Джефри Дивър
Милост (30)

30.

Трентън Хек ту изпадаше в безсъзнание, ту идваше на себе си. Лиз се опита да напипа пулса му, но не успя, макар че когато допря ухо до гърдите му, сърнето му биеше равномерно.

— Чуваш ли ме? — изкрещя тя.

Той промърмори нещо неразбираемо. Почти не реагира, когато Лиз притисна салфетките върху черната дупка в корема му, въпреки че трябваше да изпитва раздираща болка.

Порша седеше в ъгъла на хола обгърнала коленете си с ръце и с наведена глава. Лиз се изправи и мина покрай нея, за да отиде в тъмната кухня. Погледна към двора и не видя нито следа от Хрубек, който междувременно бе престанал да я вика. Въпреки това зловещият му глас, повтарящ името й, продължаваше да звучи в главата й. Тя се почувства омърсена. „О, моля те — помисли си отчаяно. — Остави ме на мира. Моля те.“

Остана при прозореца няколко безкрайни минути. Сетне се обърна към сестра си:

— Порша.

Младата жена вдигна поглед и започна да клати глава:

— Не.

— Облечи това.

Лиз й подаде якето си.

— О, Лиз, не.

— Ще отидеш за помощ.

— Не мога.

— Можеш.

— Не мога да изляза там.

— Знаеш къде е шерифството. Намира се…

— Колата е заседнала.

— Ще вземеш тази на полицая.

Порша застина.

— Не. Той е вътре.

— Ще отидеш.

— Няма да отида. Не. Не ме моли.

 

— Като излезеш от имението, завиваш наляво. След два километра и половина по Седар Суомп Роуд излизаш на Норт Стрийт. Отново завиваш наляво и продължаваш около десет километра. Шерифството е от дясната страна на пътя. Седар Суомп Роуд сигурно ще е наводнен, поне частично. Затова ще се наложи да караш бавно, докато стигнеш града.

— Не!

Лицето на Порша се обля в сълзи.

С побелели от студа и влагата и покрити с червени петна от кръвта на Хек пръсти Лиз стисна рамото на сестра си.

— Ще те заведа до колата и ти ще отидеш в шерифството.

Порша погледна алените петна по пуловера си. Гласът й прозвуча хрипливо:

— Ти ме изцапа…

— Порша.

— … с кръвта му! Не!

Лиз измъкна пистолета от джоба си и го насочи към удивеното лице на Порша:

— Стига приказки. Качваш се в колата и заминаваш! Хайде!

Тя хвана сестра си за яката и я извлече на дъжда.

* * *

Прегърнати през раменете, двете се насочиха с препъване към колата. Земята беше толкова кална, че докато стигнат, им бяха нужни пет минути. Калната вода около гаража вече наближаваше алеята, беше дълбока около метър. Скоро щеше да залее и колата на полицая.

Веднъж двете загубиха равновесие и паднаха в калта. Кракът на Лиз заседна в лепкавата тиня и на Порша й се наложи да я дърпа с две ръце, за да я измъкне. Те продължиха стъпка по стъпка през мътната вода към колата.

Още двайсет крачки.

— Не мога да гледам — прошепна Порша.

Лиз я остави в началото на алеята и се приближи сама до полицейската кола. Дъждът бе все така силен, но някъде от небето като че идваше светлина, макар че до разсъмване оставаше много време. Може би, замисли се Лиз, просто очите й бяха свикнали с мрака. Всичките й сетива се бяха изострили като на животно. Тя бе свикнала с понижаващата се температура, с миризмите на дъжд, дим и тор, с хлъзгавата кал и гнилите листа. Беше готова да нападне всеки, който я приближи.

Посегна към дръжката на вратата и погледна сестра си. „Какво е това?“ — запита се, докато се взираше над рамото й. На десетина метра от тях сякаш се издигаше тъмен облак, постепенно ставаше по-черен от всичко наоколо. Започна да се приближава несигурно към тях.

И накрая тя го различи ясно. Майкъл Хрубек вървеше към тях с едната ръка, протегната напред, другата висеше като счупена. В ранената ръка държеше револвер, който изглеждаше като играчка в огромната му длан.

Гледаше право към Порша.

— Лиз-бон… Лиз-бон…

Младата жена се завъртя и изпищя, падна по гръб в калта.

Лиз застина. „О, Господи! Той я мисли за мен!“

Хрубек посегна към Порша:

— Ева…

Лиз вдигна пистолета с две ръце и натисна спусъка, веднъж, два пъти, може би и повече. Стискаше го толкова силно, че едва не си счупи пръста. Куршумите изчезнаха в мрака, като пропуснаха Хрубек на сантиметри.

Той изрева, покри ушите си с ръце и избяга в храстите. Лиз изтича при сестра си и я завлече до колата.

Порша бе вцепенена от страх, главата й висеше безпомощно. Лиз насочи пистолета срещу нея. Порша го взе и се втренчи в черното дуло, докато Лиз дърпаше едрия полицай за раменете. С огромно усилие тя го измъкна от колата и го хвърли безцеремонно в калта, сетне се пъхна вътре и запали двигателя. Взе пистолета си от Порша, която започна да отстъпва. Лиз стисна здраво сестра си за ръката и я блъсна на предната седалка. Порша седна в кървавата локва и потрепери, сякаш червената течност бе опарила бедрата й. Започна да хлипа, да се дави. Лиз затръшна вратата.

— Тръгвай.

— Аз… Помести… Помести краката му! — изпищя истерично Порша и размаха ръце към полицая, чиито колене бяха точно пред задните гуми.

— Тръгвай! — изкрещя Лиз.

Пресегна се през прозореца, включи фаровете и премести скоростния лост на първа. Колата тръгна рязко и страничното огледало удари Лиз. Тя се хлъзна в мокрите листа и падна в калта. Колата бавно прегази краката на полицая и излезе на алеята. Порша даде газ. Колата потегли с бясна скорост сред дъжд от кал и парченца чакъл. Сетне изчезна, пръскайки мътна вода от двете страни на алеята.

Лиз се изправи, за миг остана като заслепена — задните гуми на колата я бяха изпръскали с кал. Вдигна глава, за да може дъждът да измие лицето и очите й. Когато възвърна способността си да вижда, забеляза, че Майкъл Хрубек отново върви към нея, внимателно стъпваше във водата, беше прекосил вече половината двор.

* * *

Лиз опипа джоба си. Пистолета го нямаше. Беше се измъкнал от разкъсания й джоб при падането. Тя се отпусна на колене и заопипва лепкавата кал наоколо, но не успя да го открие.

— Къде? — изкрещя. — Къде е?

Хрубек беше само на десет метра от нея, напредваше бавно през дълбоката до кръста вода около гаража. Накрая тя не издържа, втурна се към къщата и затръшна вратата след себе си.

Заключи два пъти и взе дълъг нож от дъската за рязане. Обърна се към вратата.

Той обаче не се появи.

Лиз се приближи предпазливо до прозореца и огледа внимателно двора. Не го виждаше никъде. Отстъпи от стъклото, уплашена, че той може внезапно да се появи.

Къде беше? Къде?

Отсъствието му бе почти толкова страшно, колкото да го гледа как се приближава към нея.

Побърза да се върне в хола и коленичи до Трентън Хек. Той беше в безсъзнание, но дишаше равномерно. Лиз се изправи и огледа стаята, погледът й премина по семейните снимки, колекцията от порцеланови птички, статуетките на Дон Кихот, донесени от баща й от Испания, меките мебели, кичозните картини.

Отвън се чу трясък. Хрубек обикаляше къщата. Една сянка падна върху прозореца на хола, сетне изчезна. След малко силуетът се появи зад друго перде и отново изчезна. Една минута на непоносима тишина. Изведнъж предната врата се разтресе от силен ритник. Лиз подскочи. Нов ритник отекна в дървото. Една дъска се счупи с трясък. Той ритна отново, но дървото издържа. Лиз забеляза огромния силует на Хрубек през тесния прозорец до вратата.

Тя продължи да върти бавно глава, следвайки обиколката му около къщата. Чу го как отваря вратата на мазето, след това как я затръшва.

Тишина.

Някой задумка с юмрук по прозореца на стаята за гости. Стъклото се счупи, но тя не чу нищо друго и предположи, че е прекалено високо за Хрубек и той не може да се прехвърли през него.

Отново настана тишина.

Сетне той зарева и задумка по стената, започна да изтръгва кедрови летви от облицовката.

Докато оглеждаше стаята, Лиз спря поглед върху вратата на мазето. „Господи — помисли си — пушките на Оуен!“ Колекцията му бе на долния етаж. Можеше да вземе една от пушките.

Когато пристъпваше към вратата обаче, чу трясък отвън. Сетне още — ожесточени удари, които сякаш разтърсваха пялата къща. Захвърчаха трески. И с кански рев Хрубек разби външния вход на мазето. Катинарът на вратата го беше спрял точно за трийсет секунди. Краката му затропаха по бетонния под. След секунди стълбите заскърцаха, стълбите към коридора, в който стоеше тя.

„Мили Боже…“

Вратата към мазето бе залостена с резе, но то беше твърде слабо. Лиз се огледа за нещо, с което да барикадира вратата. Точно когато дръжката се размърда, тя грабна един масивен дъбов стол, завлече го в коридора и подпря вратата с него.

Дръжката се завъртя рязко. Лиз се отдръпна, почуди се дали Хрубек ще разбие вратата. Той обаче не го направи. След като си поигра около минута с дръжката — едва ли не смирено, — той заслиза отново но стълбите. Отново настана тишина, сетне отдолу отекна луд смях. Хрубек заговори нещо неразбираемо за нея. Пет минути след това замлъкна съвсем. Още ли беше тук? Дали не бе намислил да подпали къщата? Какво правеше?

Отдолу не се чу никакъв друг звук. Отвън идваше само неспирният ромон на дъжда. Майкъл Хрубек отново бе изчезнал. С нож в едната ръка и хванала с другата нашийника на кучето, Лиз Ачисън отиде в оранжерията, свря се в един ъгъл и зачака.

* * *

Дъждовните капки тропаха като камъчета по покрива на оранжерията. Порша бе тръгнала преди двайсет минути. До шерифството имаше само шестнайсетина километра, но пътят можеше да е станал напълно непроходим. Можеше да й е нужен цял час, за да стигне. Постепенно, след като Хрубек продължаваше да не се обажда, Лиз започна да се успокоява. Дори си позволи да си помисли, че има възможност да е избягал. Обхвана я еуфория и тя се замисли, че точно това е чувството за безопасност: да вярваш, че си на сигурно място въпреки очевидната заплаха, от която си защитен единствено от един тънък слой стъкло.

Замисли се за Оуен. Не искаше да си мисли най-лошото. Не, не. Той беше добре. При този порой сигурно се бе скрил в някой гараж или къща, за да изчака бурята да по-утихне. Тя погледна черното небе над главата си и промълви кратка молитва да се съмне по-скоро — точно обратното на молбите й, когато, легнала в кревата си, се опитваше да заспи.

Молба за светлина, за утро, за ослепителни червени, сини и бели светлини върху покривите на приближаващи коли.

Усети аромата на една роза. Само още двайсет минути. Или деветнайсет. Или петнайсет. Дотогава сигурно щеше да дойде някой. А може би Майкъл Хрубек се беше загубил в гората. Може би бе паднал и си беше счупил крака.

Лиз почеса кучето между ушите.

— Всичко ще се оправи, всичко ще се оправи — увери го и то вдигна глава към нея.

Лиз постави ръка върху гърба му. Бедното животинче. То бе толкова разтревожено, колкото и тя — ушите му потрепваха и всяко мускулче на шията му беше напрегнато. Лиз се отдръпна малко и се вгледа в него. Беше вирнало нос и сега започна да разширява и свива ноздрите си. Тя се усмихна:

— Харесва ли ти миризмата на рози? Харесва ли ти?

Кучето се изправи. Мускулите на гърба му се напрегнаха.

Изръмжа заплашително.

— О, Господи! — проплака Лиз. — Не!

Кучето започна да души въздуха изпънало крака, клатейки глава. Заобикаля бързо напред-назад по плочника. Лиз скочи на крака, стисна ножа и се огледа. През замъглените стъкла на оранжерията не се виждаше нищо. Къде беше той?

Къде?

— Стига — изкрещя тя на кучето, но то продължи да обикаля и да души. С всеки изминал момент ставаше все по-нервно.

Дланите на Лиз изведнъж се изпотиха, тя ги изтри и отново стисна ножа.

— Стига! Той си отиде! Вече го няма. Стига си скимтял! Тя започна да се върти в кръг, да търси врага, когото само кучето можеше да усети. Скимтенето му премина във вой, зловещ като на призрак и кънтящ в затвореното помещение.

— О, моля те! Млъкни!

И то млъкна.

Кучето се завъртя мълчаливо и се втурна право към вратичката на помещението с инструменти — тази, която Лиз си спомни, че се канеше да провери, когато бе пристигнал Хек.

Вратата, за която беше забравила напълно.

Вратата се отвори рязко и удари кучето, повали го полузашеметено на земята. Майкъл Хрубек влезе в оранжерията. Застана мокър и кален на бетона насред помещението. Започна да върти глава, да оглежда гипсовите орнаменти, цветята — всички детайли, — сякаш бе дошъл просто да разгледа градината й. Калният револвер беше в ръката му. Видя Лиз и произнесе изненадано името й, на устните му се разля усмивка — не на насмешка, нито на триумф, нито дори на безумно веселие, а напомняща най-много изражението на мъртвец.