Джефри Дивър
Милост (20)

20.

Когато бурята най-после се разрази, Лиз облепваше горния ред прозорци на оранжерията.

Лицето й бе на сантиметри от едно стъкло, докато тя се пресягаше към друго, по-трудно за достигане. Изведнъж дъждовните капки затрополиха по прозореца. Тя се извърна и изпусна тиксото, за миг си помисли, че някой е хвърлил шепа камъчета по стъклото. Едва не падна от стълбата.

След като се опомни, слезе, взе тиксото и се взря в небето. Разтревожена, че някое стъкло може да се пръсне в лицето й, ако продължи с облепването, Лиз отново се замисли дали да не тръгват вече. Северните прозорци обаче, изложени на най-силните пориви на стихията, все още не бяха готови.

Десет минути, реши тя. Щеше да се забави само десет минути.

Отново се качи на стълбата и си спомни съвета на Колер да отиде на хотел. Въпреки това не почувства особено безпокойство. Той не изглеждаше много загрижен за нея. Освен това, размишляваше Лиз, шерифът на Риджтън щеше да се обади, ако му бяха съобщили, че Хрубек е тръгнал към градчето.

Докато залепваше големи хиксове тиксо върху квадратните стъкла, погледът й падна върху езерото и гората. Зад тях, едва видими в дъжда, се простираха ниви, храсталаци и скали, изчезващи в черното небе. Това огромно пространство изглеждаше толкова безкрайно, толкова способно да задържи заразата, наречена Майкъл Хрубек, че да се мисли, че той може да дойде до Риджтън, изглеждаше невероятно. Тази необятност щеше да защити и съпруга й; как бе възможно двамата мъже да се срещнат?

Къде ли беше Оуен сега?

Дълбоко в сърцето си тя вярваше, че ще се върне скоро. Може би дори преди двете с Порша да тръгнат за мотела. Щеше да се върне с празни ръце, ядосан и смутен — защото е проиграл шанса си да се прояви като войник.

И защото е пропуснал възможността да изкупи греха си.

О, Лиз разбираше това от самото начало. Знаеше, че това среднощно скитане има скрита цел. То бе част от извинението, което той смяташе, че дължи на жена си.

А може би наистина й го дължеше. Защото Оуен бе прекарал по-голямата част от изминалата година в компанията на друга жена.

Беше се запознал с нея на една юридическа конференция. Тя специализираше тръстово и имотно право, бе трийсет и седем годишна, разведена с две деца. Оуен го беше изтъкнал като доказателство за добродетелността на изневярата му: не беше хлътнал по някое младо гадже.

Тя беше завършила в Йейл с пълно отличие.

— Мислиш ли, че ме интересува колко е образована? — изкрещя Лиз, когато научи.

Когато за пръв път видя разписки от хотел в Атлантик Сити от един уикенд, в който Оуен би трябвало да е бил в Охайо, тя се почувства предадена. До този момент Лиз не си беше давала сметка, че извънбрачният секс е само част от играта. Тук се включваше и любов към другата жена и тя не можеше да определи кое я наранява повече.

Спането с кучката в „Тръмпс Палас“, лежането между високообразованите й бедра, преплитането на езици, обмяната на слюнка, разголването на гърди и полови органи… това бе отвратително. Лиз обаче бе по-обидена от мисълта за романтичните разходки ръка за ръка покрай бушуващия океан на Джърси, за споделянето на най-съкровени мисли на някоя пейка край плажа.

Консервативният Оуен! Нейният кротък Оуен.

Оуен, на когото се налагаше да тегли думите с ченгел.

В по-голямата си част, разбира се, това бяха само предположения (той знаеше урока си и не издаде нищо повече от биографичните данни за любовницата си). Самата мисъл за интимност, по-дълбока от секса обаче, ужасяваше Лиз и страхът й за разговорите и сплетените пръсти на мъжа й и другата жена надминаваше всякакви разумни граници. Седмици след признанието му тя имаше чувството, че ще полудее.

При спречкването им по този въпрос връзката на Оуен вече бе приключила, поне така твърдеше той. Той обгърна главата на съпругата си с ръце, започна да я гали, да подрънква обиците, които й беше подарил (в разгара на изневярата си, забеляза тя и още същата нощ ги изхвърли). Другата жена го била помолила да напусне Лиз и да се ожени за нея. Оуен отказал, двамата се скарали и връзката им приключила.

След първите бурни седмици, последвали този разговор, след дългите нощи на мълчание, след редица съботни утрини с мрачно настроение и след един непоносим Ден на благодарността двамата бяха започнали да обсъждат нещата — първо плахо, след това откровено и накрая разумно. Сега Лиз съвсем бегло си спомняше разговорите им. „Ти си прекалено взискателен. Ти си прекалено строга. Ти си прекалено мълчалив. Ти си прекалено затворена. Ти не се интересуваш от това, което върша. Ти трябва да се отпуснеш сексуално. Ти се нахвърляш върху мене като изнасилван. Ти никога не си се оплаквала… Да, но ти ме плашиш и понякога не знам какво си мислиш, да, но ти си прекалено упорита, да, но…“

Местоимението „ти“ никъде не се употребява толкова често, както в обсъжданията на една изневяра.

Накрая двамата решиха да помислят за развод и за известно време се избягваха. През този период Лиз най-сетне призна пред себе си, че любовната връзка на Оуен не трябва да я изненадва. Съпругът й имаше любовница адвокатка, това наистина беше шокиращо. Той не се справяше добре със силни жени. Ако можеше да му се вярва, най-добрата му връзка бе с някаква виетнамка от Сайгон по време на войната. Той тактично не се впускаше в подробности, но я описваше разпалено като изключително чувствителна и невзискателна. На Лиз не й беше нужно много, за да разбере, че всъщност това означаваше, че е била послушна, че е понасяла безропотно всичко и е владеела слабо английски.

„И на това ли му се вика любов?“ — чудеше се тя, потресена, че съпругът й е търсил такава жена. Все пак около тази връзка имаше нещо мрачно и неясно. Оуен не споделяше подробности и Лиз се разкъсваше от догадки. Може би той случайно е ранил жената и е останал с нея от чувство за вина, за да й осигури храна и лекарства, докато оздравее. Може би баща й е бил комунист и Оуен го е убил. Измъчван от вина, й е предложил някакво обезщетение и без да иска, се е влюбил.

Всичко това изглеждаше твърде романтично, дори наивно за Оуен Ачисън и накрая тя отдаде тази негова ранна връзка на младежка страст, а хубавите му спомени сега на нараненото честолюбие на един застаряващ мъж. Въпреки това у нея не оставаше никакво съмнение, че една млада и покорна жена напълно отговаря на предпочитанията му. Най-големите противоречия между тях се получаваха, когато тя изразеше несъгласие с него. За това имаше стотици примери — закупуването на разсадника, желанието й да бъдат нещо повече от сексуални партньори, предложенията да отидат при психолог, когато бракът им не вървеше, недоволството й от честите му пътувания.

И въпреки всичко неговият стремеж да доминира в известна степен привличаше Лиз. Колкото и да я смущаваше това, тя не можеше да го отрече. Все още помнеше първата им среща. Тя бе на около трийсет и пет, възраст, на която повечето жени в Риджтън вече имат по няколко деца. Лиз присъстваше на заседание на градския съвет, където той представляваше един строителен предприемач. Строг и непоклатим, Оуен Ачисън се изправи на подиума и издържа всички атаки на гневните граждани. Лиз остана много след като представи собственото си незначително възражение, за да гледа как той се прави на непобедим рицар. Остана очарована от ясния му глас и докато наблюдаваше здравите му пръсти, стиснали ръба на катедрата, всъщност почувства, че се възбужда.

След това „случайно“ го срещна на паркинга и му предложи да си разменят телефонните номера.

— Кой знае? Някой ден може да ми потрябва добър адвокат.

Една седмица по-късно той я покани на вечеря и тя веднага прие.

На първата им среща той се появи гладко избръснат и подстриган, със синьо сако, кафяви панталони и букет от дванайсет рози. Оуен поръча и за нея, плати дискретно цялата сметка, отваряше й всяка врата, през която минаваха, и завърши вечерта с бърза целувка, след като я изпрати до тях.

Изпълняваше всичко като по книга и тя не почувства никакво влечение към него.

След това не й се обади и въпреки нараненото й самолюбие Лиз реши, че така е по-добре. Тя излиза с още неколцина мъже и почти забрави мълчаливия Оуен Ачисън. Една събота шест месеца по-късно двамата се срещнаха случайно в един магазин. Той твърдеше, че искал да й се обади, но му се налагало да пътува много. „Защо — замисли се Лиз — всички мъже си въобразяват, че ще се почувстваш по-добре, ако ти обяснят колко са държали да ти се обадят, но не са го направили.“

Двамата с Оуен се озоваха смутени един до друг пред щанда на „Ейс Хардуеър“. Той загледа пластмасовите тръби, които тя смяташе да купи. Лиз обясни, че са за градината. Не се ли нуждае от помощ за инсталирането им? Когато тя се поколеба, Оуен я погледна в очите и каза, че не умее много неща, но в някои е доста способен. Едно от тях били водопроводите.

— Добре — съгласи се тя.

Върнаха се в малката едноетажна къща, в която тя живееше под наем. За половин час сглобиха напоителната система. След като свършиха работата, той отиде при чешмата и кимна на Лиз да го последва. Постави ръката й на крана и я стисна.

— Да го направим ли? — попита, докато с една ръка завърташе кранчето, а с другата повдигаше брадичката й, за да впие устни в нейните.

Останалата част от деня прекараха в месинговото легло на Лиз, без дори да си дадат труда да се вмъкнат под евтините завивки. Мръсните им работни дрехи бяха разхвърлени из цялата стая.

След осем месеца се ожениха.

През шестте години на брака им Лиз неведнъж се беше съмнявала, че ще продължи дълго, но никога не й бе хрумвало, че краят му може да бъде причинен от изневяра. Беше си представяла по-скоро, че някой от двамата просто ще си прибере нещата и ще си тръгне — може би след като в пристъп на ярост Оуен най-после я удари, както често едва се сдържаше да не направи. Или след като тя го застави, този път без компромиси, да избира между нея и поредния уикенд в службата.

Затова неговата любовна връзка я отрезви. Отначало бе готова да се разведе и да започне самостоятелен живот. Това наистина я привличаше. Лиз Ачисън обаче не беше злопаметна и след няколко седмици вече се налагаше да си напомня, че би трябвало да му е сърдита. Това правеше идеята за самостоятелен живот все по-малко привлекателна. Освен това той се разкайваше и това й даваше странна власт над него — единствения случай, когато тя получи водещата роля в брака им.

Имаше и причини от чисто практическа гледна точка: Рут л’Оберже, която през цялото това време беше боледувала от рак, най-после почина и дъщерите й се оказаха наследнички на доста голямо състояние. Лиз не се интересуваше от финанси и разчиташе на Оуен. Бизнесът и парите все пак бяха свързани повече с неговата професия и когато той се зае с управлението на имението, двамата отново се сближиха.

Животът им стана по-лесен. Лиз си купи джипа. Както се бяха договорили сестрите, Лиз и Оуен се преместиха в Риджтън в голямата къща с оранжерията на сънищата им, а Порша наследи фирмата. Оуен си накупи ризи от „Брукс Брадърс“ и скъпи ловни пушки. Отиде на подводен риболов във Флорида и на лов в Канада. И продължи да пътува по работа. Лиз обаче бе сигурна, че вече ще й бъде верен. Защото, размишляваше тя, на Оуен очевидно му харесваше да бъде богат, а парите и недвижимата собственост бяха на нейно име.

Затова, когато тази нощ — след като научиха за бягството на Хрубек — Оуен се изправи пред нея въоръжен с черната си пушка, зад ловната страст в очите му Лиз видя желанието му най-после да премахне пораженията, причинени от неговата небрежност.

„Е, благословен да си, Оуен, за тази мисия — помисли си Лиз, докато облепваше последните прозорци. — Усилията ти са оценени. Но все пак побързай да се прибереш у дома.“

Вятърът се засилваше. Един порив накара дъждовните капки да затрополят с такава сила от северната страна на покрива на оранжерията, че дъхът й секна.

Време беше да тръгват.

— Порша! Хайде да вървим.

— Имам още два прозореца.

— Остави ги.

Младата жена се появи след минута. Лиз я огледа и с изненада установи, че в работни дрехи двете със сестра си страшно си приличат.

— Какво? — попита Порша, щом забеляза погледа й.

— Нищо. Готова ли си?

Лиз й подаде един жълт дъждобран и навлече своя.

Порша преметна раницата си през рамо. Лиз взе куфара си и кимна към вратата. Излязоха в дъжда, който вече валеше равномерно. Внезапен порив събори спортната шапка от главата на Порша. Тя изкрещя от изненада и се спусна да я вземе, докато сестра й заключваше задния вход. След това двете отидоха на мястото за паркиране на колите по мократа алея.

Лиз се обърна и погледна към къщата. С облепените прозорци и старите, изкорубени дъски колониалната постройка имаше вид на изоставена. Тъкмо оглеждаше оранжерията, когато чу гласа на сестра си:

— Какво е това? Тя се обърна.

— Боже мой!

Пред тях се простираше кално море, повече от педя дълбоко, покриващо половината от паркинга и запълващо гаража.

Те нагазиха в студената тиня и се взряха в езерото. Поддала бе не тяхната защитна стена, а торбите при кея — за които Оуен твърдеше, че били натрупани стабилно и високо. Водата ги беше съборила и сега се изливаше в канавката зад гаража. С вълни и водовъртежи пороят нахлуваше в двора.

— Какво ще правим? — изкрещя Порша.

Въпреки бързото течение водата прииждаше съвсем безшумно.

Нямаше какво толкова да направят, реши Лиз. Водата преливаше през пет-шестметрова пробойна — прекалено широка, за да я запълнят. Освен това гаражът се намираше в ниската част на имението. Ако нивото на езерото не се вдигнеше много, къщата и паркингът щяха да са в безопасност.

— Тръгваме — заяви тя.

— Аз нямам нищо против.

Влязоха в гаража и се качиха в колата. Лиз пъхна ключовете в стартера. Изчака — тревожеше се, че водата е предизвикала късо съединение на акумулатора или е повредила стартера. Погледна Порша и завъртя ключа. Двигателят равномерно забръмча. Тя внимателно изкара автомобила на заден ход от наводнения гараж.

Почти се бяха измъкнали от тъмната локва около гаража, когато колата се разтресе, колелата се завъртяха безпомощно в чакъла и размекнатата кал под него.

Това, спомни си Лиз, бе другата й тревога.

* * *

Той зави плавно по шосе № 236 на излизане от Риджтън и даде пълна газ през дъжда.

Ричард Колер се спусна през хълмовете, зави надясно и отново се насочи на изток. Чудесно. Той се изсмя на глас при мисълта, че сцената е много по-впечатляваща, отколкото си я спомняше. Спря в задната част на паркинга и изключи двигателя. Отвори раницата си и извади медицинското досие на Майкъл Хрубек, което бе започнал да чете по-рано вечерта.

Тази папка бе събирана от шейсет и пет годишната доктор Ан Уайнфелд Мълър, щатен лекар в психиатричната болница „Тревър Хил“.

„Тревър Хил“ бе реномирано частно заведение в южната част на щата. Майкъл бе останал под грижите на Ан Мълър само пет месеца, но предвижданията й за болестта и тенденциите му към подобрение бяха оптимистични. Жалко, замисли се Колер, че никой нямаше да научи колко ефективно е могло да се окаже лечението на Майкъл Хрубек при тази лекарка.

Също като Колер Ан Мълър сновяла между различни болници и попаднала на Майкъл в едно малко щатско заведение, където работела с шизофреници с тежка форма на болестта. Впечатлена от интелигентността и удивена от необичайните му халюцинации, тя успяла да уреди да бъде настанен безплатно в скъпата „Тревър Хил“. Болничната администрация — която предпочитала „по-перспективни“ пациенти (тоест такива, които могат да си плащат) — отначало се възпротивила, но накрая склонила главно заради престижа, способностите и упоритостта на лекарката.

Първия ден там Майкъл прекарал в усмирителна риза. След това се успокоил и омразната дреха била свалена. Колер отново зачете бележките на Мълър от първата седмица работа с младежа:

„П-тът е враждебен и подозрителен. Страхува се да не го бият («Ако ме фраснеш по главата, си мъртва, шибанячке, това да ти е ясно.») Няма ясни зрителни халюцинации, само някои слухови… Понякога се налага ограничаване на движенията… Реакции — буйни и противоречиви (При вида на един учебник по американска история п-тът заплака; по-късно се засмя и попита за баба ми, каза, че била «мъртва шибанячка»)… Когнитивната функция е добра, но някои несвързани хрумвания показват хаотично мислене…“

Макар че Майкъл сигурно бе забравил повечето държавни болници, в които бе пребивавал, за „Тревър Хил“ имаше добри спомени. В държавните заведения пациентите носят мръсни дрехи, живеят в мизерни стаи и разполагат само с тъпи пастели и пластелин за забавление. Много от тях носят белези от лоботомии по главите си и редовно се подлагат на електрошок или изпадат в инсулинова кома. „Тревър Хил“ обаче беше различна. Там имаше повече лекари и санитари, библиотеката бе пълна с книги, стаите бяха слънчеви и без решетки на прозорците, дворът — добре поддържан, занималните — заредени с разнообразни играчки и игри за обучение. Електрошокът се използваше по-рядко и основната терапия оставаше лекарствената.

Въпреки това както при всички пациенти с шизофрения и при Майкъл основен проблем беше определянето на най-подходящите дози. Един млад стажант наивно го попитал какви лекарства е взимал и Хрубек отговорил като прилежен студент по медицина:

— О, литий. Хлорпромазинът и производните му са ми противопоказани. Аз съм шизофреник, няма спор, но основен симптом на болестта ми е маниакалната депресия. Може би ви е известна повече като биполярна депресия. Затова взимам най-много литий.

Впечатленият стажант предписал литий и под негово въздействие Майкъл направо побеснял. Изхвърлил телевизора на отделението през прозореца, скочил след него и почти стигнал до изхода, преди трима яки санитари да го заловят.

След този инцидент доктор Мълър се заела лично с лечението. Предписала на Майкъл ударна доза халдол — доста повече от необходимата при обикновени обстоятелства. Той веднага се оправил. След това започнала фината нагласа, балансирането на лечебните и страничните (като затлъстяване, пресъхване на устата, неконтролирано движение на устните, повдигане) ефекти от лекарствата. В различни периоди от време режимът му включвал торазин, стелазин, меларил, мобан, халдол и пролаксин. Трийсет милиграма от едно, сто от друго, това да се повиши на двеста, тези по-добре да не се смесват. Хиляда и осемстотин милиграма торазин, не, повече, хайде на халдол, деветдесет милиграма от него, е, това е същото като четири хиляди и петстотин торазин, твърде високо, как е дискинезията му? Добре, хайде пак на стелазин…

Мълър най-после се спряла на онова, което и Колер бе установил, че действа най-добре при Майкъл: големи дози торазин. В лечението му се включвал този медикамент, както и психотерапия с доктор Ан. Тя се срещала с него всеки вторник и петък. Особеното в тези сеанси било, че за разлика от предишните му лекари тя се вслушвала в думите му.

— Майкъл, вече два пъти споменаваш, че се страхуваш от онова, което е „напред“. Близкото бъдеще ли имаш предвид?

— Никога не съм казвал такова нещо.

— Да не би да имаш предвид нещо, което е пред теб в коридора? Притеснява ли те някой?

— Никога не съм казвал такова нещо. Някой иска да ме натопи. Правителството е виновно, тези шибаняци. Не искам да го обсъждам.

— Да не би да имаш предвид предната част на нещо, например човешка глава?

— Не мога да говоря.

— Ако не е главата, може би лицето на някого? Чие?

— Не мога да говоря за тези шибани неща! Ако искате информация, ще трябва да използвате серум на истината. Обзалагам се, че вече сте го подготвили. Може би ви е по-познат под името „скополамин“.

След тези разговори той замълчавал с подигравателна усмивка.

Терапията протичала приблизително по този начин. Също като Колер Ан Мълър не се опитвала да убеди Майкъл в нереалността на халюцинациите му. Тя ги изучавала, опитвала се да намери какво се крие в главата на пациента. Той се съпротивлявал с упоритостта на заловен шпионин.

След четири месеца обаче параноичното и противоречиво поведение на Майкъл изведнъж се променило. Мълър станала подозрителна — вече знаела, че Майкъл е пресметлив и хитър. Той ставал все по-весел и общителен. Сетне тя научила от един санитар, че пациентът й краде дрехи от пералнята. Предположила, че видимото подобрение в състоянието му е с цел да отвлече вниманието й от кражбата.

Преди обаче да повдигне въпроса пред него, той започнал да й подарява крадените вещи. Първо, два различни чорапа. Подал й ги с очарователната усмивка на влюбено момче. Тя върнала чорапите на собствениците им и предупредила Майкъл да не краде. Той заявил изключително сериозно, че „в момента не бил способен да се отдаде на такова велико дело“.

Тук били залегнали важни принципи. „Много важни“.

Очевидно било така, защото през следващата седмица тя получила пет фланелки и още чорапи.

— Подарявам ти тези дрехи — прошепнал веднъж и се отдалечил бързо, сякаш гонел влак.

Още няколко седмици й правел такива подаръци. Мълър вече не била загрижена толкова за кражбите, колкото за поведението му.

Неочаквано, когато един ден си лежала в кревата, всичко й се изяснило. Тя скочила потресена.

По време на един дълъг, несвързан сеанс Майкъл прошепнал:

— Причината е в това, че искам дрехите си близо до теб. Не казвай на никого. Много е рисковано. Нямаш представа колко е рисковано.

Дрехите му да са близо до нея. Всъщност той искал да е близо до нея. Мълър скочила от леглото си и незабавно отишла в кабинета си, където записала дълъг доклад, започващ със следното встъпително изречение, равносилно на възглас на безумна радост:

„Голям пробив вчера. П-тът изрази желание за емоционална връзка с л-ря, придружено с материално свидетелство.“

По-нататък параноята на Майкъл продължила да отслабва. Кражбите престанали. Той станал по-общителен и весел и не се нуждаел от толкова много лекарства, както преди. Участвал с удоволствие в сеансите за групова терапия и очаквал с нетърпение излизанията, които преди го ужасявали. Започнал да върши работа в болницата, да помага в библиотеката и в парка. Мълър докладваше, че дори карал няколко пъти колата й.

Колер вдигна поглед от доклада и се взря в пустия паркинг. На запад проблесна мълния. Когато зачете последния пасаж в досието, писан на ръка, но не от Ан Мълър, той си представи много добре обстоятелствата, свързани с тези думи:

„Майкъл лежи на кревата и чете учебник по история, когато в стаята му влиза един лекар. Той сяда на леглото и се усмихва на пациента, пита го за книгата. Майкъл застава нащрек. Отново е обзет от параноя.

— Кой си ти, какво искаш?

— Аз съм доктор Клайн… Майкъл, трябва да ти съобщя, че доктор Мълър е болна.

— Болна? Доктор Ан е болна?

— За съжаление няма да може да се срещне с теб. Майкъл не знае какво да каже.

— А утре? — успява да измърмори, чудейки се какво е направил този човек с неговата лекарка и приятелка. — Ще я видя ли утре?

— Не, тя няма да се върне в болницата.

— Изоставила ли ме е?

— Всъщност, Майкъл, тя не те е изоставила. Тя изостави всички ни. Снощи почина. Знаеш ли какво значи «почина»?

— Значи, че някой шибаняк й е пръснал мозъка — идва шепнешком злобният отговор. — Ти ли беше?

— Тя получи сърдечен удар.

Майкъл примигва няколко пъти, опитва се да проумее казаното. Накрая горчиво се усмихва.

— Тя ме е изоставила.

Започва да кима, сякаш облекчен от дългоочаквана лоша вест.

— Новият ти лекар е Стаили Уилямс — продължава успокоително посетителят му. — Той е прекрасен психиатър. Учил е в Харвард и е специализирал в НИДЗ. Националният институт за душевно здраве. Какво ще кажеш за тези препоръки, Майкъл? Много умен човек, ще ти хареса. Той ще…

Лекарят успява да се наведе точно навреме, за да избегне стола, който се разбива в стената зад него. Изскача в коридора. Тежката дъбова врата задържа Майкъл за десетина секунди, след това той я разбива и се втурва из болницата, за да търси своята доктор Ан. Счупва ръката на един санитар, който се опитва да го обуздае, и накрая се налага да го хванат с мрежа като звяр, метод от деветнайсети век, използван в «Тревър Хил» само веднъж.“

Една седмица по-късно, след като неговата закрилница и лекарка е вече мъртва, Майкъл Хрубек заедно с единствените му лични вещи — четка за зъби, дрехи и няколко книги по история на САЩ — е прехвърлен в държавна психиатрична болница.

Животът му отново бил на път да се превърне в безкрайна поредица от време за хапчета, време за хапване и време за шокване. И така щяло да стане, ако след два часа престой в чакалнята на новата си болница, временно забравен, той не почувствал някакво безпокойство и не излязъл през главния вход. Махнал за сбогом на неколцина непознати пациенти и санитари и се измъкнал от заведението, за да не се върне никога повече.

Доктор Ричард Колер забеляза, че това изчезване е било точно преди четиринайсет месеца; следващият официален документ за Майкъл Хрубек бе доклад за арест, написан на първи май от несигурната ръка на полицая, охраняващ държавния парк „Индиан Лийп“.

Психиатърът остави папката на Ан Мълър и взе тефтерчето с бележките, които бе нахвърлил в дома на Лиз Ачисън. Преди да ги прочете обаче, той се загледа в едрите капки, които барабаняха по предното му стъкло, и се запита колко още ще се наложи да чака.