Джефри Дивър
Милост (29)

29.

Трентън Хек изкачи бавно ниското скалисто възвишение, разделящо имението на Ачисън на две.

Скалите бяха мокри, но не хлъзгавостта им представляваше основната трудност при преодоляването на този шест-седемметров откос; непокорният крак на Хек му създаваше доста повече проблеми. Изтощен, той излезе на скалистото плато и се просна на земята. Нормализира дишането си, докато масажираше бедрото си и оглеждаше алеята и гората отдолу. Не видя нищо освен хипнотизиращото трептене на листата под дъждовните капки. След като си почина малко, той се изправи и тръгна приведен по ръба на възвишението успоредно на белезникавата ивица на пътя. Движеше се бавно от къщата към Седар Суомп Роуд — нетърпелив да засече Хрубек, но също така и Оуен, когото вече чувстваше много близък. И който вероятно бе ранен и беззащитен.

Докато се движеше към шосето, той се замисли за Лиз Ачисън. Не спираше да си блъска главата над въпроса, който му бе хрумнал по време на трескавото шофиране, след като се беше отказал да ходи в Бойлстън. Той докуцука до един висок дъб и огледа мокрия пейзаж. Отново се запита какво точно караше Майкъл Хрубек да я търси.

Разбира се, този човек може би беше побъркан. Един Господ знаеше, доста хора май мислеха така. Доколкото обаче разбираше Хек, на Хрубек му беше нужен дяволски сериозен мотив, за да предприеме такова пътуване — което явно го ужасяваше. Това бе все едно Хек да се изправи и да върви открито към някого, който държи насочен към него пистолет.

Защо му трябваше на този човек да си създава такова главоболие?

Свидетелските показания на Лиз? Не, сигурно имаше нещо повече. Както й бе казал Хек, престъпниците рядко влошават положението си, като отмъщават на свидетели.

Единствените случаи…

Е, обикновено единствените такива случаи бяха при лъжливи показания. Защо обаче би направила такова нещо тя?

Тези размишления бяха прекъснати от нещо, което Хек забеляза в далечината: голям четириъгълник от слаба синя светлина. Беше по посока на къщата. Той се приближи още малко и присви очи. Светлините на оранжерията. Тя сигурно бе забравила да ги изгаси. Светлината, замисли се той, излишно привличаше вниманието, но нямаше какво да се направи.

Гората се озари от нова мълния и гръмотевицата разтърси Хек. Светкавицата го разтревожи — не защото можеше да го удари ток, а защото намаляваше способността му да вижда в тъмното. Освен това блясъкът го правеше ясна мишена.

Отново отекна гръм.

А дали беше гръм? Звукът приличаше повече на изпукване, отколкото на тътен. Стори му се, че е дошъл откъм гаража на Ачисън. Разтревожен, той отново погледна къщата за знак от страна на Лиз, но постройката оставаше тъмна.

Хек стисна нервно пистолета през найлоновия плик и продължи към Седар Суомп Роуд, без да спира да оглежда гъстата гора наоколо — с мекия й килим от мокри листа. Между дърветата виждаше десетки сенки, напомнящи мъжа, когото търсеше. Той скоро забрави гръмотевицата, прозвучала като изстрел, и изпадна в отчаяние. Задачата да намери Оуен или Хрубек изведнъж му се стори безнадеждна.

— О, мамка му — промърмори Хек.

Ето, беше отказал да вземе подкупа на Колер, бе спомогнал за убийството на една жена и сега си представяше как Адлър казва: „О, не, съжалявам, господин Хек. Хрубек беше заловен от специалния отряд.“

„Ето все пак сто долара за безпокойството.“

— Мамка му.

Пет минути по-късно той бе потънал във въображаем разговор с Джил за проблемите си, когато забеляза някакъв проблясък откъм къщата. Пристъпи бързо напред, като си помисли, че това е знак от Лиз. Сетне обаче спря и се взря с присвити очи в дъжда, забеляза колко невероятно добре се отразява светлината от гладко избръсната глава.

Майкъл Хрубек бе на не повече от петнайсет метра от него.

Лудият не подозираше за присъствието на Хек и се криеше в едни храсти пред гаража.

Господи, какво чудовище, помисли си Хек и лицето му пламна при вида на плячката. Той насочи пистолета си, без да го вади от плика, в гърба на лудия. Свали предпазителя и тръгна колкото можеше по-безшумно към огромния мъж. Когато беше на десетина метра от него, Хек си пое дълбоко въздух и извика:

— Хрубек!

Едрият мъж скочи и издаде уплашен, жален вик. Взря се в дъжда към Хек.

— Легни на земята. Хайде. Въоръжен съм.

„Добре — помисли си Хек, — ще побегне. Да го застрелям ли или не? Решавай сега. Иначе ще се наложи да го гониш.“

Очите на Хрубек заиграха, той показа езика си и облиза устни. Приличаше на уплашена мечка, готвеща се да нападне.

Хек реши: „Стреляй. Уцели го в крака.“

Хрубек побягна.

Хек стреля два пъти. Куршумите вдигнаха няколко листа зад бягащия мъж, който се отдалечаваше с бясна скорост, като се привеждаше, за да избягва дърветата, и прескачаше храсти, падаше, буксуваше по мокрите листа, сетне пак скачаше и побягваше. И крещеше от ужас. Хек се втурна след него. Въпреки че беше почти два пъти по-тежък от преследвача си, Хрубек съумяваше да запази дистанцията, но скоро Хек започна да го настига.

Изведнъж обаче той изкрещя от изгаряща болка. Целият му крак от прасеца до бедрото се вдърви. Хек падна настрана с изпънат крак, мускулите му бяха станали твърди като дърво. Той се сгърчи, отчаяно се опита да намери позиция, при която да намали болката. Тя бавно отслабна и той остана да лежи изтощен и задъхан. Когато седна и се изправи. Хрубек го нямаше.

Хек стана на крака, затаи дъх. Вдигна пистолета си и забърза по ниското възвишение към мястото, където бе изчезнал Хрубек. Огледа се и видя къщата на стотина метра от себе си. В дъжда виждаше стотици дървета и хиляди сенки, всяка от които можеше да е беглецът.

Когато тръгна към къщата, толкова бързо, колкото му позволяваше болният крак, Хек чу изстрел на не повече от три метра зад себе си. В същото време почувства, по-скоро с изненада, отколкото болезнено, как куршумът се забива в гърба му.

— Ох.

Той направи още няколко крачки, като се чудеше защо никой не го е предупредил, че Хрубек може да е въоръжен. Изпусна пистолета си и погледна дупката в работната си риза, от която бе излязло горещото парче метал.

— О, не. Мамка му!

Пред очите му се появи неясният образ на бившата му жена Джил, облечена с безупречно изгладена униформа на сервитьорка. Сетне, както и в реалния му живот, тя изчезна, сякаш имаше по-важни неща за правене, и той се свлече на колене, падна по очи и започна да се търкаля надолу по склона, покрит с мокри листа.

* * *

— Лиз! — извика Порша, когато сестра й се върна в кухнята и остави якето си на закачалката, като изтръскваше водата от косата си.

Тя погледна Порша, сетне заключи вратата и се загледа към замъгления от силния дъжд двор.

— Този шум — промълви Порша.

— Какъв шум?

— Не чу ли? — По-младата сестра закрачи напред-назад и закърши ръце. — Стори ми се… искам да кажа, че не звучеше като гръм. По-скоро като изстрели. Уплаших се… ти къде беше?

— Забавих се, докато си намеря път през калта в мазето. Все пак вратата се оказа заключена. Само си загубих времето.

— Може би трябва да кажем на полицая — предложи Порша; отново проблесна мълния и тя подскочи от последвалия гръм. — Мамка му, мразя това.

Полицейската кола беше на петнайсетина метра. Лиз се показа на вратата и помаха, но никой не й отговори.

— Не може да ни види — предположи Порша. — Хайде да идем и да му кажем. В този дъжд може да не е чул нищо. Добре, не ме гледай така. Уплашена съм? Какво очакваш. Страшно съм уплашена.

Лиз се замисли, сетне кимна. Отново си сложи якето и една черна шапка за дъжд, която бе на Оуен — по-скоро за прикритие, отколкото да запази мократа си коса. Порша си сложи спортната си шапка и един тъмносин шлифер — безполезен срещу дъжда, но не толкова ярък като дъждобрана. Лиз отвори вратата. Порша излезе, следвана от по-голямата си сестра, която стискаше пистолета в джоба си. Те се приведоха под дъжда и вятъра и се насочиха към колата. На половината път шапката на Лиз отлетя към бурното езеро.

Точно оттам се появи и мъжът — от езерото. Той сграбчи Лиз и двамата паднаха в естествената тор около една от розите й. Въздухът на Лиз излезе и тя се преви в опит да си поеме дъх, неспособна да извика за помощ.

Порша се обърна и видя нападателя. Изпищя и се втурна към полицейската кола, докато Лиз се опитваше да го ритне. Успя само да се плъзне в една кална леха и да се задържи седнала върху бодлив неразцъфнал храст от сорта „Просперо“. Остана неподвижно там, докато мъжът пълзеше към нея със забито в калта лице и мърмореше зловещо. Тя разкъса джоба си и измъкна пистолета. Допря дулото до главата на Трентън Хек точно когато той я поглеждаше и промълвяваше:

— Помощ.

— О, мили Боже!

— Аз… Помощ.

— Порша! — изкрещя Лиз и отново прибра пистолета. — Трентън е. Ранен е. Извикай полицая. Кажи му.

Младата жена стоеше при вратата на патрулната кола.

— Трентън е — извика отново Лиз. — Кажи на полицая!

Порша обаче не помръдваше. Отстъпи от колата и запищя. Лиз издърпа якето си от бодлите на розовия храст и изпълзя встрани от Хек. Приближи се предпазливо до сестра си. От предната седалка на полицейската кола се вдигаше дим. Порша закри лицето си с ръце, отпусна се на колене и повърна.

Когато полицаят е бил застрелян — право в лицето, — запалената му цигара бе паднала в скута му и бе започнала да прогаря униформата му.

 

— О, не — плачеше Порша, — не, не, не…

Лиз избута сестра си встрани, загреба шепа кал и я хвърли върху въгленчетата. На нея също й се доповръща от миризмата на обгорял плат, косми и кожа.

— Радиостанцията! — изкрещя Порша.

Изправи се, избърса уста и повтори още два пъти думата, преди Лиз да разбере. От контролното табло обаче висеше само къса черна жица; радиостанцията беше отскубната. Лиз отново се наведе над полицая, макар че нямаше какво да направи за него. Вече бе вкочанен и изстинал. Тя отстъпи и погледна колата си. Водата беше достигнала до прозорците й и бе наводнила купето, бе заляла и клетъчния телефон.

Двете жени се приближиха с препъване до Трентън Хек. Успяха да го изправят на крака и го помъкнаха към вратата на кухнята. Дъждът шибаше лицата им, притискаше ги като дузина мокри одеяла. На половината на пътя към къщата силен порив на вятъра ги удари откъм гърба и Порша падна в една кална леха, като повлече припадналия Хек със себе си. Докато го замъкнат през наводнения двор до кухнята, минаха няколко дълги, мъчителни минути. Порша се свлече на прага на отворената врата.

— Не, не спирай. Да го вкараме.

— Изтощена съм.

— Хайде, ти си бегачката в семейството. Наследила си всичкия инат на рода ни.

— Боже мой.

Жените довлякоха Хек в кухнята и го сложиха на дивана.

Емил се присъедини към тях, но очевидно той нямаше шесто чувство за нещастия. Подуши крака на господаря си, сетне се върна в ъгъла, където му бяха наредили да лежи, легна и затвори очи. Порша заключи вратата и светна една малка лампа в хола. Лиз разкопча ризата на Хек.

— О, мили Боже… огнестрелна рана. — Гласът на Порша звучеше пискливо от шока. — Донеси нещо! Де да знам. Кърпа.

Лиз отиде в кухнята. Докато награбваше няколко салфетки, чу някакъв звук отвън — отначало слаб, сетне по-силен, докато накрая не започна да съперничи на воя на вятъра. Това смрази кръвта й, защото звукът напомняше последните стонове на Клер, идващи изпод земята от пещерата на „Индиан Лийп“. Замаяна от този ужасен спомен и сегашния си страх, тя пристъпи към вратата и надникна навън. Не видя нищо освен дъжд и поклащащи се от вятъра клони и едва след няколко секунди си даде сметка, че звукът всъщност е нечовешкият вой на Майкъл Хрубек, идващ едновременно от нищото и отвсякъде:

— Лиз-бон, Лиз-бон, Лиз-бон…