Карен Симонян
Планетата на двойниците (2)

Втора глава

Амбулантният продавач на зеленчуци, който сновеше със своята натоварена количка по улица „Весел заек“, спря внезапно пред Нерсес Мажан, вдигна глава, погледна го учудено, защото по това време по тая улица обикновено не срещаше никого. Нерсес бе нарушил делничния механизъм на търговията му.

Търговецът измърмори нещо под носа си и количката му за пръв път се отклони, описа дъга и заобиколи Нерсес Мажан.

В този ранен час улица „Весел заек“ се сливаше в далечината с хоризонта, обхванат от виолетовия огън на изгряващото Синьо слънце.

Тракането на колелетата по паважа постепенно утихна. Нерсес Мажан продължи по улицата. Двуетажните къщи с чудесна архитектура бяха отделени една от друга с малки градинки. Улицата бе измита наскоро и блестеше, отразявайки вълшебните оттенъци на виолетовата зора. По тротоара напевно бълбукаха поточета.

Нерсес Мажан спря на ъгъла, пред къщата за обмяна на валута. Утринните благоухания на разбуждащата се градина опияняваха. Оглушително чуруликаха най-различни птици, сякаш водеха безплодни спорове… Птичият напев успокоява човешката душа. Той донесе облекчение и на Нерсес Мажан, който за една нощ неволно се оказа във водовъртежа на неочаквани събития.

Следващата пряка водеше към улица „Голямо куче“. Нерсес Мажан, застанал насред улицата, с мъка потисна желанието си да послуша птичите трели. И когато от ромбоидния прозорец на втория етаж се показа любопитното разтревожено лице на жената на сарафа, Нерсес решително тръгна в противоположна посока. След десетина крачки гой се обърна. Този път от прозореца го гледаха и жената на сарафа, и самият сараф, и двамата с познатите нощни дантелени шапчици, и двамата изплашени, разтревожени, сънени.

Нерсес Мажан ускори крачките си.

Вървеше и трескаво мислеше каква ще бъде неговата роля в създадената ситуация. Благоразумието му подсказваше да остане далече от всичко това или в краен случай да наблюдава случилото се като страничен, не заинтересован човек. Но Нерсес разбираше, че такова решение ще тежи на съвестта му и дълго, може би цял живот ще го терзае. При това той не беше убеден, че с намесата си би могъл да промени нещо в тази заплетена история. С една дума, не беше сигурен в себе си.

След години той ще си спомня чувството на неувереност и нерешителност, което го беше обзело на улица „Весел заек“. Този спомен ще го изпълва с радост и вдъхновение, каквито спохождат великите творци, когато след продължително бездействие те изведнъж усетят, че в душата им още не е угаснал вътрешният огън, че някогашният порив към творчество, неукротим, неизчерпаем, не ги е напуснал и е готов да се разгори.

А сега, сам, без ничия помощ, Нерсес Мажан трябваше да вземе важно, съдбовно решение. Затова не искаше да се прибере вкъщи. Там щяха да му пречат и старият Нестор, за когото понятието време не съществуваше, и търсената от ПОСИЗУ Урсула, със символичния доспски знак на едрата й гръд.

Разстоянието от механата, където седяха с жената в черно, до улица „Весел заек“ Нерсес Мажан измина бавно, опитвайки се да вземе най-правилното решение.

Но… напразно! За да събере мислите си, за да се съсредоточи, трябваше да е в спалнята с кикенски кожи; искаше му се да легне на тях с притворени очи и да мисли, да мисли, да мисли…

Само „Клубът на жителите кореняци“ можеше да замени спалнята. Естествено, не напълно, но засега Нерсес нямаше друг изход.

Когато отмина завоя, той забеляза входа на клуба. Някога аборигените на Петата планета Алфа от съзвездието Скорпион украсили фасадата на сградата с тайнствени змиеподобни знаци, които в миналото имали някакъв смисъл, но сега, тук, на Виланк, го бяха загубили. Но тези знаци оставяха странно, непознато, дълбоко вълнуващо впечатление. Под тяхното въздействие се раждаше непреодолимото желание да се изтръгнат смътните спомени от тъмните кътчета на подсъзнанието и да се види как в миналото тези аборигени са били усмирявани и подлагани на унищожение. Но те не позволили да бъдат покорени, искали да запазят достойнството и честта си и затова били унищожени физически.

След като местното население на планетата било ликвидирано, хора със съмнителен произход превърнали освободените земи в плантации за чамчар, запазени до ден днешен. От корените на чамчара приготвят прочутите цигари „Сърце на скорпион“.

— Добро утро, меластър Мажан!

— Добро утро — отвърна той на възрастния гардеробиер.

— Отдавна не сте идвали, забравихте ни вече!

— Да, доста отдавна.

— Заповядайте, меластър! Днес сте един от първите ми клиенти — рече старецът и взе шлифера му.

— Така и предполагах — със задоволство отвърна аптекарят.

В утринните часове „Клубът на жителите кореняци“ обикновено гъмжеше от хора. След напрегнатата нощна работа посетителите идваха тук да пийнат грог или маулско кафе и да обсъдят последните новини.

Нерсес Мажан с леко кимване поздрави първите двама-трима посетители, които разговаряха, настанени удобно в меките кресла.

Той седна до прозореца, откъдето можеше да наблюдава оранжевия изгрев, и погледна часовника си. Оставаше час, час и половина до идването на жителите кореняци и клубът щеше да се напълни. Тогава по прозорците щяха да заиграят първите лъчи на Оранжевото слънце, а по-късно привечер щяха да се удавят в отблясъците на Синьото слънце.

Нерсес взе бутилка с пъстър етикет, наля в чашата си пенливата студена течност, отпи няколко глътки и с удоволствие усети как тежкото оловно бреме на умората, притиснала тялото му, изчезва.

 

— Имам малко работа с вашия приятел. И с вас…

Защо веднага не й каза, че няма нищо общо с този човек, че го е срещнал за първи път преди час-два и тогава е научил, че се нарича Оскар.

— Слушам ви, меластра.

— Тук не е удобно. Не е ли по-добре да се качим горе?

— Моля, меластра!

Настаниха ги в салона на втория етаж. По всичко личеше, че съдържателят на клуба-бар кани тук високопоставените посетители на града, натоварени с изпълнението на държавни задачи, и им устройва богати приеми, по време на които се решават такива жизненоважни въпроси, каквито не биха могли да бъдат дори разисквани в мрачните официални кабинети.

Ослепително ярка светлина — след мекия полумрак, царящ долу.

— Седнете.

Жената вече не се усмихваше. И когато тя, скръстила ръце, застана зад стола на Оскар, Нерсес Мажан неволно възкликна: „Линда Ло?“ Най-сетне я позна: Линда Ло, очарователната Линда, една от най-опитните следователки в ПОСИЗУ.

— Вашето име, меластър? — попита Линда Ло, без да обръща внимание на възклицанието на Мажан.

Оскар учудено погледна аптекаря, недоумявайки защо е нужно да го питат за името му, след като то е известно. Мажан не сподели удивлението му и дребният на ръст човек тихичко каза:

— Оскар.

Нерсес Мажан изпи втора чаша от освежителното питие и възропта в себе си, че сервитьорът се бави.

В салона влязоха още двама души. Щом видяха Нерсес, веднага му се усмихнаха. Аптекарят се побоя, че те могат веднага да дойдат при него и да подхванат безсмислен, ненужен разговор. И той рязко се обърна към прозореца, демонстрирайки безразличие към обкръжението си.

— Помните ли името на партньора си в играта на карти, меластър Оскар?

— Разбира се.

— Моля, отговорете точно!

— Зенон Джабез.

— Кога го срещнахте за пръв път?

— Преди шест години.

— Къде?

— Тук, в Капелата. В този ден не исках да играя. Но той настояваше и накрая ме убеди. Фактически тогава се запознахме.

— Защо не искахте да играете?

— Предната вечер заложих голяма сума и загубих.

— Но въпреки всичко Зенон Джабез успя да ви склони, нали?

— Да. Щом научи причината за моя отказ, предложи победителят да върне парите, като завършим играта.

— И вие се съгласихте?

— Да. Този ден той искаше да играе просто заради играта. А аз нямах какво да губя.

— Предполагам, че сте загубили.

— Не, спечелих. И на следващия ден, съгласно уговорката, му изпратих цялата сума по камериера. Беше интересно. Виждате ли, меластра, само мисълта, че Зенон може да се безпокои, да преживява, да се вълнува дали ще изпълня уговорката, удвояваше удоволствието ми от играта. Но аз му върнах парите, без да съжалявам. По-важни бяха преживяванията — моите и неговите.

— Значи вие не нарушихте уговорката? Вероятно Зенон Джабез е оценил вашето благородство и честност и е предпочел да ви стане постоянен партньор?

— Оцени?… Не зная. Но на следващата вечер той отново ми предложи да играем при същите условия. Каза го дори шеговито и аз се съгласих. И сякаш нарочно спечелих играта. А на другата сутрин отново му върнах спечелената сума.

— Той очакваше ли я?

— Не я очакваше, защото щом свършихме играта вечерта, той дойде при мен, каза ми, че е предложил това условие на шега, и поиска да ми върне печалбата… Естествено, не приех парите. Опитах се да му обясня, че в крайна сметка в играта никой не печели, че всички губят, както става обикновено в живота. Обясних му, че ми е омръзнало от еднообразни измамни победи и загуби. Казах, че изпитвам по-голямо удоволствие, когато връщам парите. Той разбра всичко. Мълчаливо ми кимна. „Значи ще играем и тази вечер?“ — рече после. И наистина съвсем скоро станахме постоянни партньори.

— Колко пъти идвате тук годишно?

— Само когато съм в отпуск.

— Виждали са ви винаги заедно. Уговаряли ли сте се предварително кога да се срещнете следващия път? Доколкото зная, вие сте жители на различни планети?

— Да, на различни. Той е от Лета. Понякога се уговаряхме, друг път се срещахме случайно. Разбирате ли, просто беше съвпадение. Той винаги ме е посрещал във Виланк. Спомням си, че само веднъж пристигна няколко дни след мен…

 

— Нерсес? — прекъсна спомените му радостен женски глас.

Аптекарят присви очи, огледа красивата съдържателка на клуба и приятелски й каза:

— Добър ден, Забел… Станала си по-хубава! Съдържателката на клуба погали нежно сивеещите коси на Нерсес Мажан.

— И не старееш…

Забел рязко дръпна ръката си, облегна се на перваза на прозореца и с умиление погледна аптекаря.

— Много ли ти се иска да остарея?

— Не… Разбира се, че не… — отвърна Нерсес.

— И въпреки всичко косите ти са започнали да побеляват… Затова ги обичам.

— Но не и мен, нали?

— Имаме още много време.

— Да, имаме — съгласи се Мажан.

— Ще закусиш ли?

— С удоволствие, Забел.

— Мислех, че завинаги си ни забравил.

— Тебе — никога, Забел. Не бива да си мислиш така. Нали имаме още много време?

— Ти си развълнуван.

— Тъй ли?

— Развълнуван си или се тревожиш за нещо — отвърна Забел. — Какво ще хапнеш, Нерсес?

— Не искам да променям нашия обичай, Забел. Забравила ли си?

— Не съм. Днес ще те нагостя с дивеч.

— Благодаря ти, мила. Ти винаги умееш да отгатваш желанията ми.

— Но ти наистина си разтревожен — каза Забел и загрижено се вгледа в подпухналите му очи. После плесна с ръце и добави: — Знам!… Ти си влюбен!…

 

— Къде е Урсула?

— Не знам — отвърна Оскар и погледна изпод вежди Нерсес Мажан.

— И вие ли не знаете, меластър Мажан? — попита Линда Ло.

Въпросът завари аптекаря неподготвен, но той успя да се овладее.

— За кого става дума, меластра? — на свой ред попита Нерсес.

И си помисли, че скромният аптекар от улица „Голямо куче“ може и да не знае коя е тази Урсула и къде се намира, че ПОСИЗУ ще мине и без услугите на непрофесионалиста.

Нима Оскар не знае къде е момичето със знака на планетата Досп? Впрочем защо трябва да знае?

 

— Отгатнах ли? — повтори Забел. — Влюбен си, нали?

— Да — съгласи се Нерсес. — Позна.

— В кого?

— Можеш ли да отгатнеш и това?!

Съдържателката на клуба трескаво започна да разтрива пръстите си и изкосо погледна Нерсес.

— Не искам — отвърна Забел.

— В Линда Ло!

Забел се засмя.

— Да, да, в Линда Ло — Мажан прекара длан по лицето си, сякаш искаше да изтрие от него напрежението.

— Нерсес, стига — през смях помоли Забел. — В Линда се влюбват само престъпниците. — Забел изтри сълзите си. — И казват, че в това е секретът на успеха й. Вместо да й се обясняват в любов, престъпниците започват да й доверяват своите тайни и накрая сами попадат в клопката. Ох, Нерсес, Нерсес, ще ме накараш да припадна от смях!

— И аз съм престъпник, Забел.

— Ти?

— Скоро ще почувствуваш, че и ти си престъпник.

— Нерсес, не напразно ми се струваше, че се е случило нещо.

— Ние сме престъпници… Всички… всички, които са дръзнали да вкусят сладостите на младостта и да останат млади. Но мигар сме станали по-щастливи, мигар изживяваме истински младостта си? Мигар в това е смисълът на младостта?

— Ей сега ще ти приготвя закуската — рече Забел — и тъжните ти мисли ще се разсеят.

Нерсес Мажан усети как тя нежно като зефир погали косите му и излезе от стаята.

„Той. Той го е убил.“

Издадената брадичка на Нерсес Мажан сякаш още повече щръкна. Той сви устни и се намръщи. Досети се, че Оскар беше звънил в аптеката не за да поръчва таблетки. Купувачи на спомени той би могъл да намери с помощта на когото и да е от сервитьорите в клуба, и то срещу два-три процента комисионна.

На масата се появиха топли и студени блюда от дивеч, шишчета и кутия цигари „Сърце на скорпион“. Забел, за да угоди на Нерсес, винаги се запасяваше с тези цигари — най-екзотичната стока на Виланк.

Аптекарят започна спокойно да се храни, като от време на време поглеждаше към вазата с оранжеви макове, поставена в другия край на масата.

— Кога за последен път сте видели Зенон Джабез?

— Сбогувахме се вчера, преди разсъмване.

— И повече не сте ли се срещали?

— По-късно научих, че го убили в спалнята му.

— Кой ви съобщи тази новина и къде?

— Всички говореха за това. В началото нищо не разбрах. По-скоро не повярвах. Отидох при гардеробиера.

Той потвърди, че Зенон Джабез е убит.

— И какво друго каза?

— „Меластър Оскар, вие бяхте толкова близки. Кой ще ви бъде партньор отсега нататък?“ — Оскар повтори думите на гардеробиера.

— Кой от вас спечели играта вчера? Пак ли вие?

— Не, меластра. За съжаление я загубих.

— Колко?

— Дадох всичките си пари.

— Но защо „за съжаление“? Нали призори той трябвало да ви върне печалбата си?

— Не, меластра. Този път не я изпрати. Сега съм разорен, човек, който няма средства да се върне у дома си. Какво ще стане с мене, меластра? У дома ме чакат. Тук нямам работа.

— Почакайте… Вие не се ли разтревожихте, когато той не ви върна парите?

— Всеки път, щом загубя, ставам неспокоен до появяването на камериера.

— Нали сте имали уговорка…

— През тези шест години се боях, че все някога той ще забрави шеговитото условие, още повече че Зенон, общо взето, не бе сериозен човек. Убеден бях, че той иска да ме разиграва… Сетих се, че може да забрави за нашето условие в деня, в който прибере и последната монета от джоба ми. Изглежда, бе човек, надарен с голямо търпение. Шест години… той се възползва от факта, че аз играя не за пари, а за удоволствие. Съгласете се с мен, меластра, че всъщност той здравата ме преметна.

— Вие винаги сте се съмнявали и в същото време сте продължавали да играете при тези несериозни условия?

— Тъкмо в това е и цялото удоволствие. Защото играта продължава и като станем от масата. Ако го няма привкусът на несериозност, играта става безинтересна. Миговете, в които камериерът ми носи парите или полицата, са най-щастливите за мен и не могат да се сравнят с нищо друго… Вие, естествено, трудно ще разберете това…

Маковете във вазата изведнъж се разпукаха. Нерсес Мажан изтри със салфетка ръцете си и се загледа през прозореца. Изгряваше Оранжевото слънце. В залата цареше суматоха. Сред общия шум се отделяше нечий бас. Нерсес Мажан не виждаше притежателя на баса, но го позна. Бе старши дежурният на крайградския космодрум, който разказваше за пристигналите през нощта туристи.

 

— Кажете, моля… Обикновено по кое време си връщахте спечелената сума?

— Нямаше определен час.

— Може би ще ни кажете дали преди обед или следобед?

— На обяд… Понякога час или два преди това… Няколко пъти ми е връщал парите и рано сутрин. Аз не бях съгласен.

— Защо?

— Защото, за да преживяваш, е нужно време. А той ми връщаше парите веднага и ме лишаваше от удоволствието да се съмнявам, да се надявам, да се тревожа.

— Меластър Оскар, бихте ли обяснили, защо предпочетохте да си връщате парите преди обед?

— До обяд си стояхме вкъщи, а следобед почти до свечеряване не сме се срещали.

— Значи ли това, че сте се срещали само на игралната маса?

— Според случая… Зависеше от настроението и от желанието ни да играем.

— Излиза, че вашите преживявания вчера са траели до обяд?

— Напълно сте права. До обяд, меластра.

— А после?

— Когато часовникът удари дванайсет, почувствувах се банкрутирал.

— Но това не е било изненада за вас, след като сте го очаквали цели шест години?

— Да, права сте. Очаквах, но имах и… надежда. И когато ударите на часовника замряха, едва тогава почувствувах, че играта е добила нов смисъл и надеждата е изчезнала.

— Можете ли да си припомните къде сте се намирали и с какво сте се занимавали до момента, когато научихте за убийството на Зенон Джабез?

— Ще се постарая, меластра… макар и да не разбирам какво целите с този разпит. Отговорите ми няма да ви помогнат да откриете убиеца. И така… Обикновено закусвам в леглото. Вчера нямаше причина да променям навиците си. Общо взето, съм консервативен човек. И тъй като до обяд имаше доста време, а Зенон Джабез не беше изпратил камериера, реших да си полегна. Но много скоро ми омръзна… Право да си кажа, денят за мен започва в мига, когато получавам обратно загубената сума. За да не скучая, включих радиото. Исках да чуя последните междупланетни новини. И през ум не ми е минавало, че животът на планетите от Галактическия център е толкова неспокоен… Ако и в бъдеще продължи така, войната ще стане неизбежна. Помня, че тогава си помислих: „Защо слушам тези предавания толкова рядко?“ Когато новините свършиха и часовникът удари дванайсет, аз изведнъж разбрах, че няма смисъл да чакам повече. Убедих се, че съм разорен… Скочих от леглото и закусих. Сетне се измих и обръснах… С една дума — изпълних утринния ритуал.

— После веднага ли напуснахте стаята си?

— Да.

— В колко часа?

— Не мога да ви кажа. Вероятно в един или в два… Не, не зная. Стори ми се, че от първия удар на часовника до излизането ми от стаята на хотела е минала цяла вечност.

— Ако не бъркам, вие и Зенон Джабез сте живели на един и същи етаж?

— Бяхме съседи. Винаги минавах край неговата врата.

— И сте искали да го видите, нали?

— Исках. Този път дори се спрях за минутка пред вратата му. Но, меластра, аз съм човек с достойнство.

— Разбирам!

— Слязох във вестибюла. Там научих печалната вест.

— Не излязохте ли от стаята си малко по-рано?

Оскар не отговори.

— Между един, един и половина полицейският инспектор два пъти е почукал на вратата ви.

— Нищо не съм чул.

— По простата причина, че не сте били там.

— Нищо не съм чул… Не зная. Може би съм се къпел. Обичам да вземам душ след закуска.

— Вие твърдите, че следобед не сте се срещали със Зенон Джабез?

Оскар наведе глава. Нерсес Мажан забеляза как дясната му буза потрепва.

— Е, кажете: срещнахте ли се или не?

— Вие предполагате, че аз…

Оскар млъкна.

Нерсес Мажан избърса влажното си чело с длан и хвърли поглед към прозореца, по който играеха веселите лъчи на първия изгрев.

Вратата на залата безшумно се отвори.

Влезе висок, слабичък полицай, придружен от съдържателя на механата. Полицаят се приближи до Линда Ло и й прошепна нещо. Като изслуша разпореждането на следователката, предадено също така шепнешком, той погледна бегло Оскар и Мажан и си излезе. Съдържателят малко се позабави, поклони се на Линда Ло, но от равнодушния й поглед разбра, че е излишен, и също напусна залата.

— Колко загубихте вчера в брой?

— Двайсет хиляди… А с полиците…

— У Зенон Джабез намерихме чекова книжка, но в наличност имаше само пет хиляди седемстотин двадесет и един… Полици не открихме. Какво мислите, къде биха могли да изчезнат вашите двадесет хиляди и полиците?

— Значи наистина ги няма? — прошепна Оскар.

— Може би са го убили с цел да го ограбят? — предположи Линда Ло.

— Да, меластра… Може би — Оскар пребледня.

— Но крадецът до известна степен е бил благороден човек — с лека ирония забеляза Линда Ло.

— Нима убиецът може да бъде благороден?! — възкликна Нерсес Мажан.

— Да — заставайки пред аптекаря, произнесе Линда Ло. — Впрочем, меластър, вие все още ли настоявате, че не познавате Урсула?

— Коя е тази Урсула? — невинно запита Нерсес.

— Крадецът е проявил благородство само до известна степен — каза Линда Ло, обръщайки се към Оскар. — Този човек прибрал двадесетте хиляди и полиците, а петте хиляди седемстотин двадесет и един, които не били негови, ги оставил. Именно с това той е допуснал съдбовна грешка. Така ли е, меластър Оскар?

Оскар се поразмърда на стола, очите му се втренчиха безизразно, той се вкопчи в масата. Нерсес скочи, подхвана го и го отведе на дивана. Очарователната Линда наля вода в чашата и я подаде на аптекаря…

 

— Приятно ли е да те галят по косата, Нерсес?

— Да, Забел!

— Нерсес, мислил ли си за това, че моите и твоите връстници отдавна вече не са между живите? Те предпочетоха обикновения живот… и сега вече не съществуват. Колко поколения се изнизаха пред очите ни, а ние все още изживяваме най-хубавите си години. И въпреки това ти продължаваш да се съмняваш, че сме облагодетелствувани от живота… облагодетелствувани сме и затова живеем!

— А на кого сме потрябвали с дълголетието и младостта си? Има ли нужда от този консервиран живот?

Забел тихо се разсмя.

— Вече съм на тридесет години — рече уморено Нерсес. — Точно преди осем години започнах този нов, странен и донякъде привлекателен живот. Тези осем години са мои. А в действителност покрай мен са минали десетилетия.

— Столетия…

— Може би и столетия. Отдавна съм престанал да мисля за времето, което принадлежи на другите, но не и на мен. Свикнахме да не забелязваме как бързо минава времето за другите и какво се върши в техния свят.

— Ти наистина си влюбен — едва доловимо въздъхна Забел, — пък на мен ми е мъчно, Нерсес.

 

— Зенон Джабез знаеше ли, че Урсула и вие се срещате?

— Вероятно не… А може и да се е досещал, но да се е преструвал, че не знае… Нищо конкретно не мога да кажа.

— Защо сте започнали този роман с Урсула?

— Ние се влюбихме един в друг.

— Така ли?! — Линда Ло за първи път любопитно погледна Оскар — нисичък, свит, грозноват. — Чудно наистина! А често ли се срещахте?

Оскар поклати глава:

— Не зная какво да ви отговоря.

— Благодаря, меластър… Нямам повече въпроси. Ако срещу вас бъде повдигнато обвинение, ще имате възможност да се защищавате. Меластър Мажан, значи вие не сте срещали момиче на име Урсула?

— Казах ви вече, че не я познавам!

— Не се сърдете, меластър, не се сърдете! — усмихна се Линда Ло…

 

— Ние се самозалъгваме, Забел — каза Нерсес Мажан. — Най-печалното е, че лъжем себе си. И когато не искаме да се самозалъгваме повече, започваме да лъжем другите.

Забел извърна с ръце главата на Мажан, наведе се и го погледна в очите.

— Забел… — аптекарят опита да се усмихне. — Когато хората дълго се наслаждават, изживявайки вечната младост, много закъсняват. Закъсняват да надзърнат и да изучат дълбините на собствената си душа, не смогват да опознаят другите, не успяват и… да се влюбят. На тях им се струва, че времето е безкрайно… — Нерсес Мажан погали ръцете на момичето, а после се дръпна. Сетне се огледа с безразличие и се изправи. — Ще тръгвам… Много се заседях.

Той мина между масите и разсеяно поздрави познатите си.

Забел го последва мълчаливо.

До изхода на клуба Мажан прегърна момичето.

— Довиждане, Забел!

— Ще те чакам, Нерсес!

 

„И тя се събуди от дълбок сън… Видя светъл, безбурен свят. Разпери крилца и се изплаши от скритата в тях сила.“

Нерсес Мажан, с шлифер, преметнат през рамо, се връщаше вкъщи, без да бърза. Искаше му се да поразмисли за нещо много важно, но не успяваше да се съсредоточи.

„Пеперудата погледна отначало към едното слънце, после — към другото… Тя искаше да литне към слънцето, но не знаеше към кое от двете… Просто не можеше да направи избора си, защото родителите й — пеперуди, прадедите й — пеперуди, бяха имали и бяха познавали едно-единствено слънце и не бяха изпитвали нужда да избират. В телцето й се бе вселила някаква непреодолима тревога. Пеперудата, събудила се от дълбокия сън, гледаше към двете слънца, които пламтяха на небосвода, и не се осмеляваше да размаха разперените си крилца. Не се осмеляваше, не се осмеляваше… Защото тази пеперуда се беше озовала в нашия свят случайно, съвсем случайно…“

 

Измити призори, улиците вече бяха изсъхнали и плочниците бяха загубили приятния си блясък.

Нерсес Мажан застана пред витрината на магазина за музикални инструменти. Мъчеше се да се отърси от преследващите го спомени, да избяга поне за малко от нещастната пеперуда, която, заблудена от изгрева на двете слънца, не съумя веднага да реши към кое от тях да полети и… умря.

На витрината върху надиплено черно кадифе бяха подредени лъщящите под слънчевите лъчи златисти тимпани, дървени лютни, валдхорни, изящни метални духови инструменти. За да свириш на тях, бяха нужни желание и пари.

Продавачът забеляза човека, който внимателно оглеждаше инструментите, енергично замаха с ръце и го покани в магазина.

Нерсес Мажан недоумяващо сви рамене, но влезе.

— Меластър, вие музикант ли сте? — попита закръгленичкият продавач, чиито ръце не знаеха покой.

— Не.

— Така и предполагах, меластър — и ръцете на продавача описаха огромен полукръг пред отрупания с музикални инструменти рафт. — Общо взето, ние избягваме да си имаме работа с музиканти и музикантите ни отвръщат със същото, но по деликатен начин. Никога ли не сте се занимавали с музика?

„За да не се самозалъгваме, ние често лъжем другите.“

— Не — отвърна Нерсес Мажан.

— Чудесно! — възкликна продавачът. За момент ръцете му се успокоиха върху дебеличките му бедра, а после отново започнаха да шават лудо. — Веднага се досетих, защото иначе не бихте гледали с такова възхищение витрината. Значи вие не знаете какво е дооо? — Устните на продавача се закръглиха и останаха така за известно време. Явно той искаше да смае клиента си. — Красиво е, нали? А реее… меластър? И това не знаете, нали?

Нерсес Мажан с интерес наблюдавате необикновено изразителните мимики на дебеличкия продавач.

— А ми-миии — запя той и потърка ръце, — фа-сол-ла-си-доо! — Той си пое дъх. — Силасолфамиредо… ох, меластър, вие сте рядък клиент. Мога да ви предложа лютня, изработена от двеста и петдесет годишно дърво, наречено макис, или тимпани?… Може би ще предпочетете кампанелите, чийто ясен звук подлудява меластрите?

— Аз не съм музикант.

— И това е най-важното, защото… — Продавачът неочаквано се озова на върха на металната стълба. — Сега ще ви покажа флейта, чиито звуци завинаги ще се запечатат в паметта ви и всеки път, щом чуете за Виланк, те ще зазвучават тъй печално и нежно, че дните, прекарани на нашата планета, ще ви се сторят стократно по-чудесни, отколкото са били в действителност…

Той слезе с пъшкане от стълбата и протегна към Нерсес Мажан черна флейта с блестящи метални лостчета и гладки копчета.

— Виждате ли, меластър… Каква фина изработка!… И доста евтина в сравнение с другите развлечения във Виланк. Това е най-хубавото, което бих могъл да ви предложа Вие просто нямате представа какво велико нещо е музиката, но въпреки това я обичате… Нека бъдем искрени, меластър, когато слушате как свирят музикантите, вие скришом, дълбоко в себе си, винаги им завиждате. И винаги ви се е струвало, че не сте пълноценен човек… Просто чувствувате, че наред с качествата си имате и един недостатък, който хвърля сянка върху достойнствата ви. Този именно недостатък ви измъчва, кара ви да страдате… Неумението да свирите е пропуск във вашето възпитание… Да, да, да свирите — макар и на тъпан… Дум-дум-дум…

Продавачът млъкна за миг и подозрително изгледа Нерсес Мажан, който мълчаливо се усмихваше. Като изтълкува по своему тази усмихва, продавачът отново се въодушеви.

— Нашият магазин е създаден за хора като вас — непълноценни и нещастни. Ще купите ли флейтата?… Ето така. Много е лесно.

— Притиснете флейтата до устата си, долепете устни до отвора и се опитайте да духнете. Духнете де! Впрочем, меластър, можете и да не духате, защото е все едно. Това е необходимо само в случаите, когато се самозалъгвате и си давате вид, че свирите сам, съвсем леко… разбирате ли… сам! Затова не е толкова важно в каква последователност натискате клавишите. По-важно е да застанете в позата на музикант, да се съсредоточите и да се почувствувате творец… А флейтата ще засвири сама. Ще прозвучи вълшебна мелодия, създадена само за тази флейта.

— Значи тя свири сама?

— Разбира се… Да бъдем откровени докрай, меластър. За да чуете тази мелодия, дори не е необходимо да доближавате флейтата до устните си и да се преструвате, че духате. Нужно е само да натиснете копчето… Но за да изпитате напълно удоволствието, ще бъде добре поне малко да се самозалъжете и да повярвате, че свирите вие.

— И всеки път ли ще звучи същата мелодия? — полюбопитствува Нерсес Мажан.

— Казал ли съм подобно нещо, меластър? — продавачът сложи флейтата в калъфа. — Не съм казал подобно нещо… Мелодията прозвучава само веднъж, като натиснете копчето. После можете да хвърлите флейтата, но мнозина, доколкото ни е известно, я запазват като скъп спомен. Повярвайте, меластър, че удоволствието, което ще изпитате, наистина е неповторимо. Моля, меластър…

Нерсес Мажан машинално взе малкия калъф и остави на тезгяха една стотачка.

— Нашият музикален магазин е на ваше разположение, меластър — рече продавачът, връщайки му рестото. — Може би ще поискате да свирите на лютня, на кампанела или на барабан?… Ха-ха! Тъпанът или барабанът, естествено, са предназначени за най-безнадеждните. Убеден съм, че човекът, който предпочита такава флейта, никога няма да се принизи до тъпана или барабана… Дум-дум-дум!… О, колко е глупаво!… Довиждане, меластър!

На улицата Нерсес Мажан се спря и с недоумение заразглежда кафявия калъф. После небрежно пъхна флейтата в джоба си и свърна наляво.

След десетина крачки се озова на улица „Голямо куче“.

Сега Нерсес Мажан сякаш с чужди очи наблюдаваше всичко наоколо. Като се наслаждаваше на скромните двуетажни и триетажни къщи, на толкова обикновената, но сякаш отново открита улица, той си спомни онова далечно време, когато за първи път стъпи във Виланк. Сам избра този град и реши да открие аптека на най-спокойната и приветлива улица, наречена „Голямо куче“.

За последното десетилетие тук нищо не беше се променило. Почти нищо…

Нерсес Мажан с тъга си спомни отминалите времена, но те не бяха оставили никаква следа у него, защото само промените оставят дълбока диря след себе си. Той не искаше да мисли повече за пеперудата, изплашила се от силата, стаена в крилцата й, затова побърза да стигне час по-скоро у дома си.

В коридора спокойно окачи шлифера си, изправи се и срещна укорителния поглед на Нестор.

— Сърдиш ли ми се? — попита Нерсес и когато Нестор не отговори, Мажан продължи: — Прости ми, старче, позакъснях. Така се случи.

Нестор се отдръпна, за да мине аптекарят.

В трапезарията Нерсес Мажан сякаш не забеляза веднага отрупаната маса и каза умолително:

— Гладен съм, Нестор!

— Ей сега.

Нерсес неволно се усмихна на находчивостта си — само когато се преструваше, че е гладен, успяваше да смекчи стареца, да го разнежи.

— Седни.

Нестор сложи подноса на масата.

— Много ли ми се сърдиш, Нестор?

— Яж.

Мажан неохотно придърпа подноса към себе си.

— Болен ли си? — разтревожи се старецът.

— Може би… Срещнах се с притежателя на сянката — Оскар… Отидохме в механа, макар че настоявах да се поразходим… Но какво да се прави, Нестор, въпреки желанието ми стана така.

— Май нещо не ти се яде? — забеляза Нестор.

— Не знам. Може би. А пък наистина съм гладен. Какво прави гостенката ни? Закуси ли?

— Не успя, горката… Стана преди разсъмване.

Нерсес Мажан се вкамени.

— Защо?

— Отведоха я.

Нерсес Мажан започна да рови с вилицата в чинията си. И сякаш някъде отдалече чу равнодушния глас на Нестор.

— Бяха двама… „Искаме да видим Урсула — каза високият мършав полицай. — Знаем, че е тук.“ „Тъй ли?“ — попитах аз. В същото време момичето слизаше по стълбата да закуси. „Аз съм тук — извика то, — влезте!“ Те ме изблъскаха, защото бях застанал на прага, и нахълтаха в трапезарията. „Вие навярно знаете, че вчера, когато камериерът занесъл обяда на Зенон Джабез, го намерил мъртъв в спалнята?“ „Зная — отвърна момичето, — видях камериера, когато излизах от апартамента на Зенон.“ „Ще имате ли нещо против, ако продължим нашия разговор в управлението на ПОСИЗУ?“ — предложи високият полицай. „Бързате ли?“ — попита Урсула. „Да.“ „Тогава да вървим — каза тя, без да докосне закуската, — да вървим, меластър, но едва ли ще има за какво да разговаряме.“ „Тъй ли мислите, меластра?“ — иронично подхвърли нисичкият. „Убедена съм“ — каза момичето.

— В колко часа стана това? — полюбопитствува Нерсес Мажан.

— При първото разсъмване.

— Урсула помоли ли те да ми предадеш нещо?

— Каза, че съжалява, загдето не е успяла да ти благодари за гостоприемството. Не се вълнувай, момчето ми — добави старецът, — аз сам ще се занимая с клиентите. А ти иди да си починеш малко. После ще се измиеш, ще се обръснеш, ще се освежиш. И ще се увериш, че всичко, което ти се е сторило ужасен кошмар, е нещо съвсем обикновено и делнично в живота на хората…

— Да, вероятно — разтърквайки очи, промърмори Нерсес Мажан и се заизкачва по спираловидната стълба.

По навик той надникна в стаята, където бе нощувала Урсула. Очакваше да види следите от нощните гости. Но прилежният Нестор бе оправил леглото и стаята го посрещна с обичайната тържественост и строгост.

Нерсес Мажан въздъхна гневно и излезе от стаята.

…Кикенските кожи ласкаво го приютиха След миг Мажан вече витаеше в света на звездните огньове, разпилени по синьото кадифе на небосвода.

 

Въжеиграчът стои угрижен и печален на опънатото под звездите въже. Угрижен и печален, той свири на цигулка.

Мелодията като бели талази мъгла се носи в далечината, а звездните огньове й пригласят с червени, сини, жълти и оранжеви викове…

„Естер!…“

Сините ливади започват от прага на къщичката и стигат чак до хоризонта, там, където Червеното слънце поглъща пепелявия здрач.

По ливадата има следи от човешки стъпки.

„Естер… Добро утро!…“

Срещам я пред градинката на сарафина само в дните, когато въжеиграчът спокойно се люлее под звездния купол. Аз се откъсвам от земята и леко стъпвам по облачетата.

Кестеняви, златисти, бронзови къдрици… И румен девичи свян… Треперещи устни, търсещи жадувани целувки.

А въжеиграчът все тъй свири на цигулката си.

По синята ливада има следи от човешки стъпки, които ме водят към вечната младост.

В кафенето на малкото градче са седнали трима. Аз, момичето и въжеиграчът с шапка с пискюл.

— Ти ни пречиш — казва ми въжеиграчът, дъвчейки пискюла на островърхата си шапка.

— Да вървим, Естер… С моята флейта ще изсвиря за тебе вълшебна песен. Тя се ражда само веднъж и повече никога не се повтаря. Да вървим, Естер!

— Отивай си! — казва въжеиграчът. — Естер е моя… Отдавна е моя… Тя е моята песен, мигар не знаеш? Слушай — той продължава да дъвче пискюла на шапката си, притиска цигулката под брадата си и мелодията се понася из звездния свят.

— Естер!

— Отивай си — казва момичето и слага глава на рамото на въжеиграча. — Аз му принадлежа… Отдавна, много отдавна…

По тъмния небосвод трептят звездите. Въжето бавно се люлее… в такт с него се люлее и Естер.

Стъпвам по облачетата, които се изплъзват изпод нозете ми.

— Аз съм песен… песен… песен…

— За другиго?

— За другиго… другиго… другиго…

— Жалко — шептя аз. — Много жалко… Ти беше девойче, чиито устни жадуваха целувки, но аз не се осмелих да го сторя, за да не се разбият мечтите ти под тежестта на вечната младост.

— Естер!

Сините тревици на ливадата се изправят и заличават следите от стъпките. Може ли да се загуби вече изгубеното?

Наблюдавам въжеиграча, който се е превърнал в малка точка под тъмния небосвод.

— Отивай си! — ечи гласът му под звездния купол. — Чакат те!…

— Кой!…

— Линда!… Линда!… Линда!…

… Двама тичат един срещу друг под лъчите на Червеното слънце, през горите, реките и ливадите. С нетърпение и скрита горестна надежда ги гледам и си мисля: ще се срещнат ли, ще се влюбят ли?

Защото единият от двамата съм аз, а другата — Естер!

Остават няколко крачки… Протягам ръце и искам да уловя една неразказана приказка. Сякаш усещам влажните пръсти на Естер, чувам учестеното й дишане, но въжеиграчът ме хваща за ръката:

— Чакат те, чакаат!…

 

Нерсес Мажан се събуди, но не отвори очи. Искаше му се сънят да продължава, ала след миг осъзна, че това е невъзможно.

„Защо си спомних за Естер?“ — помисли си той. И сърцето му се сви от непреодолима мъка. „Естер!“

— Нерсес, събуди се, чакат те! — чу той гласа на Нестор и отвори очи.

— Кой ме чака?

— Линда, момчето ми, Линда Ло.

Нерсес се надигна.

— Къде е, какво иска?

— В трапезарията е, синко… Изглежда, много се интересува от момичето.

— Ей сега, Нестор — Мажан седна и разтърка очи, надявайки се, че макар и за миг сънят ще се върне. — Сега… ще се обръсна и ще дойда.

— После, момчето ми, после ще се обръснеш — посъветва го Нестор. — Представителите на закона не обичат да чакат. А жените — още по-малко.