Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Praying for Sleep, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Марин Загорчев, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2008)
Издание:
ИК Ера, София, 2002
Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо
Редактор: Лилия Анастасова
История
- —Добавяне
24.
— Ами, не отидох да извикам помощ, защото най-близките съседи са на около километър и ако сте слушали радиото, трябва да знаете каква буря ни очаква. Не ви ли звучи логично?
Тези думи излизаха от устата на дребната руса жена като куршуми от картечница. Тя вече не плачеше, но наливаше бренди от една прашна бутилка, сякаш беше вода.
— Пък и той ми каза да не го правя — допълни тя. — Ако бяхте на мое място, и вие щяхте да постъпите така. О, Господи. Все си повтарях: „Какъв късмет, какъв късмет, днес взех причастие.“
Оуен Ачисън се върна от страничния двор в мъничкия хол на къщата, където Хек правеше компания на дребната женица.
— Какъв късмет — повтори тя и изгълта една чашка бренди; след това отново заплака.
— Издърпал е само една жичка — обяви Оуен и вдигна слушалката. — Вече работи.
— Взе ми колата. Бежово комби „Субару“. От осемдесет и девета. Извинява ми се десетина минути. „Съжалявам, съжалявам, съжалявам…“ Пфу! — Сълзите й спряха. — Затова го нарекох странен. Е, сигурно можете да си представите. Помоли ме за ключовете и аз, разбира се, му ги дадох. След това излезе и едва се свря зад кормилото. Изобщо не успя да улучи алеята, но все пак намери пътя. Май тази кола трябва вече да я отпиша.
Оуен се намръщи:
— Ако бяхме тръгнали натам, щяхме да го пресрещнем.
Хек отново погледна мъничкия череп върху салфетката, с която жената му го беше подала, тъй като не искаше да докосва самата кост.
— Е — добави жената, — можете да го намерите на шосе № 315.
— Как така?
— Тръгна към Бойлстън. По Триста и петнайсето.
— Той ли го каза?
— Попита ме за най-близката гара. Казах му, че е Бойлстън. Попита ме как да стигне дотам. След това ми поиска петдесет долара за билет. Дадох му. И малко отгоре.
Хек спря поглед на телефона. Не можеха вече да го държат в тайна. Хрубек бе убил една жена и бе малтретирал друга. Той пое въздух през кривите си зъби. Основната мисъл, която го занимаваше сега, бе, че ако се беше обадил на Хавършам от самото начало (както всъщност възнамеряваше да направи), Хрубек вероятно щеше да бъде заловен, преди да проникне в къщата в Клъвъртън. Всички служители на реда, включително и Хек, са допускали доста грешки, причинили страдание на други хора — и мисълта за тях често смущава съня им, а понякога и по-лошо. Макар че в момента не изпитваше угризения, той предполагаше, че тази мъртва жена ще бъде най-тежкият подобен случай за него, и можеше само да гадае какви терзания ще му причини.
Сега обаче искаше само едно — този човек да бъде заловен, — затова грабна слушалката, без да се замисля. Обади се в местното шерифство и съобщи за откраднатото субару и посоката, накъдето вероятно се е запътил Хрубек. Обърна се към жената:
— Шерифът предлага да изпрати някого, който да ви закара при роднина или приятел. Ако искате.
— Да, кажете му, че искам.
Хек предаде тези думи на шерифа. Когато затвори, Оуен позвъни в „Марсден ин“. Остана изненадан, че Лиз и Порша все още не са отишли там. Намръщи се и телефонира вкъщи. Лиз вдигна при третото иззвъняване.
— Лиз, какво правиш още там?
— Оуен? Къде си?
— Във Фредерикс. Опитах се да ти се обадя и по-рано. Мислех, че сте тръгнали. Какво правите още там? Трябваше да сте в мотела още преди час.
В този миг той чу Лиз да се провиква:
— Оуен е.
Какво ставаше? По телефона се чу гръмотевица. Лиз отново се обади и обясни, че двете с Порша са останали да трупат торби с пясък.
— Бентът преливаше, можеше да наводни къщата.
— Добре ли сте?
— Добре сме. Обаче колата се повреди. Дъждът е много силен. Не можем да излезем от къщи. Няма кой да ни изтегли. Какво правиш във Фредерикс?
— Преследвах Хрубек на запад.
— На запад! Значи наистина е тръгнал насам.
— Лиз, трябва да ти кажа нещо… Той отново уби човек.
— Не!
— Една жена в Клъвъртън.
— Насам ли идва?
— Не, изглежда, че не. Тръгнал е към Бойлстън. Предполагам, че иска да се измъкне от щата с влак.
— Какво ще правим?
Той замълча, сетне отвърна:
— Няма да го преследвам повече, Лиз. Връщам се у дома.
Тя шумно въздъхна:
— Благодаря ти, скъпи.
— Запази си благодарностите за по-късно и заключи всички врати. След петнайсет минути съм там… Лиз?
— Да?
— Скоро ще съм при теб.
Хек и Оуен се сбогуваха с жената и излязоха на дъжда, брулени от ужасния вятър. Тръгнаха по алеята от къщата към черния път, водещ към главното шосе.
Адвокатът погледна Хек, който стъпваше мрачно край него.
— За наградата ли мислиш?
— Не мога да отрека. В Бойлстън вероятно ще го пипнат. Трябваше обаче да ги предупредя. Не мога да рискувам още някой да пострада.
Оуен се замисли, сетне каза:
— Тези пари все пак ти се полагат.
— Е, в болницата ще са на друго мнение, гарантирам ти.
— Виж какво, Хек, можеш да побързаш към Бойлстън и ако го хванеш навреме, чудесно. Ако не, ще съдим болницата и аз лично ще се заема с това.
— Адвокат ли си?
Оуен кимна:
— И няма да ти взема нито цент.
— Сериозно?
— Сто процента.
Хек се смути от щедростта на Оуен и стисна сърдечно ръката му. Двамата продължиха мълчаливо към полето с катастрофиралия кадилак.
— Добре, с Емил ще се насочим на юг. Трябва да търсим бежово субару, нали? Да се надяваме, че не е по-добър с управлението на японските коли, отколкото с произведените в Детройт. Добре, хайде. — След малко добави: — Виж, какво ще кажеш, след като това свърши, пак да се видим? Да отидем за риба например.
— Това е страхотна идея. А сега наслука.
Хек и Емил, единият с куцане, другият с весело подскачане, се запътиха към очукания шевролет пикап на петдесетина метра по пътя. Качиха се. Хек запали тракащия двигател и бързо се отправи към шосе № 315.
* * *
Знакът се въртеше бавно на фона на бурното нощно небе.
Доктор Ричард Колер погледна към проблясъците на запад и се засмя на метафората, която му бе хрумнала.
Нали точно това бе използвал лекарят на Мери Шели, за да даде живот на творението си? Мълния.
Психиатърът не помнеше много ясно първата си среща с пациента, който щеше да влезе в ролята на негов Франкенщайн. Преди четири месеца, две седмици след процеса за „Индиан Лийи“ и изпращането на Майкъл в Марсден, Колер — обзет от силен професионален интерес — бе влязъл бавно в строго охраняваното Отделение Е и беше огледал огромния, прегърбен Майкъл Хрубек, който го наблюдаваше изпод рунтавите си вежди.
— Как си, Майкъл? — поинтересува се лекарят.
— Те слу-шат. Понякога трябва да държиш ума си напълно празен. Правил ли си го някога? Знаеш ли колко е трудно? Това е основата на трансцеденталната медитация. Може да ти е известна и като ТМ. Изпразни ума си напълно, докторе. Опитай се.
— Не вярвам, че ще ми се удаде.
— Когато те халосам с този стол, умът ти ще стане напълно празен. Лошото е, че тогава ще си мъртъв, шибаняк такъв.
Майкъл замълча и не пророни нито дума в продължение на няколко дни. Марсден беше държавна болница, като Купърстаун, и имаше само няколко мрачни занимални. Колер обаче бе осигурил специални помещения за участниците в програмата си. Не беше голям лукс. Стаите бяха тесни и студени, а стените — боядисани в изнервя-що мътнозелено. Пациентите в дома за адаптация обаче (наречен така, защото крайната цел на Колер бе постепенното им връщане към нормалния живот) поне бяха отделени от по-сериозно болните и това им даваше чувство за човешко достойнство. Те разполагаха и с играчки, книги и пособия за рисуване — дори с опасните и забранени моливи. Художествените им умения се насърчаваха и всички стени на отделението бяха изрисувани и изписани със съчинени от пациентите стихове.
През август Ричард Колер започна да настоява за прехвърлянето на Майкъл в дома за адаптация. Беше избрал младежа, защото той бе умен, показваше желание да подобри състоянието си и беше убил човек. Връщането на пациент като Майкъл Хрубек към нормалния живот (никой не се занимаваше с такива като него) щеше да доведе до истинското признаване на Колеровата психотерапия. По-важно от финансирането обаче, по-важно от професионалния престиж бе това, че Колер щеше да помогне на човек, изпитваш такива ужасни страдания. Майкъл не беше като другите шизофреници, чието състояние е повече или по-малко ясно. Не, Майкъл бе най-онеправданата жертва на тази болест: той беше достатъчно нормален, за да си представи как би изглеждал нормалният живот и се измъчваше от невъзможността да бъде такъв, какъвто искаше да бъде. Точно такъв пациент бе най-подходящ за експеримента на Колер.
Не можеше да се каже, че Майкъл се радваше на включването си в програмата:
— Няма начин, шибаняк такъв!
Обзет от параноя и изпълнен с подозрения, той отказваше да има нещо общо с дома за адаптация, с Колер или с когото и да било другиго в Марсден. Седеше в ъгъла на стаята си, мърмореше си и гледаше подозрително както лекарите, така и другите пациенти. Колер обаче настояваше. Просто не оставяше младежа на мира. През първия месец (виждаха се през ден) спореха ожесточено. Майкъл говореше несвързано и крещеше, убеден, че Колер е конспиратор като всички останали. Лекарят отвръщаше с въпроси за фантазиите на пациента, опитваше се да разчупи леда.
Накрая, принуден от агресивността на Колер и високите дози лекарства, Майкъл неохотно се съгласи да се включи в програмата. Постепенно се запозна с другите пациенти, първо поотделно, след това в група. За да накара младежа да говори за миналото и халюцинациите си, Колер му носеше исторически книги от библиотеката на болницата във Фремингтън, защото в Марсден нямаше библиотека. При индивидуалните им сеанси лекарят не преставаше да провокира Майкъл, да го подтиква към общуване с другите пациенти, да го разпитва за виденията и сънищата му.
— Майкъл, коя е Ева?
— О, да, бе. Да ти кажа, как ли не? Забрави.
— Какво имаш предвид, като казваш: „Искам да изпреваря сините униформи“?
— Време е за лягане. Гаси лампите. Лека нощ, докторе.
И така нататък.
Един студен, влажен ден преди шест седмици Майкъл тренираше в гимнастическия салон на Марсденската болница под сърдитите погледи на охраната. Той погледна през телената ограда към голото разкаляно поле. Както повечето шизофреници Майкъл беше неспособен да изразява емоциите си. Този ден обаче той се разчувства от тъжния пейзаж и заплака.
— Стана ми жал за бедните мокри кравички — сподели пред Колер. — Очите им бяха счупени. Господ трябва да направи нещо за тях. Тежко им е.
— Очите им били счупени? Какво имаш предвид?
— Бедните кравички. Те никога няма да живеят като преди. За добро или за лошо. Толкова е очевидно. Очите им са счупени. Не разбираш ли?
Лекарят изведнъж получи прозрение.
— Искаш да кажеш — прошепна, като с мъка сдържаше възбудата си, — че ледът е счупен[1].
С тези закодирани послания — както онова, че искал да бъде близо до доктор Ан Мълър — Майкъл се опитваше да изразява най-съкровените си чувства. В този случай искаше да каже, че нещо в живота му коренно се е променило. Той вдигна рамене и заплака пред лекаря си — не от страх, а от мъка.
— Толкова ми е жал за тях. — Майкъл постепенно се успокои. — Явно е много трудно да си фермер. Но може би този живот ще ми допадне.
— Искаш ли да работиш в стопанството? — попита Колер с разтуптяно сърце.
— В стопанството ли?
— По работната програма. Тук, в болницата.
— Да не си луд? — изкрещя Майкъл. — Ще ме ритнат в челото и ще умра. Не бъди такъв глупак, бе, шибаняк!
Нужни бяха две седмици на постоянен натиск, докато Майкъл най-после склони да се включи в програмата — всъщност доста повече от времето, необходимо на Колер, за да уреди документите по прехвърлянето. Майкъл бе напълно неуязвим в Марсден, защото беше пациент по член 403. Обаче в държавната бюрокрация има твърде много вратички. Тъй като в обемната документация на Колер ставаше дума за „Пациент 458-94“, не за „Майкъл Хрубек“ и защото санитарите на претъпканото Отделение Е с удоволствие бяха готови да се отърват от пациента, предложението лесно бе прието, подписано и подпечатано. Хрубек започна работа в болничното стопанство. Продукцията се използваше за храна за лечебното заведение, а малки количества излишни продукти бяха предназначени за местния пазар. Отначало Майкъл подозираше надзирателите си. Въпреки това нито веднъж не получи пристъп на панически страх. Явяваше се навреме на работа и обикновено си тръгваше последен. Накрая свикна със задълженията си — ринеше тор, забиваше колове с тежък чук, караше бидоните с млякото. Държеше се като съвсем нормален ратай във ферма. Само веднъж реши да използва бялата блажна боя за оградата за заличаване на неприятни или обезпокоителни според него петна по козината на херефордските говеда.
Когато обаче му казаха да не боядисва кравите, той с наведена от срам глава обеща никога вече да не го прави.
Майкъл Хрубек, който никога в живота си не беше печелил собствени пари, внезапно започна да взима по 3,80 долара на час. Вечеряше в стола с приятели, след това измиваше чиниите, пишеше дълга поема за битката при Бъл Рън и стана неразривна част от психотерапевтичната програма на Колер, да не споменаваме ролята му при предложението за финансиране от Щатското управление за психично здраве.
А сега, мислеше си със съжаление Колер, той бе един опасен престъпник, избягал на свобода.
„О, къде си, Майкъл, със счупените очи?“
Лекарят бе твърдо убеден в едно — Майкъл щеше да дойде в Риджтън. Посещението при Лиз Ачисън му беше помогнало в две насоки. Отчасти с разкритията по отношение на Майкъловите халюцинации. Но също и заради наученото за самата нея. Тя го беше излъгала, в това нямаше съмнение. Той се опитваше да проумее къде точно версията й за случката в „Индиан Лийп“ се разминава с истината. Тя обаче, изглежда, бе свикнала да живее с неприятни тайни, с неизразени емоции, със скрити страсти, затова той не успя да определи къде е лъжата. Все пак чувстваше, че това, което беше скрила от него, е достатъчно важно — най-вероятно достатъчно, за да изкара Майкъл от изпълнения му с видения, но безопасен живот и да го подтикне към това ужасяващо скитане в нощта.
О, да, той със сигурност щеше да дойде в Риджтън.
И тук, скрит в проливния дъжд, го чакаше Ричард Колер, човек, готов да подкупва ловци на глави с хиляди долари, които трудно можеше да си позволи, да се скита из дивата пустош, да проследи и да срещне неспокойния си и опасен пациент съвсем сам и да го накара да се върне в болницата — заради Майкъл и заради хиляди други пациенти, които се надяваше да лекува до края на живота си.
Лекарят огледа широкия паркинг и се загърна с черния си шлифер, опитвайки се да се защити от дъжда и силния вятър. Отвори раницата си и извади дебелата метална спринцовка, сетне я напълни със солидна доза приспивателно. Облегна се назад с лице, обляно от дъжда, и отново загледа постоянно движещия се знак.