Джефри Дивър
Милост (26)

26.

Порша се изсмя, сетне попита удивена:

— Ти? Любовна афера?

По-възрастната сестра наблюдаваше струйките вода, стичащи се по стъклата на прозорците.

— Аз. Не би ти хрумнало, нали?

„Ето — помисли си Лиз. — Направих го. За пръв път признавам през някого. Бурята е в разгара си, но все още не ме е поразила мълния.“

— Не си споменавала — отбеляза развеселена Порша. — Не бих могла да се досетя.

— Страхувах се, че Оуен ще разбере. Нали го познаваш? Знаеш какви го прихващат понякога.

— Откъде накъде ще казвам на Оуен?

— Не съм се опасявала, че ще му кажеш. Просто си мислех, че колкото повече хора знаят, толкова по-голяма вероятност има да се разчуе. — Тя замълча, сетне продължи: — Е, има и още нещо… Срамувах се. Страхувах се какво ще си помислиш.

— Аз? Защо, за Бога?

— Това не е нещо, с което човек може да се гордее.

— Просто се чукахте или беше влюбена?

Лиз се обиди, но въпросът на сестра й, изглежда, беше породен само от любопитство.

— Не, не, не. Не беше само физическо привличане. Ние бяхме влюбени. Наистина не знам защо не съм ти казала по-рано. Трябваше. Прекалено много тайни има между нас. — Тя погледна сестра си. — Оуен също имаше любовница.

Младата жена кимна с разбиране. Лиз се ужаси, че е възможно Порша вече да е научила. Ала не, тя просто определяше Оуен като мъж, склонен да изневерява.

Това също обиди Лиз.

— Е, само веднъж — добави като оправдание.

— Честно казано, Лиз, изненадана съм, че си чакала толкова дълго, преди да си намериш някого.

— Как можеш да говориш така? — възмути се тя. — Аз не съм такава…

Гласът й заглъхна.

— Не си като мен, така ли?

— Имах предвид, че не съм си търсила любовник. Двамата с Оуен се опитвахме да преодолеем онази история. Той се беше отказал от връзката си и ние полагахме съзнателни усилия…

— Съзнателни усилия.

Стори й се, че долавя ирония в думите на сестра си. Въпреки това продължи:

— … полагахме усилия да спасим брака си. И тогава аз просто… хлътнах.

Беше започнала любовната си връзка в доста неподходящо време, в разгара на тежките събития от миналата зима: любовната афера на Оуен, бавната смърт на майка им, все по-малкото удовлетворение, което получаваше от професията си, прехвърлянето на имението… „Най-лошото възможно време — помисли си тя, сетне си рече: — Ако изобщо може да има подходящо време за катастрофа.“

Нейната любовна връзка, за разлика от безоблачната холивудска версия на Оуен, както си представяше неговата, я беше измъчвала. Много по-лесно щеше да бъде, ако нагонът можеше да се отдели от чувствата. Това, разбира се, не й се удаде и тя се влюби. Отначало съзнаваше, че любовта й е подтикната главно от желание за отмъщение. Чувствата й бяха красиви, да, но основното бе, че искаше да отмъсти на Оуен. Освен това, както установи по-късно, просто не можеше да се владее. Хлътна до уши.

— Приключила ли е вече? — попита Порша.

— Да, приключи.

— Е, какво толкова тогава?

— О, нещата са много по-сложни. Аз още не съм ти разказала всичко.

Лиз отвори уста да заговори и за един ужасен миг й се стори, че ще признае всичко. Наистина имаше чувството, че всички мръсни тайни ще се излеят като поток от устата й.

И вероятно така щеше да стане, ако не беше пристигнала колата.

Порша обърна гръб на сестра си и погледна към прозореца.

— Оуен!

Лиз погледна към прозореца едновременно радостна от пристигането на съпруга си и разочарована от прекъсването на разговора със сестра й.

Двете влязоха в кухнята и се взряха през стичащите се по стъклото струйки.

— Не, май не е той — каза Порша.

Светлината от фаровете допълзя бавно по алеята. Лиз се взря в оранжевите отблясъци на рефлекторите от двете страни на пътя. Порша имаше право. Макар че колата не се различаваше добре сред дърветата и храстите, тя виждаше ясно, че е светла на цвят; джипът на Оуен беше черен като дулото на револвер.

Отвори вратата на кухнята и напрегнато се вгледа в заслепяващия дъжд. Колата беше полицейска. От нея слезе млад мъж. Хвърли поглед на колата на Лиз, затънала до половината във вода, и се втурна към кухнята, бършейки малко женствено дъждовните капки от лицето си. Изражението на пълното му лице беше на човек, изпратен на неочаквана и нежелана мисия.

— Лиз. — Той свали шапката си. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но намерихме джипа на Оуен на дъното на едно дере.

— О, Господи!

Тя вдигна ръце и притисна очите си.

— Някой го е блъснал, най-вероятно онзи Хрубек. Психарят. Изблъскал го е от пътя. Прилича на засада.

— Не! Хрубек е тръгнал за Бойлстън. Грешиш!

— Е, ако е тръгнал за Бойлстън, не е с колата, която е откраднал. Защото тя се намира на местопроизшествието със смачкана предница.

Лиз се обърна, без да се замисля към чантичката си върху кухненския плот.

— Сериозно ли е ранен? Трябва да го видя.

— Не знаем. Не можем да го открием. Нито Хрубек.

— Къде е станало? — поинтересува се Порша.

— Близо до стария железопътен мост. Недалеч от центъра.

— Кой център? — сопна се Лиз.

Полицаят стисна устни. Явно очакваше жената да изпадне в истерия. Сетне отговори:

— Ами, центърът на Риджтън.

На не повече от пет километра от мястото, където се намираха сега.

Джипът не бил пострадал особено, обясни полицаят.

— Предполагаме, че Хрубек е побягнал и Оуен се е втурнал да го преследва.

— Или Оуен бяга и Хрубек го преследва.

— Помислихме и за това. Шерифът и Том Скалън ги търсят. Всички телефони в тази част на града са повредени. Стан ме накара да дойда и да ти съобщя. Смятаме, че трябва да напуснеш къщата, докато го открият. Както изглежда обаче, колата ти е повредена.

Лиз не отговори. Порша обясни, че не са успели да намерят кой да ги изтегли.

— В случая ми се струва, че едно обикновено теглене няма да е достатъчно — отбеляза полицаят и кимна към колата. — Както и да е, аз ще ви откарам. Само си вземете пешата и да тръгваме.

— Оуен… — Лиз се загледа към гората.

— Налага се да се изнесете — настоя полицаят.

— Никъде няма да ходя, докато не откриете съпруга ми. Може би беше твърде категорична, защото полицаят предпазливо добави:

— Разбирам те… Само че не виждам с какво ще помогнеш, ако стоиш тук. А ще…

— Никъде няма да ходя — настоя тя. — Ясно ли е?

Той погледна Порша, но тя мълчеше. Накрая полицаят рече:

— Както искаш, Лиз. Твоя работа. Станли обаче нареди да се уверя, че си добре. Ще му се обадя и ще му кажа, че не искаш да се местиш.

Той изчака още малко, сякаш смяташе, че я е уплашил и че тя ще склони. След като Лиз му обърна гръб, излезе на дъжда, качи се в колата си и взе радиостанцията.

— Лиз — възрази Порша, — няма какво да направим тук.

— Иди при него, ако искаш. Или го помоли да те закара до хотела. Съжалявам, но няма да ходя никъде.

Порша погледна навън, към превиващите се под напора на вятъра дървета.

— Не, ще остана.

— Иди да затвориш прозорците. И провери вратите.

Преди да тръгне, Оуен бе залостил предната врата. Сега, докато слагаше и веригата, Лиз си помисли колко смешни изглеждаха тези метални пластинки в сравнение с оковите, които Хрубек беше носил в съда. След това тя заключи и сложи веригата на вратата към малкия килер до кухнята. Почуди се дали Оуен се е сетил за вратичката на помещението за инструменти, единствения изход от оранжерията към двора. Тръгна натам, но спря на средата на пътя. Забеляза голям розов храст — хибрид „Крайслер импириал“, оформен като малко дърво. Миналата година, седмица след като й призна за изневярата си, Оуен й подари това растение. То бе единственото, купено от него, без да вземе под внимание нейното мнение. Беше се появил с големия, отрупан с алени цветове храст. Тогава на Лиз направо й идваше да изхвърли подаръка. Обаче реши да не го прави. Растението дължеше живота си на един цитат от „Хамлет“:

…и във цвета на грешките ми дни

преряза моя стрък и ме изпрати

без изповед, причастие и прошка,

незаплатил по сметките си долу,

да бъда съден горе, както бях си,

със всичките си земни грехове!^[1]

 

Съвпадението бе прекалено голямо, за да го отмине с лека ръка — такава комбинация от литература, градинарство и драматизъм от реалния живот. И така, какво трябваше да направи Лиз, за да се сдържи и да не го унищожи? Тя засади проклетия храст. Чудеше се дали ще оцелее. Разбира се, растението се оказа едно от най-издръжливите в градината й.

Тя пристъпи напред и обхвана един цвят с длани. Ръцете й толкова бяха загрубели от градинарската работа, че тя вече не чувстваше нежните цветове. Отново погали розата и продължи към вратата. Беше направила само няколко крачки, когато забеляза някакво неясно движение навън.

Приближи се предпазливо до замъгления прозорец и с ужас забеляза неясен силует на висок мъж, застанал до къщата. Стоеше с ръце на кръста и както изглеждаше, се опитваше да открие предния вход. Не беше младият полицай. Може би, помисли си Лиз, той имаше партньор, макар че този човек не изглеждаше да носи униформа.

Той забеляза страничната вратичка, водеща към килера за инструменти, и без да обръща внимание на пороя, се приближи до нея. Почука учтиво, като младеж, който кани момиче на първа среща. Лиз се приближи внимателно до вратата и погледна през завесата. Макар и непознат, той имаше такова невинно, приятно лице и бе толкова мокър, че тя го пусна да влезе.

— Добър вечер. Вие сигурно сте госпожа Ачисън. — Той избърса ръката си в пан талона. — Извинявайте, че ви безпокоя. Казвам се…

Не успя обаче да се доизкаже, защото едно огромно куче нахълта неканено в оранжерията и започна да тръска козината си, засипвайки ги с милиони капчици вода.

* * *

Оуен Ачисън, озовал се в плиткия поток, бавно дойде на себе си. Седна, като се молеше да не припадне отново.

Когато джипът му престана да се преобръща, той не изчака Хрубек да дотича до дъното на дерето. Опипа лявото си рамо и установи, че ставата е разместена. След това провери дали револверът и патроните му са в джобовете и захвърли затвора на ловната си пушка надалеч в тъмния поток; от това леко физическо усилие изпита невероятно силна болка в ръката.

Сетне се изправи несигурно и тромаво побягна покрай потока, опитвайки се да се отдалечи колкото се може повече от катастрофиралия джип.

На двеста метра навътре в гората, обграждаща Риджтън, той спря и се просна по гръб върху един плосък камък, обрасъл с мек мъх. Стисна между зъбите си пръчка и хвана лявата си ръка с дясната. С мъчителна съсредоточеност си наложи да се отпусне и много бавно започна да намества ставата. Беше затворил очи, дишаше учестено, стиснал със зъби пръчката. Изведнъж с леко изпукване раменната става се намести. Той тихо извика от неописуемата болка, повърна, сетне загуби съзнание и се свлече в потока.

Сега Оуен отвори очи, изпълзя на брега и легна на една страна.

Остана така пет минути, докато се съвземе, сетне се изправи. Свали колана си и пристегна лявата ръка към тялото си. Тази временна превръзка засили болката. Той вдигна глава и вдиша дълбоко. Дъждът не спираше, вятърът шибаше лицето му. Той изви глава назад и отново пое глътка влажен въздух. След малко тръгна бавно на север, заобикаляйки Риджтъп. Не искаше Хрубек да го открие, но и не желаеше да бъде забелязан от някого другиго — особено от шерифа или някой от помощниците му. С големи усилия стигна до пресечката на Норт Стрийт и Седар Суомп Роуд. Намери телефонен автомат и вдигна слушалката. Липсата на сигнал не го изненада.

Единственият начин да се стигне до къщата им бе на север по Седар Суомп Роуд. Възможно бе да се дойде и от другата страна, но само след като се заобиколят сто хектара гора и едно съседно градче. Хрубек го беше блъснал толкова силно, че субаруто със сигурност бе неизползваемо; психопатът също би трябвало да се движи пеша. Ако целта му беше имението на Ачисън, налагаше се да мине по този път.

Въпреки забавянето си Оуен не вярваше Хрубек да го е изпреварил. Тъй като не беше запознат с района, преди всичко щеше да се наложи да намери карта. След това да се ориентира и да намери улиците, много от които не бяха добре означени.

Оуен излезе предпазливо на кръстовището — като войник от авангарден отряд, преценяващ подходящи места за засади и отбранителни позиции. Забеляза канавка с ръждясала тръба един метър в диаметър. Добро скривалище, помисли си. Представи си как Хрубек минава по средата на шосето, а той, Оуен, излиза безшумно и се приближава зад него с револвер в ръка.

Дъждът бе хладен и ухаеше на късна есен. Оуен вдиша влажния въздух и се потопи в леденостудената вода на канавката, като внимаваше да не удари ранената си ръка. Вече се бе съвзел и можеше да издържи и най-жестоката болка. Докато се наместваше, реши да си припомни най-подходящите места да застреляш човек: гърди, корем, глава, гърди, корем, глава… Продължи да си повтаря тази зловеща мантра, а дъждът се усилваше.

* * *

Лиз Ачисън покани новодошлия в кухнята и му подаде кърпа. С тази спортна шапка и дългата си къдрава коса той страшно й напомняше за шофьора на багера, който миналата година бе изкопал трапа за новата им помийна яма. Гостът държеше единия си крак непохватно изпънат и тя се запита дали не е ранен. Изглеждаше зле, сякаш наскоро бе претърпял инцидент.

— Живея в Хамънд Крийк. На изток оттук.

Трентън Хек говореше така, сякаш никой никога не е чувал за Хамънд Крийк — близко градче, което Лиз всъщност не познаваше добре.

Тя му представи Порша, която изгледа госта с пренебрежение. Хек се усмихна невинно и зачака обяснение за това странно име.

— Като автомобилната марка — отбеляза със смях.

Младата жена му подаде ръката си мълчаливо и с напълно сериозно изражение.

Младият полицай беше в колата си и се опитваше да научи нещо повече за хода на издирването.

— Господин Хек… — започна Лиз.

— Трентън. Или просто Трент — прекъсна я той, сетне се засмя: — Господин Хек, уха.

— Искате ли нещо за пиене?

Той отказа да вземе бира, но изпи кутия кока-кола, сетне се облегна на кухненския плот и надникна през прозореца. Лиз се почуди дали не е полицай под прикритие. Не, обясни той, бил само консултант. Когато й разказа как Хрубек е подвел преследвачите си и се е върнал по собствените си следи, тя поклати глава с разбиране:

— Той не е глупав.

— Не.

— Мислех, че е просто луд — намеси се Порша, докато чешеше кучето по главата.

— Да, луд е. Но в същото време е страшно умен. Лиз се поинтересува как така е решил да дойде.

— Запознах се със съпруга ви във Фредерикс. Попаднахме на една жена. Хрубек й казал, че отива в Бойлстъп. Затова аз се запътих натам, а съпругът ви реши да се прибере тук. Полицаят ми каза, че Хрубек го изблъскал от пътя.

— Не знаем къде е. Не знаем за никого от двамата къде е. Защо размислихте и дойдохте тук?

Просто предчувствие, обясни Хек. Бил изминал половината път за Бойлстън, когато решил, че Хрубек отново ги подвежда.

— Нали се сещате, прекалено уверено се движеше на запад. Дори беше заложил капани за Емил.

— Не!

— И още как. Досега се беше проявявал като изключително хитър човек, нямаше логика изведнъж да започне да действа глупаво.

— Защо просто не се обадихте на полицията?

Хек изведнъж се смути: на Лиз дори й се стори, че се изчервява. Без да откъсва очи от прозореца, той разказа за наградата, за преждевременното си уволнение след почти десет години служба, за ипотеката на фургона.

След това я попита за Оуен.

— Шерифът и един негов помощник го издирват.

— Сигурен съм, че не му се е случило нищо лошо. Създава впечатление на човек, който умее да се справя в такива ситуации. Мога да се обзаложа, че е бил на фронта.

— Два пъти — потвърди тя.

Без да се смущава от двете сестри, Хек коленичи и започна да бърше кучето с една хартиена салфетка. Повтори същия ритуал, за да изсуши пистолета си. Докато го наблюдаваше, Лиз си даде сметка, че Трентън Хек е едновременно по-непретенциозен и по-далновиден човек от нея и реши да го приеме по-сериозно.

Полицаят се върна и избърса водата от лицето си.

— Станли е уведомил щатската полиция за джипа на Оуен. Предали са информацията на онзи, който се занимава с операцията, Хавършам…

— Да, той ръководи издирването. Бившият ми шеф — намеси се Трентън Хек.

Новината явно не му хареса много, може би защото усещаше как наградата му се изплъзва. Той добави:

— Вероятно ще изпрати тактически отряд…

— Какво е това? — попита полицаят.

— Не знаеше ли? Отряд със специално предназначение.

— Стига, бе.

Полицаят изглеждаше впечатлен. Хек продължи:

— До четирийсет минути ще са тук. Може би малко повече.

— Защо не ги изпратят е хеликоптер?

— Хеликоптер ли? — изсумтя презрително Хек.

Лиз погледна през прозореца точно когато поредната мълния прорязваше небето. Гърмът разтресе цялото й тяло. Полицаят я питаше нещо, но тя не чу нито дума от това, което казваше той, и изскочи от стаята тичешком. Порша я последва.

— Лиз, добре ли си? Какво има?

Тя обаче вече тичаше по стълбите, взимайки по три стъпала наведнъж.

В спалнята намери малкия 22-калибров пистолет „Колт Удсман“, който Оуен държеше винаги до леглото. Беше настоявал да я научи да стреля и веднъж я бе накарал да се упражнява по една хартиена мишена, закачена на купчина дърва зад гаража. Тя беше склопила, но ръката й потрепваше при всеки несигурен изстрел. Оттогава бяха минали може би три или четири година, не бе докосвала оръжието.

Сега вдигна пистолета и установи, че за разлика от розовите цветове загрубелите й пръсти много добре чувстват металната, гравирана ръкохватка на дългото оръжие.

Тя прибра пистолета в джоба си. Приближи се бавно до прозореца. Безкрайният мрак навън — лишен от всякакъв ориентир — я хипнотизираше и привличаше. Тя се приближи до прозореца като сомнамбул, копнееше да види нещо зад тези синкавозелени стъкла — клонка, бухал, облак, позеленелия ветропоказател с формата на пегас върху покрива на гаража, каквото и да било, което да направи тази тъмнина по-малко безбрежна и вечна. Наводненият двор се озари от мълния. Лиз си спомни как бе помахала на съпруга си. Осъзна, че този жест може да е бил последният израз на общуване между тях и още по-лошо — той изобщо да не го е забелязал.

Взря се в нощта. „Къде си, Оуен? Къде?“ Знаеше, че е близо. Защото вече си беше дала сметка, че ранен или не, той е тръгнал към къщата, за да изпревари Хрубек и да изпълни онова, което е намислил — да го убие и да го изкара като самозащита. Можеше сега да са на не повече от два километра от нея или на петдесет метра. Беше само въпрос на време.

Нова мълния проряза небето. Лиз се стресна и отстъпи назад. Бурята настъпи с нова сила като висока стотици метри вълна. Вятърът зашиба още по-яростно езерото, чиято повърхност светеше по странен начин, сякаш дъждовните капки изпускаха искри в момента на сблъсъка си с черната му вода.

Страховит тътен отекна в къщата и завърши с пронизително изплющяване като от камшик. Лиз побърза да слезе. Смъкна дъждобрана си от една закачалка и заяви:

— Отивам да намеря съпруга си.