Джули Гарууд
Принцеса Алесандра (6)

Глава 5

Не можеше да му позволи да умре, нито щеше да го остави сам. В мига, в който Алесандра чу обезпокоителните шумове, идващи от стаята на Колин, тя отметна завивките и скочи от леглото. Не я интересуваше благоприличието. За нея нямаше значение дали нахълтването й в неговата спалня би се считало като непристойно поведение. Колин се нуждаеше от нейната помощ и щеше да я получи. Облече си халата и когато влезе при Колин, той се бе върнал в леглото си. Лежеше по корем върху завивките. Беше съвсем гол, но тя се опита да не обръща внимание на този факт. Колин бе отворил и двата прозореца и в стаята бе станало толкова студено, че тя можеше да види парата от дъха си. Силният и мразовит вятър издуваше завесите като балони и през прозорците влизаше дъжд.

— Боже милостиви, нима искаш да се самоубиеш? — възкликна тя.

Колин не отговори. Тя побърза да затвори прозорците и се върна до леглото му. Виждаше се само част от лицето му, но по измъчения му вид разбра колко зле се чувства. С невероятни усилия тя успя да извади завивките изпод тялото му, покри го и подпъхна завивките така, че Колин да не може да се отвие. Той й каза да го остави на мира, но Алесандра пренебрегна заповедта. Сложи ръка на челото му, почувства как пари и веднага скочи да донесе студена и влажна кърпа. Колин беше прекалено изтощен, за да се съпротивлява. Алесандра прекара останалата част от нощта при него, като на всеки пет минути попиваше потта от челото му и държеше легена при всеки опит на Колин да повърне. Той нямаше какво повече да изхвърли, тъй като стомахът му бе празен, но непрекъснато му се повдигаше, при което издаваше ужасни звуци.

Беше жаден, но Алесандра не му позволи да пие вода. Опита се да го убеди, но той не бе в настроение да я слуша. Слава Богу, че бе достатъчно изтощен, за да стане и сам да си донесе вода.

— Каквото и да погълнеш сега, веднага ще го изхвърлиш. Самата аз преминах през тази болест, Колин. Знам какво говоря. Затвори очи и се опитай да поспиш. Утре ще си по-добре.

Искаше да му даде поне малка надежда и затова умишлено го излъга. Ако Колин преминеше през всички етапи на болестта, то той щеше да бъде зле поне още една седмица.

Предчувствието й се оправда.

Състоянието му не се подобри нито на другия ден, нито на по-следващия. Алесандра лично се грижеше за него. Не можеше да позволи на Фленаган и на Валена да влязат в спалнята му, защото се страхуваше, че и те могат да се заразят. Фленаган се опита да се противопостави. В края на краищата той бе отговорен за господаря си и само той трябваше да се грижи за него. Фленаган обясни, че благородното му чувство за дълг изисква той да рискува. Алесандра възрази, като се аргументира, че вече е прекарала тази болест и следователно е единствената, която е в състояние да помогне на Колин. Опасно беше Фленаган да залага на карта здравето си, защото ако се разболее как щеше да се грижи за всички тях? Най-накрая Алесандра успя да убеди Фленаган. Той се зае с домакинството и дори пое допълнителния ангажимент да отговаря на кореспонденцията й. В къщата не се допускаха посетители. Само сър Уинтърс дойде да види раната на Реймънд и Алесандра използува случая да се консултира с него за болестта на Колин. Лекарят не влезе в стаята на Колин, тъй като не искаше да се зарази, но остави някакво лекарство, което според него щеше да успокои разстроения стомах на болния и предложи да разтриват Колин със студена гъба, за да облекчат треската.

Колин беше труден пациент. Алесандра се опита да последва съвета на доктора и да разтрие Колин късно вечерта, когато температурата му се повиши. Тя изми със студена гъба първо гърдите и ръцете, а после се залови и с краката му. Той изглеждаше заспал, но когато тя докосна болния му крак, Колин почти скочи от леглото.

— Бих искал да умра спокойно, Алесандра. Махни това проклето нещо оттук.

Сипкавият му глас не я засегна, защото тя все още бе зашеметена от гледката на ранения му крак. Целият му прасец бе в белези, които започваха от коляното и стигаха чак до петата. Алесандра не знаеше какво е причинило тази ужасна рана, но сърцето й се сви при мисълта за агонията, която Колин вероятно преживяваше. Истинско чудо бе, че въобще можеше да ходи. Колин метна завивките върху краката си и каза на Алесандра, макар и с много по-изтощен глас, да напусне стаята. Тя се опасяваше, че той може да е видял сълзите й, а не й се искаше да разбере, че причината за тях бе именно обезобразения му крак. Колин беше горд, независим човек и тя знаеше, че не му беше нужно нейното съжаление. Той не обичаше да показва страданието си пред другите.

Алесандра реши да отвлече вниманието му.

— Когато ми крещиш ме разстройваш още повече, Колин. И ако продължаваш да ми заповядваш по този груб начин, ще се разплача. Няма да изляза от стаята, дори и да станеш още по-злобен и невъзпитан. Така че, ако обичаш, отвий крака си. Имам намерение да го измия.

— Алесандра, заклевам се, че ще те изхвърля през прозореца, ако не ме оставиш на мира.

— Колин, снощи ти не се противопостави на разтривката. Защо си толкова раздразнителен сега? Да не би тази вечер треската да е по-силна?

— Нима искаш да кажеш, че снощи си ми измила краката?

— Да — излъга тя.

— А нещо друго, по дяволите?

Тя разбра намека му. Опита се да не се изчервява и отговори:

— Ръцете, гърдите и краката. На друго място не съм те разтривала. Престанете да спорите, сър — каза тя със заповеднически тон, промуши ръка под завивките и го хвана за крака.

Колин се предаде. Изруга нещо под носа си и затвори очи. Алесандра потопи гъбата в студена вода и внимателно изми и двата му крака. Беше толкова спокойна и съсредоточена, че едва когато покри Колин отново, забеляза, че през цялото време той не бе снемал очи от нея.

— Е — въздъхна тя — сега не се ли чувстваш по-добре?

Отговорът се криеше в изпитателния му поглед. Тя се изправи и се извърна така, че Колин да не види усмивката й. Алесандра постави каната с водата обратно на мивката, сетне напълни една чаша до половината с вода и я занесе на пациента си. Подаде му я и каза, че ще го остави за малко сам. Не бе направила и крачка, когато Колин я сграбчи за ръката и силно я стисна.

— Спи ли ти си? — попита той, все още с раздразнен тон.

— Не особено.

— Тогава остани да си поприказваме.

Той й направи място на леглото си. Алесандра седна, скръсти ръце в скута си, като отчаяно се опитваше да свали поглед от гърдите му.

— Нямаш ли нощни ризи? — попита тя.

— Не.

— Покрий се, Колин. — Алесандра не изчака той да се подчини и сама го зави.

Колин веднага отметна одеялото. Той седна, опря гърба си в таблата на леглото и шумно се прозина.

— Боже мой, чувствам се ужасно.

— Защо ти е толкова дълга косата? Стига чак до раменете. Изглеждаш като варварин. Наистина, имаш вид на разбойник — добави тя с усмивка, за да не го обиди.

Той сви рамене.

— Кара ме да не забравя.

— Какво да не забравиш?

— Че съм свободен.

Тя не разбра смисъла на думите му, но и на него не му се говореше повече. Той смени темата като й зададе няколко въпроса, отнасящи се до работата му.

— Фленаган сети ли се да изпрати писмо на Бордърс?

— Имаш предвид твоя колега?

— Бордърс не ми е колега. Той се оттегли от параходния бизнес, но ми помага, когато имам нужда.

— Да — отговори тя. — Фленаган изпрати съобщение и г-н Бордърс се е заел с работата. Всяка вечер той изпраща ежедневния отчет и бюрото ти е затрупано от документи, които те чакат да ги прегледаш щом оздравееш. Освен това имаш писмо от съдружника си — добави тя. — Не знаех, че вие двамата сте отворили филиал зад океана. Скоро ще ви знаят по целия свят, нали?

— Може би. А сега ми кажи ти какво прави. Не си излизала навън, нали?

Тя поклати глава.

— Грижих се за теб. Написах още едно писмо на Нийл и го помолих за втора среща. Получих кратък отговор, с който отказваше на молбата ми. Ех, ако не беше го изхвърлил тогава…

— Не искам да идва пак, Алесандра.

Тя въздъхна. Колин се намръщи и рече:

— Навличаш си беля на главата.

— Обещах да бъда дискретна. Тревожа се за Виктория — добави тя.

— Ти си единствената — възрази той.

— Да, знам — прошепна тя. — Колин, ако ти изпаднеш в беда, ще направя всичко възможно, за да ти помогна.

Стана му приятно от пламенното й обещание.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Сега сме като семейство, нали? Баща ти ми е настойник и аз се опитвам да те приема като брат…

— По дяволите!

Очите й се разшириха. Колин явно й се разсърди.

— Не искаш да те приемам като брат?

— Не, не искам.

Тя изглеждаше съкрушена. С недоверчиво изражение на лицето, Колин я гледаше втренчено. Треската не бе намалила страстта му към Алесандра. Проклятие, трябваше да е мъртъв и погребан, за да може да се отърве от нарастващото си желание да я докосне. Тя не съзнаваше привлекателността си. Седеше толкова спокойно и благоприличие до него, облечена в тази непорочна бяла рокля, която никак не беше предизвикателна, но му изглеждаше точно такава. Роклята бе закопчана до брадичката й. Той я намираше изключително съблазнителна. Както и косата й, която тази вечер не бе прихваната отзад, а непокорните къдрици се спускаха до раменете. Тя непрекъснато отмяташе къдриците от раменете си с жест, който го подлудяваше. Проклет да е, ако й позволи да го счита за свой брат.

— Преди по-малко от седмица ти ме приемаше като бъдещ съпруг. Помниш ли?

Неоправданият му гняв на свой ред я вбеси.

— Но ти отказа, помниш ли?

— Не ми говори с такъв тон, Алесандра.

— Не ми повишавай тон ти, Колин.

Той въздъхна дълбоко. Реши, че и двамата бяха уморени и сигурно това бе причината за лошото им настроение.

— Ти си принцеса — продума, — а аз съм…

— Дракон — довърши тя вместо него.

— Добре, дракон. Една принцеса не се жени за дракон.

— О, много си раздразнителен тази вечер.

— Винаги съм раздразнителен.

— Имам късмет, тогава, че няма да се женим. Щеше да ме направиш много нещастна.

Колин отново се прозина.

— Вероятно — отговори едва-едва той.

Алесандра стана.

— Имаш нужда от сън — заяви тя, наведе се над него и докосна челото му с ръката си. — Все още имаш треска, макар че не е толкова силна като снощи. Колин, мразиш ли жени, които се отнасят към теб по начина, по който се отнасям аз?

— Да, по дяволите.

Тя се усмихна и рече:

— Чудесно. Спомням си, веднъж ти казах, че подозрителната ти природа ще те вкара в беля. И бях права, нали?

Той замълча. Тя не му обърна внимание, защото тържествуваше от победата си. Обърна се и тръгна към вратата, която съединяваше двете спални. Искаше й се още да се заяжда с него.

— Отиде да провериш дали Кейн е наистина болен и виж какво стана с теб.

Тя отвори широко вратата.

— Лека нощ, драконе.

— Алесандра?

— Да?

— Сгреших.

— Нима? — Тя бе развълнувана от признанието му и изчака да чуе останалата част от извинението. В крайна сметка не беше чак такъв грубиян.

— И? — подтикна го тя.

— Ти все още си зверче.

* * *

Болестта тормози Колин седем денонощия. През осмата нощ той се събуди, чувствайки се отново като човек и разбра, че вече е здрав. Изненада се като видя Алесандра в леглото си. Тя беше облечена и спеше седнала, подпряла гръб на таблата. Косата й закриваше лицето и тя въобще не помръдна, когато той стана от леглото. Колин се изми, обу чисти бричове и се върна в леглото. Погледна Алесандра и я взе, въпреки че все още се чувстваше много слаб, тя не му тежеше — беше лека като перце. Усмихна се, когато тя се сгуши в него и въздъхна леко. Колин я занесе в спалнята й, сложи я на леглото и я покри със сатенената завивка.

Той стоеше и дълго, дълго не снемаше поглед от нея. Тя не отвори очи. Беше крайно изтощена от безсънието. Колин знаеше, че тя бе седяла до него по време на цялото дяволско мъчение. Алесандра се бе грижила добре за него и Колин не можеше да реши какво точно да мисли за всичко това. Прие, че това е неин дълг, но дявол да го вземе, той не изпитваше само чувство на благодарност. Тя започваше да означава много за него. Веднага щом си призна тази истина, Колин се опита да помисли за начин, който да намали въздействието й върху него. Сега не беше време да се свързва с жена. Да, моментът не е подходящ и той със сигурност нямаше намерение да изостави целите и мечтите си заради някоя жена.

Но Алесандра не бе просто някоя жена и той бе убеден, че ако не се отдръпне от нея скоро, после ще бъде късно. По дяволите, всичко е толкова сложно. Съзнанието му бе обладано от противоречиви мисли и емоции. Той непрекъснато си повтаряше, че не я иска и все пак при мисълта, че някой друг може да я има, стомахът му се обърна. Нищо не разбираше. Колин с усилие се отдръпна от леглото й. Мина през спалнята си и се запъти към кабинета. Имаше работа поне за месец и със сигурност щеше да му отнеме доста време да пренесе числата в счетоводните книги. Единственият начин да не мисли за Алесандра бе да потъне изцяло в работата си.

Но някой бе свършил всичко. Колин не повярва на очите си, когато видя счетоводните книги. Записванията бяха съвсем нови и завършваха със сметките от днешния ден. За един час Колин направи още една проверка, за да се увери, че сумите са точни, сетне се изтегна на стола, за да прегледа купа от писма. Реши, че Кейн се е погрижил за сметките в счетоводните книги. Ще трябва да благодари на брат си за помощта. Сигурно му е отнело цяла седмица, тъй като освен всичко имаше и над петдесет страници с преводи и баланси, с които Колин не се бе занимавал повече от година. Той насочи вниманието си към писмата. Колин работи в кабинета си от ранна утрин до късния следобед. Фленаган бе доволен, че господарят изглеждаше много по-добре. Той донесе един поднос с храна на закуска и още един на обяд. Колин бе изкъпан и облечен в бяла риза и черни бричове, и Фленаган със задоволство отбеляза здравия тен на лицето му. Прислужникът кръжеше около господаря си като кокошка около пиленцата си и скоро съвсем подлуди Колин.

Към три часа следобед Фленаган за пореден път прекъсна заниманията на господаря си, за да му предаде съобщения от баща му и брат му. В писмото си херцог Уилямшиър изразяваше загриженост за безопасността на принцеса Алесандра. Очевидно бе разбрал за нападението пред операта. Той предлагаше да се уреди среща на цялото семейство и на нея да се реши бъдещето на Алесандра. Молеше Колин да го уведоми веднага, щом се почувства по-добре, за да доведе принцесата в тяхната къща в Лондон.

Писмото на Кейн беше в същия дух, макар и малко смущаващо, защото не споменаваше нищо за сметките и за счетоводните книги. Колин реши, че Кейн просто е проявил прекалена скромност.

— Новините са добри, нали? — попита Фленаган. — Семейството ви е оздравяло. Готвачът говорил с градинаря на баща ви и той му казал, че всички вече са добре. Баща ви е наредил къщата му в Лондон да се отвори и приготви до тази вечер. Херцогинята ще пристигне с него, но сестрите ви ще останат още седмица-две в провинцията. Желаете ли да изпратя съобщение, че вече сте здрав?

Колин не се изненада от информацията, която му даде прислужника. Клюкарската мрежа между двете домакинства бе толкова добре развита, че винаги се знаеха и най-пресните новини.

— Баща ми иска да свикаме семеен съвет или вече си чул това от градинаря? — попита той сухо.

Фленаган кимна.

— Чух, но не разбрах точно кога ще е срещата.

Колин поклати ядосано глава.

— Уреди я за утре следобед.

— За колко часа?

— Два.

— А брат ви? Да му изпратя ли съобщение?

— Да — съгласи се Колин. — Сигурен съм, че ще иска да присъства.

Фленаган побърза да излезе от стаята, за да се заеме със задълженията си, но когато стигна до вратата се спря и попита:

— Милорд, домът ни отворен ли е вече за посетители? Почитателите на принцеса Алесандра цяла седмица молят да ги приеме.

Колин се намръщи.

— Нима се опитваш да ми кажеш, че тия мошеници вече се тълпят пред дома ми?

Фленаган се сепна от разярения тон на господаря си.

— Разнесла се е мълвата, че при нас живее красива неомъжена принцеса.

— Проклети да са.

— Прав сте, милорд.

— Не допускай никого вкъщи, докато не мине семейния съвет — заповяда Колин и сетне се усмихна. — И ти се дразниш от обожателите на Алесандра. Защо, Фленаган?

Прислужникът не се престори на безразличен, а чистосърдечно си призна:

— Така е. Тя принадлежи на нас, Колин — рече бързо той, като се върна към предишните им отношения, използвайки малкото име на господаря си. — Наш дълг е да не допускаме тия развратници близо до нея.

Колин кимна одобрително. Фленаган смени темата.

— Какво да правя с партньорите на баща й? Дрейсън всяка сутрин изпраща съобщения и молби принцесата да го приеме, за да подпише някакви документи. Но в едно от писмата си, което случайно прочетох през рамото на принцеса Алесандра, Дрейсън подчертава, че трябва да я уведоми за някакви тревожни новини. Колин се изтегна на стола.

— Как реагира Алесандра?

— Тя въобще не беше разстроена — отвърна Фленаган. — Попитах я, разбира се, но тя ми каза, че притесненията на Дрейсън са свързани с нестабилността на пазара. Не можах да разбера за какво ми говореше.

— Имала е предвид финансовите загуби — обясни Колин. — Изпрати съобщение на Дрейсън и го покани да посети Алесандра в къщата на баща ми. Уреди му среща за три часа. Смятам, че дотогава ще приключим семейния разговор.

Но прислужникът не мърдаше от мястото си.

— Какво има още? — попита Колин.

— Принцеса Алесандра няма ли да остане тук? — Тревогата в тона на прислужника бе очевидна.

— Вероятно ще се премести при родителите ми.

— Но, милорд…

— Баща ми е неин настойник, Фленаган.

— Може и да е така — възрази прислужникът — но вие сте единственият, който е способен да я пази. Извинете ме за откровеността, но баща ви е възрастен, брат ви трябва да се грижи за семейството си. Оставате вие, милорд. Това е истината, ще бъда съкрушен, ако се случи нещо на нашата принцеса.

— Нищо няма да се случи.

Убедителният тон на Колин успокои Фленаган. Господарят му се държеше като истински закрилник. Според преценката на Фленаган Колин по природа беше решителен, твърдоглав, но малко недосетлив, защото трябваше да мине много време, докато разбере, че той и принцеса Алесандра са родени един за друг.

Колин съсредоточи вниманието си върху счетоводните книги. Фленаган се прокашля, за да покаже, че не е свършил.

— Какво те човърка още?

— Мислех си за… това… за инцидента пред операта.

Колин затвори книгата.

— И?

— Тя все още е под въздействието на инцидента. Нищо не ми е казвала, но аз виждам, че не го е преживяла. Непрекъснато се самообвинява за раната на Реймънд.

— Това е абсурдно.

Фленаган кимна и продължи:

— Тя постоянно се извинява на телохранителя и тази сутрин, когато слезе долу разбрах, че е плакала. Мисля, че трябва да поговорите с нея, милорд. Една принцеса не бива да плаче.

Думите на Фленаган прозвучаха съвсем авторитетно по въпроса за кралското достойнство. Колин кимна и каза:

— Добре, ще поговоря с нея по-късно. А сега ме остави на мира. За първи път от месеци насам съм понапреднал с работата и искам да внеса и изравня сметките от днешния ден. До вечерта не желая да бъда обезпокояван.

Фленаган не се обиди от грубото държание на господаря си. Колин щеше да се грижи за принцесата и това беше най-важното. През останалата част от следобеда доброто настроение на Фленаган бе поставено на сериозно изпитание. Той с досада отваряше входната врата и отпращаше почитателите на Алесандра.

Същата вечер в седем часа пред прага на вратата се появи сър Ричардс. Той не молеше да го приемат. Началникът на отдела за национална сигурност настояваше да влезе. Фленаган го придружи по стълбите й го въведе в кабинета на Колин. Преди да се обърне към Колин, изисканият побелял благородник изчака докато икономът излезе от стаята.

— Изглеждаш добре — каза той. — Исках да те навестя и да те видя как си, а освен това и да те поздравя за добре свършената работа. Тая история с Уелингам можеше да стане твърде опасна. Ти се справи чудесно.

Колин се облегна назад.

— Тя беше опасна — напомни той на директора.

— Така е, но ти се справи с нея, благодарение на обичайната си тактичност.

Колин едва не избухна в смях. Тактичност? Каква благородна дума само използва директорът, за да изкаже мнението си за убийството на един от враговете на Англия!

— Защо дойде, Ричардс?

— За да те поздравя естествено.

Този път Колин се разсмя. Ричардс се усмихна.

— С удоволствие бих пийнал малко бренди — рече той, като махна с ръка към барчето, прикрепено на стената. — Ще ми направиш ли компания?

Колин отклони предложението. Стана, за да изпълни молбата на Ричардс, но директорът му направи знак да остане на мястото си.

— Сам ще се обслужа.

Директорът си наля малко бренди, сетне се върна и седна на кожения стол с лице към бюрото.

— След малко ще дойде Морган, но исках първо да говоря с теб. Възникна още един малък проблем и си помислих, че с него може да се справи Морган. Виждаш ли, за него това е една възможност да навлезе в работата.

— Значи ще бъде назначен, така ли?

— Той иска да служи на страната си — продължи директорът. — Какво мислиш за него, Колин? Остави тактичността настрана и ми кажи честно мнението си за него.

Колин сви рамене. Вратът му се бе схванал от дългото висене над счетоводните книги. Той го поразтри, за да премахне възлите и каза:

— Разбрах, че преди години Морган е наследил титла и имот от баща си. Сега е граф Оукмаунт, нали?

— Да — отвърна Ричардс, — но ти знаеш само половината от истината. Титлата и имота са дошли от чичо му. Бащата на Морган изчезнал безследно още преди години. Докато порасне, момчето било подхвърляно от един роднина на друг. Носят се слухове, че е незаконно роден и някои мислят, че това е причината бащата да изостави момчето. Майката на Морган починала, когато той бил на четири-пет години.

— Тежко детство — намеси се Колин. Директорът кимна разбиращо и продължи:

— Да, и затова сега е такъв. Много рано се е научил да бъде хитър.

— Ти знаеш повече от мен за произхода му — каза Колин. — Каквото и да добавя ще бъде много повърхностно. Виждал съм го на различни места. Знам, че се харесва в обществото.

Директорът отпи голяма глътка бренди и се обърна към Колин:

— Още не си казал мнението си.

— Не че искам да заобиколя въпроса, но честно казано не познавам Морган достатъчно добре, за да си изградя определено мнение. Изглежда приятен, въпреки че Натан не го харесва особено. Спомням се, че веднъж ми спомена това.

Директорът се усмихна.

— Съдружникът ти не харесва никого.

— Така е.

— Има ли някаква конкретна причина, поради която да не харесва Морган?

— Не. За него той е едно красиво момче. Морган е хубав мъж или поне така казват жените.

— И Натан не го харесва заради външността му?

Колин се засмя. Думите на сър Ричардс прозвучаха много скептично.

— Съдружникът ми ненавижда чаровниците. Казва, че никога не се знае за какво си мислят.

Директорът съхрани тази информация някъде дълбоко в съзнанието си.

— Морган има почти толкова много връзки, колкото и ти, и може да бъде от голяма полза за отдела. И все пак трябва да внимавам. Не знам как би реагирал, ако попадне в тежка ситуация. Поканих го тук, за да разговаря с теб, Колин. Съществува и още един деликатен проблем, за който би могъл да ни помогнеш. Ако решиш да поемеш задачата, бих искал да се включи и Морган. Той има какво да научи от тебе.

— Забрави ли, че вече се оттеглих?

— И аз — каза директорът и се усмихна. — Опитвам се вече четири години да държа юздите. Прекалено съм стар за тая работа.

— Ти никога няма да се откажеш.

— Нито пък ти — обади се Ричардс. — Поне докато твоята компания има нужда от допълнителните ти приходи, за да оцелее. Кажи ми, синко, твоят съдружник не се ли чуди откъде идва допълнителния капитал? Знам, че не искаш той да разбере за помощта, която оказваш на нашия отдел.

— Той не знае нищо — обясни Колин. — Ангажиран е с отварянето на филиал, а жена му, Сара, трябва да роди първото им бебе тези дни. Съмнявам се, че Натан е имал време да забележи нещо.

— А ако се досети?

— Ще му кажа истината.

— Можем да използваме Натан отново — предложи директорът.

— Изключено. Сега вече има семейство.

Сър Ричардс неохотно се съгласи. Той върна разговора към задачата, която искаше да възложи на Колин.

— Що се отнася до оня проблем… — започна той — той е по-опасен от предишния, но… о, добър вечер, принцесо. За мен е удоволствие да ви видя отново.

Тя стоеше на прага. Колин се питаше какво ли е чула.

Тя се усмихна на директора.

— Радвам се да ви видя, сър — тихо отвърна тя. — Надявам се, че не съм ви попречила. Вратата беше отворена, но ако трябва нещо да обсъдите, ще дойда по-късно.

Сър Ричардс бързо се изправи и се приближи към нея. Хвана ръката й и ниско се поклони.

— Не сте ни попречили — увери я той. — Елате да седнете. Имам да ви кажа нещо преди да си тръгна.

Той я прихвана за лакътя и я заведе до един стол. Тя седна и пооправи роклята си, докато чакаше сър Ричардс да седне на мястото си.

— Чух за злополучния инцидент пред операта — започна директорът, свъсил вежди. След като седна, кимна към Колин и се обърна пак към Алесандра: — Възстановихте ли се вече след тази неприятна случка?

— Няма от какво да се възстановявам, сър Ричардс. Телохранителят ми беше ранен. Реймънд има осем шева, но вчера му махнаха конците. Сега се чувства много по-добре. Нали така, Колин?

Тя не сне поглед от сър Ричардс, дори когато включи Колин в разговора. Колин не се обиди от липсата на внимание. Той се забавляваше, наблюдавайки сър Ричардс и едва прикриваше усмивката си. Сър Ричардс се бе изчервил. Колин не вярваше на очите си. Хладнокръвният и коравосърдечен ръководител на отдела за секретни операции се изчервяваше като ученик. Алесандра го бе омагьосала. Колин се чудеше дали тя съзнаваше въздействието си и правеше всичко умишлено. Усмивката й бе сладка и невинна, погледът й — прям и решителен, но ако започнеше да примигва съблазнително, тогава Колин щеше да бъде сигурен, че поведението й не е чак толкова невинно.

— Получихте ли информация по другия въпрос, който обсъждахме? — попита тя. — Съзнавам, че е дръзко от моя страна да моля за каквото и да е било такъв важен човек като вас, сър Ричардс, но искам да знаете, че съм ви много благодарна за предложението ви да изпратите някой в Гретна Грийн.

— Вече се погрижих за това. Моят човек, Симпсън, се завърна снощи. Вие бяхте права, принцесо. Нито Робърт Елиот, нито Дейвид Лейнг са регистрирали нещо.

— Знаех си — извика Алесандра. Притисна длани като при молитва и се обърна към Колин. — Нали ти казах?

Нейното въодушевление го накара да се усмихне.

— Какво си ми казала?

— Лейди Виктория не е избягала. Твоят директор потвърди подозренията ми.

— Но, принцесо, съществува и друга вероятност — макар и по-малка, разбира се, че тя е сключила брак там. И Елиот, и Лейнг много стриктно водят документацията си, защото обичат да се хвалят с броя на венчавките. Нещо като конкуренция, нали разбирате? Но те не са единствените в Гретна Грийн, които могат да венчаят някоя двойка. Някои по-непочтени господа не се затормозяват с регистрации. Те просто попълват брачното свидетелство и го връчват на съпруга. Така, че скъпа моя, тя все пак може да е избягала.

— Това е невъзможно.

Алесандра бе твърдо убедена в мнението си. Колин поклати глава.

— Тя се навира в гнездото на осите, Ричардс. Казах й да остави тая история, но тя не ме послуша.

Тя погледна Колин навъсено.

— Никъде не се навирам.

— Не е вярно — отвърна Колин. — Ще причиниш на семейството на Виктория повече неприятности, ако не престанеш да ги преследваш с въпросите си.

Жлъчните му думи я оскърбиха. Тя сведе глава.

— Имаш много лошо мнение за мен, щом смяташ, че мога умишлено да нараня някой.

— Не трябва да се толкова груб с нея, синко.

— Не съм груб, а просто откровен — отвърна ядосано Колин.

Сър Ричардс поклати глава. Алесандра му се усмихна. Беше доволна, че сър Ричардс застана на нейна страна.

— Ако Колин бе изслушал причините за моята тревога, не би побързал да определи загрижеността ми като намеса.

Директорът отправи кръвнишки поглед към Колин.

— Не си я изслушал? Аргументите й са логични, Колин. Не трябва да правиш преценките си преди да узнаеш всички факти.

— Благодаря ви, сър Ричардс — изръмжа Колин.

Алесандра реши да пренебрегне грубостта му и се обърна към директора:

— Каква е следващата ни стъпка в разследването?

Сър Ричардс изглеждаше смутен.

— Разследване? Не съм погледнал на проблема от този ъгъл…

— Обещахте да ми помогнете — напомни тя на директора. — Не трябва да се обезкуражавате.

Сър Ричардс погледна безпомощно към Колин. Колин му се ухили.

— Не е въпросът в обезсърчаването — продължи сър Ричардс. — Не знам какво точно да разследвам. Очевиден е фактът, че вашата приятелка е избягала с някого и мисля, че Колин е прав като ви казва да стоите настрана от тая история.

— Защо да е очевиден?

— Виктория е оставила писмо — обясни сър Ричардс.

Тя поклати глава.

— Всеки може да напише писмо.

— Да, но…

— Толкова се надявах на подкрепата ви — прекъсна го тя с отчаян глас. — Вие бяхте последната ми надежда. Виктория може да е в опасност и ние сме единствените, които можем да й помогнем. Само вие сте способен да откриете истината. Толкова сте умен и съобразителен.

Сър Ричардс се наду като пуяк. Колин поклати глава. „Един комплимент и тоя човек се размекна!“

— Ще бъдете ли доволна, ако открия регистрация на брака й?

— Няма да намерите такава.

— Но, ако все пак…

— Няма да се занимавам повече с тоя въпрос.

— Добре — съгласи се сър Ричардс. — Ще започна от семейството й. Утре ще изпратя човек да говори с брат й. Все ще разбера какво се е случило.

На лицето й грейна усмивка.

— Много ви благодаря — прошепна тя. — Но трябва да ви предупредя. Изпратих съобщение на Нийл, но той ми отказа да се срещнем. Колин се държа доста грубо с него и той явно не му е простил.

— На мен няма да ми откаже — твърдо заяви сър Ричардс.

Колин считаше този разговор за абсурден. Не му се понрави идеята директорът на Отдела за национална сигурност да си пъха носа в личните работи на чуждите хора. Тъкмо щеше да смени темата, когато една забележка на сър Ричардс привлече вниманието му.

— Скъпа принцесо, това е най-малкото, което мога да направя за вас, след като оказахте такова сътрудничество. Успокойте се, мила моя, ще имам някои отговори преди да си тръгнете от Англия.

Колин се наведе напред.

— Уточни, Ричардс — настоя той с неумолим тон. — В какво точно се изразява сътрудничеството на Алесандра?

Директорът се изненада от въпроса.

— Тя не ти ли е…

— Не сметнах за необходимо — отряза го Алесандра и скочи от стола си. — А сега, моля да ме извините, господа, но ще ви оставя да обсъждате собствените си проблеми.

— Седни, Алесандра.

Тонът на Колин не предполагаше възражения. Тя въздъхна и се подчини, но отказа да го погледне. Сведе очи към скута си. Предпочиташе да побегне и да се скрие, отколкото да говори за решението си, но постъпката й би се считала за проява на малодушие и безотговорност. Колин имаше право да узнае нейното решение. „Достойнство и благоприличие“ — припомни си тя двете свещени думи. Колин никога нямаше да разбере колко разстроена се чувстваше тя, и това бе нейната малка победа.

— Обясни ми защо Ричардс е доволен от твоето сътрудничество.

— Реших да се върна в родината на баща ми — едва прошепна тя. — Ще се оженя за генерала. Баща ти даде съгласието си.

Колин доста време не продума нищо. Бе вперил поглед в Алесандра, а тя — в скута си.

— И всичко е решено, докато съм бил болен, така ли?

— Да.

— Погледни ме — изкомандва той.

Тя едва сдържаше сълзите си. Пое дълбоко дъх и вдигна очи към него, Колин усети състоянието й. Тя кършеше ръце и се опитваше да не се разплаче.

— Никой не я е заставял насила — вметна сър Ричардс.

— Нима?

— Решението го взех аз — твърдо каза тя. Колин поклати глава.

— Ричардс, още нищо не е решено, разбра ли? Алесандра е под въздействието на инцидента от миналата седмица. Телохранителят й беше ранен и тя се чувства отговорна.

— Аз съм отговорна — извика тя.

— Не — възрази Колин. — Ти си уплашена.

— Има ли значение каква е причината?

— Да, по дяволите, има. — Той се обърна към директора. — Очевидно Алесандра е забравила обещанието, което ми даде миналата седмица.

— Колин…

— Мълчи.

Очите й се разшириха невярващо.

— Да мълча? Моето бъдеще се решава, а не твоето.

— Аз съм ти настойник — избухна той. — Аз решавам бъдещето ти. Изглежда си забравила тази малка подробност.

Приличаше на разярен дракон. Тя реши да не спори с него. Беше непоносим и ако не престанеше да я гледа така свирепо, тя щеше да стане и да напусне стаята. Колин отново се обърна към директора:

— С Алесандра говорихме по този въпрос миналата седмица. Решихме тя да не се омъжва за генерала. Можеш да кажеш на колегите си, че сделката се отлага.

Колин бе толкова вбесен, че не забеляза одобрителното кимване на директора.

— Тя няма да се омъжи за него. Генералът е много мил, нали? Изпрати цяла банда разбойници, за да му отвлекат годеницата. Странна проява на ухажване, нали? Де да беше в Англия! Бих искал да си поговоря няколко минути насаме с тоя негодник.

Алесандра не разбираше защо Колин се е разбеснял така. Не беше го виждала толкова ядосан. Беше прекалено слисана, за да се уплаши от него. Не знаеше какво да му каже, нито пък какво да направи, за да го успокои.

— Той няма да се откаже, Колин — продума тя, като едва овладяваше треперещия си глас. — Ще изпрати други.

— Това е мой проблем, а не твой.

— Нима?

Страхът в очите й намали гнева му. Той не искаше тя да се страхува от него. Умишлено смекчи тона си, когато й отговори:

— Да, така е.

Не снемаха очи един от друг. Нежността, която се прокрадваше в изражението му я караше да се разплаче от облекчение. Той нямаше да й позволи да напусне Англия. С усилие отклони погледа си от него, за да не види той насълзените й очи. Тя впери поглед в скута си, пое си дълбоко въздух и каза:

— Опитвам се да постъпя благородно. Не исках никой да пострада заради мен, а и сър Ричардс ми обясни, че има други възможности за по-добри търговски споразумения…

— Колегите ми смятат, че генералът би ни сътрудничил — намеси се сър Ричардс. — Аз лично не поддържам това абсурдно мнение. Аз мисля като теб, Колин. Човек не може да се довери на генерала. Така че, скъпа, виждаш, че няма нужда от благородството ти.

— А ако Колин пострада? — попита тя.

Сър Ричардс и Колин бяха смаяни от въпроса й. Алесандра отново се изплаши. Колин се облегна на стола си и впери поглед в нея. Тя не се страхуваше за себе си, не, тя се тревожеше за него. Това вероятно трябваше да го ядоса. Той е способен да се грижи за себе си и беше малко засегнат, че тя се притеснява за него.

Но освен това бе дяволски поласкан. Сър Ричардс повдигна вежди и погледна към Колин, очаквайки отговора му.

— Аз мога да се грижа сам за себе си — рече Колин. — Не искам да се тревожиш, разбра ли?

— Да, Колин.

Незабавното й съгласие му достави удоволствие.

— Сега ни остави сами, Алесандра. С Ричардс трябва да обсъдим някои други неща.

Тя бавно излезе от стаята. Не можа да се сбогува с директора. Поведението й не беше много изискано, но не я беше грижа за това. Толкова силно трепереше, че едва затвори вратата. От облекчение коленете й омекнаха. Тя се облегна на стената и затвори очи. Една сълза се изтърколи по бузата й. Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои. В крайна сметка тя нямаше да постъпва благородно и да се жени за оня ужасен човек. Колин взе решението вместо нея и тя му беше толкова благодарна, че забрави гнева му. По необясними причини Колин бе взел присърце ролята на настойник. Той беше истински закрилник и Алесандра беше толкова благодарна за подкрепата му, че започна да се моли за него.

— Принцесо, добре ли сте?

Тя подскочи и избухна в смях. Фленаган и един непознат стояха на няколко крачки от нея. Дори не ги бе чула като са се приближили. Почувства, че се изчервява. Непознатият, който бе застанал зад Фленаган, й се усмихваше. Тя реши, че той я смята за луда. Алесандра се отдръпна от стената, потисна смеха си и рече:

— Много съм добре.

— Какво правехте?

— Размишлявах. — „И се молех“ — добави тя на себе си.

Фленаган не можа да чуе думите й. Той продължаваше да я гледа смутено. Тя се обърна към непознатия:

— Добър вечер, сър.

Икономът веднага се върна към добрите ек маниери.

— Принцесо, позволете ми да ви представя Морган Аткинс, граф Оукмаунт.

Алесандра се усмихна.

— Радвам се да се запозная с вас.

Той се приближи към нея и взе ръката й.

— Удоволствието е мое, принцесо. Отдавна съм нетърпелив да се запозная с вас.

— Така ли?

Той се усмихна, като видя изненадата в погледа й.

— Да, така е. Цял Лондон говори за вас, но разбира се вие знаете това.

— Не, не знам — призна тя и поклати глава.

— Принц-регента сипе хвалебствени слова за вас — обясни Морган. — Не трябва да се мръщите, принцесо. Чул съм чудесни отзиви за вас.

— Какви са тия чудесни отзиви? — осмели се да попита Фленаган.

Морган не свали поглед от Алесандра, когато отговори на иконома:

— Казваха ми, че е много красива и сега се убедих, че това е вярно. Тя е красива, и то несравнимо красива.

Алесандра се смути от ласкателствата му. Опита се да издърпа ръката си, но той не я пусна.

— Много чаровно се изчервявате, принцесо. — Той се приближи към нея и на светлината тя успя да види тъмнокестенявата му коса прошарена от няколко красиви сребърни нишки. Тъмнокафявите му очи блестяха закачливо. Излъчваше сила и власт, което според Алесандра се дължеше на високопоставеното му положение в обществото.

Титлата му позволяваше да се държи арогантно и самоуверено. Този човек беше чаровник, който съзнава собствената си привлекателност. Той знаеше, че с изпитателния си поглед я поставяше в неловко положение.

— Доволна ли сте от престоя си в Англия? — попита той.

— Да.

Точно когато Морган задаваше въпроса си, Колин отвори вратата. Той подочу как Морган искаше разрешение от Алесандра да я посети на следния ден и веднага забеляза руменината по страните на Алесандра. Забеляза също, че Морган държеше ръката й. Колин веднага се намеси. Сграбчи ръката на Алесандра и я придърпа към себе си. Прегърна я, през раменете с твърде собственически жест и погледна навъсено Морган.

— Алесандра е заета утре — рече той. — Влез в стаята, Морган. Директорът те чака, за да говори с теб.

Като че ли Морган не забеляза раздразнението на Колин, но дори и да му е направило впечатление, той реши да го пренебрегне. Морган кимна на Колин и се обърна пак към Алесандра:

— С ваше разрешение, принцесо, ще се опитам да измоля от братовчед ви позволение да ви посетя.

Тя кимна одобрително, а той се поклони и влезе в кабинета.

— Не ме стискай така, Колин — прошепна Алесандра.

Той усети присмеха в гласа й и погледна към нея.

— Откъде, по дяволите, му дойде тази идея? Ти ли му каза, че съм ти братовчед?

— Не, разбира се — отвърна тя. — Ще ме пуснеш ли сега? Трябва да отида в стаята си, за да си донеса тефтерчето.

Но той не я пускаше.

— Алесандра, защо си толкова щастлива?

— Защото няма да се омъжвам за генерала — отговори тя, отскубна се от него и хукна по коридора.

В този момент Морган излезе от кабинета и дълго гледа подир нея — с дяволска усмивка на устните — докато накрая Колин грубо го извика обратно в стаята.

* * *

Всички омъжени жени бяха нещастни същества. Тези кучки се чувстваха пренебрегнати от съпрузите си. Хленчеха и се оплакваха, и нищо не можеше да ги удовлетвори. О, да, той бе наблюдавал и изследвал това явление. Съпрузите обикновено не обръщаха внимание на жените си, но той не ги кореше за това. Всеки знаеше, че само любовниците получаваха любов и внимание, съпругите бяха само неизбежни пиявици, използвани за възпроизводство на наследници. Един мъж беше нежен към жена си, само когато поиска, любеше се с нея докато тя му роди дете и после я забравяше. Той умишлено избягваше омъжените жени, защото преследването беше прекалено лесно. Не изпитваше никакво удоволствие да гони куче, което не бяга. И все пак тази събуди интереса му. Тя изглеждаше толкова нещастна. Вече цял час я наблюдаваше. Тя се бе увесила на ръката на съпруга си и от време на време се опитваше да привлече вниманието му. Напразно. Съпругът бе потънал в разговори с приятели от клуба. Не обръщаше никакво внимание на малката си женичка.

Горката. Беше очевидно за всеки, че тя обичаше мъжа си. Беше жалка и нещастна. О, да, той щеше да промени всичко това. Усмихна се на взетото си решение. Ловът продължаваше. Скоро, много скоро, той щеше да сложи край на мъките й.