Джули Гарууд
Принцеса Алесандра (2)

Глава 1

Игуменката майка Мери Фелисити винаги бе вярвала в чудеса, но през всичките си шестдесет и седем години на тая земя, тя за първи път стана свидетел на едно от тях в един мразовит февруарски ден на 1820 година, когато писмото пристигна от Англия.

В началото се страхуваше да повярва на благословената новина, защото се опасяваше, че Дяволът е решил да я измами, за да подхрани надеждите и сетне окончателно да ги смаже. Но след като тя покорно отговори на официалното писмо и получи второ потвърждение, подпечатано от херцог Уилямшиър, майка Мери Фелисити го прие като дар, защото това наистина си беше дар.

Истинско чудо.

Най-после те щяха да се отърват от тази немирница. Още на другия ден, по време на сутрешната молитва игуменката сподели новината с другите монахини. Вечерта отпразнуваха събитието с патешка супа и прясно изпечен черен хляб. Сестра Ракел беше твърде развълнувана и по вечерня на два пъти я смъмриха за гръмогласния й смях.

На следния ден следобед извикаха немирницата — или иначе казано принцеса Алесандра — в безупречния кабинет на игуменката. Докато принцесата слушаше новините за заминаването й от манастира, сестра Ракел събираше багажа й.

Майка Фелисити седеше на стол с висока облегалка, зад голямо бюро, старо и овехтяло досущ като самата нея. По стар навик, докато чакаше реакцията на послушницата си, монахинята разсеяно отместваше с пръсти тежките дървени зърна на молитвената си броеница.

Принцеса Алесандра беше стъписана от новината. С нервен жест тя притисна ръцете си една в друга и наведе глава, така че игуменката да не види насълзените й очи.

— Седни, Алесандра. Нямам намерение да говоря на темето ти.

— Както желаете, Майко. — И тя седна на ръба на твърдия стол, изправи рамене, за да угоди на игуменката и сетне скръсти ръце в скута си.

— Какво мислиш за новината? — попита монахинята.

— Пожарът е причината нали, Майко? Все още не сте ми простили тая злополука.

— Глупости — отвърна игуменката. — Простила съм ти това лекомислие още преди месец.

— Сестра Ракел ли ви убеди да ме отпратите? Аз й се извиних и тя вече не е толкова ядосана.

Майка Фелисити поклати глава и се намръщи, защото Алесандра неволно я разсърди като й припомни част от лудориите си.

— Не разбирам защо мислеше, че онзи противен крем би могъл да премахне луничките ти. Въпреки това, сестра Ракел се съгласи на експеримента. Тя не те обвинява… изцяло — побърза да добави игуменката, — защото лъжата, която изрече би изглеждала като смъртен грях в очите на Бога. — Алесандра, не съм молила настойника ти да те отведе оттук. Той ми писа. Ето писмото на херцог Уилямшиър. Прочети го и ще видиш, че не те лъжа.

С трепереща ръка Алесандра взе писмото. На един дъх погълна съдържанието му и го подаде на монахинята.

— Виждаш, че работата не търпи отлагане, нали? Този генерал Айвън, за когото споменава твоят настойник, изглежда има лоша слава. Срещала ли си го преди?

Алесандра поклати глава.

— Ходили сме в родината на баща ми няколко пъти, но аз съм била съвсем малка. Не си спомням да съм го виждала. Защо ще иска той да се ожени за мен?

— Настойникът ти е подразбрал намеренията на генерала — отвърна игуменката и потупа писмото. — Поданиците на баща ти не са те забравили. Ти все още си тяхната любима принцеса. Генералът смята, че ако се ожени за теб, ще завземе кралството с тяхна подкрепа. Хитър план, нали?

— Но аз не искам да се омъжвам за него — прошепна Алесандра.

— Настойникът ти също не е съгласен. Но той счита, че генералът няма да приеме отрицателен отговор и ако е необходимо ще те отведе насила, за да подсигуриш неговия успех. Ето защо херцог Уилямшиър държи да заминеш за Англия с охрана.

— Не искам да си тръгвам оттук, Майко. Наистина не искам.

Сърцето на майка Фелисити се сви от болката в гласа на Алесандра. За един миг всички лудории на принцеса Алесандра през изминалите години бяха забравени. Игуменката си спомни уязвимостта и страха в очите на малкото момиче, когато за първи път то пристигна в манастира заедно с болната си майка. Докато майка й беше жива, Алесандра се държеше като светица. Беше съвсем млада — само на дванадесет години — и беше изгубила скъпия си баща едва шест месеца преди това.

И все пак детето беше показало невероятна сила. Пое цялата отговорност да се грижи за майка си ден и нощ. Нямаше никаква надежда майка й да оздравее. Болестта беше съсипала и тялото и ума й и към края, когато болките я подлудяваха, Алесандра лягаше в леглото на майка си и обгръщаше с ръце крехкото й тяло. Нежно я люлееше напред-назад и с ангелски глас й пееше прочувствени балади. Беше изключително болезнено и красиво да се усети тая любов. И когато най-накрая дяволското мъчение приключи, майката умря в ръцете на дъщеря си. Алесандра не позволи на никого да я успокоява. Тя плачеше нощем, сама в своята килия и въпреки белите завеси, които служеха за преграда в общата спалня, послушниците чуваха сподавените й ридания.

Погребаха майка й зад параклиса в красива изкуствена малка пещера, цялата обградена от цветя. Земите на манастира се простираха до втория дом на семейството на Алесандра Стоун Хевън, но тя никога не беше ходила дотам.

— Мислех, че мога да остана тук завинаги — прошепна Алесандра.

— Трябва да приемеш, че съдбата ти дава знак — посъветва я игуменката. — Една страница от твоя живот се затваря и сега е ред на следващата.

Алесандра отново наведе глава.

— Бих искала всички страници от моя живот да бъдат отваряни тук, Майко. Можехте да отклоните молбата на херцог Уилямшиър, ако искахте. Или пък да поддържате една безкрайна кореспонденция, докато накрая той се откаже от мен.

— А генерала?

Алесандра вече беше обмислила отговора на тази дилема.

— Той не би посмял да посегне на това свято място. Докато съм тук, ще съм в безопасност.

— Един човек, който ламти за власт не би се съобразил със свещените закони, управляващи този манастир, Алесандра. Не ти ли минава през ума, че ти ме караш да измамя настойника ти?

В тона на монахинята се долавяше упрек.

— Не, Майко — рече Алесандра и тихо въздъхна, защото знаеше, че игуменката очакваше точно такъв отговор. — Знам, че е грехота да се лъже…

Тъгата в гласа на Алесандра накара игуменката да поклати глава.

— Не мога да те оставя тук, дори и да имаше основателна причина…

Алесандра се хвана като удавник за сламка.

— О, наистина има такава — каза бързо тя.

Пое си дълбоко дъх и тържествено рече:

— Реших да стана монахиня.

Самата мисъл, че Алесандра може да се присъедини към техния свети орден, смрази игуменката от главата до петите.

— Бог да ни е на помощ — промърмори тя.

— Това е заради ония сметки нали, Майко? Искате да си отида заради онази дребна… фалшификация.

— Алесандра…

— Направих го само, защото исках банкерът да ви отпусне заем. Вие отказахте да използувате моя капитал, а аз знаех колко много се нуждаехте от параклиса… а пък и този пожар. И вие получихте заема, нали? Вярвам, че Бог е простил измамата ми, а сигурно и Той самият ми е помогнал да променя числата в сметките, инак не би ме дарил със способността така добре да се оправям с цифрите. Нали, Майко? Дълбоко в сърцето си знам, че Той ми е простил това дребно мошеничество.

— Мошеничество? По-скоро бих казала кражба — изсумтя монахинята.

— Не, Майко — поправи я Алесандра. — Кражба означава да присвоиш нещо, а аз нищо такова не съм направила. Просто поправих числата.

Начумереното лице на игуменката подсказа на Алесандра, че не е трябвало да й противоречи, нито да повдига щекотливата тема за счетоводните книги.

— А пожара…

— Майко, аз вече си признах колко много съжалявам за тоя злополучен инцидент — рече на един дъх Алесандра и побърза да смени темата преди майка Мери Фелисити да се разсърди отново. — Наистина бях сериозна като казах, че искам да стана монахиня. Вярвам, че това е моето призвание.

— Алесандра, ти не си католичка.

— Ще си сменя вярата — пламенно отговори Алесандра.

Измина дълга минута мълчание. Сетне игуменката се наведе напред, а столът, на който седеше, проскърца.

— Погледни ме — рече тя с категоричен глас, изчака принцесата да се подчини на заповедта й и продължи, но този път тонът й беше ласкав и успокояващ:

— Мисля, че се досещам за истинската причина и сега ще ти дам своето обещание. Ще се грижа добре за гроба на майка ти, а ако нещо се случи с мен, сестра Ракел или сестра Жустин ще го наглеждат и пазят. Майка ти няма да бъде забравена. Ще я споменаваме в молитвите си всеки ден. Имаш думата ми.

Алесандра избухна в сълзи.

— Не мога да я изоставя.

Майка Фелисити се изправи и с бързи стъпки тръгна към Алесандра, прегърна я през раменете и нежно я погали.

— Ти не я изоставяш. Тя ще бъде завинаги в сърцето ти. Тя би искала ти да продължиш по пътя на своя живот.

Сълзите се стичаха по лицето на Алесандра и тя ги избърса с опакото на дланите си.

— Аз не знам що за човек е херцог Уилямшиър, Майко. Виждала съм го само веднъж и едва си спомням как изглежда. Ами, ако не можем да се спогодим с него? Ако той не ме приеме? Не искам да бъда ничие бреме. Моля те, позволи ми да остана тук.

— Алесандра, ти си убедена, че аз имам избор, а това не е вярно. Аз също трябва да се подчиня на молбата на твоя настойник. Ще се чувстваш добре в Англия. Херцог Уилямшиър има шест деца. За него едно повече не е проблем.

— Аз вече не съм дете — напомни й Алесандра. — И моят настойник сигурно е вече стар и уморен.

Майка Фелисити се усмихна.

— Херцог Уилямшиър бе избран за настойник от баща ти още преди години, който е имал благоразумието да избере англичанин. Имай доверие в преценката на баща си.

— Добре, Майко.

— Ти можеш да живееш щастливо, Алесандра, стига да бъдеш малко по-въздържана. Мисли, преди да действуваш. Това е ключът към щастието. Имаш логичен ум, използувай го.

— Благодаря ви, Майко.

— Не се прави на толкова покорна. Не ти отива. Искам да ти дам и един съвет — чуй го внимателно. Стой изправена. Една принцеса не бива да се прегърбва.

Ако трябва още повече да се изправи, гръбнакът й сигурно ще се счупи, мислеше си Алесандра. Тя изпъна още малко рамене назад, докато накрая видя одобрителното кимване на монахинята.

— Както знаеш — продължи игуменката — тук никога не е било от значение, че ти си принцеса, но в Англия ще бъде различно. Винаги трябва да изглеждаш безупречно. Ти просто не можеш да си позволиш живота ти да е подвластен на необмислени действия. А сега ми кажи, Алесандра, двете думи, които непрекъснато те молех да не забравяш.

— Достойнство и благоприличие.

— Правилно.

— Мога ли да се върна тук, ако… ако не ми допадне новият ми живот?

— Винаги си добре дошла — отвърна игуменката. — А сега иди да помогнеш на сестра Ракел за багажа. За по-сигурно ще тръгнеш в полунощ. Аз ще те чакам при параклиса, за да се сбогуваме.

Алесандра стана, поклони се бързо и излезе от стаята. Майка Мери Фелисити стоеше насред малката стаичка и дълго гледа подир послушницата си. Истинско чудо беше, че принцесата си тръгва. Игуменката винаги бе следвала строго определени правила. Сетне в живота й се появи Алесандра и правилата бяха разрушени. Монахинята никога не е обичала хаоса, а Алесандра и хаоса вървяха ръка за ръка. И все пак, в момента, когато принцесата излезе от стаята, очите на майка Фелисити се напълниха със сълзи. Сякаш тъмни облаци току-що бяха закрили слънцето. Бог да й е на помощ, ще й липсва тая палавница заедно с всичките си лудории.