Джефри Дивър
Милост (9)

9.

Той погалва леко разтворените й устни с една жълта роза.

Гледа я втренчено в очите. Намират се на две стъпки един от друг, достатъчно близко, за да усети уханието й, но не толкова, че да долови топлината от тялото й в студената стая. Тя посяга към него, но той й дава знак да спре. Ръцете й замират във въздуха, но сетне непослушно се вдигат към раменете й и смъкват презрамките на нощницата. Кремавата дреха се свлича до кръста й. Той насочва поглед към гърдите й, но не я докосва, и по негово настояване тя отпуска ръце.

Той вдига две листенца от червеникавокафявата роза, царицата на тъмната оранжерия. Тези са розови. Той ги задържа и ги вдига към очите й, които се затварят бавно. Тя чувства как листчетата галят клепачите й и продължават надолу по страните й. Той отново ги прокарва в кръг по леко разтворените й устни.

Тя навлажнява устните си и му казва закачливо, че похабява едно от най-ценните й цветя. Той обаче отново поклаща глава и я подканя да замълчи. Тя се навежда към него и почти успява да отърка зърното си в ръката му, но той се отдръпва и телата им отново не се докосват. Едно от листенцата погалва брадичката й и се изплъзва от пръстите му, спуска се бавно върху покритата с плочи пътека в оранжерията. Той откъсва ново листенце от потрепващия храст. Очите й все още са затворени, ръцете й са отпуснати отстрани. Точно както настоява той.

Сега той погалва ушите й толкова ефирно, че в началото тя не усеща докосването на цветето. Той погалва нежните кичури бледозлатиста коса зад ушите й, а сетне раменете й, заякнали от носене на кофи с пръст, като онази, в която расте розовият храст.

Сетне шията й. Тя извива глава назад и ако отвори очи, ще види хиляди бледи звезди, размазани зад матовото стъкло. Той не издържа и я целува бързо, листенцата изчезват от разтворените му пръсти, той обгръща врата й и я придърпва към себе си. Изпълнена със страст, тя вдишва неговия дъх. Навежда глава, за да я притисне по-силно до неговата. Той обаче е твърде бърз и й се изплъзва. Отново се отдръпва, пуска смачканите листенца и откъсва нови от бодливото стъбло.

Тя продължава да стои със затворени очи и очакването на следващото му докосване става непоносимо. Той погалва малките й гърди и тя оголва зъби и издава звук, който би могъл да се приеме за изръмжаване, но е само поредното свидетелство за нетърпението й. Цветето се придвижва бавно по гърдите й и тя почувства и докосването на пръстите му, доста по-грубо, но не по-малко възбуждащо… Меко и грубо. Нокти, листенца. Неговата топлина, студените плочи под босите й крака.

Тя чувства докосване, леко като дъха му. Изненадана е, че такъв едър мъж е способен на такава нежност. Той я целува отново и докосването на устните и пръстите му карат кръвта й да закипи.

Той обаче не бърза. Натискът ту се увеличава, ту намалява. Тя отваря очи и го умолява да не спира. Той отново я кара да затвори очи и тя се подчинява, чува странен звук като от разкъсване на нещо. Следва тишина и сетне вратът и гърдите й се покриват с две огромни шепи листенца, посипващи се от ръцете му и гъделичкащи краката им.

Той целува очите й и тя приема това за подканяне да ги отвори. Те се втренчват един в друг и тя забелязва, че не всички листенца са паднали. Едно остава. Той го държи между тях, яркочервено овално листенце от сорта „Джон Армстронг“. Той отваря уста и го поставя върху езика си, като свещеник, раздаващ първо причастие. Тя го прегръща, плъзга ръце по гърба му. Той се навежда напред. Езиците им се докосват и той се надвесва над нея, започват да си предават листенцето един на друг, докато то се разпада и те поглъщат парченцата от него.

Лиз Ачисън остана за миг потънала в спомените си, сетне отвори очи и погледна цветята в оранжерията заслушана в приятното съскане на напоителната система.

— О, Оуен — прошепна. — Оуен…

Остави куфара си и премина през влажното, уханно помещение, излезе през една от остъклените врати на покритата с плочи тераса. Загледа се към езерото.

Черната вода се плискаше постоянно.

Разтревожена, тя забеляза, че за последните двайсет минути нивото се е покачило с още няколко пръста. Погледна наляво, към ниската част на двора — участъка зад гаража, където Оуен бе натрупал резервните чували. Там реката се вливаше в езерото и блатистият бряг беше набразден от вадички. Тя не виждаше как се държи подпорната стена, но не изгаряше от желание да слиза по тясната, хлъзгава пътека, за да провери. Оуен винаги работеше прилежно, дори педантично, и тя не се съмняваше, че е изградил стабилна преграда. Нейните усилия обаче в средата на двора, изглежда, бяха постигнали посредствен ефект. Водата почти беше достигнала върха на чувалите, натрупани от нея, след като се бяха любили с Оуен; оставаха още петдесетина сантиметра да прелее.

Тя се приближи до езерото. Над нея не се виждаха звезди. Дори облаците не се различаваха; небето беше еднакво навсякъде, сивкавосиньо, като кожата на акула. Движеха ли се облаците, или не? Дали бяха на триста метра над земята, или на три хиляди? Не можеше да се определи.

Леко движение наблизо я стресна. Черупката на едрата водна костенурка отново проблесна в стремежа на тромавото животно да се добере до езерото. Устремено към целта си, влечугото се тътреше през камъни и корени, твърде големи за късите му крака, често се плъзгаше назад. Лиз се почуди защо е тази трескавост. Дали животното имаше някакво мрачно предчувствие за тази буря и бързаше към безопасните дълбини на езерото? Какво страшно обаче може да има за една костенурка в дъжда? Животното се прехвърли през корена на една върба и се хвърли със силен плисък във водата. Там моментално се превърна в съвършен плавателен съд, продължи известно време непосредствено под повърхността, сетне се гмурна и изчезна. Лиз изчака водата да се успокои и отново да заприлича на леко набразден черен копринен плат.

Тя тръгна обратно към къщата през широки, осеяни с дървени скари участъци разкопана пръст — нейната градина. Спря до един розов храст. Някога Лиз бе решила да боядиса косата си в бакъреночервения цвят на този сорт — аризонски едроцветен — и си беше отнесла пердаха за това, когато един ден баща й откри тубичка боя за коса, скрита под дюшека й.

Тя отчупи един сух бодил с нокът, сетне откъсна няколко увехнали рози. Потърка ги по бузата си.

На запад хоризонтът се озари от ярка сивкавозеленикава мълния. Докато Лиз погледне натам, тя вече бе изчезнала.

Розите паднаха от ръцете й.

Тя чу скърцането на кухненската врата.

— Готова съм — извика Порша. — Взе ли си куфара?

Лиз тръгна към къщата. Погледна жълтите прозорци и каза:

— Слушай, трябва да ти кажа нещо… промених си решението.

— Какво?

Тя внесе куфара си в кухнята.

— Първо ще довърша с чувалите и с облепянето на оранжерията. Ще отнеме не повече от час. Бих предпочела и ти да останеш, но ако решиш да си тръгнеш, ще те разбера. Ще ти извикам такси.

* * *

Миризмата на печени наденички и лук леко разконцентрира Емил, но той си знаеше работата и продължи да души земята.

Самият Трентън Хек хвърли гладен поглед към крайпътната закусвалня, но в момента наградата бе основната му мисъл и той също не обърна внимание на примамливата миризма. Продължи разговора си с пътния полицай:

— И наистина е изглеждал решен да отиде в Бостън, а?

— Така каза шофьорът. Бръщолевел, че там била люлката на нашата държава, или нещо подобно.

Фенъл, който се навърташе наблизо, вметна:

— Изучавал е разширено история.

Хек го изгледа изненадано.

— Да. Така чух.

— Ходил е в колеж?

Тази информация накара Трентън Хек, който бе прекарал само единайсет часа в такова учебно заведение, да се почувства много неудобно.

— Само една година, преди да се чалне. Получавал е обаче и доста отлични оценки.

— Хайде бе. Отлични. Мамка му!

Хек престана да оплаква личните си неуспехи и попита пътния полицай дали може да разговаря с шофьора.

— Ъ… Той си замина.

— Заминал? Не го ли накара да изчака?

Полицаят вдигна рамене и изгледа цивилния без никакво неудобство:

— В случая става дума за избягал луд, няма заповед за арест. Взех името и адреса му. Сметнах, че не е нужно да чака и да дава свидетелски показания или нещо подобно.

Хек измърмори към Фенъл:

— Адресът няма да ни помогне много. Тъй де, да не тръгнем да му пращаме поздравителна картичка?

— Зададох му цял куп въпроси — оправда се полицаят.

Хек свали сбруята на Емил. Полицаят изглеждаше дори по-млад от Хлапето и сигурно имаше най-ниския възможен чин. Пътната полиция разполагаше с отделен бюджет за заплати и не уволняваше почти никого. Навремето, когато постъпваше в силите на реда, Хек можеше да влезе безпроблемно там. Но искаше да се бори с истинската престъпност.

— Как е бил облечен?

— С работен гащеризон. Работни обувки. Работна риза. Вълнено кепе.

— Носел ли е яке?

— Изглежда, не е.

— Да е пил алкохол?

— Ами, шофьорът не каза такова нещо. Всъщност не съм го питал. Не ми се стори важно.

Хек продължи с въпросите:

— Да е носил нещо? Торба или оръжие. Тояга?

Полицаят погледна смутено бележките си, сетне Фенъл, който кимна, за да го подкани да отговори.

— Не знам.

— Да е заплашвал?

— Не. Просто говорел глупости, така каза шофьорът.

Хек изръмжа раздразнено. Сетне попита:

— А, още нещо. Колко едър е точно?

— Шофьорът каза около метър и деветдесет и пет — два. Над сто и двайсет кила. Като състезател по борба тежка категория, ако се сещаш. Имал бедра като на бик.

— Бик, значи.

Хек се загледа към тъмното небе на изток.

— Достатъчно силна ли е миризмата? — поинтересува се Фенъл.

— Не е лоша, но по-добре щеше да е, ако беше валяло. Нищо не усилва миризмите повече от влагата.

— Синоптиците го обещават, желанието ти може скоро да се изпълни.

Хек отново погледна Емил и опресни спомените на кучето за миризмата на преследвания с гащите на Хрубек.

— Търси, търси!

Емил тръгна отстрани на пътя, Хек му отпусна каишката, докато не усети възела на шейсетия метър. Едва тогава го последва. Не бяха изминали и двеста метра обаче, когато кучето се обърна и подуши внимателно по посока на една тъмна, порутена барака сред обрасъл в бурени двор. Зловещо място с покрив, покрит с дървени плочки като змийски люспи. На прозореца имаше табела: „Ловна екипировка. Препарирани животни. Покупко-продажба на кожи. Рибарски принадлежности.“

— Мислиш ли, че може да е там? — попита Хлапето и плахо заоглежда тъмните прозорци.

— Трудно е да се каже. Всички тези мърши объркват дори Емил.

Хек и Фенъл заведоха кучетата до един изкривен стълб на оградата и ги завързаха. Извадиха оръжията си, заредиха едновременно и сложиха предпазителите. „Не позволявай отново да ме прострелят — помисли си Хек. — О, моля те. Този път нямам застраховка.“ Този път обаче той не се страхуваше толкова от сметките за лечение, колкото от фаталния куршум.

— Трент, не е нужно да го правиш.

— Като съдя по това, което се говори за този човек, мисля, че имаш нужда от помощта на всеки.

Фенъл кимна, след това махна на Хлапето да заобиколи отзад. Двамата с Хек се приближиха тихо към предната врата. Хек погледна Фенъл, сетне вдигна рамене и почука. Никой не отговори. Хек се наведе напред и надникна през прашното стъкло. Отскочи внезапно.

— О, Боже! — изкрещя пискливо.

Фенъл насочи пистолет към прозореца. Присви очи. Сетне се изсмя. На една педя от мръсното стъкло се издигаше силуетът на огромна мечка, препарирана в най-свирепата си поза.

— Мамка му — прошепна със страхопочитание Хек. — По дяволите, едва не намокрих гащите.

Фенъл посочи табелата, закачена на другия прозорец: „Затворено първите две седмици на ноември. На слука.“

— Тоя обявява на всички, че отсъства. Не е ли чувал за крадци?

— Има си мечка, която да пази. — Хек огледа звяра с възхищение:

— Това е първото, което аз бих откраднал.

След това намериха вратата, разбита от Хрубек. Влязоха предпазливо, като се пазеха един друг. Откриха следи от влизането на невменяемия, но беше ясно, че той вече не е там. Прибраха оръжията си и пак излязоха, Фенъл накара Хлапето да се обади на Хавършам, за да му каже къде се намират и че Хрубек най-вероятно се е запътил към Бостън.

Тъкмо смятаха да продължат към шосето, когато Хлапето извика:

— Задръж малко, Чарли. Ела да видиш.

Хек и Фенъл наредиха на кучетата да седнат и заобиколиха зад бараката, където младежът ги чакаше с ръка на пистолета.

— Вижте тук.

Той посочи работната барака. Предпазителят изщрака.

Хек влезе внимателно. Бараката бе пълна с хиляди боклуци: маркучи, кашони, животински черепи, кокали, изпочупени мебели, ръждясали инструменти, авточасти.

— Проверете навсякъде. Там. Този енот е гризнал дръвцето.

Фенъл насочи фенера си към трупа на животното.

— Мислиш ли, че той го е направил? Защо?

— По дяволите! — прошепна Хек.

Той не гледаше трупа на енота, а тясната греда на тавана, от която висяха няколко капана за животни, без зъби, но големи — с достатъчно силни пружини, за да пречупят врата на лисица, язовец или енот.

Или крака на куче.

Причината за изненадата на Хек не бяха самите капани, а незаетите пирони, където вероятно до неотдавна бяха висели други три. Точно под тях имаше няколко кървави следи.

— Кучките ти изпълняват ли команда „Стой“.

— Не и когато са на следа. А Емил?

— Той реагира бавно, ако миризмата е прясна. Ще се наложи да ги държим изкъсо. По дяволите, ако той навлезе в — висока трева, ще трябва буквално да пълзим. Ще е в Бостън, преди да стигнем границата на окръга.

Върнаха се на шосето и скъсиха ремъците на кучетата. Хек остави пикапа си при крайпътното заведение заедно с третия полицай, който щеше да чака, в случай че Хрубек се върне. Хлапето се присъедини към Хек и Фенъл в патрулната кола с включени само аварийни светлини.

— На средата на шибания път — изсмя се нервно Фенъл. — Тоя наистина е луд, няма спор.

Хек обаче не коментира. Възбудата бе преминала. Играта загрубяваше. Преследваният явно не беше някакъв безмозъчен гигант и Трентън Хек почувства същите студени тръпки, побили го преди четири години в неоновата светлина на онова крайпътно заведение, когато една клонка, разклатена от вятъра, се беше оказала дуло на пушка и когато след проблясването и острото пробождане в крака асфалтът бе посрещнал челото му със страшна сила.

— Мислиш ли, че е взел капаните за кучетата? — промърмори Фенъл. — Никой не би направил такова нещо. Никой не би наранил куче.

Хек се пресегна и хвана дясното ухо на кучето, на което личеше съвършено кръгла дупка 30-и калибър, Фенъл изсумтя в знак на презрение към целия човешки род, а Трентън Хек повтори настоятелно:

— Търси, Емил, търси!

* * *

В оранжерията Лиз облепяше с тиксо стъклата, чието поставяне преди двайсет и пет години още помнеше — майка й бе стояла на строежа, без да сваля строгия си поглед от работниците. Мръщеше се често, защото вярваше, че хората няма да посмеят да те измамят, ако им покажеш ясно, че ги подозираш.

Лиз бавно обикаляше просторното помещение, пълно с хибридни чаени рози с всякакви цветове и по-бледи едроцветни, сред които тук-там се червенееше някоя „Джон Армстронг“ или се издигаше някоя жълта „Хай нуун“, виеща се около антична пергола. Имаше и голям храст кичеста бяла „Айсберг“ и „фашън“ с цвят на корал. Хиляда цвята, десет хиляди листенца.

Лиз предпочиташе необичайни оттенъци, ярките цветове, особено при по-нежните цветя.

Сега си спомняше хилядите часове, прекарани тук — като дете заедно с майка си и по-късно, вече сама, — представяше си как подрязва, присажда и премахва слаби издънки. Ръцете й, издрани и зачервени, оголват някоя спяща пъпка и отрязват парченце кора с формата на щитче, а след това го пъхат в Т-образния разрез на стъблото и го увиват стегнато с кълчища.

Докато оглеждаше няколко наскоро присадени по този начин пъпки, тя чу шум зад себе си. Обърна се — Порша ровеше в някакъв кашон на пода. Тя вече не носеше манхатънския си тоалет; явно най-после бе осъзнала, че се намира в страната на „Ел Ел Бийн“ и беше сложила предложените й от сестра й дънки, пуловер и работни ботуши. Лиз се радваше, че е останала, но по-младата жена не очакваше благодарности за това. Тя взе няколко рула тиксо и излезе, като преди това каза:

— Тази проклета къща имала прекалено много прозорци.

Стъпките й отекнаха по стълбището — като на младо момиче, което тича да се обади по телефона.

Лиз внезапно установи, че лампите в оранжерията я дразнят; част от тях бяха включени от Оуен, когато бе търсил брезентовите чували. Сега тя намали светлината. Лиз спазваше денонощния цикъл на растенията — също както тя самата никога не навиваше будилника да звъни, ако не се налага. Вярваше, че ритъмът на телата ни е свързан с пулса на душата. Растенията не се различават от хората и затова освен силните лампи за изкуствена слънчева светлина, използвани при облачни дни, тя бе монтирала и няколко реда матови сини и зелени крушки за нощните часове. Тази светлина позволяваше на цветята й да спят — защото тя вярваше, че и растенията спят, — като в същото време й помагаше да вижда в оранжерията.

Оранжерията разполагаше и със система за отопление. Рут л’Оберже беше инсталирала стари радиатори из цялото помещение, но те никога не бяха работили, както трябва. Възрастната жена явно не се интересуваше от съвременна техника и се осланяше на природата и съдбата да решават дали розите й ще се развиват добре, или ще изсъхнат. Това положение не устройваше дъщерята. Все пак, размишляваше Лиз, сега живееха в компютърния век и затова тя бе монтирала управлявана от микропроцесор климатична система, която поддържаше температурата винаги над осемнайсет градуса, дори в най-студените нощи, и задвижваше вентилаторите и сгъваемите затъмнители на покрива (слънцето бе не по-малко опасно от студа).

От едната страна на помещението в сандъчета с пясък имаше отрязани клончета за вкореняване; от другата бяха посадени млади растения, подготвяни да бъдат преместени на постоянни места. В тези участъци от оранжерията пръстта се затопляше от заровени в нея кабели и се напояваше с капкова инсталация. Съседният участък за саксии беше бетониран, а подът на оранжерията — покрит с чакъл, през който се виеше пътечка от плочи (също поставени от Лиз на мястото на бетона). Плочите бяха синьозелени и Лиз ги бе избрала, за да й напомнят за една засега неосъществена мечта — създаването на хибрид „Л’Оберже“ с цветове в същия оттенък. Това беше нейната амбиция — да създаде блестяща синьозелена роза, която да носи името й.

Тази задача бе особено предизвикателство, тъй като всеки твърдеше, че това е невъзможно; колегите й цветари я уверяваха, че този невероятен цвят е непостижим. Освен това тя се противопоставяше на господстващите тенденции. Селекционерите на рози се стремяха да създават сортове с по-силен аромат и устойчиви на заболявания. Цветът и формата обаче бяха най-вълнуващи за Лиз Ачисън. Тя осъзнаваше сложността на такава кръстоска. Макар да беше романтична натура, тя не се обезкуражаваше лесно. Затова прекарваше дълги часове в присаждане и опрашване на няколко сорта жълти рози и синята „Блу Муун“, сякаш постигането на мечтания цвят бе само въпрос на време.

От книгите Лиз беше научила колко велико нещо е въображението и го смяташе за най-скъпия дар от Бога, дори по-ценен от любовта. От цветята бе научила един по-важен урок — за силата на красотата: на набъбващите пъпки, разцъфващите цветове и падащите след това повехнали разноцветни листенца.

За нея розите бяха нещо повече от живи създания; тя ги приемаше като човешки същества.

— Замислете се — обичаше да казва на учениците си, когато ги канеше в оранжерията на неофициални съботни лекции по градинарство. — Вземете историята на розите. Те са били пренесени в Европа и Америка предимно от Изтока. Културата им? Те растат в сложни общества със строга йерархия. Ами религията им? Страдали са в това отношение не по-малко от нас, хората. През ранното християнство са ги изгаряли. И какво е станало после? Папата ги е покръстил. Попитайте сега католиците какво символизира розата. Мария, разбира се. Имам предвид Майката, не куртизанката.

Любовта на Лиз към розите се бе появила още на деветгодишна възраст. Кльощава и висока тогава, тя водеше Порша в огромния двор, където властваше помощничката на майка им. Детегледачката изпращаше момичетата да търсят диви цветя, разбира се, след като ги предупреждаваше да внимават за езерото, змиите, стършелите, пчелите, запустелите кладенци, непознати мъже с бонбони и така нататък. (Всички тези условия бяха по настояване на Андрю л’Оберже: едно тантуресто, безгрижно холандско момиче не би могло да вижда толкова много заплахи в този красив свят.)

След като изрецитираше урока си и наплашеше достатъчно момичетата, Йоланда даваше задачата:

— Лийзбоун, златно цфете. Донесий ми златно цфете.

И децата тръгваха.

— Лийзбоун, сега черфено. Черфено цфете… фнимавай с онова, как се казва, кошер. Поурша, черфено…

Момичетата изтичваха в гората и се връщаха с цветята. След това двете сестри молеха дебеличкото момиче да подреже дръжките и да измие цветята и трите поднасяха произведението си на Рут л’Оберже, която кимваше в знак на одобрение и благодарност. След това подреждаше цветята в ярки букети и украсяваше с тях строгия кабинет, в който прекарваше следобедите си.

Това съчетание от естетика и щедрост очароваше Лиз и тя, твърде стеснителна, за да се похвали, чакаше с нетърпение край масата на вечеря майка й да разкаже на баща й за цветята — или приказливата Порша да му издаде подвизите им през деня. Андрю л’Оберже, който не понасяше религиозните условности, едва изтърпяваше отчета на жена си за поредния ден на благотворителност за „Сейнт Джон“ (това, както често се шегуваше търговецът на алкохол, бе единственият й недостатък). Въпреки това той обикновено изричаше с половин уста похвали към дъщерите си:

— О, много добре. Много хубаво си направила, Лизбоун. И ти, Порша. Нали се пазите от бодлите и осите?

Лицето му оставаше строго, но Лиз вярваше, че долавя радост в гласа му.

— Да, татко.

— И не навлизайте във високите треви. Йоланда грижи ли се за вас? Един счупен крак лесно може да развие гангрена. След това ги отрязват и… край! Пазите ли се от преподобния Далкот? Внимавайте да не ви набута в чувала, че ще ви вкара в Епископалната църква.

— Андрю!

— Пазим се, татко. Той има жълти зъби и смърди.

— Порша!

Когато беше в добро настроение, баща им рецитираше стихове от Робърт Бърнс или Джон Дън:

— „О, любов моя, като червена, червена роза…“

Лиз вярваше, че букетите, които бе подарявала на майка си, са я вдъхновили да направи оранжерията и да започне да се грижи за розите.

Тя мислеше за цветята и когато баща й се ядосаше и неизбежният върбов камшик заиграеше по голите й задни части. Образът на оранжева роза някак си намаляваше болката.

Сега погледна през замъглените прозорци към онова дърво — черна върба, — пожертвало толкова млади клонки, за да бъдат двете сестри възпитани като порядъчни млади жени. Различи само неясен силует, като в сън. Тази сянка обаче не можеше да се сравнява с бедата, надвиснала над имението тази нощ.

Лиз присви очи и погледна зад дървото. Водата бе заела някаква странна форма.

Какво беше това?

Тя излезе и отново се взря в един участък на езерото на стотина метра от къщата. Беше заел форми, които никога досега не бе виждала. Тя си даде сметка, че водата се покачва още и наближава ръба на стария бент. Бялата лодка се беше отвързала и бе отнесена до бетонната стена. Половината от каменистия плаж до бента беше залят. От трийсет години водата никога не се бе покачвала толкова… Бентът! Тази мисъл порази Лиз като плесница. Съвсем го беше забравила. Той, разбира се, се намираше в най-ниската част на имението. Ако езерото прелееше, дворът щеше да се наводни.

Изведнъж тя си спомни малкия шлюз, който се задвижваше от голямо колело. От този отвор водата започваше да изтича в един поток, приток на река Марсден, намираща се на около два километра надолу по течението. Тя си спомни как баща й бе отварял шлюза веднъж при едно внезапно пролетно топене на снеговете. Дали още стоеше и дали работеше?

Лиз се приближи към къщата и извика:

— Порша!

Един прозорец на втория етаж се отвори.

— Отивам на бента.

По-младата жена кимна и погледна небето:

— Тъкмо слушах прогнозата. Очакват най-силната буря от десет години.

Лиз за малко да се пошегува със сестра си, че е избрала най-подходящата нощ да ги посети. Порша затвори прозореца и продължи да облепва стъклата. Лиз слезе внимателно до отводнителния канал, водещ към бента, и продължи в почти пълния мрак покрай каменистото речно корито.

* * *

Двата лабрадора изведнъж заподскачаха възбудено. Следотърсачите измъкнаха едновременно оръжията си, Хек зареди своето. Сетне, също така едновременно, си отдъхнаха — един енот, затлъстял от ровене по бунищата, притича пред тях, концентричните тъмни кръгове на опашката му изчезнаха сред тревата. Подплашеното животно накара Хек да се замисли за бащата на Джил, който бе кмет в едно провинциално градче.

Той накара Емил да седне и зачака нетърпеливо, докато Фенъл успокои кучките и опресни спомените им с гащите на Хрубек. Хек заоглежда безкрайните полета наоколо. Бяха изминали осем километра от бараката, от която Хрубек бе откраднал капаните, и кучетата продължаваха да вървят по пътя. Хек никога не беше преследвал беглец, който да се придържа толкова неотклонно към шосето. Това, което иначе би му се сторило пълна глупост, сега му изглеждаше изключително хитро: като действаше обратно на всички очаквания, Хрубек печелеше време. За миг Хек изпита смътно предчувствие, че дяволски много подценяват този човек. От това го побиха тръпки.

Кучетата на Чарли Фенъл скоро продължиха по следата и мъжете закрачиха бързо по пустото шосе под черното като катран небе. За да разсее тревогата си, Хек се наведе към спътника си и каза:

— Знаеш ли какво предстои тази седмица?

Фенъл изръмжа неразбираемо.

— Денят на свети Хюбърт. И ние ще го празнуваме, Фенъл се изхрачи и плюнката му описа голяма дъга във въздуха, сетне рече:

— Кои „ние“?

— Емил и аз. Свети Хюбърт е закрилник на ловджиите. Породата „Сейнт Хюбърт“… той я е създал…

— Кой?

— Свети Хюбърт. Нали това ти разправям. Бил е монах или нещо подобно. Отглеждал е кучета следотърсачи. — Хек кимна към Емил. — Този момък има по-благородно потекло от моето. В деня на свети Хюбърт се благославят кучетата. Ти не си ли ирландец бе, Чарли? Как може да не знаеш тези неща?

— Нашите са от Лондондери.

— Тези лабрадори. Трябва да повикаш свещеник да ти ги благослови. Как мислиш, Чарли. Какво ще кажеш за „Сейнт Мери“? Мислиш ли, че онова отче ще се съгласи? — Фенъл не отговори и Хек продължи: — Знаеш ли, че първите кучета следотърсачи са от Месопотамия?

— Къде, по дяволите, е това?

— Ирак.

— Е, това беше тъпа война — измърмори спътникът му.

— Според мен трябваше да продължим до Багдад.

— Съгласен съм.

Фенъл се засмя.

— Кое е смешното? — поинтересува се Хек.

— Ти си луд, който преследва друг луд, Трентън.

— Говори каквото щеш, аз ще си намеря свещеник и Емил ще бъде благословен.

— Ако залови този ненормалник.

— Ще го направя при всяко положение.

Шосето, по което преследваха Хрубек, преминаваше през няколко градчета и големи запустели участъци. Ако наистина бе тръгнал за Бостън, не беше избрал най-бързия път. Хек обаче трябваше да признае, че това е най-умното в случая. По това шосе надали щеше да срещне полиция, а и къщите и колите бяха нарядко.

Продължиха след кучетата, все още на къси ремъци заради капаните, още пет километра на изток, след това Хрубек бе свърнал на север по един черен път. На трийсетина метра встрани от шосето попаднаха на мръсно крайпътно капанче, което изглеждаше още по-западнало заради облепените с тиксо прозорци.

Фенъл изпрати Хлапето да провери отзад, а той и Хек се промъкнаха до прозорците на продълговатото ламаринено ресторантче. Надникнаха предпазливо вътре и се озоваха лице в лице с готвача, сервитьорката и двама клиенти, които, привлечени от скимтенето на кучетата, гледаха към прозореца.

Хек и Фенъл, с чувството, че изглеждат глупаво, влязоха и прибраха оръжията си.

— Я, хайка — възкликна сервитьорката, от леко наклонената чиния в ръцете й върху пода покапа гъст сос.

Никой обаче не беше виждал Хрубек, въпреки че ако се доверяха на обонянието на Емил, беглецът бе минал на метри от прозорците. Без обяснения и без да кажат „довиждане“, мъжете с кучетата бързо си тръгнаха. Емил отново надуши следата и продължи на североизток по черния път.

На около двеста метра от ресторантчето беглецът бе навлязъл сред нивите.

— Стой — прошепна Хек.

Бяха стигнали тясна обрасла с трева пътека — място, откъдето комбайните навлизаха в полето. Утъпканата следа минаваше през тъмна горичка.

Двамата мъже скъсиха още каишките. Установиха обаче, че вече не се нуждаят от животните. Когато навлязоха на не повече от петдесет метра в горичката, чуха гласа на Хрубек.

Фенъл стисна ръката на Хек и двамата застинаха неподвижно. Хлапето се приведе. Стоновете на безумеца идваха измежду дърветата.

Хек бе толкова възбуден от откриването на Хрубек, че забрави, че е цивилен. Започна да дава на Фенъл и Хлапето знаци с ръце, каквито полицаите използват, когато се промъкват безшумно към целта си. Вдигна пръст пред устните си и посочи към източника на звука, сетне даде знак на Фенъл и Хлапето да вървят напред.

Хек се наведе над Емил и прошепна:

— Седни. Долу.

Кучето се отпусна на земята послушно, но раздразнено, че за него играта вече е свършила. Хек го завърза за един храст.

— Аз иде поема нещата, ако искаш — прошепна непринудено Фенъл, но достатъчно настойчиво, за да му даде да разбере кой командва.

Разбира се, Хек нямаше нищо против да му отстъпи водаческата роля, която впрочем никога не се беше падала на него, но в никакъв случай нямаше намерение да пропуска момента на залавянето — не искаше да оставя и капка съмнение, че наградата се пада на него. Кимна на Фенъл и извади пистолета си.

Хлапето, който с блестящите си очи и големия пистолет в ръка вече изобщо не приличаше на хлапе, се запромъква към северната страна на горичката според указанията на Фенъл. Хек и Фенъл продължиха по пътя. Движеха се бавно; не можеха да използват фенерите си, а под сенките на напомнящите дрипави фусти преплетени клони в горичката беше тъмно.

Стенанията се усилиха. Смразяваха кръвта им.

Когато видя камиона — с дълго полуремарке, — Хек изпита силна тревога: може би стоновете бяха на шофьора, завързан и изкормен от изверга. Може би тези хрипове идваха от дълбока рана в гърдите му. Двамата с Фенъл се спогледаха (явно и на двамата им беше хрумнало едно и също) и продължиха да се промъкват напред.

Сетне Хек видя неясния силует на Майкъл Хрубек — толкова дебел, че изглеждаше направо безформен.

Виеше като обезумяло куче пред пълна луна.

Лежеше на земята и се опитваше да се изправи. Може би бе паднал и с навехнат крак или беше блъснат от тежкия камион.

Може би бе чул кучетата и се преструваше на ранен, може би подготвяше някаква клопка на преследвачите си.

Хлапето се появи от другата страна на полянката, точно срещу Хек и Фенъл; движеше се приклекнал, Фенъл вдигна три пръста. Младият полицай отговори със същото, Фенъл махна предпазителя на пистолета и вдигна ръка над главата си. Един пръст. Два… Три… Тримата мъже изскочиха насред поляната — три пистолета, готови за стрелба, три ослепителни халогенни лъча, насочени към огромното тяло на преследвания.