Джефри Дивър
Милост (31)

31.

Той изглеждаше много по-едър, отколкото си го спомняше.

На делото й се бе сторил дребен, едно изтъкано от зло кълбо. Сега сякаш изпълваше цялата оранжерия, заплашваше да разбие стените, покрития с чакъл под, острия покрив. Хрубек избърса очите си от водата.

— Лиз-бон. Помниш ли ме?

— Моля те… — прошепна тя.

Обхвана я панически страх и гърлото й се сви.

— Аз пътувах много, Лиз-бон. Излъгах ги всички. Пратих ги за зелен хайвер. Няма грешка.

Тя отстъпи няколко крачки.

— Ти им каза, че съм убил онзи човек. Р-О-Б-Ъ-Р-Т. Едно име с шест букви. И излъга…

— Не ме наранявай. Моля те.

Кучето изръмжа заплашително, беше се изправило зад Майкъл. То оголи блестящите си жълти зъби. Майкъл го погледна и посегна към него, сякаш беше плюшена играчка. Кучето избегна ръката му и заби зъби в подутата лява ръка на Майкъл. Лиз очакваше той да изкрещи от болка, но огромният мъж сякаш изобщо не почувства ухапването. Вдигна кучето, както висеше от ръката му, и го занесе при един голям долап. Издърпа олигавените челюсти от ръката си, хвърли животното в шкафа и затръшна вратата.

Без да обръща внимание на острия като бръснач нож в ръката й, Хрубек се обърна към Лиз. „Защо да си давам труда? — помисли си тя. — Той не чувства болка, огромен е, има револвер…“ Въпреки това стисна Още по-силно ножа и го насочи право в сърнето му.

— Лиз-бон. Ти беше в съда. Ти си част от заговора.

— Трябваше да дойда в съда. Нямах друг избор. Човек е длъжен да свидетелства в такива случаи. Разбираш това, нали? Не съм искала да ти навредя.

— Да ми навредиш ли? — възкликна отчаяно той. — Да ми навредиш? Вредата е навсякъде около теб! Как може да не я забелязваш? Шибаняците са навсякъде!

Опитвайки се да изрази съчувствие, тя отбеляза:

— Сигурно си уморен.

Без да й обръща внимание, той продължи:

— Трябва, да ти кажа нещо. Преди да стигнем до основното.

„Да стигнем до основното.“

Студени вълни преминаха от врата към бедрата й.

— Слушай сега внимателно. Не мога да говоря високо, защото помещението сигурно се наблюдава. Това може би ти е известно като „следене“, при което те гледат иззад воали, маски или екрани. Слушаш ли? Добре.

Той започна да обяснява трескаво и в същото време обстойно:

— Правосъдието заличава предателството. Аз убих човек. Признавам. Не беше много модерно, а сега разбирам, че е било и глупаво. — Той присви очи, сякаш се мъчеше да си спомни някакъв текст. — Вярно, че не беше обикновено убийство, но това не ме оправдава. Това не оправдава никого. Никого!

Той се намръщи и погледна няколко думи, изписани с червено мастило на ръката му. Бяха избледнели като стари татуировки.

Сетне продължи монолога си на тема предателство и отмъщение, като крачеше из оранжерията и от време на време заставаше с гръб към Лиз. В един момент тя за малко да се хвърли върху него и да забие ножа в гърба му, но той бързо се обърна, сякаш предусетил мислите й, и продължи да говори.

В бледата синьо-зелена светлина оранжерията изглеждаше отделена от време и пространство. Лиз се сети за една книга, която бе чела преди години, може би първият й роман. „Двайсет хиляди левги под водата“. Струваше й се, че се намират не в оранжерия, а в някаква примитивна подводница и тя е невинен китоловец, слушащ безумните брътвежи на побъркания капитан сред морските дълбини.

Майкъл говори за крави, за „Християнска наука“, за жени, които крият лицата си зад старомодни шапки. Оплака се от загубата на любимата си черна кола. На няколко пъти спомена някаква доктор Ан и (намръщен) някакъв доктор Ричард. Дали това не беше Колер, запита се Лиз.

Внезапно той се извъртя към нея:

— Аз ти писах, а ти така и не ми отговори.

— Не си беше написал адреса. И не го беше подписал. Откъде да разбера кой го изпраща?

— Добър опит — сопна се той. — Само че ти си знаела кой го изпраща.

Погледът му беше толкова пронизителен, че тя веднага призна:

— Да, знаех. Съжалявам.

— Те са ти попречили да ми отговориш, нали?

— Ами…

— Спрели са те. Кон-спира-торите.

Тя кимна и той продължи да говори. Явно си мислеше, че името и съдържа шест букви, и това страшно му харесваше. Лиз изпита ужас, че може да намери някое писмо или разписка, да види, че буквите всъщност са с една повече, и да я убие за измамата.

— Време е вече — обяви тържествено той и Лиз отново потрепери.

Майкъл свали раницата си и я остави до себе си. Сетне разкопча гащеризона си и го смъкна върху яките си бедра. Цепката на гащите му се разтвори и Лиз с ужас забеляза тъмния му, дебел, полувъзбуден пенис.

„О, Господи…“

Тя стисна ножа и зачака Хрубек да остави револвера, за да хване члена си. Бе готова да се нахвърли върху него в момента, в който го направи.

Майкъл обаче не остави револвера. Бръкна с лявата си ръка, ранената, дълбоко в гащите си, сякаш така се възбуждаше повече. След малко обаче, когато той издърпа пръстите си, Лиз забеляза, че държи малко найлоново пликче. Беше вързано грижливо с връвчица и Хрубек присви очи като улисано в игра хлапе, докато я развързваше със здравата си ръка. Спря само за да облече отново гащеризона си, и малко смутено закопча презрамките.

Извади от пликчето парче вестник. То беше мокро. Хрубек го разстла и постави с благоговение върху него един череп, който бе измъкнал от раницата си. След като Лиз не направи никакъв опит да докосне тези предмети, той се усмихна с разбиране и ги остави върху масата до нея. Побутна листчето към нея и се отдръпна като ловджийско куче, което току-що е оставило някой прострелян бекас в краката на господаря си.

Държеше ръцете си отпуснати, револверът бе насочен надолу. Лиз обмисли как да го нападне. Щеше да се промъкне по-близо и да замахне към очите му. Каква ужасна мисъл! Налагаше се обаче да действа. Сега беше моментът. Тя стисна ножа и хвърли поглед към изрезката. Беше част от статия в един местен вестник с материали по делото; полето бе изписано с дребния му почерк. Откъслечни думи, рисунки, звезди, стрелки — хубава картинка, приличаща на президентския печат. Силуетът на Ейбрахам Линкълн. Американски знамена. И всичко това около една много добре позната снимка: собствения й зърнест черно-бял образ, заснет след произнасянето на присъдата, докато тя бе слизала по стълбите на съда към колата си.

Сега от Майкъл я деляха не повече от два метра. Тя пристъпи към него, вдигна изрезката, наведе глава към нея и се престори, че чете. Всъщност не отместваше поглед от револвера му. Усети отвратителната воня на лудия, долови задъханото му дишане.

— На този свят има прекалено много предателство — прошепна той.

Тя стисна ножа. „Очите му! Цели се в очите. Сега. Сега! Лявото, сетне дясното. После се свий под масата. Хайде! Не се колебай.“ Тя пренесе тежестта си напред, готова за скок.

— Толкова много предателство — повтори той и пръски слюнка покапаха по лицето й.

Тя не се отдръпна. Той погледна револвера и го прехвърли в здравата си ръка. Лиз стисна ножа. В момента не бе в състояние да се моли, но беше обзета от различни мисли: за баща й, за майка й. „О, моля те. Боже, дано Оуен да е жив. Бракът ни може да не беше съвършен, но поне понякога имаше любов. И Порша, обичам те — въпреки че може никога да не станем толкова близки, колкото съм се надявала.“

— Добре — рече Майкъл Хрубек.

Завъртя револвера и й го подаде с ръкохватката напред.

— Добре — повтори тихо.

Тя се страхуваше да отмести очи от оръжието за повече от секунда, но в този кратък миг забеляза, че но страните му се стичат сълзи.

— Направи го сега — каза той сподавено. — Направи го бързо.

Лиз не помръдна.

— Тук — настоя той и пъхна револвера в ръката й.

Тя изтърва листчето и то се спусна като есенно листо на пода. Майкъл коленичи пред нея и наведе глава като примитивен символ на покорство. Посочи тила си и каза:

— Тук. Направи го тук.

„Това е номер! — помисли си тя. — Няма начин.“

— Бързо.

Тя остави ножа на масата.

— Майкъл…

Малкото му име прозвуча нелепо от устата й. Сякаш между зъбите й имаше пясък.

— Майкъл, какво искаш?

— Ще платя за предателството с живота си. Направи го, направи го бързо.

— Не си ли дошъл да ме убиеш? — прошепна тя.

— Не, не бих те убил, както не бих наранил онова кученце — засмя се той и кимна към шкафа.

Лиз заговори:

— Ама нали си залагал капани за кучета!

Устата му се изкриви:

— Слагах капани, за да забавя конспираторпте. Само че не ги залагах. Бяха затворени. Никога не бих наранил куче. Кучетата са божии създания и са съвсем невинни.

Това я потресе. Значи, идването му тук бе за нищо? Човек, който убива хора, а се прекланя пред кучета. Майкъл Хрубек бе изминал толкова път само за да изиграе някаква зловеща сценка.

— Виж — продължи той, — това, което се говори за Ева, не е вярно. Тя е била жертва. Също като мен. Жертва на дявола в нейния случай. Жертва на конспираторите от правителството в моя. Как можеш да обвиняваш някого, който е бил предаден? Не можеш! Не е честно! Ева е била съдена, аз също. Не сме ли толкова еднакви, аз и ти? Не е ли удивително, Лиз-бон?

Той се изсмя.

— Майкъл — рече тя с треперещ глас, — би ли направил нещо за мен?

Той вдигна очи, тъжни като тези на кучето.

— Ще те помоля да се качиш горе с мен.

— Не, не, не… Не можем да чакаме. Трябва да го направиш. Трябва! Точно затова съм дошъл. — Той заплака. — Беше толкова ужасно и трудно. Изминах толкова път… Моля те, искам да заспя. — Кимна към револвера. — Толкова съм уморен.

— Направи ми тази услуга. Само за малко.

— Не, не… Те са около нас. Не разбираш колко е опасно. Толкова съм уморен да стоя буден.

— Направи го за мен — помоли го тя.

— Не мисля, че ще мога.

— Там ще си в безопасност. Ще се погрижа да не ти се случи нищо лошо.

Очите им се срещнаха и останаха така известно време. Какво вижда Майкъл в нейните, Лиз не можеше дори да гадае.

 

— Бедната Ева — рече бавно той; сетне кимна. — Ще се кача там заради теб. — Погледна револвера. — След това ще го направиш, и то бързо.

— Да, ако все още го искаш.

— Ще се кача на горния етаж заради теб, Лиз-бон.

— Последвай ме, Майкъл. Насам.

Тя не искаше да му обръща гръб, но въпреки това чувстваше, че между тях съществува някакво доверие — в пристъп на лудост може би, но все пак реално. Не искаше да рискува да го нарушава. Тя тръгна напред, без резки движения, без да говори. Качи се по тясното стълбище и го поведе към една от резервните спални. Тъй като Оуен пазеше там поверителни документи, вратата се заключваше с масивен механизъм. Лиз накара Майкъл да седне в едно люлеещо се кресло, принадлежало на госпожа Л’Оберже; всъщност майката на Лиз бе починала именно в него, след като беше стиснала настоятелно ръката на дъщеря си три пъти. Той се приближи до стола и седна. Лиз му каза предпазливо:

— Сега ще заключа вратата, Майкъл. Скоро се връщам. Защо не затвориш очи и не си починеш?

Той не отговори, но огледа одобрително стола и се залюля. Сетне затвори очи, както му бе предложила тя, и отпусна глава върху тъмнозелената тапицерия. Столът престана да се клати. Лиз затвори тихо вратата, заключи и се върна в оранжерията. Остана права в средата на помещението за известно време, изпълнена с противоречиви чувства.

Хрумна й един друг стих от Шекспир:

„Няма по-свиреп звяр,

но все пак милост той познава.“

— О, Господи! — прошепна. — Мили Боже…

Свлече се на колене и захлипа.

* * *

Десет минути по-късно Лиз бършеше челото на Трентън Хек. Той бълнуваше и тя нямаше никаква представа дали мокренето на лицето ще му се отрази добре. Лиз притисна гъбичката към челото му и попи нежно и предпазливо потта. Тъкмо ставаше да вземе още вода, когато чу някакъв шум откъм вратата. Отиде в кухнята, като се чудеше защо не е чула пристигането на шерифа. Обаче не беше полицията. Лиз изкрещя от радост и се втурна към вратата, за да пусне Оуен. Изпит и изкалян, той влезе; олюляваше се, едната му ръка бе стегната с колана му.

— Ранен си! — възкликна тя.

Двамата се прегърнаха, сетне той се обърна, като затаи дъх от болка, и огледа двора като войник. Измъкна револвера от джоба си и рече:

— Добре съм. Само съм си изкълчил рамото. Господи, Лиз, полицаят. Мъртъв е!

— Знам. Знам… Ужасно е! Майкъл го застреля.

Той се подпря на касата на вратата и се взря в мрака.

— Тичах през целия път от Норт Стрийт. Той се промъкна покрай мен.

— Горе е.

— Трябва да стоим далеч от прозорците… Какво?

— Горе е — повтори тя и започна да гали лицето на съпруга си.

Оуен се втренчи в жена си:

— Хрубек ли?

Тя извади револвера на Майкъл и му го подаде. Оуен премести поглед от измъченото лице на Лиз към оръжието.

— Неговият ли е?… Какво става тук?

Той се изсмя кратко, сетне усмивката му се стопи, докато тя разказваше какво е станало.

— Не е ли искал да те убие? Ама защо тогава дойде тук?

Тя се притисна отново до гърдите на Оуен, като внимаваше за рамото му, и отговори:

— Съвсем се е побъркал. Май искаше да се жертва за мен. Всъщност не знам. Не съм сигурна, че и на него му е ясно.

— Къде е Порша?

— Отиде да вика помощ. Вече трябваше да е дошла. Предполагам, че колата й е заседнала.

— В северната част на града пътищата са почти непроходими. Може да й се наложи да върви пеша.

Лиз му разказа за Трентън Хек.

— Да, камионът му е отвън. Когато се видяхме за последен път, беше тръгнал за Бойлстън.

— Жалко, че не е отишъл. Не съм сигурна дали ще оцелее. Ще го погледнеш ли?

Оуен прегледа припадналия мъж с очите на познавач. От военната си служба бе научил много за раните.

— В шок е. Нуждае се от кръвопреливане. Нищо не мога да направя за него. — Оуен се огледа. — Къде е той? Хрубек.

— Заключих го в малката стаичка горе.

— И той просто влезе там?

— Като кученце… О!

Тя закри устата си с ръка. Бързо отиде в оранжерията и освободи кучето на Трентън Хек от шкафа. То не изглеждаше доволно от престоя си там, но иначе бе невредимо.

Лиз отново прегърна Оуен, след това се наведе и вдигна изрезката от вестник. Зачете: ПРЕДАТЕЛЯТ сЕ представя за трошача нА глави. ДА се принеса съМаз готов в жертва на БЕДНАта ЕВА.

Тя изпухтя отвратена от зловещите слова на лудия.

— Оуен, виж това.

Тя вдигна очи и видя, че съпругът и оглежда револвера на Майкъл. Той отвори пълнителя и започна да брои патроните. Сетне направи нещо, чийто смисъл тя не можа да разбере. Надяна си кожени ръкавици и избърса оръжието с меко парцалче.

— Оуен, какво правиш?… Скъпи?

Той не отговори, а продължи съсредоточено работата си.

Едва тогава Лиз си даде сметка, че той все още има намерение да застреля Майкъл.

— Не, не можеш да го направиш! О, не…

Оуен не вдигаше поглед от револвера. Завъртя бавно барабана, вероятно, за да намести някой патрон пред ударника. Оръжието се затвори със силно изщракване.

— Той нямаше намерение да ме нарани — започна да го умолява Лиз. — Беше дошъл да ме защити. Той е откачен, Оуен. Напълно побъркан. Не можеш да го убиеш!

Оуен остана съвсем неподвижно за няколко секунди, потънал в размисли.

— Не го прави! Няма да ти позволя. Оуен?… О, Боже!

Ярка бяла искра избухна в ръката му и всички прозорци на оранжерията се разклатиха. Лиз вдигна ръка пред лицето си в безумен опит да отклони куршума, който пропусна на милиметри бузата й и лизна един кичур от разрошената й коса.