Джули Гарууд
Принцеса Алесандра (5)

Глава 4

Колин въобще не й липсваше. Той се прибра вкъщи след вечеря. Алесандра беше доволна от отсъствието му, защото не искаше той да се меси, нещо, което очевидно щеше да стане.

Тя се зае с ангажиментите си и прекара остатъка от сутринта и целия следобед в посрещане на стари приятели на баща си, които един след друг идваха да изкажат почитанията си и да й предложат помощта си по време на престоя й в Лондон. Повечето от посетителите бяха благородници, но сред тях имаше и хора на изкуството, както и обикновени чиновници. Бащата на Алесандра се бе радвал на широк кръг от приятели. Беше известен с точната си преценка за хората — качество, което тя вярваше, че е наследила от него — и всичките му приятели изключително много й допаднаха.

Матю Андрю Дрейсън пристигна последен. Възрастен, с голям корем, той беше доверения посредник на баща й в Англия и все още управляваше известна част от авоарите на Алесандра. Повече от двадесет и три години Дрейсън се ползваше от изключителното право да подписва официалните документи в Лойд. Притежаваше невероятни качества като посредник. Беше етичен, но и много умен. Тъй като бащата на Алесандра бе починал, според указанията на родителите си, тя можеше да разчита на Дрейсън за съвети по финансовите въпроси. Алесандра покани Дрейсън за вечеря, сервирана от Фленаган и Валена. Всъщност прислужницата свърши по-голямата част от работата, докато Фленаган слушаше финансовата дискусия на масата. Той беше учуден, че една жена може да има такива обширни познания за пазара и реши да каже на господаря си всичко, каквото бе подочул.

За два часа Дрейсън даде най-различни препоръки, към които Алесандра се присъедини с едно собствено предложение и сделката приключи. Когато представяше документите в Лойд, посредникът използваше само инициалите на Алесандра, защото просто бе немислимо жена да инвестира в каквото и да е било предприятие. Дори и Дрейсън би се ужасил, ако разбере, че предложенията са дошли от самата нея, но тя се отнесе с разбиране към предразсъдъците му спрямо жените и си позволи хитростта да измисли някой си чичо Албърт, когото представи за стар семеен приятел. Тя обясни на Дрейсън, че чичо Албърт не й е роднина, но тя е толкова привързана към него, че от години го счита за член от семейството. За да бъде сигурна, че Дрейсън няма да предприеме издирване, тя добави, че Албърт е бил личен приятел на баща й. Обяснението задоволи любопитството на Дрейсън. Той не се безпокоеше да получава инструкции от непознат човек. Все пак, на няколко пъти учудено коментира факта, че Албърт е позволил на Алесандра да се подписва със собствените си инициали като негов представител. Дрейсън изрази желание да се срещне с нейния почетен роднина, но Алесандра набързо му отговори, че напоследък чичо Албърт живее уединено и няма да допусне чужди хора в дома си. Откакто се е преместил в Англия, той смятал, че посещенията само нарушават спокойните му ежедневни занимания. Тъй като Дрейсън вземаше щедра комисионна за всяка поръчка, която представяше на застрахователните агенти, а срещата с чичо Албърт беше под въпрос, посредникът не намери за нужно да спори с принцесата. Щом като Албърт не желае да се срещнат, нека бъде така. Последното нещо, което Дрейсън искаше да направи, бе да отблъсне клиента си. Той реши, че Албърт е просто един ексцентричен човек.

След вечерята те се върнаха в салона, където Фленаган поднесе на Дрейсън чаша порто. Алесандра седна на канапето с лице към госта и изслуша няколко забавни истории за посредниците, които работеха на Лондонската борса. Как би искала да види с очите си залата, облицована в бляскаво дърво и местата, където агентите осъществяваха сделките си. Дрейсън й разказа за един странен обичай, който водел началото си от 1710 година. Докато господата сърбали питиетата си в клубовете, един от келнерите се качвал на нещо, което много приличало на амвон и с ясен и силен глас прочитал вестниците. Тъй като не се допускаха жени на Лондонската борса, Алесандра трябваше да се задоволи само с представата за събитията, която успя да си изгради от думите на Дрейсън.

Колин се прибра вкъщи точно когато Дрейсън довършваше питието си. Той хвърли пелерината си на Фленаган и влезе в салона. Но щом съзря госта, се закова на място. Алесандра и Дрейсън веднага се изправиха и тя ги представи един на друг. Колин знаеше кой е Дрейсън и беше много впечатлен, защото посредникът бе добре известен сред търговските среди. Считаха го за финансов гений и Колин му се възхищаваше. В безмилостния бизнес на пазара, Дрейсън бе един от малкото посредници, които поставяха интересите на клиентите си над собствената си изгода. Беше наистина почтен, а според Колин това беше забележително качество за един посредник.

— Да не би да съм прекъснал важна среща? — попита той.

— Вече свършихме нашата работа — отвърна Дрейсън. — За мен е удоволствие да се запозная с вас, сър — продължи той. — Следя развитието на вашата компания и моля да приемете поздравленията ми. Да увеличите броя на корабите от три на двадесет, и то само за пет години, е наистина внушително, сър.

Колин кимна и рече:

— Със съдружника ми се опитваме да устоим на конкуренцията.

— Мислите ли да предложите акции на външни лица, сър? Самият аз бих проявил интерес да инвестирам в такова разумно предприятие.

Колин усети болезнено щракане в крака. Премести тежестта на другия си крак, трепна от болката и поклати глава. Искаше му се да седне, да вдигне ранения се крак и да пие, докато болката утихне. Нямаше, обаче, намерение да си угажда, затова пристъпи отново и се облегна на канапето. Направи усилие да върне мислите си към разговора с Дрейсън.

— Акциите на Емералд Шипинг Кампъни са разделени наполовина между мен и Натан. Не сме заинтересовани външни лица да притежават акции.

— Ако някога промените мнението си…

— Надали.

Дрейсън кимна и рече:

— Принцеса Алесандра ми обясни, че вие ще й бъдете настойник временно, докато семейството ви е болно.

— Така е.

— Това е голяма чест за вас. — Дрейсън спря, за да се усмихне на Алесандра. — Пазете я, сър. Тя е рядко съкровище.

Алесандра се смути от хвалебствените думи, но вниманието й бе привлечено от въпроса на Дрейсън, който искаше да се осведоми за състоянието на сър Уилямшиър.

— Току-що го видях — отвърна Колин. — Наистина е бил твърде болен, но сега вече се съвзема.

Алесандра не можа да прикрие изненадата си.

— Ти не… — обърна се тя към Колин, но млъкна веднага. Мислеше да нападне Колин за това, че не й бе повярвал и всъщност се бе опитал да уличи баща си в лъжа. Намираше поведението му за безсрамно, но смяташе, че личните отношения не бива да се обсъждат пред деловите партньори. Колкото и да бе обидена, Алесандра нямаше намерение да нарушава това свещено правило.

— Какво аз? — попита Колин и по усмивката му личеше, че се досетил за мислите на Алесандра.

Тя запази спокойствие, но погледът й бе станал студен.

— Ти не си стоял много време при родителите си, нали? Болестта може да е заразна — обясни тя на Дрейсън.

— Може би — отвърна Колин, като едва сподавяше смеха си.

Алесандра не му обърна внимание и продължаваше да гледа Дрейсън.

— Преди няколко дни братът на Колин беше на гости при баща си за около час-два и сега той и скъпата му жена са болни. Можех да го предупредя, разбира се, но бях излязла да яздя и когато се върнах Кейн вече си беше отишъл.

Дрейсън изрази съчувствието си за сполетялата ги беда. Алесандра и Колин го изпратиха до вратата.

— Ако ви е удобно, ще мина след три дни, принцесо, за да подпишете документите — рече посредникът и си тръгна.

Колин затвори вратата след него. Обърна се и видя Алесандра, вперила поглед в него, с ръце на хълбоците.

— Дължиш ми извинение — заяви тя.

— Така е.

— Как… как можа. — Гневът не й позволи да се доизкаже.

Колин се усмихна.

— Така е — повтори той. — Наистина не ти повярвах, че баща ми и брат ми са толкова болни, че не могат да се грижат за теб.

— Трябваше да се убедиш сам, нали?

Той не обърна внимание на сърдития й тон.

— Признавам, мислех си, че това е добре скроен план. Смятах да доведа баща си тук.

— С каква цел?

— За да ме освободи от теб, Алесандра.

Тя се опита да прикрие наранените си чувства.

— Съжалявам, че престоят ми ти създава главоболия.

Той въздъхна и рече:

— Не трябва да го приемаш като лична обида. Затрупан съм с работа и нямам време да играя ролята на настойник.

Преди тя да му каже, че наистина приема думите му като лична обида, Колин се обърна към иконома.

— Фленаган, донеси ми нещо за пиене… и да е горещо. Навън е страхотен студ.

— Пада ти се — подхвърли тя. — Някой ден подозрителната ти натура ще ти докара беля на главата.

Той се наведе напред така, че лицето му беше само на няколко сантиметра от нейното.

— Подозрителната ми натура, принцесо, ми е помогнала да оцелея.

Тя не разбра смисъла на думите му. Не й харесваше навъсеното изражение на лицето му и реши да го остави на мира. Обърна се и тръгна по стълбите. Колин я последва. Чуваше я, че си мърмори нещо под носа, но не успя да долови отчетливо думите й. Беше твърде разсеян, за да обърне внимание на забележките й. Колин усилено се опитваше да пренебрегне елегантното поклащане на бедрата й. Не искаше да си признае колко очарователни му се струват сексапилните й задни части. По въздишката, която чу зад гърба си, Алесандра разбра, че той върви подире й. Без да се обърне, тя го попита:

— Ходи ли до Кейн или повярва на баща си, че и брат ти е болен.

— Да, ходих.

Тя се завъртя вбесена, като едва не се блъсна в него. Не сваляха поглед един от друг. Алесандра забеляза загара на лицето му, волевата извивка на устните и искрящите зелени очи, които игриво се усмихваха.

Той пък бе очарован от привлекателните лунички по носа й.

Алесандра пропъди нежеланите мисли.

— Целият си в прах, Колин, и вероятно смърдиш като коня си. Трябва да се окъпеш.

Тонът й определено не му допадна.

— А ти трябва да престанеш да ме гледаш свирепо — отвърна той със същия рязък тон. — Не бива да се отнасяш с неуважение към настойника си.

Тя нямаше готов отговор на думите му. Освен това Колин временно беше неин настойник и тя наистина трябваше да се държи почтително. Не искаше да се помири с него обаче, и то защото той не криеше недоволството си от нейния престой.

— Брат ти по-добре ли е?

— Напротив, много е зле — отвърна той закачливо.

— Нима не обичаш Кейн?

— Разбира се, че го обичам — засмя се той.

— Тогава защо се радваш, че е болен?

— Защото това означава, че няма нищо общо с плановете на баща ми.

Тя поклати глава, обърна се и изкачи набързо останалите стълби.

— Жена му как се чувства? — провикна се през рамо Алесандра.

— По-добре е от Кейн. Слава Богу, че малката им дъщеричка не се е заразила. Стърнс я отвел в провинцията.

— Кой е Стърнс?

— Техният иконом, който играе в момента ролята на гувернантка. Кейн и Джейд ще останат в Лондон докато се възстановят. Майка ми се е пооправила, но сестрите ми все още се чувстват неразположени. Чудно как и ти не си се разболяла.

Алесандра не го погледна. Знаеше, че е отговорна и не й беше приятно да си го признае.

— Честно казано, сега като помисля малко се сещам, че на път за Англия се бях поразболяла.

— Кейн те нарича „Чумата“ — рече през смях Колин.

Тя се обърна пак към него и вдигна поглед.

— Не съм го направила умишлено. Той наистина ли ме обвинява?

— Да — излъга я той нарочно, за да я подразни.

Раменете й хлътнаха.

— Надявах се утре да се преместя в дома на брат ти.

— Няма да стане.

— И сега не можеш да се отървеш от мен, нали?

Очакваше той да намери по-галантен отговор. Все пак един благороден мъж би излъгал само и само за да бъде по-учтив.

— Да, Алесандра, не мога да се отърва от теб.

Тя го погледна кръвнишки, вбесена от откровеността му.

— Би могъл да се примириш със ситуацията и да се опиташ да бъдеш по-любезен.

Тя забърза по коридора и влезе в кабинета му. Колин се облегна на вратата, наблюдавайки я как си събира документите от масичката до камината.

— Нали не ми се сърдиш, че не ти повярвах за болестта?

Тя замълча и после попита:

— Баща ти спомена ли нещо за обстоятелствата, в които се намирам?

Страхът в очите й го изненада.

— Не му беше до дълги разговори.

Тя видимо си отдъхна с облекчение.

— Но ти ще ми кажеш, нали? — настоя той с тих и спокоен глас.

— Предпочитам баща ти да обясни — противопостави се тя, сякаш Колин току-що й се беше развикал.

— Той не може. Трябва ти да го сториш.

— Е, добре, тогава ще ти кажа… Пречиш на Фленаган — добави тя с явно облекчение, че са прекъснали разговора им.

— Принцесо, имате посетител. Нийл Пери, граф Харгрейв, ви чака в салона за да говори с вас.

— Какво иска? — намеси се Колин.

— Нийл е по-големият брат на Виктория — обясни Алесандра. — Тази сутрин му изпратих бележка, с която го помолих да ми се обади.

Колин отиде до бюрото и се облегна на него.

— Той знае ли, че имаш намерение да го разпиташ за сестра му?

Алесандра подаде на Фленаган документите, помоли го да ги остави в стаята й и се обърна към Колин:

— Не съм споменала нищо за целта на срещата.

Тя побърза да излезе от стаята преди Колин да я смъмри за хитростта й, без да обърне внимание на опитите му да я върне. Алесандра тръгна по коридора към стаята си. Беше си направила списък с въпроси към Нийл и не й се искаше да ги забрави. Списъкът се намираше на нощното й шкафче. Тя го взе, сгъна го на две, усмихна се на Фленаган, който оправяше завивките на леглото й и се втурна надолу по стълбите.

Фленаган изрази желание да обяви пристигането й, но тя не му позволи. Нийл стоеше в средата на салона. Когато Алесандра слезе, той се обърна и се поклони ниско.

Тя му отвърна с реверанс и каза:

— Много съм ви благодарна, че се отзовахте толкова бързо.

— Вие споменахте, че въпросът, по който желаете да говорим, е изключително важен, принцесо. Срещали ли сме се преди? Сигурен съм, че ако е така, бих си спомнил за вас.

Алесандра предположи, че братът на Виктория се старае да бъде очарователен, но усмивката му бе по-скоро подигравателна. Граф Харгрейв беше само с четири — пет сантиметра по-висок от нея и стоеше толкова сковано сякаш дрехите му бяха колосани. Единствената прилика, която Алесандра успя да открие между него и Виктория, беше цветът на очите — един и същ нюанс на кафяво. Виктория бе наследила приятните черти на семейството. Носът й бе къс и правилен, а този на Нийл — дълъг като клюн и невероятно тънък. Алесандра намираше графа за изключително непривлекателен, а гъгнивият му глас я дразнеше.

Тя си напомни, че външният вид нищо не означава, но се молеше Нийл да има благия характер на сестра си. Надяваше се, че не е толкова придирчив, колкото изглежда.

— Седнете, моля. Бих искала да обсъдя с вас нещо, което лично ме засяга и моля за вашето снизхождение да ми отговорите на няколко въпроса.

Нийл кимна разбиращо и прекоси стаята. Той изчака Алесандра да заеме мястото си на канапето и седна на стола до него — скръсти крака и сложи ръце на коляното си. Тя забеляза, че ноктите му са прекалено дълги за един мъж, но затова пък безупречно поддържани.

— Никога не съм идвал в тази къща — рече Нийл, като огледа стаята и добави с презрителен тон: — Чудесна е, но доколкото знам е дадена под наем.

— Така е — съгласи се Алесандра.

— Не е ли прекалено малка? Винаги съм си мислил, че една принцеса заслужава по-удобно жилище.

Нийл беше сноб. Думите му предизвикаха неприязън у Алесандра. Той обаче, беше брат на Виктория и Алесандра се нуждаеше от помощта му, за да открие приятелката си.

— На мен ми харесва тук — отбеляза тя, полагайки усилия тонът й да бъде приятен. — А сега, сър, бих искала да поговорим за сестра ви.

Усмивката му веднага изчезна.

— Сестра ми не е тема за дискусии, принцесо.

— Надявам се да промените мнението си — възрази Алесандра. — Запознах се с Виктория миналата година. Беше се разболяла по време на пътуването си и отседна при мен в манастира Холи Крос. Случайно да е споменавала за мен?

Нийл поклати отрицателно глава.

— Рядко си говорим със сестра ми.

— Нима? — Алесандра не можа да скрие учудването си.

Нийл въздъхва шумно и пресилено.

— Виктория и мама живееха заедно. Аз си имам собствен дом — добави той с известно самохвалство. — Естествено сега, когато Виктория е Бог знае къде, мама се премести при мен.

Той взе да потупва коляното си с пръсти, нетърпението му беше очевидно.

— Съжалявам, ако ви е трудно да говорите за това, но аз съм много загрижена за Виктория. Не вярвам, че би могла да избяга и да се омъжи.

— Не се безпокойте за нея. Тя не го заслужава.

— Не разбирам грубото ви отношение. Виктория може да е в беда.

— А аз не разбирам вашето отношение, принцесо. Отскоро сте в Англия и не сте наясно какво може да направи един скандал с нечие общественото положение. Безразсъдните постъпки на Виктория едва не разсипаха майка ми. За първи път от петнадесет години насам, тя не бе поканена на прием в семейство Ашфорд. Унижението, което трябваше да понесе, я разболя и тя не се вдигна от леглото цял месец. Сестра ми унищожи всичко. Тя е, и винаги е била, глупачка. Имаше възможност да се омъжи за когото си иска. Познавам поне трима благородници, чиито предложения тя отхвърли. Виктория винаги е мислила само за себе си. Докато мама се тревожеше и се опитваше да й намери подходящ съпруг, Виктория се измъкваше през задната врата за да се срещне с любовника си.

Алесандра се помъчи да овладее яда си.

— Но не можете да твърдите това със сигурност — възрази тя. — А що се отнася до скандала…

Нийл не я изчака да довърши и измърмори с негодувание:

— Очевидно не ви е грижа за скандала. Нищо чудно, че сте се сприятелили със сестра ми.

— За какво намеквате?

— Живеете под един покрив с неженен мъж. Вече се носят слухове.

Алесандра пое дълбоко въздух, за да не избухне и попита:

— И какви по-точно са тези слухове?

— Някои казват, че сър Холбрук е ваш братовчед, а други смятат, че ви е любовник.

Тя изпусна списъка с въпросите в скута си и скочи от мястото си.

— Сестра ви почти не ми е говорила за вас и сега разбирам защо. Вие сте достоен за презрение, Нийл Пери. И ако не бях тъй разтревожена за благополучието на Виктория, бих ви изхвърлила веднага оттук.

— Аз ще се погрижа за това вместо теб. — На прага стоеше Колин, облегнат на вратата, с небрежно скръстени ръце. Изглеждаше спокоен, но очите му… очите му издаваха гнева, който бушуваше в него. Алесандра никога не бе го виждала толкова ядосан и потрепера от страх.

Нийл беше стъписал от намесата на Колин. Бързо се съвзе, неловко свали крака си и се изправи.

— Ако знаех истинската причина за моето посещение, никога не бих дошъл тук. Довиждане, принцесо.

Алесандра не отговори на Нийл, защото не можеше да свали поглед от Колин. Имаше странното чувство, че Колин се готви за скок. Усещането й се оправда. Фленаган отвори вратата и Колин веднага застана до иконома. Изражението на лицето му бе невъзмутимо и Нийл не предполагаше, че Колин ще изпълни заканата си. Само ако веднъж беше мигнала, Алесандра щеше да изтърве тая гледка. От устата на Нийл излезе само някакъв писък на възмущение, който наподобяваше квичене на прасе, изпаднало в беда. Колин сграбчи Нийл за врата и за колана на панталоните му, вдигна го във въздуха и го изхвърли навън. Нийл се приземи в калта. Алесандра въздъхна тежко, прихвана роклята си и се затича към външната врата. Преди Фленаган да затвори вратата, тя успя да зърне граф Харгрейв, проснат на улицата. Алесандра се обърна и се намери лице в лице с Колин.

— И какво ще правя сега? Съмнявам се, че Нийл ще дойде пак след начина, по който го изхвърли.

— Той те обиди, а аз не мога да позволя това.

— Но той трябваше да отговори на въпросите ми.

Той сви рамене. С нервен жест Алесандра прокара пръсти по косата си.

— Къде ми е списъкът?

— Кой списък, принцесо? — попита Фленаган.

— Списъкът с въпросите, които имах намерение да задам на Нийл.

Тя се втурна обратно в салона, наведе се и намери листа под канапето. Фленаган и Колин я наблюдаваха.

— Принцеса Алесандра е твърд поддръжник на списъците, милорд — отбеляза Фленаган.

Колин не обърна внимание на тая информация. Той смръщено изгледа Алесандра, когато тя мина покрай него и се качи по стълбите.

— Няма да ти позволя да каниш Пери тук, Алесандра — извика той, все още вбесен от високомерните злостни забележки на Нийл.

— Разбира се, че пак ще го поканя — отвърна тя през рамо. — Щом си ми настойник този дом е и мой. Колин, трябва да разбера дали с Виктория всичко е наред и ако това означава да се съобразявам с ужасния й брат, така и ще направя.

Колин се обърна към иконома и му нареди:

— Не го допускай вкъщи, разбра ли?

— Разбира се, милорд. Наш дълг е да пазим принцесата от клеветници.

Алесандра се бе качила вече на площадката и не чу нито заповедта на Колин, нито съгласието на Фленаган. Чувстваше се крайно изтощена от поведението на мъжете като цяло и на Нийл Пери в частност. Изключи за момента от съзнанието си брата на Виктория, а утре щеше да реши какво да прави по-нататък.

Валена чакаше господарката си в спалнята. Тя и Фленаган бяха преместили багажа на Алесандра от стаята на Колин в съседната спалня. Алесандра седна на леглото и си хвърли обувките.

— Май ще се наложи да останем тук още няколко дни, Валена.

— Куфарите ви пристигнаха, принцесо. Да подредя ли багажа?

— Утре ще има достатъчно време. Знам, че още е рано, но сякаш ми се иска да си легна. Няма нужда да ми помагаш.

Валена излезе от стаята. Алесандра започна бавно да се приготвя за лягане. Чувстваше се прекалено уморена от днешните срещи. Разговорите с приятелите на баща й и прекрасните думи, казани за него я бяха натъжили и тя почувства липсата на двамата си родители. Може би Алесандра щеше да овладее настроението си, ако Нийл Пери не бе се оказал толкова себичен и коравосърдечен човек. Искаше й се да му се развика и да му каже, че трябва да е благодарен затуй, че има майка и сестра, които да обича. Но Пери едва ли щеше да я разбере, защото и той беше като много други, които считаха семейството за даденост.

Алесандра се отдаде на самосъжаление. Нямаше кой да се грижи истински за нея. Колин й беше дал да разбере, че тя е само една натрапница, настойникът й, който беше много по-мил и разбран от сина си, вероятно също я смяташе за натрапница. Как й се искаше майка й да е тук. Семейните спомени не можеха да я успокоят, караха я да чувства болезнено самотата си. Малко по-късно тя си легна, мушна се под завивките и плака, докато накрая заспа. Събуди се посред нощ в същото отчаяно настроение и отново избухна в плач.

Колин я чу. Той също си беше легнал, но не можеше да заспи. Парещата болка в крака го държеше буден. Риданията на Алесандра едва-едва се чуваха, но Колин познаваше обичайните шумове в къщата. Той отметна завивките и скочи от леглото. Беше стигнал вече до средата на стаята, когато осъзна, че е съвсем гол. Навлече набързо панталоните, хвана дръжката на вратата и изведнъж спря на място. Искаше му се да успокои Алесандра и все пак се чувстваше неловко, защото я бе чул да плаче. Приглушените стонове му подсказваха, че Алесандра не желае никой да узнае за нейното състояние и той знаеше, че не трябва да нарушава уединението й. „По дяволите“ — промърмори на себе си Колин. Не знаеше какво да прави. Обикновено не беше толкова нерешителен. Инстинктите му го подтикваха да стои настрана от Алесандра. Тя бе едно усложнение в живота му, с което той не бе още готов да се справи. Обърна се и се запъти обратно към леглото. Най-накрая призна истината пред себе си. Той не само спестяваше на Алесандра неловкото положение, но просто я предпазваше от собствените си похотливи намерения. Тя лежеше в леглото си вероятно облечена в прозрачна нощница и, по дяволите, ако той се приближи до нея, щеше да му се прииска да я докосне.

Колин скръцна със зъби и притвори очи. Ако онова непорочно създание в съседната стая имаше и най-малка представа за неговите мисли, щеше да накара охраната си да дежури денонощно край леглото й.

Господи, как я желаеше!

* * *

Той уби една уличница. Това бе грешка. Не можеше да се почувства удовлетворен. Липсваха възбудата и жаждата за неограничена мощ. Дни наред той размишляваше върху проблема докато намери подходящо обяснение. Еуфорията го обхващаше само след задоволителен лов. Тя бе леснодостъпна и, въпреки че писъците й го възбудиха, все пак усещането не беше същото. О, не, хитростта да измисли изкусна примамка и прелъстяването на невинните — това беше пътят към истинското удоволствие. А тази беше порочна уличница. Тя не заслужаваше да бъде погребана като другите. Той я захвърли е дефилето и я остави на дивите зверове.

Имаше нужда от истинска дама.

* * *

На следната утрин, когато Алесандра слезе на долния етаж, Колин бе вече излязъл. Фленаган и Реймънд седяха до нея на масата, докато тя подреждаше големия куп от покани, пристигнали сутринта. Стефан спеше тъй като беше стоял на стража през нощта. Алесандра не смяташе за нужно да се дежури през нощта, но Реймънд, който бе по-възрастния от двамата телохранители, не искаше да се вслуша в мнението й. Реймънд настояваше винаги да има някой на пост в случай на беда и тъй като той е поел отговорност, тя наистина трябва да му позволи да върши работата си, както той намери за добре.

— Но вече сме в Англия — напомни му тя.

— Генералът няма да отстъпи лесно — възрази Реймънд. — Може още със следващия кораб да изпрати свои хора тук.

Алесандра се отказа да спори с него и съсредоточи вниманието си върху поканите.

— Удивително е как толкова много хора са разбрали, че вече съм в Англия — рече тя.

— Не съм изненадан — намеси се Фленаган. — Месарят казал на готвача, а готвача ми каза, че доста сте развълнували духовете. Боя се, че поради престоя ви тук, името ви е станало обект на клюки, но все пак приказките не са тъй злостни поради факта, че имате лична прислужница и двама телохранители. Е, разбира се, носят се някакви глупави слухове, че…

Алесандра тъкмо вадеше някакво писмо от един плик, но като чу думите на Фленаган спря и вдигна поглед към иконома.

— Какви са тези глупави слухове?

— Говори се, че вие с господаря сте роднини — обясни Фленаган. — Хората мислят, че Колин е Ваш братовчед.

— Същото каза и Нийл Пери. Но той намекна, че някои смятат Колин за мой любовник.

Фленаган бе ужасен от думите й, но Алесандра се протегна и го потупа по ръката.

— Не се притеснявай. Хората вярват в това, в което им се иска да вярват. Горкият Колин. Той едва понася престоя ми тук, а ако разбере, че го смятат за мой братовчед, Бог знае какво би направил.

— Как можете да говорите така? — възмути се Фленаган. — Милорд е щастлив, че сте тук.

— Впечатлена съм, Фленаган.

— От какво, принцесо?

— От неподправената искреност, с която току-що каза най-безбожната лъжа.

Тя се усмихна и чак тогава Фленаган се разсмя.

— Е, той би се радвал повече на присъствието ви, ако не беше толкова зает със счетоводните книги — поправи се Фленаган.

Алесандра предположи, че прислужникът се опитва да спаси репутацията на господаря си. Тя кимна разбиращо и се върна към задачите си. Фленаган настойчиво предложи помощта си и тя му възложи да поставя нейния печат върху пликовете. Гербът й беше изключително необичаен. Фленаган не беше виждал подобно нещо. Гербът представляваше ясно очертание на замък, а на върха на една кула беше кацнала птица, наподобяваща орел или сокол.

— Този замък има ли име, принцесо? — попита Фленаган, заинтригуван от изумителната рисунка върху печата.

— Казва се Стоун Хевън. Там са се оженили майка ми и баща ми.

Алесандра отговаряше на всички въпроси, които й задаваше Фленаган, а жизнерадостното му държание повиши настроението й. Той не повярва на ушите си, когато чу че Алесандра притежава не един, а два замъка и изражението на лицето му я накара да избухне в смях. Той наистина беше очарователен човек.

Работиха заедно цялата сутрин, но когато удари един часа, Алесандра се качи в стаята си да се преоблече. Каза на Фленаган, че очаква посетители и иска да изглежда възможно най-добре. Фленаган не смяташе, че е нужно принцесата да се преоблича. Беше невъзможно да стане по-красива от това.

* * *

Колин се прибра вкъщи в седем вечерта. Беше скован и раздразнен от дългото седене на бюрото си в канцеларията на компанията. Носеше под мишница дебелите си счетоводни книги.

Реймънд отвори вратата, защото Фленаган седеше отпуснато на стълбите, които водеха към горния етаж. Икономът имаше ужасен вид.

— Какво става с теб? — попита Колин.

Фленаган излезе от вцепененото си състояние и се изправи.

— Днес имахме високопоставени посетители, а принцесата не ме предупреди. Не я обвинявам, разбира се, защото тя наистина ми каза, че очаква гости, но аз не знаех точно кои и той дойде със своите придружители, а аз разлях чая, приготвен от готвача. След като той си тръгна, на вратата се появи някакъв пристанищен работник. Помислих, че е дошъл да проси, но принцеса Алесандра ме чула докато му казвам да отиде до задния вход, където готвачът ще му даде нещо за ядене. Тя веднага се намеси, като каза, че е очаквала този човек и знаете ли, милорд, тя се отнесе със същото уважение към него, както и към другия.

— Кой другия, Фленаган? — попита Колин, опитвайки се да схване смисъла на обърканите обяснения на прислужника си.

— Принц-регента.

— Той беше тук? О, проклет да съм.

Фленаган седна пак на стълбите и продължи:

— Ако чичо Стърнс разбере за моя позор, ще ми откъсне ушите.

— Какъв позор?

— Разлях чая върху сакото на принц-регента.

— Браво — окуражи го Колин. — Ще ти увелича заплатата веднага щом мога да си го позволя.

Фленаган се усмихна. Беше забравил за силната ненавист, която господарят му изпитваше към принц-регента.

— Бях доста смутен от присъствието му — добави Фленаган — но принцеса Алесандра се държеше така сякаш нищо необичайно не се бе случило. Тя го посрещна с достойнство и достолепие, а неговата обичайна надменност бе изчезнала и той се държеше като глупаво малко момче. Очевидно принцесата много му харесваше.

На площадката се появи Алесандра. Колин вдигна поглед към нея и веднага се начумери. Дъхът му спря и той усети някаква тежест в гърдите. Тя изглеждаше несравнимо красива. Беше облечена в сребристобяла рокля, която при всяко движение проблясваше на светлината. Кройката не беше много предизвикателна, но все пак деколтето откриваше макар и малка част от прекрасна плът. Косата й бе прихваната с тънка бяла панделка, която се губеше в буклите, а по врата й се виеха малки къдрави кичурчета.

Алесандра изглеждаше поразително красива. Всяко мускулче от тялото на Колин трепна при вида на тази прекрасна гледка. Искаше му се да я грабне на ръце, да я целуне, да й се наслади…

— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш? — попита той грубо.

Гневният му тон прикриваше сладострастното му желание — или поне така се надяваше.

Очите й се разшириха при враждебните нотки в гласа му.

— На опера — отвърна тя. — Принц-регента настоя да ползвам ложата му тази вечер. Ще взема Реймънд със себе си.

— Никъде няма да ходиш, Алесандра — отряза я Колин.

— Принцесо, нали не очаквате от мен да вляза в операта и да седна до принц-регента — продума Реймънд с жаловит глас, неприсъщ на такъв едър и страховит мъж.

— Той няма да бъде там, Реймънд — успокои го тя.

— И все пак, не мога да вляза вътре. Не би било редно. Ще ви чакам отвън до каретата.

— Никъде няма да ходиш без мен — нареди Колин и за да бъде по-убедителен погледна заплашително Алесандра.

На лицето й грееше усмивка. В този момент той осъзна, че тя не е имала намерение да завлече Реймънд вътре в операта, а само хитро да го използва за постигане на собствената си цел.

— Побързай да се преоблечеш, Колин. Не трябва да закъсняваме.

— Мразя да ходя на опера — отвърна той, сякаш беше малко момче, което се оплаква, че трябва да си изяде зеленчуците.

Но тя не изпитваше и най-малко съчувствие към него. Алесандра също не обичаше опера, но нямаше намерение да си признае това пред него.

Тогава той щеше да си остане вкъщи, а тя не можеше да обиди принц-регента като откаже да ползва ложата му.

— Съжалявам, Колин. Ти току-що ми обеща да отидем. Така че, побързай.

Алесандра повдигна крайчеца на роклята си, слезе по стълбите. Фленаган я наблюдаваше с отворена уста. Когато мина покрай него, Алесандра му се усмихна.

— Тя върви като принцеса — прошепна Фленаган на господаря си.

Колин се усмихна и каза:

— Тя е принцеса, Фленаган.

Неочаквано усмивката му изчезна. Деколтето на роклята беше по-дълбоко, отколкото бе предполагал. Когато се доближи до Алесандра, той видя извивката на гръдта й.

— Ще трябва да си смениш роклята преди да отидем където и да е — заповяда Колин.

— Защо?

Той промърмори нещо под носа си.

— Тази рокля е твърде… съблазнителна. Нима искаш всички мъже да вперят поглед в теб.

— А мислиш ли, че ще го направят?

— Естествено, дявол да го вземе. Тя се усмихна и рече:

— Чудесно.

— Искаш да привлечеш вниманието им? — не вярваше той на ушите си.

— Разбира се, че искам. Забрави ли, че си търся съпруг? — ядосано отвърна тя.

— Отивай да се преоблечеш.

— Ще си оставя пелерината отгоре.

— Тръгвай.

По време на разгорещения спор Фленаган въртеше глава ту към Алесандра, ту към Колин докато накрая го заболя врата.

— Държанието ти е смешно — каза Алесандра — и си ужасно старомоден.

— Аз съм ти настойник и ще се държа както сметна за добре.

— Колин, бъди разумен. На Валена й отне много време и труд докато оправи всички гънки.

Той не я остави да довърши:

— Губиш си времето.

Тя поклати глава. Нямаше намерение да се предава, независимо от заплашителния му тон. Той пристъпи към нея и преди Алесандра да разбере какво става, Колин сграбчи корсажа на роклята и се опита да го дръпне до брадичката й.

— Всеки път, когато сметна, че роклята ти има нужда от нагласяне ще я хвана и ще я дръпна така без значение къде се намираме.

— Отивам да се преоблека.

— Крайно време беше.

Веднага щом той я пусна, Алесандра се обърна и хукна но стълбите нагоре.

— Ти си един ужасен човек, Колин.

Той не обърна внимание на обидата. Беше постигнал това, което искаше и това бе най-важното. Проклет да е, ако позволи на ония лешояди да й отправят влюбени погледи. Не му отне много време да се измие и да облече официалните си дрехи. След по-малко от петнадесет минути той беше вече долу. Но на нея й беше нужно повече време. Когато тя отново се появи, Колин тъкмо идваше от трапезарията с нехайна походка, захапал една зелена ябълка. Щом я зърна, той се спря, измери с поглед корсажа на роклята й и кимна одобрително. Сетне се усмихна със задоволство.

Тя си мислеше, че той вероятно тържествува от победата си. Очевидно Колин намираше тази зелена рокля за много подходяща, каквото всъщност не беше. Деколтето беше дълбоко и остро, но Алесандра предвидливо го бе прикрила с парче дантела, за да угоди на настойника си. Тя избра тази рокля не с цел да предизвика Колин, а просто защото Валена все още не бе успяла да изглади другите й дрехи.

Колин изглеждаше изключително елегантен. Черният цвят му отиваше. Той си оправяше бялата колосана яка, като в същото време ядеше лакомо ябълката си. Беше невероятно привлекателен. Сакото бе опънато върху широките му рамене, а плътно прилепналите панталони подчертаваха мускулестите му бедра, които не убегнаха от погледа на Алесандра.

Колин бе потънал в мисли почти през цялото време на път за операта. Скръстила ръце в скута си, Алесандра седеше срещу него в малката карета. Краката му я притискаха в един от ъглите и в тъмнината размерите му изглеждаха далеч по-заплашителни, както между впрочем и мълчанието му.

— Не знаех, че сте приятели с принц-регента — продума той.

— Не сме приятели. Просто днес се запознах с него.

— Фленаган ми каза, че принцът е очарован от теб.

Тя поклати глава.

— Той е впечатлен от това каква съм аз, а не коя съм аз.

— В смисъл?

Тя въздъхна и отговори:

— Това беше официална визита, Колин. Принцът дойде, защото аз съм принцеса. Той не ме познава лично. Сега разбра ли?

Колин кимна и продължи:

— По-голямата част от отбраното общество ще те приеме, защото знае каква си, Алесандра. Радвам се, че разбираш лицемерието на такива приятелства. Това показва зрялост в твоите разсъждения.

— Зрялост? Не, това показва цинизъм.

— И това също — усмихна се Колин. За няколко минути настъпи мълчание.

— Хареса ли ти? — проговори Колин.

— Кой?

— Принцът.

— Не го познавам достатъчно добре, за да си изградя мнение.

— Недей да го усукваш, Алесандра. Кажи ми истината.

— Опитвах се да бъда дипломатична — отвърна тя. — Но ще ти отговоря честно. Не ми допадна особено. Сега доволен ли си?

— Да, с отговора си ти доказа, че имаш правилна преценка за хората.

— Вероятно принцът е добър човек — възрази тя, защото се почувства виновна заради признанието си.

— Не е добър.

— А ти защо не го харесваш?

— Той наруши думата си — едно обещание, което бе дал на съдружника ми — обясни Колин. — Принц-регента се грижеше за голяма сума пари, които принадлежаха на Сара, жената на Натан, но след известно време той реши да ги задържи за себе си. Това беше крайно непочтено.

— Това е безсрамно — съгласи се Алесандра.

— А ти защо не хареса принца?

— Той изглеждаше толкова… самодоволен — призна тя.

Колин изръмжа.

— Той е… — спря, за да не употреби грубата дума, която си мислеше, и я замени с друга — самонадеян глупак.

Каретата спря рязко пред Кралската опера. Без да снеме поглед от Колин, Алесандра сложи белите си ръкавици и рече:

— Никога не бих го допуснала в къщата ти, ако знаех какво е причинил на съдружника ти. Приеми моите извинения, Колин. Твоят дом е твоята крепост, в която трябва да идват само приятели.

— Би ли го върнала от прага на дома ми?

Тя кимна. Колин й намигна, при което сърцето й започна лудо да подскача. Милостиви Боже, какъв чаровник беше той.

Реймънд беше пътувал до кочияша. Той скочи и отвори вратата на каретата. Колин слезе и се обърна да помогне на Алесандра. Когато тя се облегна на ръката му, пелерината й се отвори. Дантелата, която бе пъхнала в корсажа се размести и падна. Той я улови във въздуха. Хвърли поглед към предизвикателното й деколте и я изгледа кръвнишки. Беше вбесен. Тя отстъпи назад и за малко не падна на земята.

Колин я хвана, завъртя я с лице към каретата и мушна дантелата обратно в корсажа. Алесандра успя да надмогне унижението, като погледна Колин също тъй навъсено. Известно време не снемаха очи един от друг, най-накрая Алесандра се предаде и му обърна гръб. Колин намести пелерината на раменете си, дръпна Алесандра до себе си и се запъти към стълбите. Струваше й се, че трябва да е благодарна, задето Колин не направи сцена и едва ли някой бе видял безмълвния им конфликт. Той бе застанал пред нея и никой от тълпата, влизаща в операта, не успя да види нищо. Да, трябваше да бъде благодарна. Но не беше. Колин се държеше като старомоден глупак.

— Прекарвате прекалено много време над счетоводните си книги, сър. Вие наистина трябва по-често да излизате. Тогава ще разберете, че роклята ми не е толкова неподходяща. Дори е прекалено скромна.

Той изръмжа в знак на несъгласие, което определено не й се понрави. Прииска й се да се заяжда с него.

— Взели сте съвсем присърце ролята на настойник, нали?

Той продължаваше да държи ръката си на раменете й, докато се качваха по стълбите, а тя продължаваше да се опитва да се отскубне от него. Колин не се отказа от собственическото си държание и най-накрая тя се предаде.

— Алесандра, баща ми те е поверил в мои ръце. Няма значение дали това ми харесва или не. Аз съм твой настойник и ще се вслушваш в наставленията ми.

— Жалко, че не приличаш повече на баща си. Той е толкова внимателен и разбран човек. Не е зле да вземеш един-два урока от него.

— Когато престанеш да се обличаш като уличница, ще бъда по-разбран — обеща той.

Въздишката й прозвуча като хълцане.

— Никой никога не се е осмелявал да ме на рече уличница.

Колин не отговори на това изпълнено с възмущение твърдение, но се усмихна. Дълго време не си проговориха. Придружиха ги до ложата на принц-регента и те седнаха на местата си един до друг. Операта беше пълна, но Колин бе сигурен, че само Алесандра гледа представлението. Всички останали гледаха нея. Тя се правеше, че не ги забелязва. Колин беше изключително впечатлен. Тя изглеждаше толкова красива, когато е спокойна. Стойката й бе изправена и нито веднъж не отклони вниманието си от сцената. Но той видя ръцете й. Тя ги бе стиснала здраво в скута си. Колин се приближи и ги покри с едната си ръка. Без да го погледне, тя отвърна на жеста му. Стояха така до края на представлението.

Бялата колосана яка го подлудяваше. Идеше му да я махне, да вдигне крака на парапета, който беше над нивото на сцената и да затвори очи. Вероятно сърцето на Алесандра би се разтуптяло от притеснение, ако той се осмели да се държи толкова безсрамно. Той, разбира се, нямаше да го направи, но как мразеше само цялата тая превзетост, свързана с „добрия тон“ на поведение. Не му се седеше в ложата на принц-регента. Натан би ходил цяла седмица като градоносен облак, ако узнае за тази вечер. Съдружникът му ненавиждаше принца дори повече от Колин, защото „благородният“ владетел бе измамил съпругата на Натан и бе присвоил наследството й.

Ужасната опера не можа да подобри отвратителното му настроение. Колин притвори очи и се опита да пренебрегне непоносимите писъци, наподобяващи пеене, които идваха от сцената. Едва, когато представлението свърши, Алесандра разбра, че Колин беше заспал. Тя се обърна да го попита дали му е харесала операта, но още преди да си отвори устата, той започна да хърка. Тя едва сдържа смеха си. С голямо усилие запази спокойствие. Операта наистина беше непоносима и дълбоко в себе си тя съжали, че не бе спала но време на цялото това мъчение. Но никога не би си признала пред Колин, защото знаеше, че той ще злорадства. Тя го смушка силно с лакът и Колин веднага се събуди.

— Наистина си невъзможен — прошепна му Алесандра.

Той й се ухили сънливо и каза:

— Радвам се, ако е така.

Просто беше невъзможно да го обидиш. Тя се отказа да се заяжда с него. Стана, наметна пелерината си и излезе от ложата. Колин я последва.

Фоайето беше претъпкано. Повечето от хората чакаха с нетърпение да погледнат отблизо Алесандра. Тя изведнъж се оказа заобиколена от благородници, които молеха да й се представят. Тя изгуби Колин сред тълпата, но когато най-после го зърна, видя, че той бе заобиколен от жени. Една от тях, пищна, червенокоса и с голямо деколте, се облягаше на ръката му. Дамата облизваше непрекъснато горната си устна и приличаше на изгладняла улична котка, която току-що е намерила купичка със сметана. Явно апетитът й бе насочен към Колин. Алесандра се опитваше да обърне внимание на един благородник, който й говореше нещо и се бе представил като граф Еди-кой си, но погледът й все се връщаше към Колин. Той изглеждаше много щастлив от вниманието, с което бе обсипан и по някаква непонятна причина това вбеси Алесандра. Изведнъж я обля вълна на необяснима ревност. О, Боже, това беше най-ужасното чувство. Тя просто не можеше да понесе факта, че онази жена е сложила ръката си върху ръката на Колин.

Алесандра бе отвратена повече от себе си, отколкото от Колин. Откакто бе пристигнала в Англия, тя се опитваше да се държи както подобава на една принцеса. Свещените думи на игуменката „достойнство и благоприличие“ отекнаха в съзнанието й. Алесандра си спомни предупреждението на монахинята да се въздържа от спонтанни реакции. Тя бе посочила онези, които бяха причинили неприятности на Алесандра заради мигновените й решения. Принцесата въздъхна. Мислеше си, че ако отиде при Колин и избута ръката на онази ужасна жена, това би се считало за спонтанна реакция. Освен това знаеше, че още утре клюките ще я накарат да съжалява за постъпката си. Имаше чувството, че фоайето ще се срути отгоре й. Все повече и повече хора се тъпчеха в малкото пространство, за да видят и да бъдат видени. Никой нямаше намерение да си тръгва. Тя отчаяно се нуждаеше от чист въздух. Извини се на господина, който я молеше да го приеме, като му разреши да й изпрати писмо, и сетне бавно си проправи път през тълпата към външната врата. Не се интересуваше дали Колин я е последвал или не. Излезе навън, спря се на първото стъпало, пое дълбоко въздух — макар и не толкова чист — и облече пелерината си. Каретата на Колин стоеше долу пред стълбите. Щом съзря Алесандра, Реймънд, който си правеше компания с кочияша, скочи веднага. Алесандра повдигна крайчеца на роклята си и бавно заслиза. Някой я сграбчи за ръката. Тя си помисли, че най-после Колин я е настигнал и се опита да се отскубне от желязната му хватка, като се обърна да му каже да не я стиска толкова.

Не беше Колин. Непознатият, който държеше ръката й, бе облечен в черно. Носеше шапка, нахлупена до очите и Алесандра почти не виждаше лицето му.

— Пуснете ме — каза тя със заповеднически тон.

— Трябва да се приберете вкъщи заедно с нас, принцесо.

Побиха я ледени тръпки. Мъжът говореше на родния й език. Тя разбра какво става и се опита да не изпада в паника. Отскубна се и побягна, но друг мъж я хвана отзад. Той я стисна силно и болки преминаха по цялото й тяло, но тя бе прекалено разярена, за да им обърне внимание. Двамата похитители повлякоха Алесандра към сградата на операта. От сянката на каменната колона пред входа на операта се появи трети, който хукна надолу по стълбите, за да попречи на Реймънд да се намеси. Телохранителят се втурна да защити принцесата, удари с юмрук мъжа, но онзи само отстъпи назад и внезапно нападна Реймънд с нещо остро. Алесандра видя кръвта, която се стичаше по лицето на Реймънд и започна да пищи. Една ръка запуши устата й повече не се чу никакъв звук. Тя ухапа силно нападателя. Той изрева от болка, завъртя Алесандра и се опита да я върже. Непрекъснато й повтаряше да не се съпротивлява, защото иначе ще я нарани.

Обхвана я ужас, не можеше да диша. Алесандра продължаваше да се бори отчаяно, решена на всяка цена да се отскубне от похитителя си и да отиде при Реймънд. Трябваше да помогне на Реймънд иначе кръвта на горкия човек ще изтече и той може да умре, и то заради нея. О, Боже, трябваше да се вслуша в думите му като й казваше, че хората на генерала може да я проследят. Трябваше да си остане вкъщи, трябваше…

И тогава чу гласа на Колин. Див и яростен вик, какъвто не бе чувала досега, прозвуча в тъмнината. Алесандра усети как някой сграбчи мъжа, който се бе вкопчил в нея, и го захвърли с главата напред към една от каменните колони. Той падна на земята като гнила ябълка.

Алесандра кашляше, като едва си поемаше въздух. Един от похитителите я хвана за ръката и я придърпа пред себе като щит, за да се предпази от Колин. Но Колин, разбрал намеренията му, скочи и удари мъжа в лицето. Всичко стана толкова бързо, че Алесандра само видя как шапката на нападателя й полетя в една посока, а той самият полетя по стъпалата надолу и се приземи с трясък в краката на Реймънд. В същото време Реймънд и последният от похитителите пристъпваха в кръг и се дебнеха. Телохранителят не снемаше поглед от проблясващия нож в ръката на противника си. Колин се приближи към тях. Мъжът се обърна, за да го нападне, но Колин изрита ножа, приближи се напред, сграбчи непознатия и му изви ръката. Костта изхрущя и този ужасен звук бе последван от болезнен писък. Но Колин не беше свършил още с жертвата си. Вдигна мъжа във въздуха и го блъсна в задницата на каретата. Алесандра слезе по стълбите тичешком. Тя извади дантелената кърпичка от корсажа на роклята си, за да попие кръвта, шурнала от раната, която разсичаше дясната буза на Реймънд.

Колин не беше сигурен дали няма да се появят и други нападатели и затова според него Алесандра щеше да бъде в безопасност чак когато се прибере вкъщи.

— Влизай в каретата, Алесандра. Веднага.

Гласът му беше пресипнал от гняв. Тя си мислеше, че той е разярен заради нея, затуй побърза да се подчини. Искаше да помогне на Реймънд. Сложи ръката му на раменете си, приведе се под тежестта на тялото му и му прошепна да се облегне на нея.

— Ще се оправя, принцесо — успокои я Реймънд. — Влизайте вътре. Тук е опасно за вас.

Колин я издърпа, вдигна я на ръце и почти я хвърли вътре в каретата. Сетне се обърна да помогне на Реймънд, който беше изгубил доста кръв и всеки момент щеше да припадне. Жалко че телохранителят не бе в състояние да се грижи за принцесата, иначе Колин би останал да поразпита тия негодници, които се осмелиха да я нападнат. Колин изруга тихо и се качи в каретата. Кочияшът подсвирна на конете и те се понесоха в силен тръс. Алесандра седеше до Реймънд.

— Не мога да разбера защо никой не се намеси да ни помогне — прошепна тя. — Не видяха ли, че сме в беда.

— Единствено вие бяхте излязла, принцесо — отговори Реймънд и се притисна в единия ъгъл на каретата. — Всичко стана толкова бързо. Защо бяхте сама?

Телохранителят обърна поглед към Колин. Кърпичката, която придържаше върху раната си, бе станала червена. Той я нагласи и се обърна пак към Алесандра. Тя скръсти ръце и сведе глава.

— Вината е моя — продума принцесата. — Бях притеснена, а вътре беше препълнено с хора. Исках да изляза на чист въздух. Трябваше да почакам.

— Дяволски права си. Трябваше да почакаш.

— Колин, моля те, не ми се сърди.

— Къде беше Хилмън, дявол да го вземе?

— Имаш предвид графа, на когото ме представи преди да ме напуснеш?

— Не съм те напуснал — измърмори сърдито Колин. — Графът те запознаваше със свои приятели, когато аз се обърнах да поздравя няколко делови партньори. По дяволите, Алесандра, щом си искала да излезеш защо не накара Хилмън да ме повика?

— Грубият ти тон няма да помогне. Поемам цялата отговорност за това, което се случи.

Тя се обърна към Реймънд и рече:

— Реймънд, можеш ли да ми простиш? Трябваше да си остана вкъщи. Изложих живота ти на опасност.

— Няма нужда да стоиш заключена зад девет врати, Алесандра. Просто трябваше да не излизаш навън без мен — прекъсна я Колин.

— Дори и да беше с мен, те пак щяха да ме нападнат — възрази тя.

Той я погледна замислено и каза:

— Сега е време да ми обясниш всичко.

— Ще ти обясня, когато престанеш да ми крещиш.

Той бе сменил тона, но очевидно тя беше много разстроена, за да забележи.

Алесандра свали белите си ръкавици. Колин я наблюдаваше как тя ги сгъна на четири и заповяда на Реймънд да ги използва като превръзка, тъй като кърпичката бе напоена с кръв.

— Дявол да го вземе, Алесандра, можеше да те наранят.

— Както и теб, Колин — отвърна тя. — Реймънд има нужда от лекар.

— Щом се приберем вкъщи, ще изпратя Фленаган да повика Уинтърс.

— Да не би Уинтърс да е личния ти лекар?

— Да. Алесандра, познаваш ли мъжете, които те нападнаха?

— Не. Поне, не по име. Но знам откъде са.

— Те са фанатици — подхвърли Реймънд.

Алесандра не можеше да понесе смръщеният поглед на Колин. Тя се облегна назад върху една възглавничка и затвори очи.

— Тези мъже са от моята родина. Искат да ме върнат там.

— С каква цел?

— За да се омъжи за проклетия им генерал — отговори Реймънд. — Извинете ме, принцесо, че използвах тази груба дума във ваше присъствие, но Айвън наистина е проклет негодник.

Тъй като бяха пристигнали вкъщи, Колин трябваше да отложи останалите си въпроси за по-късно. Той отвори входната врата, извика Стефан и чак тогава позволи на Алесандра да слезе от каретата. Стефан излезе и се притича на помощ на Реймънд, а Колин прегърна Алесандра. Отне им повече от час, докато се погрижат за Реймънд. Лекарят на Колин живееше на три пресечки и за щастие тази вечер си бе вкъщи. Фленаган го доведе с каретата на Колин. Сър Уинтърс беше с побеляла коса, кафяви очи, приятен глас и отлични професионални качества. Той смяташе, че нападението е дело на разбойници. Никой не се опита да го убеди в обратното.

— Вече никое място в Лондон не е безопасно с всичките тия мошеници, които скитат по улиците. Трябва да се направи нещо, и то много скоро, преди всички почтени хора да бъдат убити.

Лекарят стоеше в средата на фоайето и хванал с ръка брадичката на Реймънд изучаваше подробно раната на бузата му, като не преставаше да се оплаква за несигурността по лондонските улици. Колин предложи Реймънд да седне на масата в трапезарията. Фленаган донесе още свещи, за да може Уинтърс да вижда по-добре. Лекарят почисти раната с някаква воняща течност и я заши с черен конец. По време на болезненото мъчение, Реймънд дори не трепна. Алесандра трепереше вместо него. Тя седеше до телохранителя и когато Уинтърс заби иглата в плътта му, тя се протегна и стисна ръката на Реймънд. Колин стоеше на прага и наблюдаваше. Цялото му внимание бе приковано в Алесандра. Усещаше колко разтревожена е тя. Очите й бяха пълни със сълзи, а раменете й потреперваха. Колин едва се овладя да не отиде при нея, за да я успокои. Алесандра бе толкова нежна и жалостива, че Колин веднага почувства колко е уязвима. Тя шепнеше нещо на Реймънд, но Колин не можа да чуе нищо. Той пристъпи напред и когато долови думите й, се закова на място. Алесандра обещаваше, че нищо повече няма да се случи на Реймънд. Казваше му, че Айвън няма да бъде чак такъв ужасен съпруг и че след като е обмислила нещата, е решила да се върне в родината на баща си. Реймънд не изглеждаше много щастлив от обещанията на принцесата, а Колин се разгневи.

— Нищо няма да решаваш тази вечер, Алесандра — заповяда й той.

Тя се обърна и вдигна поглед към него. Яростните нотки в гласа му я изненадаха. Какво ли го е грижа за нейните решения?

— Да, принцесо — съгласи се Реймънд — утре ще имаме достатъчно време да обмислим по нататъшните си действия.

Алесандра се престори, че е съгласна, въпреки че вече бе взела решение. Нямаше да позволи някой да пострада заради нея. Чак тази вечер тя осъзна на какво са способни хората на генерала, за да постигнат целта си. И ако Колин не се бе намесил, Реймънд можеше да бъде мъртъв. Колин също можеше да бъде ранен. О, да, решението й е категорично.

Уинтърс свърши работата си, даде наставления и си тръгна. Колин наля на Реймънд пълна чаша бренди. Телохранителят я погълна наведнъж. Щом Реймънд се качи горе да си ляга, Фленаган се зае с вечерния си ритуал да провери ключалките на прозорците и вратите, за да се увери, че къщата е безопасна. Алесандра се запъти към спалнята си, но Колин й прегради пътя точно, когато ръката й бе на дръжката на вратата. Той я хвана и повлече към кабинета. Без да каже дума, той я блъсна леко вътре и затвори вратата след себе си.

Алесандра предположи, че е дошло време да обясни всичко за необичайните обстоятелства, в които се намираше. Тя се приближи до камината и застана пред нея, за да стопли ръцете си на огъня, предвидливо запален от Фленаган. Колин я наблюдаваше безмълвно. Най-после тя се обърна с лице към него. Той се бе облегнал на вратата, скръстил ръце на гърдите си. Не се мръщеше и въобще не изглеждаше ядосан, а само замислен.

— Тази вечер ти докарах неприятности, и то опасни — продума тя. — Трябваше преди време да ти обясня всичко.

Тя очакваше Колин да се съгласи с нейните думи, но се изненада, когато той поклати отрицателно глава.

— Вината е колкото твоя, толкова и моя, Алесандра. Трябваше да настоявам да ми кажеш всичко. Бях прекалено потънал в собствената си работа и не ти обърнах достатъчно внимание. Провалих се като твой настойник. Но сега нещата се промениха и ти ще ми обясниш всичко, нали?

Тя стисна ръце и отвърна:

— Вие нямате вина, сър. Не мислех, че ще остана дълго тук да ви притеснявам с проблемите си, особено след като разбрах, че вие нямате намерение скоро да се жените. Смятах, че генералът ще изпрати свой представител, за да ме помоли да се върна. Виждам, че съм била на погрешно мнение. Мислех генерала за културен човек и с достойнство, какъвто явно не е. Той очевидно е непоколебим и… отчаян.

Очите й се наляха със сълзи. Тя си пое дълбоко въздух, за да овладее вълнението си.

— Съжалявам за това, което се случи тази вечер.

На Колин му дожаля за нея.

— Отговорността не е твоя, Алесандра.

— Те преследват мен, а не теб или Реймънд — възрази тя.

Най-после Колин се размърда от мястото си. Отиде до стола зад бюрото, седна и вдигна краката си на подложката за крака.

— Защо този генерал иска да се върнеш в родината си? — попита той.

— Това не е моята родина — поправи го тя. — Дори не съм родена там. Баща ми бил крал до деня, в който се оженил за майка ми. Тя е англичанка и следователно са я считали за външен човек. Татко се отказал от трона, за да се ожени за нея и по-малкият му брат Едуард станал владетел. Всичко минало много учтиво и изискано.

Колин мълчеше и Алесандра нямаше представа за какво мисли той.

— Имаш ли нещо против да продължа? — попита тя, очевидно разтревожена.

— Искам да обясниш защо генералът настоява да се прибереш вкъщи — повтори Колин.

— Баща ми бе обичан от поданиците си. Те не го презираха за това, че се е оженил за чужденка, дори им се струваше много романтично. В крайна сметка той се беше отказал от трона заради нея и всеки, който познаваше майка ми, я боготвореше. Тя бе една мила и добросърдечна жена.

— Приличаш ли на майка си по външност?

— Да.

— Значи тогава е била красива, нали?

Тя трудно можеше да приеме комплимента му, защото майка й не беше само красива.

— Не трябва да се мръщиш на комплиментите, Алесандра — отбеляза Колин.

— Майка ми беше не само красива, но и с добро сърце. Бих искала да приличам повече на нея, Колин. Помислите ми рядко са добри. Бях толкова ядосана тази вечер, че ми се искаше да нараня онези мъже.

За първи път Колин се усмихна.

— Аз ги нараних — напомни й той. — А сега, моля те, продължи разказа си. Нетърпелив съм да чуя останалата част.

— Братът на баща ми почина миналата година и в страната отново настъпиха вълнения и смут. Изглежда, че някои от поданиците искат да се върна. Генералът се надява да се ожени за мен и по този начин да си осигури престола.

— А защо смята, че ще се качи на трона?

Алесандра въздъхна и отговори:

— Защото аз съм единствената оцеляла наследница на трона. Всички предвидливо са забравили, че баща ми е абдикирал. Както ти споменах преди, той бе обичан от поданиците си и тази любов…

Тя спря да говори. Колин обърна внимание на леката руменина по бузите й.

— И тази любов какво? — попита той.

— Се е предала върху мен — отговори бързо тя. — Поне така ми обясни сър Ричардс от вашето военно министерство, а писмата, които получавах през всичките тези години потвърдиха неговото предположение.

Колин се изпъна и попита:

— Ти познаваш сър Ричардс?

— Да, той доста ми помогна. Защо си тъй учуден? Да не би да има нещо? Забелязах слисването ти, когато споменах неговото име.

Колин поклати глава.

— И как така шефът на английската национална сигурност е замесен във всичко това?

— Значи и ти познаваш сър Ричардс?

— Аз работя за него.

Алесандра на свой ред изглеждаше смаяна… и ужасена.

— Но той се занимава с… Колин, ако ти наистина работиш за него, значи се занимаваш с опасни неща. Какво мислят родителите ти за двойния живот, който водиш? О, Боже, нищо чудно, че не искаш да се жениш. Жена ти непрекъснато ще се притеснява за теб.

Да, със сигурност. Колин съжали, че й каза истината.

— Преди съм работил за него — уточни той.

Алесандра по очите му позна, че той я излъга. Бяха станали толкова… студени и непроницаеми. Реши да не спори с него. Щом Колин не иска тя да знае за работата му в отдела за сигурност, нека бъде така. Ще си преструва, че му вярва.

— Как и защо е замесен сър Ричардс?

Нервният му тон я върна към първоначалния им разговор.

— Сър Ричардс ме посети точно преди баща ти да се разболее. Той и колегите му желаят да се омъжа за генерал Айвън.

— Значи той познава генерала?

Тя поклати глава и обясни:

— Донякъде. Сър Ричардс смята, че Айвън е по-малката от двете злини.

Колин тихо изруга. Алесандра се направи, че не го е чула.

— Сър Ричардс каза на баща ти, че ще бъде по-лесно да се постави под контрол генерала. Англия иска да продължи търговските отношения с родината на баща ми и генералът ще бъде приятелски настроен към страната ви, ако вашите държавници ме убедят да се омъжа за него. Има още един мъж, който иска да се добере до престола. Сър Ричардс смята, че той е по-безмилостен и че няма да спазва търговските споразумения.

— Значи ти си изкупителната жертва, така ли?

Тя не му отговори.

— Какво каза баща ми на сър Ричардс?

Тя започна смутено да кърши ръце.

— Директорът на отдела за сигурност може да бъде много убедителен. Баща ти изслуша аргументите му и обеща да помисли върху тях. След като Ричардс си тръгна, той се противопостави на женитбата.

— Защо?

Тя сведе поглед към ръцете си, видя, че съвсем са се зачервили от притискането им една в друга и веднага ги отпусна.

— Разплаках се — отвърна тя. — Срам ме е да го призная, но наистина плаках. Бях много разстроена. Майка ти се ядоса ужасно на баща ти и аз станах причина за твърде разгорещен спор. Това ме накара да се почувствам още по-нещастна. Мислех си, че всички са разочаровани от егоизма ми. Единственото ми извинение бе щастливият брак на родителите ми и аз на свой ред исках да изпитам същото. Никога не съм смятала, че ще мога да открия щастието и любовта с човека, който ще се ожени за мен само заради политическите си облаги. Не познавам генерала, но Стефан и Реймънд са ми разказвали много за него. Ако половината от това е истина, то тогава той е един самодоволен и безскрупулен човек.

Алесандра спря, за да си поеме дъх.

— Баща ти има меко сърце и не можеше да понесе моята мъка. А и беше обещал на баща ми да се грижи за мен.

— И така ти реши да се омъжиш за мен.

— Да — отговори тя. — Баща ти хранеше такива надежди, но не разчиташе много на тях. В противен случай майка ти щеше да напише името ти на поканите. Разберете ме, сър, въобразявах си, че мога да се омъжа по любов. Сега осъзнавам, че това е невъзможно, особено като се има предвид, че трябва бързо да си намеря съпруг. И така реших да превърна женитбата в едно делово споразумение. В замяна на моето значително наследство, съпругът ми ще си има свой начин на живот, а аз — мой. Мислех си, че бих могла да пътувам… и след време да се върна в манастира Хол и Крос. Там беше много спокойно.

— По дяволите — изруга Колин.

Тя не знаеше как да реагира на неприличните му думи. Само се намръщи и рече:

— Надявах се, че евентуално аз и съпруга ми ще станем приятели?

— А любовници? — попита той.

Тя сви рамене.

— Всичко е възможно, ако има нужното време и търпение, Колин. Но аз нямам време да преоценявам положението в което се намирам. Вярно, че мъжете в Англия изглеждат по-културни и се надявах да намеря някой, който е поне етичен, но тази вечер осъзнах, че вече нещо няма значение. Ще се примиря и ще се омъжа за генерала. Причиних достатъчно неприятности на всички. Може би с течение на времето този човек ще се научи… ще промени начина си на мислене.

Колин изръмжа.

— Змията винаги хапе. Той няма да се промени и ти няма да се жениш за него. Ясно ли е?

Тя потрепера като чу дрезгавия му глас.

— Искам да ми обещаеш, Алесандра — продължи Колин.

Тя мълчеше. Не можеше да забрави кръвта по лицето на Реймънд.

— Не желая повече да ставам причина за…

— Ела тук — прекъсна я Колин.

Алесандра отиде до бюрото и застана пред него. Той присви пръст и с жест я накара да дойде по-близо до него. Тя заобиколи бюрото и спря на педя разстояние от Колин.

— Генералът би се отказал от плана си, ако имах съпруг… нали?

Смесицата от страх и надежда в гласа на Алесандра разтревожи Колин. Тя беше прекалено млада, за да носи такова бреме на плещите си. Алесандра трябваше да е като по-малките му сестри — безгрижна и лекомислена. По дяволите, тя се нуждаеше от закрилник. Колин се протегна и хвана ръцете й, които тя несъзнателно стискаше. Алесандра се опита да се отпусне, но не можа.

— Женитбата ти с генерала е изключена. Споразумяхме ли се за това?

Той държеше ръцете й, докато тя накрая кимна.

— Добре — продължи той — имаш ли да ми кажеш още нещо?

— Не.

Колин се усмихна.

— Никой няма да измами началника на отдела за сигурност — каза Колин, имайки предвид сър Ричардс.

— Баща ти вече го направи.

— О, нима? — Този път Колин бе доволен от баща си. — Утре ще говоря с Ричардс и ще разбера дали можем да разчитаме на неговата подкрепа.

— Благодаря ти.

Колин кимна бързо и продължи:

— Тъй като семейството ми е поело отговорност да се грижи за теб, ще уредя среща с баща ми и брат ми веднага щом оздравеят.

— С каква цел?

— За да измислим какво да правим с теб.

Колин искаше да се пошегува, но Алесандра прие думите му твърде надълбоко. Тя се отскубна от ръцете му. Неговата прямота я беше засегнала. Алесандра беше изключително нежна и чувствителна по характер. Той сметна за нужно да й каже, че тя трябва да овладява по-лесно вълненията и чувствата си, но сетне реши да се въздържи от съвет, за да не я обиди пак.

— Няма да бъда в тежест на никого — заяви Алесандра.

— Не съм ти казал, че сега си.

— Но намекна за това.

— Нищо не съм намекнал. Винаги казвам каквото мисля.

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Мисля, че е време да преоценя нещата.

— Вече го направи — поправи я той.

— Ще трябва отново да го сторя — заяви тя. Изведнъж на Колин му прилоша. Затвори очи и си пое дълбоко въздух. Стомахът го болеше и той реши, че това състояние се дължи на факта, че не бе вечерял. Колин с усилие се върна към разговора.

— Какво ще преоценяваш сега?

— Нашето споразумение — обясни тя. — Няма нищо да излезе от него. Утре ще си търся друго жилище.

— Алесандра.

Той не бе повишил тон, но все пак имаше жлъчни нотки в гласа му. Тя спря на прага и се обърна към него. Стоеше и чакаше да чуе поредните му откровени думи, които щяха да я наранят.

Колин се почувства ужасно, като видя насълзените й очи.

— Извинявай — промърмори той. — Ти не си бреме за никого, но сегашното ти положение е истинска бъркотия. Не си ли съгласна с това?

— Така е.

Колин потърка разсеяно челото си и с учудване установи, че то е потно. Махна колосаната яка от врата си. По дяволите, в стаята беше горещо. Предположи, че огънят в камината бе по-силен от необходимото. Мислеше да си свали сакото, но бе толкова изтощен, че не му се занимаваше с нищо.

— Положението е сериозно, Колин — добави Алесандра, след като той не реагира на последните й думи.

— Но не е дошъл краят на света, нали? Изглеждаш съкрушена от всичко това.

— Аз съм съкрушена — извика тя. — Тази вечер раниха Реймънд. Можеше и да го убият. Помниш ли или вече забрави? А ти… Можеше да ранят и теб.

Той отново се навъси. Тя почти съжали, че му напомни за инцидента. Реши, че не трябва да продължава с тоя раздразнителен тон.

— Забравих добрите си маниери — каза тя. — Трябва да ти благодаря.

— Защо?

— Защото се извини — обясни тя. — Знам, че не ти беше лесно да го направиш.

— И как разбра?

— Тонът ти беше груб и освен това ме гледаше свирепо. Да, трудно ти беше. И въпреки това ми се извини, с което още повече ме трогна.

Тя се приближи към Колин. И преди да я напусне смелостта, Алесандра се наведе и го целуна по бузата.

— Все пак предпочитам баща ти да ми е настойник — каза тя, надявайки се да предизвика усмивката му. — Той е по… — Тя търсеше подходящата дума.

— Податлив — довърши Колин вместо нея.

— Да — засмя се тя.

— Моите четири малки сестри са му влезли под кожата. Той съвсем се е размекнал от толкова много жени.

Колин въздъхна уморено и отново потърка чело. Имаше силно главоболие от няколко минути насам и не можеше да се съсредоточи върху разговора.

— Лягай си, Алесандра. Късно е, а и денят беше тежък за теб.

Тя тръгна, но се спря и попита:

— Добре ли си, Колин? Ужасно си пребледнял.

— Нищо ми няма — отвърна той. — Лягай си.

Успя да я излъже лесно, въпреки че въобще не се чувстваше добре. Беше му лошо, вътре в него гореше огън. Стомахът му се бунтуваше сякаш че току-що бе глътнал горещ въглен. Кожата му бе лепкава и гореща и той се благодареше, че тази вечер не бе ял много. При самата мисъл за храна взе да му се повдига. Колин се надяваше, че като се наспи ще се почувства по-добре. В един часа през нощта му се прииска да затвори очи и да умре. В три часа си мислеше, че вече е мъртъв. Целият гореше от треска и проклет да бъде, ако поне двадесет пъти не бе повърнал остатъците от малката ябълка, която изяде преди да отиде на опера. Стомахът му най-сетне прие факта, че няма какво повече да изхвърля и се превърна в една малка стегната топка. Колин се просна по очи на леглото и разпери ръце.

О, да, смъртта би била едно избавление.