Джефри Дивър
Милост (8)

8.

Емил тичаше напред-назад из храстите като овчарско куче, което събира разпръснало се стадо. Накрая отново надуши следата.

Откри мястото, където Хрубек се бе срещнал със санитарите, после отново се върна на шосето. След малко пак излезе в храстите, лабрадорите го последваха.

Следотърсачите продължиха няколко минути през храсталака; следата водеше, общо взето, на изток, в обратна посока на болницата и успоредно на шосето.

По едно време, докато си пробиваха път сред високи, шумолящи треви, Хек тръсна глава и изръмжа:

— Мамка му!

Емил спря рязко. Хек почувства как кучето трепери от възбуда, сякаш миризмата беше заредена с електричество.

— Долу!

Кучето неохотно легна. Кучките не се подчиниха, когато Чарли Фенъл им подаде подобна команда; продължиха да дърпат каишките. Той ги дръпна няколко пъти и им извика да седнат, но те не слушаха. На Хек му се искаше и кучките, и Фенъл да пазят тишина. Постара се да не обръща внимание на тази липса на дисциплина и продължи напред, осветявайки с фенерчето пътя си.

— Я гледай какво си имаме тук — каза той и освети един пресен отпечатък от бос крак.

— По дяволите — прошепна Фенъл, — това е от истински великан.

— Е, и без това знаем, че е едър. — Хек докосна дълбоката следа, оставена от огромното стъпало. — Имам предвид, че тук е тичал.

— Разбира се, че е тичал. Прав си. А доктор Адлър от болницата твърдеше, че просто се мотаел като замаян.

— Доста бързо е препускал. Сякаш е бягал от тълпа дяволи. Хайде, имаме много да наваксваме. Търси, Емил! Търси!

Фенъл тръгна с другите две кучета. За тяхна изненада обаче Емил не забърза напред. Изправи се, но остана на едно място. Вдигна муцуна, разшири ноздри и заклати глава.

— Хайде — подвикна Фенъл.

Хек мълчеше. Наблюдаваше кучето, което се оглеждаше наляво и надясно. То се обърна на юг и вирна глава.

— Я чакай — извика Хек на Фенъл. — Загаси фенера.

— Какво?

— Прави каквото ти казвам!

След тихо изщракване двамата мъже и трите кучета потънаха в мрак. На Хек му хрумна (а сигурно и на Фенъл), че в момента са твърде уязвими. Психопатът можеше да е на няколко крачки от тях, с щанга или със счупена бутилка в ръка…

— Хайде, Трентън.

— Чакай, да не бързаме чак толкова.

Едната патрулна кола и пикапът на Хек се движеха бавно на петдесетина метра на север от тях. Емил направи крачка напред и разклати глава. Хек го загледа внимателно.

— Какво прави? — прошепна Фенъл. — Следата е тук, не я ли надушва?

— Надушва я. Само че има и още нещо. Може би някаква миризма във въздуха. Може да не е толкова силна като тази на следата, но там определено има нещо.

Възможно бе, замисли се Хек, Хрубек, огромен и потен, да излъчва цели облаци миризма, носещи се като кълбета дим, оставащи с часове на едно място във влажния нощен въздух. Емил вероятно я надушваше. Въпреки това Хек не бързаше да издърпа кучето. Доверяваше се на животните. Беше виждал как еноти внимателно развинтват капачки на буркани с конфитюр и как една тромава мечка гризли (същата, която го беше наблюдавала толкова гладно) внимателно пробива с дългите си нокти не една, а две дупки в капака на кутия „Севън-ъп“ и след това да изпива безалкохолната напитка, без да разлее и капка. А Емил, според господаря му, бе поне десет пъти по-умен от която и да е мечка.

Хек изчака известно време, но нито чу, нито видя нещо.

— Хайде, Емил.

Той се обърна и понечи да тръгне. Но кучето не помръдваше.

Хек присви очи. Небето излъчваше бледо сияние, но луната бе закрита от облаци. „Хайде, момче — помисли си той, — да се връщаме на работа. Наградата ни тича на изток с около седем километра в час.“

Емил обаче наведе глава и се вмъкна сред тревите. Потрепери. Хек вдигна пистолета си и разгърна една зелено — кафява туфа. Продължиха още няколко метра в растителния лабиринт и там откриха онова, което бе надушил Емил.

Кучето не беше обучено да показва, но предметът се виждаше ясно — листче хартия в найлоново пликче.

Фенъл се приближи бавно, допря гърба си в този на Хек и се огледа нервно, размахвайки бавно пистолета си.

— Примамка?

Това бе хрумнало и на Хек. Понякога престъпниците, които са свикнали да ги преследват с кучета, оставят някоя миришеща дреха или следа от урина на ключови места по пътя си. Когато преследвачът и кучето спрат да огледат, беглецът ги напада. Хек обаче погледна Емил и обяви:

— Не мисля. Ако все още беше наблизо, кучето щеше да го подуши.

Въпреки това, докато вдигаше пликчето, той не спря да оглежда тревата наоколо и не свали пръст от спусъка на германския си пистолет. Подаде листчето на Фенъл и двамата излязоха на пътеката, където щяха да го прочетат, без да се опасяват от изненадващо нападение.

— От вестник е — отбеляза полицаят. — Откъснато парче. От едната страна има реклама за сутиени, а от другата, хей, я гледай… Карта. Центърът на Бостън. Исторически забележителности и тем подобни.

— Бостън ли?

— Да. Да се обадим ли на пътната полиция? Да завардят пътищата към Масачузетс.

Хек, който си представи как жадуваните десет хиляди долара му се изплъзват между пръстите, отговори:

— Да не бързаме. Може да го е подхвърлил, за да ни заблуди.

— Не, Трентън. Ако искаше да го намерим, щеше да го остави на шосето, а не в трева с човешки бой.

— Може би — съгласи се обезкуражен Хек, — но все пак мисля…

Тряс…

Силен звук като от изстрел изкънтя до ухото му и той се извъртя с разтуптяно сърце и вдигнат пистолет. Звукът на Фенъловата радиостанция бе увеличен до крайност. Полицаят бързо завъртя копчето и вдигна апарата. Заговори тихо. В далечината сигналните сини и червени светлини на патрулната кола започнаха да мигат.

— Фенъл слуша. Казвай. Полицаят наведе глава и се заслуша.

„Какво правят?“, почуди се Хек.

Фенъл прекрати разговора и закачи радиостанцията на кръста си.

— Хайде, открили са го — обяви.

Сърцето на Хек се сви.

— Открили ли са го? О, по дяволите.

— Е, не съвсем. Стигнал чак до паркинга на тировете в Уотъртаун…

— Уотъртаун ли? Ама това е на десет километра оттук.

— … и търсил някого, който да го закара, познай къде. В Бостън. Шофьорът му отказал и Хрубек тръгнал пеша на север. Ще отидем там и ще хванем следата от паркинга. Човече, сигурно бая се е задъхал. Аз лично не бих издържал и половин час тичане. Не се отчайвай, Трентън, още имаш шансове да забогатееш. Има само половин час преднина, Фенъл поведе кучките към пътя.

— Хайде, Емил — извика Хек.

Кучето се поколеба само за момент и бавно последва господаря си, очевидно не гореше от желание да смени влажните и студени поля с хлъзгавата седалка на стария смрадлив шевролет.

* * *

Когато чу уверените стъпки по стълбите на мазето и глухото изщракване на метал, Лиз Ачисън веднага разбра какво става и кръвта й се смрази.

Оуен се показа на прага на оранжерията и погледна жена си, която тъкмо взимаше още няколко брезентови чувала.

— О, не! — прошепна жена му.

Поклати глава и седна на пейката от твърдо черешово дърво. Оуен влезе и се настани до нея, отметна кичур коса зад ухото й, както правеше винаги, когато й обясняваше нещо — бизнес, сделки с недвижими имоти, законови положения. Тази нощ обаче нямаше нужда от обяснения. Защото той вече не беше с работните си дрехи. Носеше тъмнозелена риза и широки камуфлажни панталони — облеклото, с което ходеше на лов. Бе обул тежки обувки.

И държеше ловна пушка и револвер.

— Не можеш да го направиш, Оуен.

Той остави оръжията встрани.

— Преди малко разговарях с шерифа. Изпратили са четирима души да го търсят. Само четирима души, по дяволите! А той вече е стигнал Уотъртаун.

— Ама това е на изток оттук. Той се отдалечава.

— Няма значение, Лиз. Виж колко далеч е стигнал. Това са десетина километра от мястото, където е избягал. Пеша. Изобщо не се щура като замаян. Намислил е нещо.

— Не искам да ходиш.

— Възнамерявам да проверя какво точно правят, за да го хванат.

Той говореше със сериозен, убедителен тон. Също както баща й. Глас, който можеше да я хипнотизира. Въпреки това тя каза:

— Не ме лъжи, Оуен.

И също като Андрю л’Оберже Оуен присви очи. Усмихваше се леко, но това изобщо не можеше да я заблуди. Думите й имаха същия ефект върху него, какъвто биха оказали върху препарираните му трофеи, закачени на стената на верандата. Тя докосна ръката му и прокара пръсти по дебелия плат на ризата му. Той се притисна до нея.

— Не отивай — помоли тя.

Прегърна го, обзета от гореща страст. Не само заради спомена от преживяването им по-рано вечерта. Силата му, сериозното му изражение, желанието в очите му — всичко това бе толкова съблазнително. Тя го целуна силно по устата. Запита се дали сексуалната й възбуда е истинско влечение, или опит да го задържи в прегръдките си през цялата нощ, докато опасността отмине.

Каквито и да бяха подбудите й обаче, прегръдката й не постигна желания ефект. Той поседя до нея за момент, сетне стана и отиде при прозореца. Тя се изправи и застана зад него.

— Защо не ми кажеш направо? Решил си да го намериш сам.

Лиз се вгледа в гърба му и в отражението на лицето му, което би трябвало да изразява дълбока загриженост. Въпреки това той беше напълно спокоен.

— Нямам намерение да правя нищо незаконно.

— О? А убийството какво е?

— Убийство ли? — изсъска той, извъртя се рязко и кимна към стълбите за горния етаж. — Ти мислиш ли какво приказваш? Ами ако те чуе?

— Порша не би те издала. Не това е проблемът. Проблемът е, че не можеш да проследиш един човек и да го…

— Забрави ли какво стана на „Индиан Лийп“? — сопна се той. — Понякога ми се струва, че аз съм бил по-разстроен от теб.

Тя се извърна, сякаш й бе ударил шамар.

— Лиз… — Той веднага съжали за избухването си. — Извинявай. Не исках да прозвучи така… Виж, това не е човек. Той е звяр. Знаеш на какво е способен. Съзнаваш го повече от всеки друг.

Той продължи по-спокойно:

— Сега е избягал, може да го направи пак. Стигнал е дотам, че да ти изпрати онова писмо от Глочестър. Следващия път може да дойде тук.

— Ще го заловят. Този път ще го тикнат в затвора.

— Ако е невменяем, ще го върнат в болницата. Такъв е законът. Лиз, виж новините, постоянно закриват болници. Всеки ден го съобщават. Може би догодина, след две години, просто ще го пуснат. И тогава не се знае дали няма да се появи тук. В спалнята.

Когато първите сълзи потекоха от очите й, тя разбра, че е загубила спора. Вероятно го осъзнаваше от момента, когато чу стъпките му от мазето. Оуен не винаги беше прав, но винаги бе уверен в себе си. Изглеждаше съвсем нормално да напълни джипа с пушкала и да тръгне да преследва избягал психопат в разгара на гръмотевична буря.

— Искам двете с Порша да отидете в хотела. Достатъчно пясък натрупахме.

Тя поклати глава.

— Настоявам.

— Не! Оуен, водата вече се вдигна с половин метър, а дори не е започнало да вали. Трябва да натрупаме още педя-две откъм кея.

— Там всичко е готово. Има достатъчно чували. Стената е висока един метър. Ако нивото се вдигне повече, и без това няма какво да направим.

— Чудесно — хладно изрече тя. — Върви, щом искаш. Прави се на герой. Аз обаче оставам. Имам още прозорци за облепяне.

— Забрави прозорците. Оранжерията е застрахована.

— Не ме интересуват парите. За Бога, тези рози са целият ми живот. Никога няма да си простя, ако пострадат.

Тя отново седна на пейката. Беше забелязала, че когато стои права до по-високия си съпруг, думите й имат по-малка тежест. Седнала се чувстваше по-равноправна с него.

— Нищо няма да стане. Най-много да се счупи някой прозорец.

— Нали чу прогнозата. Очакват се ветрове със сто и двайсет километра в час.

Оуен седна до нея, сложи ръка на бедрото й и го стисна силно. С лакътя си докосваше едната й гърда. Вместо да я успокои, близостта му я накара да се почувства уязвима.

— Няма да спорим — каза той с равен глас. — Не искам да се тревожа за теб. Настоявам да отидете в хотела. Когато го хванат…

— Когато ти го хванеш, искаш да кажеш.

— Когато го хванат, ще ви се обадя. Двете ще се върнете и заедно ще довършим работата.

— Оуен, той е тръгнал в съвсем друга посока. Очите му проблеснаха:

— Още ли не искаш да приемеш истината? Лиз, той е пробягал десет километра за четирийсет и пет минути. Намислил е нещо. Защо си такъв инат? Навън има убиец. Побъркан убиец! Знае името и адреса ти.

Лиз замълча и затаи дъх.

Оуен допря лице до косата й и прошепна:

— Не го ли помниш? Не помниш ли процеса?

Лиз случайно вдигна очи и срещна погледа на каменния демон на стената. Думите на Хрубек прозвучаха в главата й: „Лиз-бон, Лиз-бон, моя Ева, моя предателка. Моя красива Лиз-бон.“

В оранжерията проехтя бодър глас:

— Малко е късно за риболов, не мислиш ли, Оуен? — Порша стоеше на прага и оглеждаше облеклото му. — Да не би купонът тепърва да започва?

Оуен отстъпи встрани от жена си, без да сваля очи от нея.

— Ще си приготвя някои неща — заяви Лиз.

— Отиваме ли някъде? — попита сестра й.

— В хотела — каза Оуен.

— Толкова скоро? Мислех, че сте го предвидили за по-късно. Когато онзи щурак дойде за купона. О, извинявайте. Това може би беше проява на лош вкус.

— Стигнал е по-далеч, отколкото очакваха. Ще отида да говоря с шерифа и да разбера какво правят, за да го заловят. Вие с Лиз отивате на хотел.

— Боже, да не е тръгнал насам?

— Не, на изток. — Лиз погледна сестра си. — Просто ще е по-добре да прекараме нощта на друго място.

— Нямам нищо против.

Порша вдигна рамене и отиде да вземе раницата си.

Лиз се изправи. Оуен стисна крака й. Какво означаваше това, запита се тя? „Благодаря“? „Аз спечелих“? „Обичам те“? „Дай ми пушката, жено“?

— Няма да се бавя — увери я той. — Най-много няколко часа. Ела да заключиш след мен.

Влязоха в кухнята и той я целуна, но личеше, че умът му вече лети към полетата и пътищата, където бродеше плячката му. Той пъхна револвера в джоба си и вдигна пушката на рамо. Сетне излезе.

Лиз завъртя ключа два пъти след него, изчака го да се качи в джипа. След това се отдалечи от прозореца и заключи гаража. Черният чероки тръгна на заден ход, после спря за миг. Вътрешността на джипа бе тъмна и Лиз се запита дали Оуен й маха. Тя вдигна ръка.

Колата излезе на алеята. Разбира се, Оуен имаше право. Познаваше Хрубек повече от всички останали — от полицаите, от шерифа, от лекарите. И най-лошото бе, че Лиз също го познаваше. Знаеше, че Хрубек не е безобиден, че не се скита наоколо като замаяно животно, че е намислил нещо, колкото и безумно да беше то. Чувстваше тези неща със сърцето си.

Тя остана за миг, притиснала лицето си в стъклото. Отдръпна се и се втренчи в неравното, пълно със застинали мехурчета стъкло. Даде си сметка за нещо, за което не се беше замисляла досега — стъклата бяха правени преди два века и половина. Как, запита се Лиз, бе оцеляло това крехко произведение през всичките тези бурни години? Когато отново погледна към двора, фаровете на джипа се бяха загубили. Въпреки това тя остана още дълго време загледана към мястото, където бяха изчезнали.

„Ето ме сега — замисли се удивено, — като една от първите заселнички, загледана в пустошта след съпруга си, който е тръгнал да убие един човек и така да му попречи да убие мен.“

* * *

Облакът прах, вдигнат от колите, се разсея и светлините от фаровете им изчезнаха зад едно възвишение далеч на изток. Нощта отново утихна. В небето облаци, носени от запад, закриха бледата луна, която висеше над един скален венец край пустото шосе.

Все още нищо не подсказваше, че се задава буря. Беше абсолютно тихо. И за момент този участък от шосето потъна в пълна тишина.

Сетне Майкъл Хрубек нахлупи скъпоценната си шапка и излезе на средата на шосе № 236. Прибра револвера си в раницата.

ИД…И

Тези букви бавно преминаха през съзнанието му. Знаеше, че са жизненоважни, но значението им все му се губеше. Изчезнаха и оставиха в главата му неприятна празнота.

Какво означаваха? Какво трябваше да прави с тях?

Той остана на асфалта и закрачи в кръг, затърси отговора в объркания си мозък. Какво означаваше това ИД…И? Изпълнен с изгарящ страх, той осъзна, че те замъгляват мислите му. Те: войниците, които го преследваха.

Я да помислим.

ИД-И

Какво може да означава.

Хрубек отново погледна на изток, където бяха изчезнали войниците. Конспираторите! Със своите кучета на каишки, душещи и ръмжащи. Шибаняци! Един мъж в сиво и един в синьо. Един войник от Конфедерацията. И един от Съюза, оня, който накуцваше. Него Хрубек мразеше най-много.

Този беше истински кон-спира-тор, шибан войник от Съюза.

ИД-И

ИДИ

Той си спомни как ги беше измамил и омразата му бавно започна да намалява. Беше стоял едва на десет метра от войниците с револвер в ръка, приклекнал върху една покрита с пръст площадка високо на скалите над тях. Те навлязоха сред тревите и откриха плика, който внимателно бе сложил там. Разтреперан от страх, той чу зловещите им гласове, чу кучетата, шумоленето на тревата.

Хрубек отново видя буквите, ИДИ. Минаха през съзнанието му и изчезнаха.

Спомни си как цветните лампи на полицейската кола започнаха да се въртят. Малко след това войниците се върнаха при колите и онзи, когото мразеше най-много, хилавият шибаняк със сините дрехи, куцият, влезе в пикапа с кучето. Потеглиха с голяма скорост на изток.

Хрубек се сви и допря страната си до влажния асфалт. Сетне се изправи.

— Лека нощ, дами…

Буквите пак се върнаха. ИДИ. Той присви очи и погледна на запад. Не виждаше черната ивица на пътя, а буквите; те бавно спряха да се въртят и започнаха да се подреждат. Като малки войничета.

ИД…7…И

Главата на Хрубек се изпълни с мисли, объркани мисли. Той отново закрачи.

— Ще видя сълзите в очите ви… ИДЖ…7…И

Ето!

Ето! Той се затича натам. Буквите се подреждаха. ИДЖ…74 КИ

Кучетата ги нямаше, а също и конспираторите. И куцият шибаняк, и доктор Ричард, болницата, санитарите… всичките му врагове бяха останали назад. Бе ги измамил.

Майкъл Хрубек и установи, че страхът му е напълно овладян и че мисията му е кристално ясна като съвършен диамант. Той спря и остави един от животинските черепи в основата на стълба, промълви кратка молитва. След това отмина зеления знак с надпис РИДЖТЪН 74 КМ, свърна сред храстите край пътя и забърза на запад.