Джефри Дивър
Милост (6)

6.

Г-жице Лиз-бон Ачисън,

стоя В тАзи сТАя и не мога да дишаМ и нЕ мога да чувам, държат ме тук Без Оправдание и ме ЛИшават, да, лишават ме от възможност да сторя онова, което ме зове ДЪЛГЪТ. Това е много важнО. тУк Ме тОРмозят и за мЕН разпроСтраняват лЪжи — за Мен във Вашингтон и изцЕлия свят казват, ЧЕ съм опасЕн, но тоВА ИЗПОЛЗВАТ само за предТЕкст и всички им вЯРват. многО Силни са Те и ниЕ трябВА да се боим от тях, защото тЕ са наВсякъде край нАс.

Това е цяла КОНСПИРАЦИЯ. КОН + С + ПИРАТция.

и A3 знам, че ти Си с тях!!!

отмЪщението е Мое, не на ГОСПОД, защото ГОСПОД знае какво съм сторил и нЯма да ми да ДЕ покой, той МЕ стрелЯ в главата ДЕн и нощ!!! Така аз приЕмам съдБата сИ и ти, Нежна крАСавицЕ, трябВА да сториш същото. Ела при мен въВ вечния покой.

нАвсякъдЕ. заВинАги. рЕВАнш. прЕдателстВА.

ЕВА, първата жена.

ЕЛА при МЕН.

твоят любим

За произведението си Майкъл Хрубек бе използвал зелено, черно и синьо мастило, а за нейното име и своя „подпис“ — червено.

Шерифът всмука въздух през стиснатите си бели зъби с дразнещ шум.

— Виждате ли някакъв смисъл? — обърна се той към Оуен.

— Чисти брътвежи — отвърна Лиз.

Съпругът й я погледна, сетне добави:

— Обсъждахме го, когато се получи, но решихме, че са безсмислици.

Лиз преподаваше английски в Риджтънската гимназия.

— Получавала съм доста такива глупости като ученичка — засмя се мрачно тя.

— „Твоят любим“. — Шерифът задържа погледа си върху писмото. — Обратен адрес?

Лиз разрови в папката, където съхраняваше писмото в раздел „Писма и други“. Сега забеляза, че го е сложила точно след „Последни желания и завещания — Оуен и Лиз“. Намери плика. Нямаше обратен адрес. Печатът беше от Глочестър.

— Това е далеч от Марсден — изтъкна тя.

— Изчакайте да се обадя.

Шерифът погледна Оуен и той кимна към телефона.

Лиз се облегна на кухненския плот, отпи глътка шипков чай и си спомни онази гореща септемврийска неделя — тъкмо пресаждаше една лимоненожълта хибридна чаена роза. Потта се стичаше по носа й и я гъделичкаше. Оуен бе работил целия ден и тъкмо се беше върнал. Около шест часа слънцето бе ниско и не печеше силно. Той застана на прага със свити рамене, с лист хартия в ръка. Лиз го погледна, растението се изхлузи между пръстите й и един трън я убоде. Тъй като вниманието й бе привлечено от мрачното изражение на съпруга й, в първия момент не усети болката. Остави храстчето на земята. Оуен й подаде писмото и тя го пое бавно, оставяйки кървав отпечатък върху плика — като старовремски восъчен печат.

Порша го прочете сега. Вдигна рамене и обяви:

— Нося туй-онуй. Ела в стаята ми, ако искаш. Може да те успокои.

Лиз примигна. Само сестра й би й предложила марихуана пред една пета от градското шерифство (на предната броня на патрулната кола имаше лепенка с надпис „Риджтън казва НЕ на дрогата“). Това беше стилната Порша — палава, лукава, извратена. О, Порша — стройната, бледа, приличаща на французойка, с дискмена си и опашката от ухажори с красиви лица. Тя бе принудена да прекара тази вечер на село и сега изпрати на Лиз една от онези до болка познати студени въздушни целувки.

Сестра й не реагира. Младата жена вдигна рамене, хвърли бегъл поглед на Оуен и излезе.

Шерифът, който не беше чул предложението на Порша, а вероятно и да го беше чул, нямаше да го разбере, затвори телефона.

Обърна се към Оуен:

— Ами… В общи линии, няма от какво да се тревожи.

„Да се тревожи?“ помисли си Лиз. За нея ли говореше? Лицето й пламна и дори консервативният Оуен се размърда неловко при това покровителствено държане от страна на шерифа.

— Казаха, че писмото няма никакъв смисъл. Хрубек е шизофреник, те не са особено добри в общуването. Прекалено са нервни, за да разговарят нормално. Затова пишат дълги писма, които в повечето случаи са безсмислени, и когато отправят някакви заплахи, са твърде страхливи, за да ги изпълнят.

— Ами печатът? — попита настойчиво Лиз. — Глочестър.

— О, това ли? Питах и за него. Възможно е той да го е изпратил. През първата седмица на септември е бил в една тамошна болница за изследвания. Режимът там е доста лек. Може да се е измъкнал и да е изпратил писмото. Както ви казах и преди обаче, тръгнал е на изток, отдалечава се оттук.

Шерифът и Лиз погледнаха Оуен, който, тъй като беше най-едрият и най-важният в стаята, сякаш водеше разговора.

— Ами ако не е тръгнал натам? — попита той.

— По дяволите, Оуен, той се придвижва пеша. Лекарят твърди, че няма начин да шофира. Пък и кой ще качи на стоп такава побъркана горила?

— Просто питам какво ще стане, ако не е тръгнал на изток? Ами ако си промени решението и дойде тук?

— Тук ли?

— Искам охрана.

— Съжалявам, Оуен. Няма начин. При тази…

— Стан, нещата са сериозни.

— … буря, която се задава. Прогнозите обещават истински ураган. А и Фред Бъртхолдър е на легло с грип. Болен като куче. Цялото му семейство се е натръшкало.

— Остави само един човек, докато го хванат.

— Виж, дори щатската полиция изпитва недостиг на хора. Вниманието им е насочено главно към пътищата заради…

— Шибаната буря — завърши гневно Оуен.

Той рядко ругаеше пред непознати, смяташе го за израз на слабост. Лиз остана изненадана от това избухване — не от ругатнята, а от гнева му.

— Трябва да степенуваме нещата. Хайде, не се сърди, Оуен. Ще поддържам връзка с Хавършам. Ако има нещо, веднага ще дойдем.

Оуен отиде при прозореца и погледна към езерото. Запази мълчание, или за да не издава гнева си, или защото мислеше напрегнато.

— Защо не отидете на хотел тази нощ? — предложи шерифът с бодър глас, който подразни Лиз. — Ще си прекарате добре, а и няма да се тревожите за нищо.

— Да си прекараме добре — измърмори тя. — Как не.

— Казвам ви, хора, няма за какво да се тревожите. — Шерифът погледна небето, може би с надеждата внезапен гръм да оправдае заетостта на подчинените му за тази нощ. — Ще следя случая най-внимателно, имайте ми вяра.

Той се усмихна кисело и излезе. Само Лиз му пожела лека вечер.

* * *

Оуен крачеше пред прозореца загледан в езерото.

— Мисля, че трябва да го направим — рече делово. — Да отидем на хотел. Ще наемем две стаи в „Марсден ин“. Малка тиха стая със закуска, мизерна (по думите на Оуен), с изсъхнали цветя, евтини мебели, селска украса и ужасяващо реалистични картини на живи коне, мъртви птици и деца от деветнайсети век с премрежени погледи.

— Не е най-доброто скривалище от маниакален убиец, какво ще кажеш?

— Той надали ще намери Риджтън, камо ли хотела, в който ще отседнем… Ако изобщо се е запътил насам. Освен това „Марсден ин“ е само на три километра оттук. Тази нощ нямам желание да се отдалечавам твърде много от къщата.

— Трябва да завършим стената и да облепим цялата оранжерия.

Оуен замълча за момент, сетне разсеяно попита:

— Къде мислиш, че е сега?

— Няма да тръгна, докато не свършим работата. Чувалите, тик…

Очите на Оуен проблеснаха:

— Защо спориш?

Лиз примигна. Беше се научила да понася избухванията му. Знаеше, че гневът му обикновено е насочен към друго нещо. Сега съпругът й бе ядосан, но не на нея, а на шерифа. Тя често му отвръщаше със същия гневен тон, сега обаче не повиши глас.

— Не споря. Съгласна съм за хотела. Няма да тръгна обаче, докато не натрупаме поне още трийсет сантиметра чували.

Той отново се загледа към езерото; Лиз сведе очи към писмото, изглади го, сетне го сгъна. Хартията изшумоля, звук, който по неизвестна причина й напомни за суха кожа. Тя потрепери и хвърли листа върху купчината документи.

Облече якето си. Дали Оуен имаше намерение да спори, или щеше да склони? Не би могла да предвиди реакцията му и стомахът й се сви.

— Няма да отнеме много време — каза тя предпазливо. Съпругът й мълчеше. — Мислиш ли, че ще успеем да натрупаме достатъчно чували за толкова време?

Оуен най-сетне се обърна и попита какво е казала.

— Ще успеем ли да натрупаме достатъчно чували за един час?

— За час ли? Сигурен съм, че ще успеем. — Безгрижният му тон я изненада. — Пък и не вярвам положението да е толкова сериозно. Нали ги знаеш метеоролозите, все вдигат фалшиви тревоги.

* * *

Шофьорът превключи на най-ниската от тринайсетте си скорости и вкара огромния тир в паркинга. Вдигна ръчната спирачка и изключи дизеловия двигател, сетне погледна картата, отдели повече време, отколкото мислеше, че е необходимо за един интелигентен човек като него, за да изчисли, че ще стигне до Бангор преди четири следващия следобед.

Шофьорът беше млад, носеше шапка на „Долфинс“ с козирката назад и маратонки „Найк Пъмпс“. На касетофона въртеше някакъв гръндж запис, а имаше още половин дузина касети с рап и хип-хоп (тайна, която никой негов кръвен роднина не биваше да научава). Слезе, като преди това отдели няколко секунди, за да огледа пъпките по бузата си. Беше изминал половината разстояние до закусвалнята, когато някой извика:

— Хей, шофьоре!

Изведнъж до него изникна огромен мъжага с крака като дънери. Шофьорът спря изненадан, втренчи се в блестящото кръгло лице, в мократа от слюнка брадичка, в очите, възбудени като на дете на бейзболен мач.

— Здрасти — измънка шофьорът.

Мъжагата изведнъж се притесни, сякаш не се сещаше какво да каже.

— Страхотна машина — изтърси, без да поглежда към камиона.

— Ъ… благодаря. Ще ме извиниш ли, скапан съм, трябва да взема някаква кльопачка.

— Кльоп, кльоп. Разбира се. Виж, щастливото число, шест. Едно, две, три, четири, пет… — Мъжагата размаха ръка към колите на паркинга. — Шест.

Намести шапката върху подобната си на топка глава. Беше бръснат и шофьорът се почуди дали не е неонацист.

— Да, щастливо число — съгласи се шофьорът и се изсмя престорено.

— Аха. Само че са седем. — Мъжагата посочи един друг камион, който тъкмо влизаше в паркинга; устата му се изкриви. — Все ще се намери някой гад да развали всичко.

— Е, случва се.

Шофьорът прецени, че може да избяга от мъжагата, но опасението да не стане за смях пред колегите го тревожеше не по-малко от опасността да го пребият.

— Такъв е животът — добави. — Е, хайде сега, лека нощ. И отново тръгна към закусвалнята.

Очите на мъжагата проблеснаха.

— Чакай бе, чакай! На изток ли отиваш, шофьоре? Младият мъж погледна тъмните очи на събеседника си.

— Всъщност не се казвам така — отбеляза предпазливо.

— Аз съм за Бостън. Това е люлката на нашата страна. Наистина трябва да стигна в Бостън.

— Съжалявам, ама не мога да те кача. Работя за…

— Да ме качиш ли? — попита твърде любопитно мъжагата. — Да ме качиш?

— Тъй де, да те взема с камиона? Сещаш ли се? От фирмата ще ме уволнят, ако го направя.

— Що за късмет? Що за късмет?

— Такива са правилата, тъй да се каже.

— Ама аз какво ще правя?

— Не е хубаво да обикаляш по камионите и да молиш да те вземат? — Това не беше въпрос, но шофьорът бе прекалено уплашен, за да прецени с каква интонация да говори. — Можеш да излезеш на пътя и да махаш с вдигнат палец.

— На пътя и с палец.

— Някой все ще те вземе.

— На пътя и с палец. Ще го направя. Мога ли да стигна до Бостън по този начин?

— Ето на онова кръстовище, виждаш ли светлините? Това е шосе № 118, завий наляво, това е север. Така излизаш на междущатското, което ще те закара в Бостън за нула време.

— Благодаря, шофьоре. Господ да те поживи. Значи, на пътя и с палец.

Мъжагата закрачи през паркинга. Шофьорът отправи кратка благодарност към Господ — както за оцеляването си, така и защото имаше какво да разказва на колегите, без дори да се налага да разкрасява историята си.

* * *

Питър Гримс се върна в кабинета на директора и седна на един стол. Адлър попита предпазливо:

— Какво направил?

Сякаш продължаваше прекъснат за няколко минути разговор.

— Моля?

Директорът удари по една зелена папка:

— Имам предвид доклада на сестрите. Хрубек имал разрешение да слиза в Отделение С. Имал достъп до района. Просто влязъл в моргата. Така се е озовал там. Просто влязъл в хладилника. О, Питър, Питър, Питър… Това не е добре.

Адлър бе облякъл бежова жилетка, в чийто най-долен илик беше пъхнал кутрето си.

— Открих защо — обяви Гримс. — Участвал е в програмата на Дик Колер.

— О, за Бога, не и в дома за адаптация!

— Не. Бил е ограничен на територията на болницата. По трудовата програма. По същата причина е работил и в стопанството. Доене на крави или нещо подобно, предполагам.

Асистентът погледна през тъмния прозорец към мястото, където се намираше стопанството на болницата, управлявано от доброволци и обслужвано от пациенти, разположено на четирийсет декара сред скалистите хълмове.

— Защо не се споменава в досието?

Адлър отново удари папката, сякаш наказваше непослушно куче.

— Мисля, че има и други документи, до които нямаме достъп. Не знам какво е станало с тях. Тук има нещо гнило.

— Управителният съвет ли е препоръчал Хрубек да се включи в програмата? — попита Адлър.

Той самият беше член на управителния съвет и се молеше отговорът да е отрицателен.

— Не.

— А.

— Може би Дик Колер го е пробутал някак си.

— „Пробутал“, а? Тук трябва много добре да си опечем работата, приятелю мой. Какво искаш да кажеш с „пробутал“? Помисли. Помисли внимателно.

— Ами, не знам. Хрубек винаги е бил под внимателно наблюдение. Не е ясно кой е одобрил участието му. Информацията не е точна.

— Значи, може би все пак не е бил „пробутан“. Може би някой идиот тук се е издънил.

Гримс се почуди дали тази обида не се отнася за него. Директорът си пое дълбоко въздух:

— Чакай малко. Колер не е щатен лекар. Има ли кабинет тук?

Гримс остана изненадан, че Адлър не знае.

— Има. Това е част от споразумението с Фремингтън. Ние осигуряваме база за сметка на приходящи специалисти.

— Той не е приходящ специалист.

— В известен смисъл е.

В отсъствието на полицая Гримс беше възвърнал смелостта си.

— Искам да разбереш какво, по дяволите, става тук и да ми докладваш до един час. Кой е дежурният лекар на Отделение Е?

— Не знам със сигурност. Мисля…

— Питър, трябва да разнищим всичко — тросна се Адлър. — Открий кой е и го изпрати да си ходи. Дай му почивка.

— Да. Почивка ли? Сигурен ли сте?

— И да не е казал и думичка на никого… Интересувам се от тази жена… — Адлър потърси едно листче, намери го и го подаде на Гримс. — Хрубек споменавал ли е името й? Някой изобщо да я е споменавал?

Гримс прочете името:

— Госпожа Оуен Ачисън ли? Не. Коя е тя?

— Била е на „Индиан Лийп“. Свидетелствала срещу Хрубек. Твърди, че е получила заплашително писмо от него през септември, докато нашето момче си е играло с кубчета в Глочестър. Шерифът казва, че съпругът й смята, че Хрубек иска да й отмъсти.

— Риджтън — замисли се Гримс. — На шейсет километра на запад оттук. Няма проблем.

— О? — Адлър обърна зачервените си очи към младия лекар. — Добре. Толкова ме успокои. Кажи сега защо смяташ, че няма проблем?

Подчиненият преглътна и отговори:

— Защото повечето шизофреници не могат да изминат самостоятелно и пет километра, камо ли шейсет.

— А — измърмори Адлър с тон на своенравен оксфордски преподавател. — На какви факти базираш тази преценка, Питър?

Гримс се отказа, замълча и прокара пръсти през разрешената си коса.

— Първо — излая Адлър, — какво ще стане, ако не е сам, докторе? Какво, ако има съучастници? И второ, какво ще стане, ако Хрубек не е като повечето шизофреници? Какво ще стане, ако е изключение, докторе? Тръгвай сега. Научи как точно се е измъкнал.

Гримс събра смелост да каже само:

— Слушам.

И то много бързо.

— Ако това… Чакай малко. Ако това… — Шефът размаха ръце, неспособен да намери точна дума за трагедията, до която можеше да се стигне. — Ако това стане проблем…

— Какво?

— Свържи се с Лоу по телефона. Искам да побъбря още малко с него. О, и къде е този Колер?

— Колер ли? Тази нощ трябва да е в дома за адаптация. Всяка неделя спи там.

— Мислиш ли, че тази вечер е дежурен?

— Не. Днес беше тук в четири и половина сутринта и след сутрешната визитация замина направо за дома за адаптация. Още тогава изглеждаше скапан. Сигурен съм, че вече спи.

— Това е добре.

— Да му се обадя ли?

— Да му се обадиш? — Адлър изгледа свирепо асистента си. — Докторе, наистина, това е последният, ама последният човек, който бих искал да знае за случая. Нито думичка пред него._ Нито… думич… ка._

— Просто си помислих…

— Не, нищо не си помислил. Ти изобщо не мислиш. Бога ми, все едно да се обадиш на шибаното агне и да му кажеш: „Изненада. Утре те колим.“