Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (15)

14.

Когато се върнаха в покоите си след края на турнира, Белдин изръмжа:

— Той отново ни измами, нали? Започва да ме дразни. Мисля, че е време да взема мерки.

— Вдигаш прекалено много шум! — каза му Белгарат. — Хората тук не са изцяло мимбрати. — Вълшебникът се обърна към Кайрадис и поясни: — Вълшебствата винаги са съпроводени с определени звуци.

— Да — отвърна пророчицата. — Зная.

— Ти чуваш ли ги?

Тя кимна.

— Има ли на острова други дали, които също чуват шума от вълшебствата?

— Да, древни Белгарат.

— Ами тези фалшиви мимбрати? Те почти наполовина са дали. Възможно ли е някои от тях също да чуват шума?

— Да, всички го долавят.

— Дядо — разтревожено каза Гарион. — Това означава, че половината хора в Дал Перивар са чули какво съм направил на копията.

— Не и сред врявата, която вдигаше тълпата.

— Не знаех, че това им е попречило.

— Разбира се, че е.

— Добре — изръмжа Силк. — Аз няма да използвам никакви магии и ви гарантирам, че няма да има никакъв шум.

— Но ще останат следи, Келдар — изтъкна Сади. — И тъй като ние сме единствените чужденци в палата, сигурно ще започнат да ни задават неудобни въпроси, ако намерят Нарадас проснат на земята с някоя от твоите ками, забита в гърба му.

— Ти говориш за преднамерено, хладнокръвно убийство — изрече обвинително Дурник.

— Високо ценя чувствителността и изтънчеността ти, майстор Дурник — отговори евнухът. — Но Нарадас вече успя да ни измами два пъти; и в двата случая това означава ново забавяне по пътя ни към целта. Трябва да го отстраним.

— Той има право, Дурник — намеси се Белгарат.

— Зит? — предложи Велвет на Сади.

Той поклати глава.

— Тя в никакъв случай няма да изостави своите рожби — дори ако й предложим удоволствието да ухапе някого. Разполагам с няколко други неща, които са не по-малко ефикасни. Може би не действат толкова бързо, но вършат работа.

— Въпреки това Закат и аз ще трябва да се изправим срещу дракона — заяви мрачно Гарион. — Не можем да разчитаме на помощта ви заради този глупав турнир.

— Това няма да бъде Зандрамас — каза му Велвет. — Се’Недра и аз разговаряхме с няколко млади дами в двореца, докато вие двамата демонстрирахте героизма си така великолепно. Те ни разказаха, че този „страшен звяр“ се появява от време на време вече няколко века — а Зандрамас започна да действа преди около десетина години, нали? Мисля, че драконът, с който ще се биете, е истински.

— Не съм толкова сигурна, Лизел — възрази Поулгара. — Зандрамас е в състояние по всяко време да приеме формата на този дракон. Ако истинският е заспал в бърлогата си, има голяма вероятност Зандрамас да е тероризирала острова — с цел да предизвика сблъсък преди да пристигнем на мястото, предопределено за срещата.

— Веднага ще разбера каква е истината, щом погледна чудовището — каза Гарион.

— Как? — попита го Закат.

— При първата ни среща отрязах четири стъпки от опашката й. Ако драконът, който срещнем, е с отрязана опашка, ще знаем, че е Зандрамас.

— Наистина ли трябва да ходим на тържеството довечера? — попита Белдин.

— Всички го очакват от нас, чичо — отвърна Поулгара.

— Но аз нямам нито една свястна дреха — какво ще облека, момичето ми? — каза дяволито той с гласа на Фелдегаст.

 

 

Официалната вечеря беше подготвяна от седмици — тя трябваше да бъде величественият финал на турнира. Бяха предвидени и танци — в които Гарион и Закат, все още облечени в брони, не можеха да участват. Щеше да бъде сервирана разкошна и изобилна храна, ала те не биваше да вдигат забралата си и не можеха да ядат. Освен това щеше да има множество цветисти тостове в чест на „тези могъщи рицари, които придадоха блясък на нашия далечен остров чрез присъствието си“ — разбира се, благородниците в двора на крал Олдорин щяха да си съперничат, обсипвайки с екстравагантни хвалебствия Гарион и Закат.

— Колко време ще продължи тържеството? — прошепна Закат на Гарион.

— Часове.

— Страхувах се, че ще отговориш тъкмо така. Ето, и дамите идват.

Поулгара, съпровождана от Се’Недра и Велвет, влезе в тронната зала така величествено, сякаш беше нейна собственица. Странно, а може би не толкова — Кайрадис не беше с тях. Както обикновено в такива случаи, Поулгара беше облечена във великолепна рокля от синьо кадифе, украсено със сребърни нишки. Вълшебницата наистина изглеждаше прелестно. Се’Недра беше в кремава одежда, наподобяваща сватбената й рокля, макар че перлите, които украсяваха булчинската й премяна, сега ги нямаше. Разкошната й бакърено-червеникава коса се разпиляваше в красиви къдрици върху едното й рамо. Велвет носеше бледолилавата си рокля от фина коприна. Всичките млади рицари на Перивор — онези, които все още можеха да ходят след схватките и развлеченията през деня — бяха безнадеждно очаровани от пленителната й красота.

— Мисля, че е време да се представим по някакъв начин на домакините си — измърмори Гарион. Изтъквайки нуждата да запазят анонимността си, дамите досега бяха стояли в покоите си. Гарион пристъпи напред и ги придружи до трона. — Ваше величество — бърна се той към крал Олдорин и направи лек поклон. — Макар че се подчинявам на необходимостта да запазя в тайна самоличността на благородните дами и не мога да разкрия пред вас подробности за живота им, би било нелюбезно както към вас, така и към самите тях, да не ги представя на двора. Имам честта да ви представя нейна светлост херцогинята на Ерат. — Това беше безопасно — едва ли някой в тази част на света бе чувал за Ерат.

Поулгара направи реверанс с невероятна грация.

— Ваше величество — поздрави краля тя със звучния си глас.

Олдорин чевръсто се изправи.

— Ваша светлост — отговори и той с дълбок поклон. — Вашето присъствие е лъчиста светлина за моя беден палат.

— А това, ваше величество — продължи Гарион, — е нейно височество принцеса Ксера. — Се’Недра впери изумен поглед в него. — Може би истинското ти име е прекалено известно дори тук — прошепна й той.

Се’Недра веднага се окопити.

— Ваше величество — изрече тя и направи реверанс, също толкова изтънчен и пленителен, както този на Поулгара. В крайна сметка не бе възможно едно момиче да израсте в императорски палат, без да научи някои неща.

— Ваше височество — отвърна кралят. — Вашата красота ме лишава от способността да приказвам.

— Не е ли мил наистина? — прошепна Се’Недра.

— И накрая, ваше величество — продължи Гарион, — но в никакъв случай не на последно място, маркграфиня Турия — представи той Велвет, измисляйки името й в последния момент.

Велвет направи реверанс и каза:

— Ваше величество. — Когато се изправи, сияйната усмивка все още огряваше лицето й, а блясъкът на очарователните и трапчинки бе насочен с пълна сила към кралската особа.

— Милейди… — Кралят се поколеба и направи още един поклон. — Вашата усмивка кара сърцето ми да спре. — Той се огледа объркано. — Доколкото си спомням, сред вашите спътници имаше още една дама, господин рицарю.

— Тя е бедно сляпо момиче, ваше величество — намеси се Поулгара. — И се присъедини към нас съвсем наскоро. Страхувам се, че светските забавления няма да имат стойност за човек, който живее във вечна тъмнина. Един много силен и почтен мъж се грижи за нея — той е от благородниците, васали на нейното семейство. Бил е неин защитник и водач от злощастния ден, когато светлината на слънцето изчезнала завинаги от очите й.

Две сълзи на дълбоко съчувствие се търкулнаха по бузите на краля. Арендите, дори заселени на хиляди левги от родината си, оставаха емоционални хора.

След това в залата влязоха останалите спътници на Гарион и той бе много доволен, че забралото скрива широката му усмивка. Физиономията на Белдин приличаше на буреносен облак. Косата и брадата му бяха измити и сресани, гърбавият магьосник беше облечен в синя роба, подобна на бялата, която носеше Белгарат. Гарион продължи с хвалебственото представяне, завършвайки с думите:

— А това, ваше величество, е господин Фелдегаст — извънредно талантлив фокусник, чиито шеги облекчават тежестта на изнурителното ни странстване.

Белдин се намръщи срещу краля, а след това направи небрежен поклон и каза:

— Ваше величество, очарован съм от величието на този град и вашия великолепен палат. По своя блясък той е равен на Тол Хонет, Мал Зет и Мелцен — аз, разбира се, съм обиколил всички тези места, демонстрирайки висотата, която съм постигнал в своя занаят, както и неописуемия си талант.

Лицето на краля грейна в щастлива усмивка.

— Господин Фелдегаст — подхвана той, като наклони глава на една страна. — В свят, изпълнен с тъга и печал, хората като вас са редки и обичани като скъпоценни камъни.

— Колко мило, че го казвате, ваше величество.

Формалностите приключиха и Гарион, следван от своите приятели, пое сред благородниците в залата, изпълнен с желание да поговори с тях. Една жена с извънредно решителен вид се приближи към Гарион и Закат.

— Вие сте най-великите живи рицари, които съм срещала през живота си, милорди — каза тя и направи реверанс. — Високите постове, които заемат вашите спътници, разкриват по-красноречиво от всякакви думи, че и двамата имате не само благороден произход, но най-вероятно в жилите ви тече кралска кръв. — Дамата спря пламтящия си поглед върху Гарион. — Бихте ли споделили с мен, господин рицарю, дали си имате съпруга?

„Още едно от тези досадни повторения“ — изстена Гарион наум.

— Женен съм, милейди. — отговори той. Сега вече знаеше как да се справи с подобно положение.

— О! — въздъхна тя и очите й блеснаха разочаровано. След това се обърна към Закат. — Ами вие, милорд? Имате ли си съпруга, или може би сте сгоден?

— Нямам съпруга и не съм сгоден, милейди — отговори объркано Закат.

Погледът й пак пламна.

Гарион побърза да се намеси.

— Приятелю, време е да изпиеш още една чаша от онази отвара, която без съмнение има отвратителен вкус.

— Каква отвара? — попита изумено Закат.

Гарион въздъхна и каза тъжно:

— Виждам, че болестта му се засилва. Много забравяш, приятелю. Страхувам се, че това състояние предшества много по-острите симптоми, които неминуемо ще те връхлетят. Нека се молим на всичките седем богове, че ще приключим благородното си дирене преди наследствената лудост — проклятието на твоето семейство — да завладее изцяло разума ти.

Младата дама, така решително приближила към тях, се отдръпна уплашено.

— Какво говориш, Гарион? — измърмори Закат.

— Веднъж преживях подобно нещо. Това момиче си търси съпруг.

— Това е абсурдно.

— За нея не е.

След това започнаха танците. Гарион и Закат се оттеглиха до стената, за да ги наблюдават.

— Глупаво развлечение, нали? — отбеляза Закат. — Никога не съм могъл да си отговоря защо здравомислещи мъже си губят времето с него.

— Защото дамите обичат да танцуват — отвърна му Гарион. — Още не съм срещал момиче, на което танците не се нравят. Мисля, че те са в кръвта им. — Той погледна към трона и видя, че крал Олдорин в момента не е зает. Владетелят седеше усмихнат и отмерваше ритъма, потропвайки с крак. — Хайде да намерим Белгарат и да поговорим с краля. Може би тъкмо сега е времето да го попитаме за онази карта.

Белгарат стоеше, подпрял гръб на една колона, и отегчено наблюдаваше танцуващите.

— Дядо — каза Гарион. — Точно сега никой не разговаря с краля. Защо не го попитаме за онази карта?

— Добра идея. Това увеселение ще продължи цяла нощ и едва ли след това кралят ще ни приеме на аудиенция.

Тримата приближиха към трона и се поклониха.

— Бихме ли могли да проговорим с вас, ваше величество? — попита Гарион.

— Разбира се, господин рицарю. Вие и спътниците ви сте защитници на града и би било невъзпитано, ако не изслушам онова, което желаете да споделите с мен. Какво бихте искали да ми кажете?

— Става дума за нещо съвсем маловажно, ваше величество. Както вече споделих с вас, господин Гарат — по време на представянето Гарион беше пропуснал представката „Бел“ — е мой старши съветник. Той е направлявал стъпките ми от най-ранно детство. Освен това Гарат е забележителен учен, който напоследък насочи вниманието си към изучаването на науката география. Сред географите от много време се води разпален спор по отношение разположението на света в древността. Съвсем случайно господин Гарат чу за съществуването на стара географска карта, която според човека, съобщил му за нея, се намира в палата на Дал Перивор. Обзет от неутолимо любопитство, господин Гарат ме помоли да ви попитам дали наистина има такава карта и ако знаете къде е тя, той ви моли за разрешение да я разгледа.

— Наистина, господин Гарат — отговори кралят, — аз ви уверявам, че човекът, съобщил ви тази информация, не греши. Картата, която търсите, е нашата най-ценна реликва — защото тъкмо нея използвали нашите предшественици преди много столетия, за да достигнат бреговете на острова. Веднага щом имаме свободно време, с удоволствие ще ви предоставя възможност да я видите и се надявам, че тя ще подпомогне изследванията ви.

В този момент иззад пурпурната завеса на трона се появи Нарадас.

— Ваше величество, страхувам се, че сега едва ли ще има време за изследвания — заяви той, неспособен да прикрие самодоволните нотки в гласа си. — Простете ми, кралю, просто случайно дочух последната ви забележка, докато бързах насам, за да ви донеса една наистина обезпокоителна и тъжна новина. От изток дойде пратеник и ни съобщи, че в село Дал Еста, отдалечено от столицата на по-малко от три левги, върлува ужасният дракон. Не може да се предвиди кога отвратителното създание ще се впусне да плячкосва околността — то може да остане няколко дни скрито в гората, преди отново да се появи. Ала може би това трагично обстоятелство е в наша полза. Сега е времето да нанесем решителен удар срещу него. Каква по-добра възможност за двамата наши храбри защитници да излязат срещу него и да ни отърват от безчинствата на грозната твар? Разбирам, че могъщите рицари разчитат на съветите на този възрастен човек — следователно и той трябва да ги придружи, за да изгражда стратегията на боя и да направлява стъпките им.

— Много добре казано, Ерезел — съгласи се с радост глупавият крал. — Страхувах се, че ще минат седмици, докато прогоним чудовището от скривалището му. Ето че това стана за една-единствена нощ. Излезте смело насреща му, защитници на моята столица, и вие, господин Гарат. Освободете кралството ми от този дракон и всичко, което поискате като награда, ще ви бъде дадено веднага.

— Донесохте тази новина тъкмо навреме, господин Ерезел — отвърна Белгарат. Тонът му беше любезен, ала Гарион познаваше добре дядо си и схвана онова, което намекваше старият вълшебник. — Както каза Негово величество, тази нощ вие ни спестихте много време. Веднага щом се освободя, ще измисля подходящ начин да изразя своята благодарност към вас.

Нарадас леко се отдръпна и на лицето му се изписа уплаха.

— Не е необходимо да ми благодарите, господин Гарат — каза той. — Просто изпълних дълга си към владетеля и неговото кралство.

— А, да — рече Белгарат. — Дългът. Всички ние имаме много задължения, нали? Предай моите поздрави на Детето на Мрака, когато се молиш за нея. Съобщи й, че отново ще се срещнем, както е предопределено според звездите.

След това вълшебникът му обърна гръб и тръгна. Гарион и Закат го последваха и пробивайки си път сред танцуващите, напуснаха тронната зала. Докато наоколо имаше непознати, лицето на Белгарат беше непроницаемо, ала щом се озоваха в пустия коридор, той започна да ругае яростно.

— Тъкмо щях да се добера до картата — заговори разпалено той, — и Нарадас отново я измъкна изпод носа ми.

— Да извикам ли и останалите? — попита Гарион.

— Те всички ще поискат да дойдат с нас и това само ще предизвика спорове. Ще им оставим бележка.

— Пак ли?

— Тези повторения се случват все по-често и по-често, нали?

— Да се надяваме, че леля Поул няма да реагира по същия начин, както преди години.

— За какво говорите? — попита Закат.

— Силк, дядо и аз се измъкнахме от Рива, когато отидохме да се срещнем с Торак — обясни Гарион. — Оставихме бележка, но леля Поул не беше никак доволна от постъпката ни. Както разбрах, имало много ругатни и много силен тътнеж, съпроводен с експлозии.

— Лейди Поулгара? Та тя е самото олицетворение на изтънчеността!

— Недей да се заблуждаваш, Закат — каза Белгарат. — Поул ужасно се ядосва, когато нещата не вървят така, както желае тя.

— Сигурно е фамилна черта — подхвърли любезно Закат.

— Сега какво — опитваш да се шегуваш с мен ли? Веднага двамата идете в конюшнята. Кажете на конярите да оседлаят конете ни и намерете къде се намира онова село. Искам да поговоря с Кайрадис преди да тръгнем. Ще я накарам да ми отговори точно и ясно на няколко въпроса. После ще дойда при вас.

След десетина минути тримата вече бяха на седлата. Гарион и Закат взеха копията си от поставката до вратата и след това тримата напуснаха двореца.

— Успя ли да научиш нещо от Кайрадис? — обърна се Гарион към Белгарат.

— Да. Разбрах, че драконът не е Зандрамас.

— Значи е истински?

— Вероятно. Но все пак пророчицата се изрази твърде загадъчно и неясно. Каза, че някакъв друг дух влияе на дракона. Това означава, че и двамата трябва да сте изключително внимателни. Обикновено драконът е много глупава твар, но ако го ръководи някой дух, може да действа твърде находчиво.

Някаква сянка се появи и затича до тях. Беше вълчицата.

„Как се чувстваш, малка сестричке?“ — поздрави я официално Гарион. В последния миг се овладя и не я нарече „бабо“.

„Доволна съм — отвърна тя. — Вие отивате на лов. Аз ще ви придружа.“

„Трябва да ти съобщя, че съществото, което търсим, не става за ядене.“

„Вълкът не излиза на лов само за да яде.“

„В такъв случай се радваме, че си решила да дойдеш с нас.“

— Какво каза тя? — попита Закат.

— Че иска да ни придружи.

— Предупреди ли я, че ще е опасно?

— Мисля, че тя вече знае това.

— Нека сама реши. — Белгарат сви рамене. — Опитите да приказваш на вълк какво да прави са чиста загуба на време.

Следвани от вълчицата, тримата излязоха от градската порта и поеха по пътя, който конярят бе посочил на Гарион.

— Каза ми, че дотам имало десет мили — рече кралят на Рива.

Белгарат погледна с присвити очи нощното небе и измърмори:

— Добре. Пълнолуние е. Да тръгнем в галоп и ще спрем на около миля от селото.

— Как ще разберем, че се сме се приближи толкова много? — попита Закат.

— Ще разберем — отвърна мрачно Белгарат. — Навсякъде ще се виждат пламъци.

— Искаш да кажеш, че драконите наистина бълват огън от устата си?

— Тъкмо това правят. И двамата имате доспехи, така че до известна степен сте защитени. Знайте, че този дракон е от женски пол. Хълбоците и търбуха й са по-уязвими от гърба. Опитайте се да забиете копията си в тялото й, след това я довършете с мечовете. Не бива да се бавим прекалено дълго. Единственото, което искам, е да се върна в двореца и да взема картата. Да тръгваме.

„Ще огледам наоколо“ — каза вълчицата и изчезна с големи скокове в мрака.

— Радвам се, че тя дойде с нас — каза Белгарат. — Не зная защо, но се чувствам някак по-спокоен с нея.

Забралото на Гарион скри усмивката му.

Селцето Дал Еста беше построено на върха на един хълм. Тримата приятели видяха отдалече алените пламъци, които се издигаха от горящите къщи. Малко преди селото ги чакаше вълчицата.

„Видях съществото, което търсим — съобщи им тя. — Тъкмо сега то се храни на другия склон на хълма, където има още човешки бърлоги.“

„С какво се храни?“ — попита предпазливо Гарион.

„Със същото животно, върху каквото седиш.“

— Е? — рече Закат.

— Драконът е от другата страна на селото — обясни му Белгарат. — Точно сега изяжда един кон.

— Кон ли? Белгарат, колко голяма е тази твар?

— Почти колкото къща — като, разбира се, не броим крилата.

Закат преглътна мъчително.

— Не е ли възможно да се откажем? Съвсем доскоро не изпитвах никаква радост от живота. Сега ми се ще да поживея още и да се наслаждавам на всеки ден.

— Вече сме поели тази задача и трябва да я изпълним. Място за връщане няма — каза Гарион. — Тя не лети много бързо и й е необходимо много време, докато се отдели от земята. Ако успеем да я изненадаме, докато яде, можем да я убием преди да ни нападне.

Продължиха да яздят внимателно, заобикаляйки хълма. Навсякъде около тях нивите бяха отъпкани и се виждаха полуизядени трупове на крави. Имаше и други мъртви същества, които Гарион се опитваше въобще да не поглежда.

Изведнъж видяха чудовището.

— Зъбите на Торак! — изруга Закат. — Тя е по-голяма от слон!

Драконът притискаше трупа на един кон с ноктите на предните си крайници и яростно го разкъсваше.

— Нападайте! — каза Белгарат. — Тя обикновено е малко непредпазлива, когато се храни. Ала бъдете внимателни. Веднага щом забиете копията в тялото й, се отдалечете на безопасно разстояние. И дръжте здраво юздите на конете. Човек без кон се лишава от всичките си преимущества, когато се бие с дракон. Малката сестричка и аз ще се промъкнем отзад и ще я нападнем откъм опашката. Това място е особено чувствително и няколко ухапвания там сигурно ще я объркат. — След това вълшебникът скочи от седлото, отдалечи се от конете и се превърна във вълк.

— Това все още ме плаши — призна Закат.

Гарион внимателно наблюдаваше хранещия се дракон.

— Виж, разперила е крилата си — прошепна тихо той. — Както е навела главата си, й пречат да вижда какво става зад гърба й. Ти мини отдясно, а аз ще заобиколя отляво. Когато и двамата заемем позиция, ще изсвиря с уста и ще я нападнем. Забий колкото е възможно по-дълбоко копието в тялото й и го остави да стърчи. Две копия, забити в хълбоците, със сигурност ще затруднят движенията й. Щом се справиш с това, се отдалечи на безопасно разстояние.

— Проявяваш невероятно хладнокръвие, Гарион.

— В такова положение човек няма друг избор. Ако спреш и започнеш да обмисляш всичко, което ти предстои, никога няма да го направиш. Това не е най-разумното нещо, с което сме се захващали, приятелю. Късмет!

— И на теб.

Двамата се разделиха и се озоваха от двете страни на чудовището. Закат наклони два пъти копието си, за да покаже, че е заел позиция. Гарион пое дълбоко дъх. Забеляза, че ръцете му леко треперят. Отпъди всички мисли за страх и се съсредоточи върху една точка точно под рамото на дракона, след това изсвири пронизително.

Двамата мъже се впуснаха в атака.

Сам по себе си планът на Гарион наистина беше добър, но покритата с люспи кожа на чудовището се оказа много по-дебела от очакваното и копията им не се забиха така дълбоко, както биха желали двамата приятели. Кралят на Рива обърна Кретиен и се отдалечи от ужасната твар с мълниеносна бързина.

Драконът нададе пронизителен вой, забълва огън и се опита да затича към Гарион. Ала както очакваше риванският крал, копията, стърчащи от хълбоците на отвратителната твар, и пречеха да се движи бързо. В този миг Белгарат и вълчицата се впуснаха в атака, хапейки и ръфайки късове плът от опашката й. Отчаяно, чудовището размаха подобните си на корабни платна криле и се издигна тромаво във въздуха. Ревеше ужасяващо, а от устата му изригваха алени пламъци.

„Тя се измъква!“ — изпрати Гарион светкавична мисъл към дядо си.

„Ще се върне — отвърна вълшебникът. — Драконите са много отмъстителни твари.“

Гарион, яхнал Кретиен, заобиколи тялото на мъртвия кон и се присъедини към Закат.

— Може би раните, които й нанесохме, са смъртоносни — изрече малореанецът с надежда.

— Не бих разчитал на това — отвърна Гарион. — Страхувам се, че не забихме копията достатъчно дълбоко. Трябваше да се засилим по-отдалече, за да наберем инерция. Дядо каза, че тя ще се върне. Трябва да я очакваме да връхлети всеки момент.

„Гарион — прозвуча в съзнанието му гласът на Белгарат. — Ще направя нещо — ще видиш какво. Предупреди Закат да не изпада в паника.“

— Закат — заговори риванският крал, — дядо ще прибегне до вълшебство. Не се страхувай.

— И какво ще направи?

— Не зная. Не ми каза. — В същия миг Гарион почувства познатата вълна на надигащата се воля и долови познатия, особен звук. Въздухът стана бледосинкав.

— Много особен светъл цвят — рече Закат. — Какво е неговото предназначение? — В гласа му се бяха промъкнали нервни нотки.

Белгарат се върна при тях, крачейки тежко в мрака.

„Действа достатъчно добре“ — заяви той на езика на вълците.

„Какво е това?“ — попита Гарион.

„Нещо като щит. Той ще ви предпази от огъня — поне отчасти. Доспехите ще се погрижат за останалото. Може пламъците малко да ви поопърлят, ала огънят не може да ви навреди. Въпреки това не бъдете прекалено храбри. Тя все още има страшни нокти и зъби.“

— Дядо е направил нещо като щит около нас — обясни Гарион на Закат. — Той ще ни помогне да се предпазим от пламъците.

Изведнъж от изток се разнесе оглушителен писък и към небето изригнаха пламъци, обвити в гъсти сажди и дим.

— Подготви се! — извика остро Гарион. — Връща се! — И като предупреди Кълбото да се държи кротко, Гарион измъкна меча на Желязната хватка. Закат също извади от ножницата меча с широкото острие, размаха го и стоманата изсъска във въздуха.

— Разпръснете се! — нареди Гарион. — Стойте колкото се може по-далеч един от друг, така тя ще може да нападне само един от нас. Ако тръгне към теб, Закат, аз ще я нападна отзад. Ако налети срещу мен, ти направи същото. Ако успееш да се добереш достатъчно близо, опитай се да нараниш опашката й. Драконите обезумяват от това. Тя ще се опита да се обърне да я защити. Тогава онзи от нас, който е пред нея, може да нанесе съкрушителен удар по врата й.

— Добре — отвърна Закат.

Отдалечиха се един от друг и напрегнато зачакаха атаката на чудовището.

Копията им бяха счупени и сега от хълбоците на дракона стърчаха само две къси парчета дърво. Отвратителната твар се нахвърли срещу Закат и силата на удара й го събори от седлото. Той започна да се мята по земята, опитвайки се да се изправи, а чудовището бълваше срещу него изпепеляващи пламъци.

Малореанецът се опита да стане, ала огромните нокти на дракона притиснаха бронята му. Главата на изчадието се стрелваше напред, жестоките зъби дращеха доспехите на императора.

В този момент Гарион престана да действа според плана, който сам бе направил. Приятелят му имаше неотложна нужда от неговата помощ. Той скочи от гърба на Кретиен и затича към Закат, решен да го защити на всяка цена.

— Трябва ми огън! — изрева той на Кълбото и мечът незабавно блесна в яркосиньо сияние. Риванският крал знаеше, че Торак е направил драконите неуязвими срещу силата на вълшебствата, ала се надяваше, че чудовището се страхува от силата на Кълбото и че действието на скъпоценния камък е пагубно за него. Гарион се изправи пред гърчещото се тяло на Закат и прогони дракона с могъщи удари. Мечът съскаше страховито всеки път, когато попаднеше в муцуната на изчадието, и то надаваше болезнен вой след всеки замах на риванския крал, ала не бягаше.

— Стани! — извика Гарион на Закат. — Изправи се! — Чуваше зад гърба си металическото дрънчене на бронята и доспехите, докато малореанецът се опитваше да се изправи. Изведнъж, пренебрегвайки болката, която и причиняваха ударите на Гарион, ужасната твар протегна към него ноктите си и го блъсна с невероятна сила. Кралят на Рива загуби равновесие, препъна се и падна върху Закат. Драконът нададе триумфален рев и се хвърли в атака. Гарион започна отчаяно да нанася страхотни пробождащи удари и изведнъж се разнесе оглушителен съскащ звук и изпъкналото ляво око на звяра изпадна от орбитата си. Докато се опитваше да се изправи, Гарион изведнъж си припомни нещо много странно. Чудовището бе изгубило окото си! И лявото око на Торак беше унищожено от силата на Кълбото — а сега същото нещо се случваше с дракона. Въпреки ужасната опасност, която ги грозеше, Гарион изведнъж бе обзет от непоклатима сигурност, че ще спечелят.

Драконът отстъпи, ревейки от болка и ярост, и Гарион се възползва от това, бързо се изправи и подаде ръка на Закат.

— Заобиколи я и застани от лявата й страна! — изкрещя той. — Сега не вижда с лявото си око! Аз ще отвлека вниманието й. Ти я удари по врата!

Затичаха да заемат позиция преди драконът да дойде на себе си. Гарион размаха с все сила гигантския огнен меч и отвори огромна рана върху муцуната на изчадието. Оттам шурна кръв, обля бронята и доспехите му, а чудовището отговори на удара с нова вълна изгарящи пламъци, които обгърнаха риванския крал от всички страни. Той не обърна внимание на огъня и се впусна в атака, нанасяйки удар след удар по грозната муцуна на звяра. Видя, че Закат замахва няколко пъти с тежкия си меч срещу змийския врат на противното животно, но дебелите люспи осуетиха усилията му. Гарион продължи своя щурм, размахвайки пламтящия меч. Полуослепеният дракон замахна с нокти срещу него, кралят на Рива отвърна на атаката му и отсече почти до половина люспестата предна лапа. Тежко ранено, неспособно повече да издържа болката, адското изчадие започна с нежелание да отстъпва.

— Нападни я! — изкрещя Гарион на Закат. — Не й давай време да дойде на себе си!

Двамата мъже продължиха настъплението срещу страшния звяр, редувайки ударите си. Когато Гарион замахваше, драконът обръщаше глава срещу него, за да го окъпе с убийствени пламъци — тогава Закат нанасяше удар върху незащитения му тил. Чудовището тозчас обръщаше глава да отговори на атаката, но в този миг върху него се стоварваше страшният меч на Гарион. Объркана, изпаднала в безсилие от тази смъртоносна тактика, отблъскващата твар мяташе безпомощно глава, ала огненият й дъх пърлеше по-скоро храстите и тревата наоколо, а не нейните нападатели. Най-сетне, чувствайки, че е невъзможно да понася повече болката, драконът започна отчаяно да размахва подобните си на корабни платна криле и направи тромав опит да се издигне във въздуха.

— Не спирай да атакуваш! — извика Гарион и двамата продължиха неотклонно своя щурм срещу звяра. — Опитай се да съсечеш крилете й! — изкрещя отново Гарион. — Не й позволявай да се измъкне!

Малореанецът и риванският крал насочиха ударите си към крилата на чудовището, ала здравата като метална броня кожа осуетяваше усилията им. Звярът се издигна тромаво във въздуха, от грозната му паст продължаваха да бълват пламъци, от многобройните рани шуртеше кръв. Изведнъж, надавайки пронизителен писък, той отлетя на изток.

Белгарат, който беше възвърнал човешкия си образ, закрачи към тях, позеленял от гняв.

— Да не сте си изгубили ума! — изкрещя той на двамата мъже. — Казах ви да внимавате!

— Положението стана много напрегнато и нещата излязоха от контрол — отговори задъхано Закат. — Нямахме друг избор. — той погледна риванския крал. — Отново спаси живота ми, Гарион. Изглежда, това ти стана навик.

— Просто се наложи — отговори Гарион и останал без сили, се отпусна на земята. — Ала ще трябва да тръгнем по следите й. Ако не го направим, тя сама ще връхлети върху нас.

„Не мисля така — намеси се вълчицата. — Имам богат опит с ранени зверове. Забихте пръти в хълбоците й, извадихте едното й око, съсякохте муцуната и предната й лапа със страшен огън. Тя ще се върне в бърлогата си и ще остане там, докато оздравее — или умре.“

Гарион бързо преведе думите й на Закат.

— И все пак, драконът е жив, а това е проблем за нас — каза императорът на Малореа. — Как ще убедим краля, че сме прогонили завинаги чудовището от острова? Ако го бяхме убили, нямаше да имаме повече задължения, но сега кралят — с Нарадас, който винаги ще шушне в ухото му какво да прави — може да настоява да останем тук, докато не се убеди, че драконът няма да се върне.

Белгарат се намръщи.

— Мисля, че Кайрадис имаше право — каза той. — Драконът не се държеше така, както подобава на дивите твари. Всеки път, щом Гарион го удареше с пламтящия меч, цялото му тяло трепваше.

— Нима твоето не би треперило по същия начин?

— Има малка разлика. Самият дракон дори не би усетил пламъците. Той беше направляван от нещо — нещо, което Кълбото е в състояние да нарани. Ще говоря с Белдин по този въпрос, когато се приберем в двореца. Щом вие двамата си отдъхнете малко, веднага ще отидем при конете. Искам да се върна в Дал Перивор и да видя онази карта.