Джефри Дивър
Милост (7)

7.

Парата, издигаща се от пластмасовата чашка с кафе, оставяше мъглива елипса от кондензирана влага по вътрешната страна на предното стъкло.

Доктор Ричард Колер, свит на предната седалка на петнайсетгодишното си беемве, се протегна болезнено и вдигна чашката. Отпи глътка горчива течност и остави пластмасовата чаша върху контролното табло малко по-вдясно от мястото, където се беше намирала преди. Разсеяно загледа новия овал, припокриващ се леко с предния, който вече избледняваше.

Беше спрял на служебния паркинг на Марсденската психиатрична болница. Масивната кола, полускрита под един паянтов навес, бе насочена към една ниска едноетажна постройка близо до главната сграда на болницата.

Дежурната сестра от Отделение Е, приятелка и бивше негово гадже, му се обади в дома за адаптация преди двайсет минути. Разказа му за бягството на Майкъл и го предупреди, че Адлър има намерение да го държи в неведение. Колер изми лицето си с ледена вода, напълни един термос с кафе, сетне изтича при колата си и веднага дойде тук. Влезе в паркинга и избра това място, за да следи болницата.

Сега вдигна поглед към готическата фасада и видя, че няколко прозореца светят. Предположи, че единият от тях е на кабинета на Адлър.

Санитарите наричаха двамата лекари Песа и Котарака и това доста точно описваше отношенията им. Въпреки това Колер все още изпитваше някакво уважение към директора. През петте си години в Марсден Адлър не спираше да води една обречена на провал политическа и финансова битка. Повечето психиатрични болници в щата бяха затворени, заменени с малки, местни лечебни центрове. Все още обаче оставаше нуждата от място за криминално проявените душевноболни, както и за бедни и бездомни пациенти.

Марсден беше такова място.

Адлър с големи усилия отстояваше своя дял от щатския бюджет и се грижеше злощастните души, поставени под негова опека, да бъдат третирани с внимание и да получават най-доброто. Това бе неблагодарна работа, с която и самият Колер сигурно не би се справил.

Уважението на Колер към директора обаче се изчерпваше с това. Защото знаеше също така, че Адлър получава 122 000 долара годишно плюс различни допълнителни възнаграждения и че за тази заплата работи най-много по четирийсет часа на седмица. Адлър не се интересуваше от най-новите постижения в областта на психиатрията, не посещаваше институти или образователни курсове и рядко говореше с пациентите, освен да им поднася неискрените си благопожелания на политик.

Колер мразеше директора най-вече за това, че управляваше Марсден като нещо средно между затвор и дом за социални грижи, а не като лечебно заведение. Целта му бе да ограничава свободата на болните, не да подобрява състоянието им. Адлър твърдеше, че щатът не бил длъжен да лекува пациентите — само да не им позволява да вредят на себе си и на околните.

На това Колер възразяваше:

— Кой тогава трябва да върши тази работа, докторе?

— Дай ми пари и ще започна да ги лекувам — сопваше се в отговор директорът.

Двамата лекари бяха като куче и котка от самото идване на Колер в Марсден. Той веднага започна да размахва съдебни заповеди и да прилага нестандартни методи на лечение върху пациенти в особено тежко състояние. После — никой не знаеше как — Колер прокара програмата за адаптация в обществото. В нея непроявени криминално пациенти, главно шизофреници, се учеха да работят и общуват с други хора, с възможност да се преместят в дома за адаптация край Стинсън, а накрая — в собствени апартаменти или къщи.

За Адлър тази сделка беше кон за кокошка — той изобщо нямаше нужда от учени глави от Ню Йорк, които да клатят кораба му с такива показни форми на лечение. Наскоро се бе опитал да уволни Колер с твърдението, че по-младият му колега не е получил мястото по законния ред. Не постигна обаче никакъв успех, защото Колер не взимаше никаква заплата и работеше като приходящ специалист. Освен това, когато чуха слухове за опасността да загубят обичания си доктор Ричард, пациентите едва не вдигнаха бунт. Адлър бе принуден да отстъпи. Колер продължи да работи в болницата, да установява връзки с щатните лекари и да си печели приятели сред помощния персонал — сестри, санитари, секретарки. Омразата растеше.

Много лекари в Марсден се чудеха защо Колер, който имаше възможност да започне преуспяваща частна практика, си докарва толкова много главоболия. Не можеха да разберат защо прекарва толкова време в Марсден, където получаваше съвсем малко възнаграждение, а работата бе толкова трудна и напрегната, че принуждаваше много лекари да се откажат от психиатрията — а някои и от медицината.

Ричард Колер обаче винаги бе търсил предизвикателствата. След като беше завършил с отличие история на изкуството, на двайсет и три годишна възраст неочаквано се бе отказал от тази възможност за професионално развитие, за да влезе в медицинското училище на „Дюк“. Тези напрегнати години бяха последвани от стаж в Колумбийската презвитерианска болница, сетне в „Ню Хейвън“ и накрая — от частна практика в Манхатън. Бе работил с хоспитализирани пациенти и такива на границата на нормалността, после се насочи към по-тежки случаи: болни с хронична шизофрения и биполярна депресия. Беше се преборил с бюрократичната машина, за да получи статут на приходящ специалист в Марсден, Фремингтън и други щатски заведения, където работеше по дванайсет-петнайсет часа дневно.

Колер сякаш нарочно се стремеше към все по-силен стрес, който бе най-страшният враг на шизофрениците.

В началото на кариерата си психиатърът бе усвоил няколко начина за борба с нервното напрежение. Най-ефективният беше един вид зловеща медитация: представяше си как вкарва игла в някоя изпъкнала вена на ръката си и от дупката изтича поток ослепителна светлина, олицетворяваща стреса. Тази техника бе много успешна (макар че обикновено имаше най-добър ефект в комбинация с чаша бургундско вино или цигара марихуана).

Сега, седнал в колата, миришеща на кожа, машинно масло и антифриз, той опита този стар трик, макар и без химическите добавки. Не постигна никакъв ефект. Опита отново, затвори очи и си представи мистичната процедура в ярки подробности. Пак нищо. Въздъхна и отново погледна към паркинга.

Той настръхна и се сниши на седалката — в паркинга влезе бял микробус с надпис „Интертек Секюрити“ и продължи бавно на зигзаг, насочвайки фаровете си към подозрителни сенки.

Включи малкото фенерче, което използваше за неврологични прегледи, и го насочи към документите пред себе си. Тези листове представляваха личното досие на Майкъл Хрубек. Данните за живота на младия мъж бяха изключително неточни; поради тежкото му социално положение много малко подробности за хоспитализациите и лечението му бяха известни. Още един грях, който не можеше да се припише на директора. За Майкъл нямаше почти никаква информация и миналите етапи на лечението му бяха мистерия. Той твърде често се беше озовавал на улицата, много пъти бе изписван и имаше толкова различни прозвища, дадени му от персонала, че бе трудно да се проследи заболяването му. Той страдаше и от една особена разновидност на болестта, която объркваше всичките му спомени от миналото — параноидните шизофреници обикновено представят една смесица от лъжи, истини, признания, надежди, сънища и халюцинации, наречена „словесна салата“.

Въпреки това за човек с се опита на Колер документите, които разглеждаше сега, позволяваха да възстанови някои подробности от отделен етап на Майкъловия живот. Този етап бе изненадващо красноречив. Колер беше бегло запознат с документа, беше го взел преди четири месеца, когато започна да се грижи за Майкъл. Сега съжаляваше, че не е обърнал повече внимание на съдържанието му. Искаше му се да имаше повече време да го прегледа отново. След като го прелисти обаче и вдигна поглед, забеляза, че белият микробус е напуснал паркинга.

Той включи двигателя и потегли по мокрия асфалт към ниската сграда, която наблюдаваше вече половин час. Заобиколи я откъм задната врата, близо до един очукан зелен контейнер за боклук. Спря, поколеба се за миг, сетне (след като закопча предпазния си колан) потегли отново с умерена скорост и заби колата във вратата. Все пак ударът беше достатъчно силен, за да разбие дървото; вратата се откъсна от пантите.

* * *

Той отби встрани от шосе № 236. Очуканият пикап занесе силно наляво и една празна кутия от безалкохолно се изтъркаля и издрънча във вратата. Спирачките изскърцаха и шевролетът спря.

Трентън Хек отвори вратата и слезе. Алуминиевата кутия издрънча върху асфалта и той се наведе, вдигна я и я хвърли под седалката.

— Ела — нареди на Емил.

Кучето се смъкна от седалката, протегна се и също слезе. Стъпи на асфалта и пак изпъна лапи, примигна, заслепено от мигащите светлини на полицейската кола от другата страна на шосето.

До светещия додж бе спряла друга патрулна кола, до нея — тъмносиво комби на щатската морга. Четирима души проследиха с погледи Хек, докато пресичаше грубия асфалт. Той заведе Емил встрани от колите — изгорелите газове отслабваха обонянието на кучето.

— Седни — изкомандва Хек, когато стъпиха на тревата от наветрената страна на колите. — Долу.

Емил се подчини, макар че присъствието на две четирикраки девойки наблизо не убягна от вниманието му.

— Здрасти, Трентън — провикна се един от мъжете.

Беше едър и дебел и сивата му униформа бе опъната до скъсване. Държеше каишките на два млади женски лабрадора, които душеха земята.

— Здравей, Чарли.

— Хей, царят на следотърсачите — обади се един от по-младите полицаи, когото всички наричаха (макар и не в негово присъствие) Хлапето.

Беше с тясно лице, шест години по-млад от Хек, но изглеждаше на петнайсет. Идеята на Трентън за справяне със съкращаването на бюджета включваше уволняването на този младеж и оставянето на самия Хек на работа на три четвърти заплата. Никой обаче не го бе питал и така Хлапето, който имаше с два месеца повече служба от него, все още бе в полицията, докато за последния месец Хек беше изкарал едва осемдесет и седем долара за превозването на стари перални и омекотители за вода до сметището на Хамънд Крийк.

— Здрасти, Емил — каза Хлапето.

 

Хек му кимна и махна на другия полицай, който също отговори на поздрава. Чарли Фенъл и Хек се приближиха до тъмносивата катафалка, зад която стоеше млад мъж с бледозелен гащеризон.

— Отрядът не може да се нарече многоброен — отбеляза Хек.

Полицаят отговори, че трябва да се радват, че имат и толкова.

— Около полунощ в Общинския културен център има някакъв концерт. Чу ли за това?

— Рокендрол — промърмори Хек.

— Да. Дон изпрати повечето от момчетата там. Миналия път застреляха един.

— Нямат ли си охрана?

— Точно охраната го застреляла.

— Това не е най-подходящият начин да се използват парите на данъкоплатците — да ангажираш цялата полиция за охраната на тълпа келеши, които сякаш нарочно искат да си спукат тъпанчетата.

Фенъл добави, че капитанът отделил доста хора за охрана на пътищата.

— Очаква се силна буря, ще се наложи да пазят гражданите да не излетят. Чух, че имало награда за този психар.

Хек заби поглед в тревата под краката си, не знаеше какво да отговори.

— Слушай — продължи шепнешком Фенъл. — Чух какво е положението, Трентън. Стискам палци да пипнеш тези пари.

— Благодаря, Чарли.

Трентън беше в странни отношения с Чарли Фенъл. Куршумът, оставил гладкия белег в бедрото на Хек, бе минал преди това през гърдите на брата на Чарли, приклекнал зад патрулната кола; полицаят беше загинал на място. Хек предполагаше, че част от кръвта му е попаднала заедно с куршума и в неговото тяло, и това ги правеше кръвни братя с Фенъл. Понякога Трентън си мислеше, че двамата би трябвало да са по-близки. Колкото повече време прекарваха заедно обаче, толкова по-малко общ език намираха. От време на време се уговаряха да отидат заедно на лов или за риба, но тези планове винаги се проваляха. Това носеше облекчение и за двамата.

Хек и Фенъл спряха до комбито на моргата. Трентън вдигна глава и вдиша миризмата на гнили листа, която в такава влажна есенна нощ бе много силна. Подуши още веднъж въздуха и Фенъл го погледна с любопитство.

— Не надушвам дим — обясни той.

— Не. Не се усеща.

— Значи, накъдето и да се е запътил Хрубек, не е към някоя къща, която да подуши.

— Това от Емил ли си го научил?

Хек се обърна към санитаря:

— Какво точно се случи?

Младежът погледна Фенъл, сякаш искаше разрешение да отговори на въпроса на този цивилен. Хек беше свикнал със загубата на авторитета си на пазител на реда. Когато Фенъл изръмжа в съгласие, санитарят обясни за бягството на Хрубек и добави:

— Преследвахме го известно време.

— Преследвали го, а? — не се сдържа Хек. — Е, то и без това не е ваша работа. Не бих ви обвинявал и да се бяхте изнесли на бегом оттук, изплашени до смърт от този луд.

— Да, е, случаят не е такъв. Гонихме го — настоя безсрамно младежът.

— Добре. Да се залавяме за работа.

Хек забеляза, че Фенъл е сложил сбруите на кучките. Това ги дразнеше и объркваше. Ако не се налага да тръгнат веднага по следа, кучетата следотърсачи трябва да носят само обикновени нашийници. Хек едва се сдържа да не го каже на Фенъл. Но всеки работи с животните си, както намери за добре; Трентън Хек вече не беше инструктор по обучение на кучета.

Той извади червените найлонови сбруи и каишка от джоба си. Емил веднага настръхна. Хек му сложи сбруята и уви края на каишката около лявата си китка, обратно на обичайната практика за водене на кучето с дясната; макар упоен с лекарства и с размътено съзнание, този мъжага можеше да е опасен и Трентън искаше дясната му ръка да е свободна, за да може да стреля. След това той извади найлоновия плик от джоба на якето си. Отвори го и измъкна отвътре края на памучните шорти.

— Боже! — сбърчи нос Хлапето. — Мръсни гащи.

— Те задържат най-силната миризма — промърмори Хек. — Пробвай.

Поднесе мръсното бельо към младия полицай и той отскочи.

— Трентън, стига! Оня психар се е празнил в тях! Дръж ги настрана!

Чарли Фенъл се засмя. Хек стана сериозен и строго извика на Емил:

— Добре.

Това означаваше, че кучето можеше да стане.

Оставиха Емил и кучките да се подушат. Сетне Хек приближи шортите на Хрубек до земята и остави кучетата да подушат миризмата, която човек би забравил веднага, ако изобщо я усети.

— Търси! — извика Хек. — Търси, Емил!

Трите кучета започнаха да обикалят в кръг, душейки земята.

— Търси, търси.

Кучето тръгна напред, опъна каишката и задърпа Хек след себе си. Другите две го последваха, Фенъл беше едър мъж, но те го повлякоха и той тръгна тромаво до Хек, който едва смогваше да поддържа темпото. Скоро двамата мъже се задъхаха.

Кучките свеждаха носове към асфалта на шосе № 236 почти на едни и същи места. Душеха навсякъде, където Хрубек е стъпвал. Емил следваше миризмата по различен начин: подушваше за няколко секунди земята, сетне вдигаше леко глава и продължаваше напред за известно разстояние. Така действаха опитните кучета следотърсачи — постоянното душене на следата изтощава животното за един-два часа.

Емил изведнъж свърна встрани от пътя, на юг, и продължи през високи треви и храсти, предоставящи достатъчно добро укритие дори за едър мъж като Хрубек.

— О, панорамният път — промърмори Хек. — Хайде, напред.

Фенъл извика на Хлапето и другия полицай:

— Продължавайте по пътя. Ще ви се обадя по радиостанцията, ако имаме нужда от вас. И ако ви извикам, вземете пушката за гумени куршуми.

— Този тип е истински великан — предупреди санитарят. — Няма майтап.

* * *

Колер изкара беемвето от паркинга и свърна по-дългия обслужващ път, водещ към шосе № 236. Махна за поздрав на един служител на охраната, който тичаше към звучащата аларма. Охранителят не реагира.

Въпреки че Колер беше лекар и можеше да изписва всяко законно разпространявано лекарство, Адлър бе постановил, че никакви лечебни средства, подлежащи на специален режим — наркотици, упойващи и анестетици, — не могат да се взимат в повече от една доза без разрешение от него или от Гримс. Това правило бе прието след залавянето на един млад лекар от Марсден, който си докарвал допълнителни доходи, като продавал ксанакс, милтаун и либриум на местни ученици. Колер нямаше време да залъгва дежурния фармацевт и бе сметнал предната броня на една здрава германска кола за много по-ефикасно средство от попълването на безброй формуляри за изписване.

Малко преди да излезе на главното шосе, той отби и разгледа плячката си. Спринцовката бе малко по-различна от тези, които можеха да видят в някой обикновен лекарски кабинет или болница. Беше голяма, два и половина сантиметра в диаметър и дванайсет и половина на дължина, с тежко метално бутало и стъклен резервоар. Иглата, покрита с прозрачен пластмасов предпазител, бе пет сантиметра дълга и необичайно дебела. Макар че никой не го признаваше, още по-малко производителят, тази спринцовка беше по-подходяща за едри домашни животни. Лекарите я наричаха „модел със специално предназначение, за работа с пациенти в особено възбудено състояние“.

Заедно с нея Колер бе откраднал две големи шишенца с иновар, общ анестетик, изключително ефективен, когато се инжектира мускулно — за разлика от повечето подобни лекарства, които се приемат венозно. Макар да беше добре запознат с основните лекарства, за иновара Колер знаеше само каква доза се предписва на килограм живо тегло и противопоказанията. Знаеше също, че в момента разполага с достатъчно количество, за да убие няколко човека.

За едно не беше сигурен, но предполагаше, че е така — че кражбата на медикаменти със специален режим на изписване е углавно престъпление.

Колер пъхна спринцовката и шишенцата в ръждивокафявата си раница, сетне отвори малък бял плик. Беше откраднал и няколко капсули хлорамфетамин и сега глътна две от тях. Лекарят превключи на скорост и потегли с надеждата лекарствата да подействат скоро и да окажат желания ефект. Колер рядко взимаше каквито и да било медикаменти и организмът му понякога реагираше по непредсказуеми начини — възможно беше хлорамфетаминът да го приспи. Ричард Колер се надяваше това да не се случи. Тази нощ трябваше да е с ясно съзнание.

Тази нощ се нуждаеше от изострени сетива.

От „особено възбудено състояние“.

Когато излизаше на главното шосе, оглеждайки се в мрака, Колер се почувства сам и безпомощен. Чудеше се дали въпреки противоречията нямаше да е по-добре да потърси съдействие от Адлър. Все пак директорът също отчаяно се опитваше да запази бягството на Хрубек в тайна и да го открие бързо; двамата лекари поне имаха една и съща цел — колкото и различни да бяха подбудите им. Колер обаче реши, че това би било глупаво, катастрофално, щеше да застраши работата му в Марсден, а дори и кариерата му. О, част от опасенията му може би бяха безпочвени — малко по-лека форма на параноята, която Майкъл Хрубек изпитваше ежедневно. Въпреки това между Колер и пациента му имаше една съществена разлика: Майкъл бе определен за параноик, защото се страхуваше от въображаеми врагове, стараещи се да разкрият въображаемите му тайни.

В случая с Колер и враговете, и тайните бяха съвсем реални.