. — За пръв път ми донасяш действително добри новини. Значи Агачак е напуснал Ктхол Мургос. Да се надяваме, че има намерение да отплава на края на света. Радвам се, че ми съобщи това, Оскатат. Сега, след като знам, че този крачещ труп не замърсява онова, което е останало от кралството ми, ще спя много по-добре. Успяха ли шпионите на Джахарб да разберат къде възнамерява да отиде йерархът?

— Пътува към Малореа, Ургит. Ако се съди по постъпките му, явно смята, че Сардионът е там. Отишъл е в Тул Марду и е принудил крал Нател да го придружи.

Ургит се разсмя гръмогласно.

— Значи наистина го е направил!

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Веднъж му предложих да вземе Нател вместо мен, ако тръгне да преследва Сардиона. Сега се е заел с този кретен. Бих дал товари злато да чуя част от разговорите им. Ако случайно успее, ще направи Нател върховен владетел на ангараките, а пък Нател не може да завърже сам дори връзките на обувките си.

— Не мислиш, че Агачак ще успее, нали? — рече кралица Прала и лека бръчка проряза безукорното й чело. Тя беше бременна от няколко месеца и напоследък бе започнала да се тревожи за всичко.

— Да се наложи над останалите ли? — изсумтя Ургит. — Няма никакъв шанс. Ще трябва първо да се справи с Белгарион — да не говорим за Белгарат и Поулгара. Те ще го изпепелят. — Кралят се усмихна язвително. — Толкова е приятно да имаш могъщи приятели. — Ала след миг замълча и се намръщи. — Наистина трябва да предупредим Белгарион, пък и Келдар — добави той. После отново се изтегна върху възглавничките. — Последните новини са, че Белгарион и приятелите му са напуснали Рак Хага заедно с Кал Закат. Най-вероятното предположение беше, че отиват към Мал Зет или като гости, или като затворници. — Кралят подръпна дългия си остър нос. — Е, познавам Белгарион достатъчно добре и зная, че не е от хората, които ще останат дълго време затворени. Ала Закат навярно знае какво е положението. Оскатат, има ли някакъв начин да пратим някой дагаш в Мал Зет?

— Можем да опитаме, Ургит, но шансовете ни за успех не са особено големи. Освен това един дагаш ще се сблъска с големи трудности, уреждайки си аудиенция с императора. На плещите на Закат тежи гражданска война и по всяка вероятност владетелят на Малореа е твърде зает.

— Да, вярно. — Ургит започна да барабани с пръсти по облегалката на трона си. — Въпреки това той непрекъснато получава информация за събитията в Ктхол Мургос, не мислиш ли?

— Несъмнено.

— Тогава защо Закат не стане наш пратеник до Белгарион?

— Мислите ти текат прекалено бързо за мен, Ургит — призна Оскатат.

— Кой е най-близкият град, който малореанците държат в ръцете си?

— Те все още имат малък гарнизон в Рак Ктака. Можехме да го превземем за няколко часа, но не искахме да даваме повод на Закат да се върне в Ктхол Мургос с войските си.

— Аз самият съм дълбоко склонен да приема този начин на мислене — призна Ургит и потрепери. — Но дължа няколко услуги на Белгарион, пък и искам да защитя брат си, доколкото мога. Ще ти кажа как да постъпиш, Оскатат. Вземи три армейски корпуса и се насочи към към Рак Ктака. Малореанците извън градчето ще побягнат към Рак Хага и ще предадат на Кал Закат новината, че сме започнали да нападаме неговите градове. Това трябва да привлече вниманието му. Пообикаляй около града и после го обсади. Поискай разговор с гарнизонния командир, обясни му каква е ситуацията. Аз ще напиша писмо до Кал Закат, в което ще посоча общите интереси, които имат двете ни страни. Сигурен съм, че той не желае присъствието на Агачак в Малореа. Лично аз пък никак не страдам от липсата на стария магьосник тук, в Ктхол Мургос. Ще предложа най-настоятелно да предаде тази информация на Белгарион. Новината за враждебните действия от наша страна ще ни гарантира, че Закат най-малкото ще хвърли поглед на писмото ми. Малореанецът ще се свърже с Белгарион и тогава ще можем да седим и да наблюдаваме как Богоубиеца ще реши проблема вместо нас. — Ургит се засмя. — Кой знае? Това може дори да е първата крачка към помирение между Негово непреклонно величество и мен. Наистина мисля, че е време ангараките да престанат да се избиват.

 

 

— Не можеш ли да го накараш да се движи по-чевръсто? — настоя крал Анхег пред капитан Грелдик.

— Разбира се, Анхег — изръмжа Грелдик. — Мога да опъна още платна и ще плаваме бързо като стрела. За около пет минути. После ще се счупят мачтите и ще трябва да гребем с веслата. За коя смяна да те запиша?

— Грелдик, чувал ли си някога думите „ваше величество“?

— Споменавал си ги често, Анхег, но някой път трябва да прочетеш морските закони. Когато сме на борда на този кораб, имам по-голяма власт от твоята във Вал Алорн. Ако ти кажа да гребеш, ще гребеш, щом ти заповядам да плуваш — ще го направиш.

Анхег се отдалечи, мърморейки проклятия под носа си.

— Успя ли? — поинтересува се император Варана, докато кралят на алорните се приближаваше към носа на кораба.

— Каза ми да си гледам работата — изсумтя Анхег. — После ми предложи да хвана веслата, ако бързам толкова.

— Гребал ли си някога?

— Веднъж. Череките са морски народ и баща ми реши, че ще е поучително да направя едно пътуване като матрос. Нямах нищо против гребането. Но боят с пръчка беше много неприятен.

— Значи са били престолонаследника? — невярващо попита Варана.

— Много е трудно да видиш лицето на гребеца, когато се приближаваш откъм гърба му. — Анхег повдигна рамене. — Командирът на гребците се опитваше да ни накара да действаме колкото се може по-бързо. Преследвахме един толнедрански търговски кораб и не искахме да се добере до безопасните толнедранските териториални води.

— Анхег! — възкликна Варана.

— Това беше преди много години, Варана. Сега съм издал заповед никой да не безпокои толнедранските кораби — поне не пред свидетели. Цялата работа е там, че вероятно Грелдик е прав. Ако сложи всички платна, вятърът ще изтръгне мачтите, след което и ти, и аз ще се озовем на греблата.

— Значи няма шанс да настигнем Барак, така ли?

— Не знам. Барак не е толкова добър моряк като Грелдик, пък и неговото огромно корито не се поддава лесно на управление. Всеки ден скъсяваме разстоянието, което ни дели. Щом стигне Малореа, Барак ще трябва да спира на всяко пристанище, за да задава въпроси. Повечето малореанци не биха разпознали Гарион, дори ако кралят на Рива отиде при тях и се изплюе в лицата им. Обаче с Келдар е положението е съвсем друго. Разбрах, че този малък крадец има представителства в повечето градове и села на Малореа. Зная какво мисли Барак. Щом се добере до Малореа, ще тръгне да търси Силк, защото Гарион и принц Келдар очевидно са заедно. Ала аз не бива да питам за Силк. Само ще опиша „Морска птица“ на пристанищните скитници в няколко града. Ще платя няколко халби пиво и ще успея да проследя Барак, където и да отиде. Да се надяваме, че ще го настигнем преди да е намерил Гарион и да развали всичко. Ще ми се онова сляпо момиче да не беше му казвало, че не трябва да върви след риванския крал. Най-бързият известен на мен начин да накараш Барак да свърши нещо е да му забраниш да го прави. Ако беше с Гарион, поне Белгарат щеше да го държи под око.

— А как да го спрем, дори ако успеем да го настигнем? Корабът му може и да е по-бавен от нашия, но е по-голям и превоз на повече хора.

— Грелдик и аз го измислихме — отговори Анхег. — Грелдик има в трюма таран, който се прикрепва към носа на кораба. Ако Барак откаже да се подчини, когато му наредя, ще потопи „Морска птица“.

— Анхег, това е чудовищно!

— Също както и онова, което се опитва да направи Барак. Ако успее да се добере до Гарион, Зандрамас ще победи и всички ще се гърчим под ботуша на някой бог, по-зъл и от Торак. Ако се налага да потопя „Морска птица“, за да избегна тази катастрофа, ще го направя без капка колебание. — Анхег въздъхна. — Ала братовчедът много ще ми липсва, ако се удави.

 

 

Тази сутрин кралица Порен беше повикала в личните си покои маркграф Кендон, началника на разузнавателната служба, и издаде заповедите си без никакво колебание.

— Всички, Джевълин — нареди с нетърпящ възражение глас тя. — Искам всички шпиони да се махнат от това крило на замъка и да не се мяркат тук до края на деня.

— Порен! — изстена Джевълин. — Това е нечувано!

— Напротив. Току-що го чу — от мен. Кажи на хората си да изхвърлят и неофициалните шпиони. Искам това крило напълно чисто в рамките на един час. Аз имам свои шпиони, Джевълин, и зная къде са всичките обичайни шпионски скривалища. Изхвърли ги всички до един.

— Горчиво съм разочарован от теб, Порен. Монарсите просто не се отнасят по този начин към разузнавателните служби. Представяш ли си как ще се отрази това върху бойния дух на хората ми?

— Честно казано, Кендон, бойният дух на твоите професионални подслушвачи никак не ме интересува. Става въпрос за задача, която не търпи отлагане.

— Нима разузнавателната служба някога ви е подвеждала, ваше величество? — Гласът на Джевълин звучеше малко обидено.

— Доколкото си спомням, два пъти. Не проникна ли култът към Мечката сред твоите служители? И нима разузнавателната служба не претърпя пълен провал, като не ме предупреди за измяната на генерал Халдар?

Джевълин въздъхна и каза:

— Е, не сме всемогъщи. Някои незначителни неща могат и да убягнат от вниманието ни.

— Наричаш предателството на генерал Халдар и подкрепата му на култа към Мечката незначителни неща?

— Проявяваш ненужна острота, Порен.

— Искам това крило от двореца прочистено от шпиони, Джевълин. Да повикам ли сина си? Ще съставим прокламация, обявяваща постоянна забрана срещу шпиониране на кралското семейство.

— Не би го направила! — Лицето на Джевълин бе станало мъртвешки бледо. — Цялата служба ще се срине. Правото да шпионира кралското семейство винаги е било най-висша награда за отличната служба на шпионина. Повечето от моите хора копнеят за този шанс. — Джевълин се намръщи и добави: — Макар че Силк вече три пъти отказва.

— Махни шпионите оттук, Джевълин, и не забравяй килера, скрит зад гоблена в коридора пред покоите ми.

— Как разбра за него?

— Не съм аз. Всъщност Кева разбра.

Джевълин изпъшка.

Няколко часа по-късно Порен седеше нетърпеливо във всекидневната със своя син, крал Кева. Кева възмъжаваше много бързо. Гласът му се беше превърнал в звучен баритон, рядка мека брада бе започвала да покарва по страните му. Майка му, за разлика от повечето регенти, бе започнала постепенно да го представя на членовете на различните съвети по държавни дела и го въвеждаше в преговорите с чуждите дипломати. Не след дълго можеше да го изтласка към челните позиции на кралството, а самата тя постепенно да се отдръпне от нежеланото бреме по управлението. Порен бе убедена, че Кева ще е добър крал. Той беше почти толкова проницателен, колкото баща си, и притежаваше най-необходимата черта за един монарх — здрав разум.

Някой почука твърде силно на вратата.

— Да? — отговори кралицата.

— Аз съм, Порен — отвърна напорист глас. — Ярблек.

— Влез, Ярблек. Има за какво да поговорим.

Ярблек отвори вратата и след миг влезе във всекидневната заедно с Вела. Порен въздъхна. По време на посещението си в Гар ог Надрак Вела се бе върнала към предишното си състояние. Бе изоставила повърхностната обвивка от добри обноски, която Порен толкова дълго се бе старала да й наложи, а облеклото й показваше, че отново е същото диво, неукротимо същество, както преди.

— Каква е тази суматоха, Порен? — измърмори сърдито Ярблек и захвърли оръфаното си палто и рунтавата си шапка в ъгъла. — Твоят вестоносец едва не уби коня си, за да се добере до мен.

— Получих много важна вест — отговори драснианската кралица. — Мисля, че засяга всички ни. Ала искам да пазите всичко в строга тайна.

— Тайна ли? — изсмя се подигравателно Ярблек. — Знаеш, че в твоя дворец няма нищо поверително, Порен.

— Този път има — отвърна самодоволно Порен. — Тази сутрин наредих на Джевълин да изчисти това крило на двореца от всички шпиони.

Ярблек се засмя.

— И как го прие той?

— Зле.

— Хубаво. Напоследък беше станал прекалено самоуверен. Така, да се захващаме за работа. Какъв е проблемът?

— Изчакай минутка. Откри ли какво е намислил Дроста?

— Разбира се. Той се опитва да се помири със Закат. Действа много внимателно с посредничеството на един малореанец — ръководителя на Бюрото на вътрешните работи — мисля, че се казваше Брадор. Както и да е, Дроста позволява на малореански агенти да използват Гар ог Надрак като предмостие за проникване на запад.

Ала тонът на Ярблек накара Парен да помисли, че има още нещо.

— Кажи ми всичко, Ярблек. Премълчаваш нещо.

— Мразя да си имам работа с умни жени — оплака се Ярблек. — Не зная защо това ми изглежда толкова неестествено. — После търговецът благоразумно се отмести встрани, за да избегне евентуален удар от камите на Вела. — Добре — предаде се той. — Закат се нуждае от пари — целта му е преди всичко да се справи с войните, които води на два фронта. Дроста е намалил вносните мита за малореански килими — поне за търговците, които плащат данъци на Мал Зет. Тези малореанци ни смъкват кожите — на мен и на Силк — по пазарите на Арендия.

— Предполагам, че си се възползвал от тази информация?

— Естествено. — Търговецът се замисли за момент. — Това е шанс да реализираш крупна печалба, Порен — каза той. — Дроста намали вносните мита на малореанците с петнадесет процента. Ти пък ги вдигни със същите проценти — ще направиш пари, а Силк и аз ще смачкаме конкурентите.

— Мисля, че се опитваш да ме измамиш, Ярблек — подозрително каза Порен.

— Аз?

— Ще поговорим за това по-късно. А сега слушай много внимателно — тъкмо затова изпратих да те повикат. Барак, Мандорален, Хетар, Лелдорин и Релг пътуват към Малореа. Не сме съвсем сигурни, но смятаме, че възнамеряват да се присъединят без покана към похода на Белгарион. Ти беше в Реон и знаеш какво ни каза даласианската пророчица. Тези луди глави в никакъв случай не бива да се забъркват в тази работа.

— Напълно съм съгласен с думите ти.

— Ако изпратиш съобщение до твоите хора в Малореа, как мислиш — след колко време ще стигне?

— За няколко седмици, може би малко по-бързо, ако си го поставя като основна цел.

— Този въпрос е от първостепенно значение, Ярблек. Анхег и Варана преследват Барак, но не можем да сме сигурни, че ще го настигнат навреме. Трябва да забавим Барак и най-добрият начин да го направим е да му подхвърляме погрешна информация. Искам да наредиш на своите хора в Малореа да лъжат Барак. Възползвай се от всяка възможност да го отпращаш в погрешна посока. Барак следва Келдар, затова ще проверява какви вести са получени за него във всяко представителство в Малореа. Ако Келдар и другите отиват към Мага Рен или Пен Дака, нека твоите хора му кажат, че е тръгнал за Мал Дария.

— Познавам тази процедура, Порен — рече Ярблек и я погледна замислено. — Ти, изглежда, скоро ще предадеш властта в ръцете на Негово величество Кева, нали?

— Да, след няколко години.

— Щом онази работа в Малореа приключи, мисля, че аз и Силк сигурно ще поискаме да поговорим с теб надълго и нашироко.

— Така ли?

— Какво мислиш по въпроса да станеш наш младши съдружник в търговските операции — след като приключиш със задълженията си тук, в Боктор?

— Много съм поласкана, Ярблек. Какво те накара да се замислиш за подобна възможност?

— Много си умна, Порен, а освен това имаш твърде полезни контакти. Можем дори да подготвим петпроцентен дял за теб.

— И дума да не става, Ярблек — прекъсна ги изненадващо крал Кева. — Процентите трябва да бъдат най-малко двадесет.

— Двадесет?! — почти изкрещя Ярблек.

— Трябва да браня интересите на майка си — любезно отвърна Кева. — Знаеш, че тя няма да е вечно млада, а не бих понесъл да гледам как чисти мръсни подове на преклонна възраст.

— Това е същински обир, Кева — Лицето на Ярблек бе станало моравочервено.

— Не съм опрял нож в гърлото ти, Ярблек — отвърна Кева. — В крайна сметка може би ще е по-добре, ако майка ми започне самостоятелен бизнес. Тя сигурно ще се справи много добре — особено като се вземе предвид фактът, че всички членове на кралското семейство са освободени от драснианските вносни мита.

— Мисля, че току-що се поряза със собствения си нож, Ярблек — злорадо се обади Вела. — Днес бездруго научаваш само лоши новини, затова е време и аз да прибавя своя дял. Когато всичко това свърши, искам да ме продадеш.

— Да те продам ли? На кого?

— Ще ти кажа, когато му дойде времето.

— Той има ли пари да те купи?

— Наистина не знам, но това няма значение. Аз сама ще платя твоя дял от цената.

— Сигурно много те е грижа за него, щом правиш подобно предложение.

— Представа си нямаш, Ярблек. Аз съм създадена за този мъж.

 

 

— Казаха ни да чакаме тук, Атеска — повтори упорито Брадор.

— Това беше отдавна — отвърна генерал Атеска, който крачеше нервно из голямата палатка. Беше с униформа и стоманен нагръдник, инкрустиран със злато. — Аз отговарям за благополучието и сигурността на владетеля.

— Те са и моя отговорност. — Брадор разсеяно милваше косматото коремче на малкото коте, блажено отпуснато в скута му.

— Тогава защо не предприемеш нещо по този въпрос? От седмици нямаме никакви новини от него. Дори твоята разузнавателна мрежа не е в състояние да ни каже къде се намира нашият император.

— Зная, Атеска, но няма да престъпя неговата заповед само защото ти се чувстваш нервен или отегчен.

— В такъв случай защо не останеш тук да се грижиш за котенцата? — язвително попита Атеска. — Аз ще изтегля армията още утре сутринта.

— Не съм заслужил това, Атеска.

— Извинявай, Брадор. Просто тази неизвестност ме прави раздразнителен и губя добрите си обноски.

— Аз съм загрижен също като теб, Атеска — каза Брадор. — Ала всичко, което съм научил, въстава при мисълта да не се подчиня на заповед, издадена от императора. — Котенцето в скута на Брадор притисна нежно нос в пръстите му. — Знаеш ли — продължи той, — мисля, че щом Негово величество се върне, ще го помоля да ми даде това котенце. Наистина много се привързах към него.

— Както искаш — отвърна Атеска. — Ако всяка година опитваш да намериш покрив за две-три котила, сигурно ще се предпазиш от други неприятности. — Генералът със счупения нос подръпна замислено ухото си. — Какво ще кажеш да направим компромис?

— Винаги съм готов да изслушам думите ти.

— Добре. Знаем, че армията на Урвон е почти изцяло разформирована, освен това разполагаме с убедителни косвени доказателства, че самият Урвон е мъртъв.

— Да, и аз бих потвърдил същото.

— Зандрамас е прехвърлила силите си в Даласианските протекторати.

— Докладите на моите подчинени съдържат точно такива сведения.

— Ние с теб сме ключови фигури в управата на Негово величество, нали?

— Да.

— Не означава ли това, че трябва да проявим лична инициатива, за да се възползваме от тактическата ситуация, възникнала на бойното поле, без да се консултираме с Мал Зет?

— Имаш право. Все пак ти си прекарал повече време на бойното поле от мен.

— Стандартната практика е такава, Брадор. Добре тогава — на практика кралство Даршива е незащитено. Предлагам да възстановим реда по поречието на река Пелдан и да окупираме Даршива. По този начин ще прекъснем достъпа на Зандрамас към нейната база за подкрепления. Ще разположим главната фронтова линия под хребета на онези планини, за да отблъснем силите й, ако се опита да се върне. Така ще успеем да поставим тези две провинции под контрола на императорската корона. Даже може да спечелим по някой орден.

— Негово величество ще е много доволен, нали?

— Направо ще ликува, Брадор.

— Все още не разбирам как окупацията на Даршива ще ни помогне да открием къде се намира Негово величество.

— Така е, защото не си военен. Трябва да следим движението на врага — тоест на даршиванската армия. Стандартната военна процедура в такива случаи изисква да изпратим патрули, да дебнем неприятеля, определяйки силата му и евентуалните му намерения. Ако тези патрули случайно се натъкнат на императора, докато изпълняват мисията си, още по-хубаво… — Той красноречиво разпери ръце.

— Ще трябва да дадеш подробни инструкции на офицерите, които командват патрулите — изтъкна предпазливо Брадор. — Някой неопитен лейтенант може да се развълнува и да каже неща, които бихме предпочели императорът да не знае.

— Имах предвид масирано патрулиране — усмихна се Атеска. — Мислех за бойна сила от размера на няколко войскови бригади. Бригадите са под командата на полковници, а аз разполагам с голям брой твърде интелигентни висши командири.

Брадор се ухили и попита:

— Кога започваме?

— Имаш ли нещо запланувано за утре сутрин?

— Нищо, което не бих могъл да отложа — отвърна Брадор.

 

 

— Но ти защо не усети, че бурята идва? — обърна се Барак към боцмана Дролаг. Двамата стояха в задната част на палубата под плющящия дъжд.

Дролаг избърса лицето си с ръка.

— Нямам представа, Барак — призна той. — Кракът ми никога не ме е лъгал. — Боцманът беше един от онези нещастници, които си бяха чупили крак — в случая на Дролаг това бе станало в кръчмарска свада. Скоро след зарастването на костта боцманът бе открил, че кракът му е необикновено чувствителен към промените във времето и умееше да предвижда лошото време с необикновена точност. Хората от екипажа винаги го наблюдаваха внимателно. Щом Дролаг започнеше да потрепва на всяка крачка, те оглеждаха хоризонта за приближаващи бури, когато куцаше, свиваха част от платната и приготвяха резервните въжета. Дролаг беше превърнал неудобството от счупения си крак в доживотна кариера и само раздаваше заповеди — никой не очакваше от него да върши истинска работа. Просто трябваше да крачи по палубата, та всеки да може да го наблюдава. Кракът му му даваше възможност да предвижда с голяма точност кога ще се разрази буря. Ала този път не бе станало така. Бурята, помела палубата на „Морска птица“ с ураганен вятър и пороен дъжд, беше връхлетяла изневиделица и Дролаг беше изненадан от появата и като всички останали.

— Не си се напил, не си падал и не си счупил пак крака си, нали? — подозрително попита Барак. Гигантът разбираше твърде малко от човешка анатомия — знаеше само къде да удари някого с брадва или да го съсече с меч така, че да постигне желания, обикновено фатален резултат. Огромният червенобрад мъж беше стигнал до твърде мъглявия извод, че щом Дролаг е придобил чувствителност към времето, счупвайки крака си, второ счупване би могло да му я отнеме.

— Разбира се, че не съм, Барак — отвърна отвратено Дролаг. — Няма да рискувам живота си за няколко халби лошо пиво.

— Как тогава не усети приближаването на бурята?

— Не знам, Барак. Може би това не е естествена буря. Може да я е предизвикал някой магьосник. Не зная дали кракът ми би реагирал на подобно нещо.

— Твърде удобно извинение, Дролаг — подигра го Барак. — Всеки път, когато някой невежа не може да си обясни определено явление, го приписва на магии.

— Не съм длъжен да търпя такова отношение, Барак — ядоса се Дролаг. — Печеля честно парите си, но не съм отговорен за свръхестествените сили.

— Слизай долу, Дролаг — нареди Барак. — Поговори с крака си и виж дали ще може да измисли по-убедително извинение.

Дролаг се заклатушка към долната палуба.

Барак беше в лошо настроение. Сякаш всичко се беше съюзило срещу него, стремейки се да го забави. Скоро след като той и приятелите му бяха станали свидетели на мъчителната смърт на Агачак. „Морска птица“ се удари в подводен дънер и получи тежка пробойна. Като непрекъснато изгребваха водата от трюма, успяха да слязат по реката до Дал Зерба и там изтеглиха течащия кораб за ремонт. Това им отне две седмици, а сега бурята, появила се изневиделица, ги бавеше още.

От трюма излезе Унрак, следван от глуповатия крал на тулите. Унрак се огледа, притискайки яркочервената си коса, която вятърът разпиляваше във всички посоки.

— Изглежда, бурята няма да утихне скоро, нали, татко? — отбеляза той.

— Въобще няма такова намерение.

— Хетар иска да говори с теб.

— Трябва да управлявам това корито.

— И помощник-капитанът може да се справи с това, татко. Просто трябва да държи носа срещу вятъра. Хетар смята, че сме в опасност.

— Заради тази мъничка буря? Не ставай глупав.

— Мислиш ли, че дъното на „Морска птица“ е достатъчно здраво да издържи сблъсък с подводни скали?

— Ние плаваме в дълбоки води.

— Не мисля, че е за дълго. Просто слез долу, татко. Хетар иска да ти покаже нещо на картата.

Барак предаде румпела на помощник-капитана и последва сина си по стълбата към каютата под палубата. Нател, кралят на тулите, тръгна след него с безразлично лице. Нател беше малко по-възрастен от Унрак, но се беше привързал към червенокосия син на Барак и го следваше като изгубено кутре. Унрак не беше особено мил към своя нежелан спътник.

— За какво става въпрос, Хетар? — попита Барак, щом влезе в тясната каюта.

— Ела да погледнеш — каза високият алгар.

Барак се приближи до неподвижно закрепената към пода маса и се вгледа в картата.

— Напуснахме Дал Зебра вчера сутринта, нали?

— Да. Щяхме да сме се измъкнали по-рано, ако някой обръщаше внимание на боклуците под повърхността на реката. Само да разбера кой е бил на вахта този ден, ще го окача на реята с главата надолу.

— Какво означава „да окача някого на реята“? — попита Нател.

— Нещо много неприятно — отговори червенокосото момче.

— Тогава предпочитам да не ми казваш. Не обичам неприятните неща.

— Както желаете, ваше величество. — Унрак все пак притежаваше някакви обноски.

— Не можеш ли просто да ми викаш Нател? — попита умолително младият тул. — Така или иначе в действителност не съм никакъв крал. Майка ми взема всички решения.

— Както искаш, Нател — отвърна Унрак с известно съжаление.

— Как смяташ, колко път сме изминали от вчера? — обърна се Хетар към Барак.

— О, може би двадесет левги. Снощи трябваше да спрем, защото се озовахме в непознати води.

— Значи се намираме точно тук, нали? — Хетар посочи злокобния символ на картата.

— Въобще не сме близо до рифа, Хетар. Насочихме се на югоизток веднага щом излязохме от устието на реката.

— Но не сме се движили на югоизток, Барак. Изглежда, край западния бряг на Малореа има силно морско течение. Проверих няколко пъти. Носът на кораба наистина е насочен на югоизток, но „Морска птица“ се е придвижвала странично почти на юг заради него.

— Кога стана толкова вещ в корабоплаването, приятелю?

— Не е нужно да бъда, Барак. Вземи една пръчка и я хвърли зад десния борд — корабът ще се изравни с нея само след няколко минути. Сигурен съм, че се движим на юг, независимо в коя посока е насочен носът му. Предполагам, че след около час ще чуем вълните на прибоя, разбиващ се в рифа.

— Потвърждавам, че нашият приятел казва истината, граф Трелхайм — увери го Мандорален. — Аз самият бях свидетел на неговия експеримент с пръчката. Наистина се отклоняваме на юг.

— И какво можем да направим? — попита Лелдорин и в гласа му прозвуча лека уплаха.

Барак мрачно се взираше в картата.

— Нямаме никакъв избор — заяви той. — Не можем да се върнем в открито море при тази буря. Ще трябва да хвърлим и двете котви, после можем само да се надяваме да намерим дъно, което ще ни задържи. Ще изчакаме, докато бурята утихне. Как се казва рифът, Хетар?

— Турим — отвърна алгарът.