Джефри Дивър
Милост (4)

4.

— Трима за две години. — Високият мъж потърка мустаците си (със същия сив цвят като костюма му) и добави: — Докато се усетите, и те офейкали.

Доктор Роналд Адлър подръпна неловко панталона си и тежко въздъхна, за да покаже колко е обиден.

— Няма ли по-добри начини да използваме времето, капитане? Дон? Обзалагам се, че има.

Щатският полицай се подсмихна:

— Как се случи, та не ни уведомихте навреме?

— Съобщихме за, ъ… смъртта на Калахан.

— Знаете много добре какво имам предвид, докторе.

— Мислехме, че ще успеем да го върнем без много шум.

— И как по-точно? Като единият санитар едва не загуби ръката си, а другият напълни гащите?

— Той не е опасен — вметна Питър Гримс, напомняйки както на полицая, така и на Адлър за присъствието си в стаята.

— Всеки член на персонала ни би се справил по-добре от тях. Те са се правили на каубои. Паднали са от някаква скала и са се наранили.

— Паднали. Хъм. Вие, господа, продължавате да криете нещо и това никак не ми харесва.

— Нищо не крием. Нямаме навик да ви вдигаме по тревога при всяко отклоняване на наш пациент.

— Не ме баламосвайте, Адлър.

— Почти го бяхме хванали.

— Ама не успяхте. Добре, как изглежда този тип?

— Едър е — започна Гримс.

— Колко едър, по дяволите? Хайде, господа. Губим си времето.

Адлър направи описание на беглеца, сетне добави:

— Обръснал си е главата и си е боядисал лицето в синьо. Само не питайте защо. Има кафяви очи, широко лице, жълти зъби и е на двайсет и седем години.

Капитан Дон Хавършам, мъж, двойно по-стар от Хрубек, записа информацията с равен почерк.

— Добре, изпратихме няколко коли към Стинсън. Виждам, че ви е неприятно, Адлър, но няма начин. Кажете сега, много ли е опасен? Възможно ли е да нападне нашите хора?

— Не, не — побърза да отвърне лекарят и погледна Гримс, който се сви и запази мълчание. — Хрубек, той е… как да кажа… като голямо любвеобилно куче. Това бягство, то си е чиста игра.

— Бау-бау. Случайно си спомних, че Хрубек е човекът от случая „Индиан Лийп“. Това не ми звучи никак любвеобилно, а и той не е куче.

Защо тогава го пита за мнението му, ако вече е поставил диагноза на Хрубек, запита се Адлър.

— Искам да знам дали все още е опасен, след като четири месеца сте му промивали мозъка. Предполагам, че е, като гледам какво е станало с онзи, дето лежи в хладилника ви. Кажете, този Хрубек лапаше ли си бонбонките като добро момче?

— Да, да — побърза да потвърди Адлър. — Ама чакайте малко. Калахан вероятно се е самоубил.

— Самоубийство ли?

Гримс отново погледна шефа си.

— Патологът ще каже със сигурност — добави Адлър.

— Не се съмнявам — каза весело Хавършам. — Голямо съвпадение, а? Този Калахан се самоубива и безобидното кученце Хрубек се напъхва в чувала му.

— Ъ…

Адлър си представи как заключва Хавършам в една стая с Били Линд Прескот, който, лишен от селазина си, мастурбира, виейки с цяло гърло, часове наред.

Гримс започна:

— Проблемът е, че…

Другите двама мъже се обърнаха едновременно към него и той млъкна.

Шефът му прекъсна неловкото мълчание:

— Младият Питър искаше да каже, че през всичките тези месеци Хрубек се проявява като примерен пациент. Седи си тихо, не закача никого.

— Като кукличка е.

Хавършам гръмогласно се изсмя. Той се обърна към Гримс:

— Кукличка, а? Преди малко беше кученце. След малко ще го изкарате ангел. А сега ми кажете какво му има всъщност.

— Параноидна шизофрения.

— Шизофреник? Раздвоение на личността? Виждал съм ги такива.

— Не, не е раздвоение на личността. Шизофрения. Означава, че има халюцинации и не може да се справи със страха и стреса.

— Идиот ли? Забавено развитие?

При тези думи Адлър кипна от професионално негодувание, но се постара да запази спокойствие.

— Не. Коефициентът му на интелигентност е около средните стойности, но не е способен да планира.

Капитанът се изсмя:

— Не може да не е способен да планира, не мислите ли? Щом се е измъкнал от болница за криминално проявени ненормалници!

Адлър стисна презрително устни. Отново усети вкуса на жена си и се почуди дали няма да се възбуди. Това не стана и той се обърна към Хавършам:

— Избягал е по вина на санитарите. Ще бъдат наказани дисциплинарно.

— Струва ми се, че вече са наказани. Поне този със счупената ръка.

— Слушайте, Дон, не можем ли да уредим нещата по тихата процедура?

Капитанът се засмя:

— Какво, да не ви е страх от пресата, господин Три-бягства-за-две-години?

Адлър запази мълчание, сетне заговори тихо, едва чуто в призрачния вой, все още кънтящ по коридорите:

— Слушайте сега, капитане. Престанете да ме предизвиквате. Почти хиляда от най-неоправданите граждани на Североизтока са поверени на грижите ми, а разполагам със средства за лечението едва на една четвърт от тях. Мога…

— Добре, добре.

— … Мога да направя живота на някои от тях по-поносим и да защитя обществото от тях. Правя всичко, което е по възможностите ми с този жалък бюджет. Така че не ми разправяйте, че нямате достатъчно хора.

— Е, всъщност имам.

— Ако за това бягство се разчуе и някой шибан репортер раздуха историята, бюджетът ни ще бъде свит допълнително и дори има опасност щатските власти да помислят за закриване на болницата.

Адлър размаха ръка към стаите, в които пребиваваха злочестите му питомци — едни заспали, други планиращи бягства, трети стенещи, четвърти потопени в безумни кошмари, а може би някои от тях сънуваха нормални сънища.

— Ако това стане — продължи директорът, — половината от тези хора ще излязат на улицата и ще се превърнат във ваш проблем, не мой.

— Успокойте топката, докторе. — Както на повечето висши офицери, кариерата на Хавършам се дължеше повече на способността му да успокоява, отколкото на професионалните му достойнства. — Кажете ми истината. Щом твърдите, че избягалият е обикновен пациент на облекчен режим, ще ви повярвам. Ако ми кажете обаче, че този човек е опасен, ще действам по съвсем различен начин. Каква е истината.

Адлър отново подръпна панталоните си. Запита се дали жена му се самозадоволява толкова страстно, колкото Били Линд Прескот.

— Хрубек е жив труп — каза, гледайки Питър Гримс право в очите.

Младият асистент кимна и добави:

— Замаян е и се движи неадекватно като пиян. — Почуди се коя земна сила го кара да изрече такава лъжа.

— Добре — завърши Хавършам. — Ще го обявя като търсене на изчезнал пациент. Човекът се е загубил и ние се тревожим за сигурността му. Така няма да го обявят по полицейската честота. Тези така наречени репортери няма да му обърнат никакво внимание, не и в такава буря, която отнася покриви.

— Много съм ви задължен, Дон.

— Да попитам сега. Имате ли няколко излишни долара?

— Как така?

— Има един човек, който може би ще ни помогне. Само че не взима евтино.

— Това е държавна болница. Нямаме много пари.

— Сигурно е така. Само че в момента имате избягал откачен, който случайно прилича на проклетия Атила, предводителя на хуните. И така, ще ме изслушате ли?

— О, разбира се, капитане. Разбира се.

* * *

Премръзналият и неспокоен Майкъл Хрубек стоеше бос в средата на голям правоъгълник от отъпкана трева. Стискаше ластика на калните си и мокри шорти и гледаше порутената къща пред себе си.

Магазинчето за препарирани животни и ловни принадлежности бе заградено с телена мрежа, закрепена за ръждясали колове. В по-голямата си част мрежата бе полегнала на земята и поради някаква незнайна причина това силно потискаше Хрубек.

Беше изминал тичешком цялото разстояние от мястото на нападението срещу санитарите до тази група призрачни светлини, забулени в мъглата — автобусна спирка с това магазинче, бензиностанция и антикварен магазин. Сега Хрубек бе убеден, че тайните служби го преследват, и искаше да се махне оттук час по-скоро. Само че, както сам бе обявил на глас, голият човек „привлича твърде много внимание, няма спор“.

След това забеляза едно прозорче на магазина и това предопредели решението му.

Вече от няколко минути стоеше неподвижно на това място и съзерцаваше шест малки животински черепа, сварени и бели като облаци.

О, виж ти. Виж ти!

 

Шест беше важно число за Майкъл Хрубек; той се наведе и започна да ги брои на глас, наслаждавайки се на звука от произнасянето на всяко число.

Шест черепа, шест букви, М-А-Й-К-Ъ-Л.

„Няма спор — помисли си той. — Това е особена нощ.“

През повечето време мисленето на Хрубек беше метафорично и сега му хрумна, че в момента се събужда. Обичаше да спи. Обожаваше да спи. С часове. Любимата му поза бе на една страна, свит, доколкото позволяваха дългите крака, яките гърди и големият му корем. Прекарваше повечето време, като се движеше, също в нещо като сън — забързана поредица от несвързани сънища, неясни лица и чувства, минаващи покрай него, родени както от объркания му ум, така и от различните лекарства.

Буден!

Той се наведе и с дебелия си пръст написа: „буДен сЪм! не съм в ЛеГлото“.

Обиколи магазинчето; забеляза бележка, с която собственикът съобщаваше, че е в отпуск. Ритна задната врата и влезе. Заобиколи огромната черна мечка, препарирана в изправено положение, и огледа магазина. Вдиша дълбоко и долови миризмата на мускус и варено дивечово месо, ръцете му трепереха от възбуда. Забеляза рафтове с дрехи и разрови купчините ризи и гащеризони, докато намери няколко, които горе-долу му ставаха. Сетне си избра чорапи и най-накрая взе спортна шапка, която много му хареса. Сложи я на главата си.

— Много модерно — прошепна и се погледна в огледалото.

Продължи да тършува. Откри чифт работни обувки и се опита да ги обуе. Бяха тесни, но не му стискаха прекалено.

— Джон Бачкатора — промърмори и със задоволство прокара ръка по дрехите. — Джон Бачкатора.

Изсипа малко течен сапун върху един парцал и затърка лицето си, за да изчисти синьото мастило от бузите и челото си.

Тържествено прибра шестте черепа в зелена брезентова раница, която откри в магазина. След това, без да отмества подозрителния си поглед от изправената мечка, отиде при касата, където забеляза витрина със сушено говеждо в целофанени опаковки. Отвори ги със зъби и изяде соленото месо и от осемте пакета.

Тъкмо смяташе да си тръгва, когато погледна надолу, под касата, и на лицето му се разля широка усмивка.

— Подарък от Исус Христос, нашият хрис-им Спасител.

Револверът беше „Колт“ с дълга цев. Хрубек го вдигна и го подуши, потърка хладния метал в бузата си ухилен като хлапе, намерило десетдоларова банкнота. Прибра оръжието, промъкна се отново покрай мечката и се изниза през вратата.

Тревата изведнъж се освети ярко, чу се тракане на метална врата. Хрубек бързо се скри в една голяма отворена барака зад магазина и извади револвера от раницата.

Чу се мъжки глас:

— Ти си го оставил там, ти иди да го вземеш. Ако е ръждясал, ще ти нашаря задника, млади момко.

Гласът идваше от порутена, но ярко осветена едноетажна къща с пушещ комин. Намираше се на трийсетина метра от магазина.

Някакво намусено момче, осем-деветгодишно, мина покрай бараката. Изчезна зад магазина, без да погледне в скривалището на Хрубек. След малко се появи отново с чук в ръка и тръгна обратно към къщата; оглеждаше го внимателно и отчаяно чегърташе с нокът ръждата.

Някакъв шум наблизо стресна Хрубек. Един дебел енот притича през бараката и започна да души няколко плика с боклук. Момчето явно чу стърженето на нокти по бетона и спря. Вдигна чука като боздуган, пристъпи към входа на бараката и се взря в мрака.

Сърцето на Хрубек заби лудо и той се запита какво ще прави, ако момчето го открие. „Какво ще му кажа? А, сетих се, ще му кажа, че съм Вилхелм Тел. Ще го застрелям в главата“ — помисли си и се опита да се успокои. Енотът спря предпазливо при шума от стъпките на момчето. Вдигна глава, забеляза Хрубек и настръхна. Показа нокти и в паниката си скочи върху крака на шизофреника. Хрубек се наведе, хвана едрото животно за врата и още преди то да е успяло да го одраска, прекъсна гръбначния му стълб с тихо изпукване.

„Добър опит — помисли си той. — Само че неуспешен.“

Животното потрепери и замря.

Момчето се приближи още и се заслуша. След като не чу нищо, тръгна отново към къщата. Влезе вътре и външната лампа изгасна.

Хрубек започна да гали разсеяно козината на мъртвия енот и това го успокои, сетне внимателно остави животното на земята с изпънати крака и опашка. С пълна със слюнка уста взе една отвертка от работната маса и я заби в тила на зверчето. След това извади инструмента и захвърли безжизнения труп в ъгъла на бараката.

Тъкмо смяташе да си тръгва, когато забеляза над главата си шест ловни капана, закачени на пирони.

„Я виж ти. Още подаръци… Това ще ги забави, няма спор!“

Хрубек пъхна три от капаните в раницата и излезе. Спря на прашната площадка зад магазина и подуши ръцете си. Миришеха на бензин и на мускус от енота. Той доближи ръце до лицето си и вдиша дълбоко тази миризма заедно с миризмата на пушек от въздуха, дълбоко, дълбоко, толкова дълбоко, че дробовете го заболяха. Въздухът сякаш изпълни слабините му и той почти веднага се възбуди. Разсеяно извади пениса си от гащеризона и започна да го глади с изцапаната си с кръв ръка. Затвори очи, изви глава назад, започна да му се вие свят.

Когато достигна кулминацията, от гърлото му се изтръгна нечовешки звук.

Хрубек изтри ръка в тревата, сетне нагласи шапката си. Пъхна се сред храстите и се сви удобно. В момента се нуждаеше само от още едно нещо и чувстваше, че Господ ще му го изпрати съвсем скоро.

* * *

Оуен Ачисън свали голяма купчина брезентови чували от една полица в оранжерията. Работата при езерото вървеше добре и те вече бяха заградили част от ливадата с ниска стеничка от чували с пясък. Мускулите го боляха и той се протегна, замисли се за срещата, предвидена за следващия ден, за пътуването си по-късно през седмицата.

Погледна навън и видя Лиз, която пълнеше чувалите с пясък на брега на езерото.

Тръгна безшумно между растения, чиито имена нито знаеше, нито го интересуваха. Една автоматична клапа за поливане се отвори и изпълни част от помещението с мъгла, като закри растенията и каменните барелефи върху колоните.

Той спря в другия край на оранжерията. Порша вдигна кафявите си очи към него.

— Видях те и реших да проверя какво правиш — каза той.

— Оказвах си първа помощ.

Тя вдигна високо полата си, обърна се с гръб към него И показа мястото точно над свивката на коляното, изцапано с кръв.

— Какво е станало?

— Слязох за тиксо. Наведох се и един шибан бодил се заби в задника ми. Една част остана вътре, чувствам го.

— Сериозно ли е?

— А ти как мислиш? Боли, та се не трае. — Тя се обърна към него, изгледа го от глава до пети и се изсмя. — Знаеш ли, приличаш на истински лорд. Много средновековен вид имаш. Нещо като сър Ралф Лорън.

Тонът й беше подигравателен, но тя веднага се усмихна, сякаш да му покаже, че няма намерение да го обиди. Започна да чопли раничката с нокът, лакиран в същия яркочервен цвят като кръвта, и лицето й се изкриви.

На всяка от ръцете си носеше по четири сребърни пръстена, а на едното й ухо висеше засукана спираловидна обеца. На другото имаше четири сребърни халки. Порша беше отклонила предложението на Лиз за по-практично облекло. Все още носеше лъскавата си златисто — сребриста пола и широката си блуза. В оранжерията бе хладно и Оуен много добре виждаше, че тя не носи сутиен под бялата копринена блуза. Той огледа тялото й и си помисли, че докато жена му с момчешката си фигура може да се нарече привлекателна или хубава, сестра й е направо божествено създание.

— Я да погледна — предложи той.

Тя отново се обърна с гръб към него и вдигна полата си. Оуен включи една настолна лампа и я насочи към бледия й крак. След това коленичи, за да огледа раната.

— Водата наистина ли може да я отнесе? — попита тя. — Имам предвид оранжерията.

— Вероятно.

Порша се усмихна:

— Какво би правила Лиз без цветята си? Имате ли застраховка срещу наводнение?

— Не. Къщата е прекалено ниско, никой не иска да я застрахова.

— И без това розовите храсти сигурно нямаше да са включени.

— Зависи от условията на застраховката. Това подлежи на преговори.

— Адвокатът си остава адвокат.

Той вдигна поглед, но отново не можа да определи дали тя му се подиграва, или само се шегува. Порша продължи:

— Верандата, за която спомена Лиз. Струва ми се, че греши за нея, не мисля, че я е отнесла водата. Татко я събори, за да построи оранжерията за мама. — Тя кимна към една снимка на оранжевочервен розов храст. — Лиз гледа на това място като на светилище. Мама обаче никога не го е обичала особено.

— Мислех, че Рут живееше единствено заради цветята.

— Така смята Лиз. Всъщност татко бе този, който настояваше. Според мен с това целеше да й намира, ако мога така да се изразя, занимание, докато него го няма.

— Не мога да си представя майка ти да изневери. Оуен избърса капка кръв и се вгледа в раната.

— Човек никога не знае. Нали знаеш за тихата вода. Както и да е, може би татко е бил обзет от параноя или нещо подобно.

— Не мога да знам. Никога не съм го харесвал особено.

— О-ох, боли! — изстена тя, когато той бръкна в раничката. — Когато бяхме малки, всяка неделя обядвахме на онази стара веранда. Точно в два часа. Татко позвъняваше с едно звънче и всички трябваше да слезем веднага. Печено, картофи, зелен фасул. Докато се хранехме, той говореше за литература, бизнес, космически пътувания. Понякога за политика. Най-много от всичко харесваше астронавтите.

— Този бодил наистина е вътре. Само връхчето, виждам го.

— Боли ужасно. Можеш ли да го извадиш?

— Имам пинцети.

Оуен извади швейцарско ножче. Тя бръкна в джоба си и извади запалка „Бик“:

— Ето.

Оуен я изгледа неразбиращо и Порша се засмя:

— Стерилизирай пинцетите. Когато живее в Ню Йорк, човек се научава да внимава какво пъха в тялото си.

Той взе запалката и обгори пинцетите.

— Швейцарско ножче — отбеляза тя, докато го наблюдаваше. — Има ли си тирбушон? Ножичка? Лупа?

— Знаеш ли, Порша, понякога човек не знае дали му се подиграваш, или не.

— Може би големият град ме е развалил. Понякога си навличам неприятности с това държане. Не го приемай лично.

Тя замълча, наведе се към една роза и вдиша дълбоко.

— Не знаех, че пушиш — отбеляза той, когато й връщаше запалката.

— Не пуша. Поне не цигари. И после, след десерта, с който пиехме…

— Нямам представа.

— Порто.

Оуен каза, че е трябвало да се досети.

— Обичаш ли порто, Оуен?

— Не.

— О, Боже, как боли!

— Извинявай.

Той сложи голямата си ръка върху бедрото на Порша и стисна здраво, докато се опитваше да извади тръна.

— Вдигни си полата да не се изцапа с кръв.

Тя вдигна полата си малко по-нагоре и Оуен забеляза дантеленото й бельо. Натисна по-силно. Тя затвори очи и стисна зъби:

— Не, и аз не понасям порто, но съм спец на тази тема. Наблюдавах внимателно по време на обедните лекции на татко. Хиляда деветстотин и седемнайсета е от най-добрите реколти, не отстъпва на еталонната… Която е? — Порша вдигна въпросително вежди. Тъй като Оуен не отговори, тя издиша силно от болка и продължи: — Ами, 1963-та, разбира се. Мислех, че всички вие, каймакът на фермерското общество, го знаете.

— Не си падам по фермерството повече, отколкото по портото.

— Добре де, по градинарство тогава.

Кракът й потрепери и той го стисна по-здраво. Порша продължи:

— Едно наистина хубаво порто от 1917 година има силен аромат на тютюн. Неделни вечери! След портото… и татковата беседа за порто или за НАСА, или за литература, или за Бог знае какво, и след бухтите и конфитюра, ние, децата, нямахме какво да правим. — Тя пое дълбоко дъх и попита: — Оуен, моето идване тук всъщност не беше необходимо, нали? Можех да подпиша всичко в Ню Йорк, да го заверя нотариално и да ви го изпратя.

Той се поколеба, сетне отвърна:

— Не, нямаше нужда да идваш.

— Какво всъщност иска тя тогава?

— Ти си й сестра.

— Означава ли това, че трябва да знам защо ме е извикала? Или че има нужда от компанията ми?

— Отдавна не сте се виждали. Порша силно се изсмя:

— Още ли не си извадил тази гадост?

— Малко остава.

Оуен погледна към вратата; ако жена му влезеше в този момент, щеше да ги завари в доста интересна поза. Отново бръкна в раната с пинсетата и почувства как Порша потрепва. Тя прехапа устни и запази мълчание. Накрая той измъкна бодила и се изправи.

Без да смъква полупрозрачната си пола, Порша се обърна. Оуен отново мерна част от бельото й. Вдигна пинсетата.

— Мислех си, че е по-голям — призна тя. — Благодаря. Много способен мъж си.

— Раната не е голяма, но въпреки това трябва да й сложиш нещо. Бактин. Кислородна вода.

— Имате ли нещо такова?

— В банята на горния етаж. Непосредствено до твоята стая.

Тя притисна хартиена кърпичка върху раната си, после вдигна салфетката и я огледа.

— Проклети рози — промърмори; пусна полата си и тръгна към стълбите.