Джефри Дивър
Милост (28)

28.

— Значи, познаваш Ачисънови?

Шофьорът на джипа имаше тясно лице и сиви бръчки. Той превключи на по-ниска предавка и продължи с бавна скорост нагоре по хълма на север от центъра на Риджтън, ауспухът запука, колата заскърца сякаш в предсмъртна агония. Мъжагата до него наблюдаваше скоростния лост с повече интерес, отколкото на шофьора му се струваше обичайно.

— От години ги познавам — отвърна той. — От много години.

— Познавам Оуен — каза шофьорът. — Разговаряли сме няколко пъти. Срещали сме се случайно в железарията „Ейс Хардуеър“. За адвокат е голям симпатяга.

— От сто години, предполагам.

— Моля?

— Особено Лиз-бон.

— Не си спомням да произнася името си така. Но предполагам, че ти ги познаваш по-добре. — Джипът заподскача по един неравен участък на пътя. — Имаш късмет, че минах. Тази нощ никой не си показва носа навън заради бурята. Метеоролозите със смешните им прически и имена предвещаваха едва ли не ураган, а то се оказа обикновен дъжд.

Едрият мъж не коментира.

Джипът мина през кръстовището на Седар Суомп Роуд и Норт Стрийт и за миг на шофьора му се стори, че вижда как някой се обръща изненадан от колата и се скрива зад едно малко възвишение близо до канавката. В същия момент небето се раздра от мълния и наоколо затанцуваха сенки. Наблизо падна някакъв клон. Шофьорът отдаде видението си на странната игра на светлини, мъгла и дъжд. Даде газ и продължи по криволичещия и неравен Седар Суомп Роуд.

— Голям срам за тази част на окръга. Кога ще дойдат да оправят пътя? Да сложат малко асфалт. Шосето е само кал и клони.

— Кал и клони — повтори едрият мъж. — Кал и клони.

„Тук май загазих“ — помисли си шофьорът.

— Какво стана с колата ти?

— Кал и клони може би, ти май знаеш много неща за тях.

След като младежът не добави нищо повече, шофьорът измънка:

— Ммм?

— Тя се хлъзна под мен по хлъзгавия път. Извъртя се и се прекатури. И се търкаля, и търкаля, и търкаля.

— Ами полицаите?

— Те са заети. Двама. Двама млади мъже. Много ми беше жал за тях. Горките момчета. Но нямах избор.

„Никога вече — помисли си шофьорът. — Никога вече, в дъжд или в суша, със счупена китка или не.“

Едрият мъж се вгледа в дърветата около пътя, сетне страшно съсредоточено отключи и заключи вратата си шест пъти.

— Бил ли си в армията? — попита. Какъв бе правилният отговор?

— Да, изкарах известно време там. Бях разпределен…

— Военно разузнаване?

— Не. Бях РВ. Мъжагата се намръщи:

— Какво е това?

— Редови войник. Кашик. Пехотинец.

— РВ. — Да.

— Ре Ве, Ре Ве. Реве. Чудя се дали знаеш къде е бил застрелян Ейбрахам Линкълн.

— Мммм?

— В главата. Или в театъра. И двата отговора са правилни.

— Това го знаех, да.

„О, братко, какво си докарах на главата?“

— Бурята все пак е сериозна. Връщам си думите. Добре, че си взех джипа с двойна предавка.

— Двойна предавка. Да. Какво всъщност е това? Какво е двойна предавка?

— Не знаеш ли? — Шофьорът се изсмя. — Всички знаят какво е двойна предавка.

Мъжагата се обърна и го изгледа злобно. Шофьорът потърка брадясалата си буза с ръка и добави:

— Ти май се шегуваш.

— Добър опит — сопна се мъжагата. Наведе се над скоростния лост и доближи лице до това на шофьора. — Ако обаче някой е бил дълго време в друга страна, много вероятно да не знае какво е двойна предавка, нали?

— Е, ако погледнем от тази страна, възможно е.

— Ами ако дойде някой например от 1865 година, а? И ти искаш да ми кажеш, че не е възможно да не знае какво е двойна предавка?

— Възможно е — повтори отчаяно шофьорът. — Знаеш ли, мисля, че все пак ще трябва да минем през болницата. Да ти погледнат ръката.

Едрият мъж изтри лице с дебелия си пръст, жълт като зъбите му, сетне извади от джоба си един синкавочерен револвер. Вдигна го пред лицето си, подуши го, после лизна цевта.

— А — промълви шофьорът и започна да се моли мислено.

— Закарай ме при Ачисънови — изрева мъжагата. — Закарай ме там и използвай и двете си проклети предавки!

* * *

Няколко километра по-нататък шофьорът спря джипа; ръцете му трепереха.

„Никога няма да си простя, че съм причинил това на Ачисън — помисли си, — но само така мога да се измъкна.“

— Тази алея води към дома им.

— Добър опит, но не виждам табелката.

— Ето я. Там! Под онази роза на пощенската кутия. Виждаш ли името? Ще ме убиеш ли?

— Слизай от колата, искам да направя така, че да не може да върви повече.

— Джипа ли?

— Да. Искам да направя така, че да не може да върви.

— Добре, ще ти помогна. Хайде и двамата да слезем. Само, моля те, не ме наранявай.

— Мислил ли си някога да отидеш във Вашингтон?

— За столицата ли говориш?

— Разбира се, че за столицата! На кой му пука за Сиатъл?

— Не, не! Никога. Кълна се.

— Добре. Покажи ми сега как да осакатя този джип.

— Трябва да вземеш капачката на разпределителя и да я хвърлиш. Така колата няма да може да запали.

— Направи го.

Шофьорът вдигна капака и извади капачката. Захвърли я в гората. Изглеждаше напълно отчаян. Дъждът бе сплъстил косата му и се стичаше по дълбоките му бръчки. Мъжагата се обърна към него:

— Така, за толкова глупав ли ме мислиш? Опитваш обратен психологически похват. Казваш, че не искаш да ходиш във Вашингтон с надеждата, че ще те накарам да отидеш точно там, нали? Така ли е?

Шофьорът изхлипа:

— Да, точно така, господине.

— Добре, сега искам да тичаш. Ще тичаш чак до Вашингтон, столицата на САЩ, и ще им кажеш, че отмъщението е тук.

— В гърба ли ще ме застреляш?

— Искам да им предадеш това.

— Ще ме…

— ТИЧАЙ!

Шофьорът побягна, без да се обръща, убеден, че ще е мъртъв, преди да измине и три метра. След това — преди да измине шест метра. После — преди да измине десет. Продължи да тича през дъжда в очакване на смъртта. Така и не се обърна и затова не видя как едрият мъж, вдигнал револвера си високо като детектив на Пинкертън от деветнайсети век, тръгва бавно по покритата с чакъл и кал алея.

* * *

Лиз се вгледа в лицето на сестра си. Дори в тъмното ясно виждаше сребристи отражения в очите й. Въпреки това бе готова да запали всички лампи в къщата с риск да привлече стотина Майкъл Хрубековци само за да види изражението на сестра си в този момент, да види дали думите й са лъжи или самата истина.

— Кажи ми честно, Порша, знаеше ли за Робърт и мен? Преди да… се любиш с него.

„И в двата случая губя“ — помисли си. Или любовникът й я беше предал, или и любовникът, и сестра й. Въпреки това тя трябваше да знае отговора.

— О, Лиз, разбира се, че не. Не бих ти причинила такова нещо. Не знаеше ли?

— Не! Откъде да знам? Ти си ми сестра, но… Не, не бях сигурна. — Лиз обърса сълзите си и сведе поглед. — Помислих си, че може да ти е казал и ти, е, просто да си решила да го направиш въпреки това.

— Не, разбира се, че не ми е казал.

Сърцето на Лиз не беше туптяло толкова силно от случката в пещерата в „Индиан Лийп“, когато бягаше от обезумелия си преследвач.

— Не знаех, просто не можех да бъда сигурна.

— Повярвай ми, Лиз. Помисли. Откъде накъде ще ми казва Робърт за това? Той искаше да ме изчука. Нямаше защо да рискува да развали всичко, като признае, че е любовник на сестра ми.

— Когато ви видях там… — Лиз затвори очи и разтърка слепоочията си. — И тази вечер, когато флиртуваше с Оуен…

— Лиз.

— Не флиртуваше ли?

Порша стисна устни. Накрая призна:

— Флиртувам, вярно е. Но това не означава, че искам да спя с някого. Ако Робърт ми беше казал за вас, щях да му откажа. Мъжете често ме заглеждат. Аз имам власт върху тях. Понякога си мисля, че това е единственото ми качество.

— О, Порша. Разбира се, че бях разярена на Робърт. Не на теб. Исках да ударя него. Исках да го убия… — Гласът й заглъхна. — Чувствах се предадена. Клер загина заради него. След като ви видя, толкова се разстрои, че избяга в пещерата и се е загубила там.

— Половината мъже, с които спя, са като Робърт. Можеш да ги познаеш от километър. Лиз, той изобщо не беше за теб.

— Не! Не е това, което си мислиш. Това не беше просто една прищявка. Ние бяхме равни, Робърт и аз. Дороти го дразнеше. Те се мразеха. През цялото време се караха. А Оуен? Той не ме обича по същия начин. Не. Чувствам го. Дори с Робърт аз страдах от липсата на Оуеновата любов. В нощта преди пикника, онази съботна нощ… Оуен беше останал до късно в Хартфорд. И Робърт дойде.

— Лиз…

— Остави ме да довърша. Оуен се обади и каза, че няма да се прибере преди два или три. С Робърт се любихме в оранжерията. Стояхме там с часове. Той късаше листенца от цветята и ме галеше с тях… — Лиз затвори очи и отново наведе глава към коленете си. — И след това ми направи предложение.

— Предложение? — Порша избухна в смях. — Предложил ти е да се ожените?

— Двамата с Дороти не се разбираха от дълго време. Тя му изневеряваше от няколко години. Той искаше да се ожени за мен.

— И ти отказа, така ли?

— Да — прошепна Лиз, — отказах.

Порша поклати глава:

— Затова ти е бил сърдит. И когато аз обърнах големите си кафяви очи към него в джипа, той веднага налапа въдицата. О, сестро, а може би аз се хванах в капана му, а?

— Не исках да приключваме с него. Просто не можех да изоставя Оуен. Не бях готова. Той се беше отказал от онази жена заради мен. Трябваше да положа усилия да закрепим брака си.

— Грешка, Лиз. Грешка. Защо не се възползва? Господи, това може би е бил единственият ти шанс да се отървеш от последния от фамилията.

Лиз поклати объркано глава:

— От теб ли?

— Не, не! От Оуен. Отдавна трябваше да го направиш.

— Как така последен от фамилията?

Порша се изсмя:

— Оуен не ти ли напомня малко за татко?

— О, не бъди глупава. И дума не може да става за сравнение. Виж например какво прави тази вечер. — Тя махна към прозореца. — Скита се навън заради мен.

— Оуен е деспотичен човек, Лиз. Също като татко.

— Не! Той е добър човек. Надежден. И наистина ме обича. По свой начин.

— Е, татко ни осигуряваше покрив над главите. Това ли наричаш любов? — Порша започваше да се ядосва. — Нима твърдиш, че те обича човек, който казва: „Тази седмица не си почистила много добре“ или „Как смееш да носиш такова изрязано деколте“? А след това вдига полата ти и ти нашарва задника. Върбата все още е в двора, както виждам. Ако аз се бях преместила тук, това щеше да е първото нещо, което щях да премахна. Щях да насека това проклето дърво на тресчици. Кажи ми, Лиз, как обясняваше белезите в часа по физическо? Сигурно си се преобличала със задник към шкафчето си. Аз лично разправях, че съм имала по-възрастен любовник, който обичал да ме връзва и да ме бичува. О. не гледай толкова потресено. И ти ми говориш за любов… Любов ли? Мили Боже, ако бяхме израсли в такава изпълнена с обич среда, защо си се забутала в този забравен от Бога и хората край и защо аз съм най-лесната жена на Източна седемдесет и втора улица?

Лиз закри лицето си с ръце и заплака.

— Лиз, извинявай — добави сестра й, сетне се засмя. — Виж какво ми причинява това място. Кара ме да полудявам. Навява ми повече спомени, отколкото мога да понеса. Знаех си, че не биваше да идвам на пикника. Не биваше да идвам и сега.

Лиз докосна коляното на сестра си, забеляза, че тя отново носи безвкусните си сребърни халки и че напръсканият с черни петънца кристал като с огромни зърна сол отново виси на врата й. След няколко секунди Порша постави ръка върху загрубелите пръсти на сестра си, но не ги хвана и скоро се отдръпна.

Лиз хвана ръката й и се загледа през прозореца, по който се стичаха струйки вода. Накрая се изправи.

— Трябва да направя нещо. Връщам се след минутка.

— Да направиш ли?

— Връщам се веднага.

— Навън ли излизаш? — Гласът на Порша прозвуча уплашено.

— Катинарът на мазето. Трябва да го проверя.

— Не, Лиз. Недей. Сигурна съм, че Оуен го е проверил.

— Не мисля.

Порша поклати глава. Лиз извади пистолета и непохватно издърпа затвора, за да зареди.

— Лиз…

— Какво?

— Нищо. Аз… Нищо.

Лиз предпазливо насочи дулото към пода и облече якето си. Спря при задния вход и погледна назад. Старата къща е тъмна, тази триетажна постройка, пълна с цветя, книги и духовете на толкова много мъртви. Лиз се замисли колко е странно, че толкова рядко си даваме сметка, че сме смъртни — когато се сетим за лакирани нокти, за тържествена музика или за близостта на спящи тела, — но не и в жестоки, изпълнени с опасности моменти като този. Тя свали предпазителя на пистолета и спокойно излезе в наводнения двор.

* * *

Оуен Ачисън, мокър до кости, раздиран от болка, скочи зад калния насип до канавката и се сви като уплашено дете, когато небето над него блесна ослепително.

„След всичко това — помисли си — остава само да ме удари гръм.“

Той огледа Седар Суомп Роуд, по който само преди пет минути сред облак водни капки бе изчезнал джипът. Това беше Уил Макафри. Старият негодник сигурно бе работил извънредно в мелницата и сега се прибираше.

Оуен се отпусна отново в мръсната, разпенена вода. Това неудобство не го притесняваше. По време на лов той издържаше пиявици, комари и температури над четирийсет и под нула градуса. Днес носеше само револвера си и двайсет патрона; в други случаи му се бе налагало да мъкне не само оръжието си, а и четирийсеткилограмова раница и неведнъж тялото на ранен другар.

Тези трудности беше готов да понесе. Доста по-обезпокоителен беше въпросът — къде, по-дяволите, се губеше преследваният?

Оуен се огледа за десети път. Да, предполагаше, че Хрубек може да не върви по пътя и да стигне къщата през гората. Само че за това щеше да му е нужен компас и няколко часа, а също да преплува езерото или да обикаля по брега, който бе гъсто обрасъл и на практика непроходим. Освен това Хрубек явно предпочиташе шосетата — сякаш с болния си мозък вярваше, че хората могат да бъдат достигнати само по асфалт или бетон.

Шосета, замисли се Оуен. Коли… Джипът…

Макафри всъщност не живееше на север от града. Къщата му се намираше на запад. Ако се прибира у дома, не би трябвало да минава по Седар Соумп Роуд. Единствената причина, поради която някой, който не живее в този район, би дошъл тук, бе, ако отива в търговския център на Чилтън. А по това време на нощта там нямаше отворени магазини.

Оуен се вгледа в тъмния, мокър път за миг, сетне се измъкна от канавката и започна мъчителния си спринт към съпругата и дома си.