Джефри Дивър
Милост (27)

27.

На 15 април 1865 година доктор Самюел А. Мъд превързал крака на Джон Уилкс Буут и настанил ранения на една койка в малкото помещение, служещо за лазарет към домашния му лекарски кабинет.

Доктор Мъд нямал никаква представа кой е пациентът му и какво е сторил в нощта, преди лекарят да реши да не ходи в града да докладва за огнестрелната рана на властите, защото жена му се страхувала да остане сама с непознатия мъж и го помолила да остане. Мъд бил арестуван по обвинение за съучастничество в убийството на Линкълн и едва се разминал с бесилката. В крайна сметка го освободили, но животът му бил съсипан.

Майкъл Хрубек размишляваше за съдбата на Мъд и си мислеше: „И пак за всичко е виновна жена. Както винаги.“

Замисли се също, че в момента самият той се нуждае от лекар. Едната китка не му даваше мира — беше я ударил с кормилото, когато блъскаше джипа на конспиратора. Не болеше нетърпимо, но предмишницата му се бе подула. От пръстите до лакътя не чувстваше нищо, сякаш ръката му беше от дърво.

Докато вървеше в дъжда обаче, го обхвана прекалено силна тревога, за да мисли за раните си.

Защото Майкъл Хрубек се намираше в Оз.

Градът Риджтън беше вълшебен за него. Той бе краят на скитането му. Това беше Обетованата земя и Майкъл гледаше с уважение всяка туфа пожълтяла трева, всеки мокър автомат за отчитане на време при паркиране и всяка пощенска кутия. Бурята бе прекъснала тока в по-голямата част от града и единствените светлини идваха от захранваните с батерии табелки на аварийните изходи. Червените правоъгълничета придаваха още по-голяма мистичност на мястото.

Застанал в една телефонна кабина, Майкъл разлисти влажния указател и намери онова, което търсеше. Отправи благодарствена молитва към небето, сетне се обърна към картата пред указателя и намери Седар Суомп Роуд.

Той отново излезе на дъжда и тръгна бързо на север. Мина покрай няколко тъмни магазина: за алкохол, за играчки, пицария, клуб на „Християнска наука“. Чакай. Учен Свети Боже, благослови душите ни? Исус Христос физик. Исус Христос химик. Той се изсмя на тази мисъл и продължи, като от време на време хвърляше поглед на призрачните си отражения във витрините. Някои от тях бяха защитени с пластмасови щори. Други бяха боядисани в черно и без съмнение се използваха за следене. (Майкъл знаеше всичко за огледалните стъкла, които могат да се закупят за 49,95 долара от „Рединг Саянс Съплай“, безплатна доставка.)

— Добър вечер, дами… — запя той, докато шляпаше през локвите. — Добър вечер, дами…

Улицата свърши на Т-образно кръстовище. Майкъл спря и паниката изведнъж започна да го обзема.

„О, Господи, накъде? Надясно или наляво? Единият път е Седар Суомп Роуд, ама другият не е. Накъде? Наляво или надясно?“

— Накъде? — изрева той.

Разбираше, че ако тръгне в едната посока, ще стигне до Седар Суомп Роуд № 43, а ако тръгне в другата — не. Погледна знака и примигна. В този момент здравият му разум блокира като прегрял двигател. Той просто престана да функционира.

Изпита страх, толкова силен, че дори го виждаше: черни, жълти и оранжеви искри прехвърчаха през улиците, отскачаха от витрините и тротоарите. Тон захленчи уплашено и устата му затрепери. Падна на колене, обграден от зловещи гласове — гласовете на стария Ейб, на умиращи войници, на конспираторите…

— Доктор Ан — изстена той, — защо ме изостави? Доктор Ли! Толкова ме е страх. Не знам какво да правя! Какво да правя?

Майкъл прегърна пътния знак, сякаш това бе единственият му източник на кръв и кислород, заплака от страх и посегна към джоба си за револвера. Той трябва да се самоубие. Няма друг избор. Паниката е прекалено голяма. Непоносимият ужас го обгръща. Един куршум в главата, като стария Ейб, и всичко ще свърши. Той вече не се интересува от задачата си, от предателството, от Ева, от Лиз-бон, от отмъщението. Той трябва да сложи край на този ужасен страх. Револверът е тук, той чувства тежестта му, но ръката му трепери прекалено силно, за да я пъхне в джоба си.

Накрая разкъса плата и стисна твърдата ръкохватка на оръжието.

— Вече… не… ИЗДЪРЖАМ! О, МИЛОСТ! Той вдигна револвера.

Ярка светлина озари затворените му очи и пред тях затанцуваха кървави сенки.

Някакъв глас му заговори с думи, които не можеше да разбере. Той отпусна пръсти. Вдигна рязко глава и осъзна, че някой му говори, не доктор Ан, нито покойният президент на Съединените щати, нито конспираторите, нито доктор Мъд.

Гласът бе на някакъв хилав мъж около петдесетте, показал глава през прозореца на колата си на по-малко от метър от Майкъл. Явно не беше забелязал револвера и Майкъл бързо прибра оръжието в джоба си.

— Добре ли си, бе, човек?

— Аз…

— Ударил ли си се?

— Колата ми — запелтечи Майкъл. — Колата…

Сбръчканият хилав мъж караше очукан стар джип с избеляло брезентово покривало и пластмасови пластини вместо стъкла.

— Катастрофирал ли си? И не си намерил работещ телефон. Да, да. Повечето са повредени. Заради бурята. Сериозно ли си ранен?

Майкъл си пое няколко пъти дълбоко въздух. Паниката му намаля.

— Не е сериозно, но колата ми е много зле. И без това не беше хубава. Не като стария кадилак.

— Е, хайде, ще те закарам до болницата. Трябва да те види лекар.

— Не, не, добре съм. Само съм се пообъркал. Знаете ли къде е „Седар Суомп“? Улица „Седар Суомп“.

— Разбира се. Там ли живееш?

— Тръгнал съм при едни познати, които живеят там. Закъснявам. Ще се тревожат за мен.

— Е, аз ще те закарам.

— Сериозно?

— Тази китка обаче трябва да се види от лекар.

— Не, просто ме закарайте при приятелите ми. Един от тях е лекар. Доктор Мъд, познавате ли го?

— Не.

— Много способен специалист.

— Е, това е добре. Защото китката ти почти със сигурност е счупена.

— Ако ме закарате, ще съм ви приятел до края на дните ви — заяви Майкъл и се изправи бавно.

Шофьорът се подвоуми за момент, сетне каза:

— Добре… Хайде, скачай. Само внимавай с вратата. Да не си фраснеш главата.

* * *

— Оуен е тръгнал насам — обясни Лиз. — Сигурна съм. И мисля, че Хрубек го преследва.

— Защо не отиде просто в някой участък? — попита полицаят.

— Тревожи се за нас, сигурна съм.

Лиз не спомена нищо за истинската причина Оуен да не иска да отиде в полицията.

— Не знам. Тъй де, Стан ми каза…

— Виж, няма какво толкова да говорим — отсече тя. — Излизам и това е.

Полицаят се опита да възрази:

— Ама, Лиз…

Порша завърши мисълта му:

— Лиз, нито не можеш да направиш.

Хек свали смачканата си шапка и се почеса по главата. Когато отново сложи шапката, кичур къдрава коса бе паднал над дясното му око.

Той погледна изпитателно Лиз:

— Вие сте свидетелствали на процеса срещу него, нали?

— Бях основният свидетел на обвинението.

Хек кимна, после каза:

— Аз съм арестувал не един престъпник и съм свидетелствал срещу много от тях. Никой не е тръгнал да ми отмъщава.

Лиз го погледна в очите и заключи:

— Значи сте имали късмет.

— Така е. Само че е доста рядко някой избягал затворник да тръгне да отмъщава. Обикновено гледат да напуснат колкото се може по-скоро щата.

Той явно искаше да изкопчи някакво обяснение, но тя отбеляза:

— Е, Майкъл Хрубек явно не е обикновен престъпник.

— За това съм съгласен — призна Хек.

Лиз свали яркия дъждобран от куката и се обърна към сестра си:

— Ти остани тук. Ако Оуен се върне преди мен, натисни клаксона.

Порша кимна.

— Ъммм, госпожо… Лиз се обърна към Хек.

— С това ще сте доста, така де, лесно забележима, не мислите ли?

— Защо?

— Ами, с това жълто.

— О, не се бях замислила.

Той взе дъждобрана й и го върна на закачалката.

Тя посегна към тъмното си яке, но Хек задържа ръката й.

— Слушайте какво ще ви кажа. Да не си пречим сами. Знам как се чувствате, вече съм преживявал такова нещо. На мен ми плащат, за да ловя хора. Нека аз да отида. Не, изчакайте да довърша. Ще изляза и ще потърся съпруга ви, и ако е някъде наблизо, има голяма вероятност да го открия. Много по-голяма, отколкото ако го търсите вие. И задачата ми ще е много по-лесна, ако не се мотаете наоколо да ме разсейвате.

Гласът му звучеше напрегнато, сякаш очакваше тя да възрази.

Лиз предположи, че основният му мотив е наградата. Въпреки това казаното от него бе вярно. А и дори случайно да открие съпруга си, тя не беше сигурна дали ще е достатъчно убедителна, за да го накара да се откаже от преследването на Хрубек и да се върне у дома. Той не я бе послушал преди; защо да се вслуша в думите й сега?

— Добре, Трентън — съгласи се тя.

— Ето какво мисля, че трябва да направим. Аз ще отида в гората около предната порта. Той, разбира се, може да прескочи оградата, но аз ще рискувам. Не може да преплува езерото. Това е сигурно.

Хек погледна полицая:

— Предлагам ти да останеш близо до къщата. Като втора линия на защита. Някъде тук.

Интересът на полицая отново бе възбуден. Той беше изпълнил задачата си и нищо не можеше да каже на тази груба жена. Сега обаче имаше съюзник и в крайна сметка може би щеше да получи част от славата.

— Ще вкарам колата в онези храсти — предложи ентусиазирано той. — Как ви се струва? Оттам ще имам видимост към целия двор, без никой да може да ме забележи.

Хек одобри идеята и се обърна към Лиз:

— Знам, че съпругът ви е ловец. Така, може би няма да се чувствате много комфортно, но дали нямате някакво оръжие, за да се отбранявате?

С извратено удоволствие Лиз извади пистолета от джоба си. Вдигна го с дулото надолу, с показалец далеч от спусъка — точно както я беше учил Оуеп. Порша беше потресена. Полицаят занемя. Трентън Хек обаче кимна доволен, че още една точка от плана му е изпълнена.

— Ще оставя Емил тук. Бурята е твърде силна дори за него. Дръжте го при себе си. Той не е куче пазач, но е едър и ще вдигне голям шум, ако се появи неканен гост.

— Нямам нищо по-тъмно, което да ви стане — отбеляза Лиз и кимна към дъждобраните.

— Няма значение. Водата не ме плаши. Ще взема обаче един найлонов плик за пистолета си. Стар германски модел е и лесно ръждясва.

Той пъхна оръжието си в плика, завърза краищата, после го сложи в кобура си. Погледна навън и изпъна крак за малко, присви очи. Лиз предполагаше, че каквото и да му има на бедрото, скитането в дъжда няма да подобри положението му. Болката, изглежда, беше силна.

Полицаят излезе при колата си, но преди това извади пистолета си и стисна, и отпусна няколко пъти пръсти около ръкохватката като актьор в слаб каубойски филм.

Лиз чу бръмченето на двигателя му. Той премести колата на заден ход в храстите между гаража и къщата. Ако запалеше фаровете, можеше да освети целия двор.

Трентън се обърна към Лиз и тихо заговори:

— Сигурен съм, че знаете как да ползвате оръжието, но не вярвам да сте попадали в подобна ситуация. — Той не изчака за потвърждение и продължи: — Сега искам да загасите всички лампи. Седнете някъде далеч от прозорци. Аз ще държа къщата под око, доколкото мога. Ако имате нужда от мен, светнете някоя лампа и веднага ще дотичам.

Сетне той изчезна в дъжда. Лиз затвори вратата след него.

— За Бога, Лиз! — прошепна Порша, но досега тя бе имала толкова много поводи да се удивлява, че сестра й не разбра какво имаше предвид.

* * *

Мисълта за жена му отдавна се беше изпарила от ума на доктор Роналд Адлър. Вкусът на устните й, извивките на бедрата й, докосването на кожата й, миризмата на косата й — спомени, които толкова бяха занимавали съзнанието му в началото на вечерта, се бяха изпарили напълно.

Защото капитан Хавършам се беше обадил да му съобщи новините.

— Клъвъртън — изръмжа по телефона полицаят. — Хрубек току-що уби една жена. Това вече не може да остане в тайна, докторе.

— О, Господи!

Адлър затвори очи и сърцето му се сви при мисълта, че Хрубек е извършил убийство с единствената цел да го продаде. Слушалката в ръката му затрепери, докато полицаят със зле прикривана ярост обясняваше как Хрубек убил жената и я нарязал, как сетне откраднал мотоциклет и избягал към Бойлстън.

— Мотоциклет. Нарязал ли я?

— Издълбал букви в гърдите й. И двама полицаи от Гъндърсън са изчезнали. Патрулирали са по шосе № 236 и са подали сигнал, че са го видели. Това е последното, което са чули за тях. Сигурни сме, че ги е убил и е хвърлил труповете им някъде. Безобиден, а? Мили Боже, човече! Какво си мислеше? След половин час съм в кабинета ти.

Връзката прекъсна.

Сега Адлър се връщаше към кабинета си от кафенето на болницата, където бе провел неприятния разговор с Хавършам. Беше седял там като втрещен цели трийсет минути. Все още обаче не се бе съвзел достатъчно.

Сам в тъмния коридор, той спря и се замисли за тази чудна физиологична реакция, караща космите на врата му да настръхват, очите му да сълзят, а слабините му да се свиват обезпокоително. И макар че си мислеше за блуждаещия нерв, отделянето на адреналин и функцията на синапсите, най-ясна в съзнанието му бе мисълта за страха, който изпитваше.

Коридорът бе дълъг четирийсет метра. Имаше двайсет врати и всичките освен последната (неговата) бяха затворени и тъмни. Всяка втора крушка на тавана бе отвъртяна за икономии, а и от тези, които бяха останали, повечето бяха изгорели. От коридора в различни посоки тръгваха други три. Те също бяха тъмни като отворени гробове.

Адлър погледна към дъното на мрачния коридор и се замисли: „Защо не вървя?“

Той вече бе отминал асансьора и знаеше, че Хавършам го чака в кабинета му. Въпреки това лекарят бе скован от страх. Ръцете му бяха отмалели, краката — също. Присви очи и отмести поглед от едно не особено забавно привидение — огромна бледа фигура, която наднича от близкия коридор, след което отново се отдръпва назад в скривалището си.

Призрачният вой на пациента бе заглушен от свиренето на вятъра. Той сякаш отекна в гърдите на Адлър, който си помисли: „Добре. Стига толкова. Моля те, Боже!“

Адлър направи пет крачки. Отново спря, като се престори, че прелиства папката, която носеше.

Точно в този момент му хрумна, че Майкъл Хрубек се е върнал да го убие.

Липсата на логика в това предположение не намали засилващата се паника. Асансьорът заскърца и тръгна надолу, а Адлър се стресна. Някъде някакъв пациент издаде гърлен стон на безкрайна, неизразима мъка. При този звук лекарят неохотно тръгна.

Не, не — Майкъл Хрубек нямаше причини да го убива. Майкъл Хрубек дори не го познаваше лично. Майкъл Хрубек не би могъл да се върне в болницата за толкова кратко време, дори да му се искаше да изкорми директора й.

Доктор Роналд Адлър, ветеранът на държавната система за психично здраве, доктор Роналд Адлър, завършилият с посредствен успех едно провинциално медицинско училище, предполага, че е в сравнителна безопасност.

Мъжът обаче, чиято глава по-рано същата вечер беше между бедрата на жена му, мъжът, който създава конфликти между колегите си доста по-добре, отколкото да лекува психично болни, мъжът, който сега пристъпва плахо по мрачния каменен коридор — този мъж застива обхванат от панически страх при шума от собствените си стъпки.

„Моля те, Господи, не ме погубвай!“

Кабинетът му сега изглежда на километри далече и той се взира в светлото трапецовидно петно пред отворената му врата. Продължи, мина покрай един от страничните коридори и издаде кратък, нервен смях, породен от неспособността си да се обърне и да погледне в тъмния коридор. Ако го направеше, щеше да види ясния образ на Майкъл Хрубек, който бърка в собствената му уста. Директорът не може да прогони от мислите си досието на Хрубек, прочетено по-рано тази вечер. Спомня си особено ясно размишленията на пациента по отношение намирането и изтръгването на нечий далак.

„Стига толкова. Моля те, Боже!“

Адлър мина покрай страничния коридор необезпокояван, но го обхвана нов страх — че ще изгуби контрол върху пикочния си мехур. Изпита непредизвикан с нищо гняв срещу жена си — задето бе стискала члена му по-рано тази вечер и така неволно бе предизвикала у него този страх, че ще се изпусне. Налагаше се да се облекчи. Само че тоалетните бяха далеч по коридора, който сега наближаваше. В това време на нощта те са тъмни. Той се замисли дали не е по-добре да се облекчи до стената.

„Не искам да умирам.“

Той чу стъпки.

„Не, да? Чии са?“

На духовете на една жена и двама полицаи.

„Какъв беше този звук?“

Ха, от собствените му крака. А може би не. Той си представи тоалетната. Зави към нея и тръгна по мрачния коридор. В този миг му хрумна една мисъл: че бягството на Майкъл Хрубек е отмъщение за всичко, което е съгрешил в лекарската си практика. За пищовите, които е използвал на изпитите си по химия, за недобросъвестно попълнените картони, за неправилно предписаните медикаменти, за аневризмите, за които е пропуснал да се осведоми, преди да назначи лечение с големи дози нардил. Бягството на лудия бе все едно да изтеглиш въдицата си от мътните води на някое езеро и на куката ти да виси полуразложена, надута мъртва риба — улов, който съжаляваш, че си изтеглил, подарък, който ти се иска никога да не си получавал.

* * *

— Слушай сега, кучи сине — изръмжа Хавършам, след като затвори телефона.

Слушателите му — директорът на болницата и гледащият безучастно Питър Гримс — го съзерцаваха неадекватно. Дъждът трополеше тежко по прозорците на кабинета. Вятърът виеше.

— Току-що получих ново известие — продължи полицаят. — Този път от Риджтън. Един джип е бил блъснат странично и бил съборен в крайпътна пропаст. И двамата шофьори са изчезнали в гората. Джипът е на името на Оуен Ачисън.

— Оуен…

— Съпругът на жената, която е свидетелствала срещу Хрубек. Онзи, който идва тук предишния път.

Значи може би четири жертви.

— Знаят ли със сигурност, че Хрубек го е извършил?

— Така мислят. Не знаят със сигурност. Затова имаме нужда от теб.

— О, Господи — промълви Адлър; сложи ръце върху очите си и ги натисна, докато не чу леко изпукване под клепачите си. — Четири жертви.

— От теб зависи, докторе. Трябва да решим къде да съсредоточим усилията си.

„Какви ги говори? Усилия?“

— Стига с тези приказки за кротки невинни овчици. Искам ясни отговори. Имаме две възможности — Бойлстън и гарата или Риджтън и жената, която е свидетелствала срещу него. Накъде се е насочил?

Адлър продължи да го гледа безизразно.

— Мисля, че иска да знае къде да изпрати хората си — обясни деликатно Гримс.

— Това е проблемът. Има две възможности. Никой не знае нищо със сигурност.

Адлър премести поглед от асистента си към високия, приличащ на каубой полицай и се замисли: „Недоспиване, това ми е проблемът.“

— Е, риджтънският шериф може да изпрати хората си там, нали?

— Може. Само дето има само четирима души. Изпратили са човек при жената, така че тя е в безопасност. Ние обаче трябва да знаем къде да се съсредоточим. Трябва да пипнем това момче! Имам четирима полицаи от тактическия отряд, готови за действие. Останалите мъже ще са на разположение до час. Къде да изпратя микробуса? Ти определяш.

— Аз ли? Аз не знам нищо — изпелтечи Адлър. — Имам нужда от повече информация. Имам предвид сигурни ли сте, че Хрубек е блъснал Ачисън? Откъде е взел кола? Дали някой го е видял да кара мотоциклет? Не можем да решим нищо, преди да си изясним тези неща. А…

— Имаш всичката необходима информация — измърмори Хавършам и спря хладния си поглед върху лекаря. — Този младеж е бил под грижите ти четири месена. Това, което знаеш за него, е достатъчно.

— Питайте Дик Колер. Той лекуваше Хрубек.

— Имахме такова намерение, но не отговаря на пейджъра си и не можем да го открием.

Адлър вдигна умолително поглед, сякаш да попита: „Защо аз?“ Наведе се напред и събра длани. Захапа разсеяно зачервения си показалец.

Бойлстън…

Пръстът на лекаря излезе от устата му и се насочи към същата карта, по която малко по-рано бе планирал залавянето на Майкъл Хрубек и провала на Ричард Колер.

Риджтън…

Изведнъж лицето му пламна и вече нищо на този луд свят не му се струваше толкова важно, колкото залавянето на избягалия пациент. Да го заловят жив, ако е възможно, но ако не — да го сложат вкочанен, посинял и безжизнен върху някоя маса в моргата, с етикет около месестия палец на крака му, готов за заравяне.

„О, нека тази нощ да свърши по-скоро — замоли се той. — Да се върна у дома и да се отпусна между топлите гърди на жена си, да заспя под дебелите завивки, нека тази нощ да свърши без повече жертви.“

Адлър отвори досието на Хрубек и трескаво го запрелиства. Листовете се разпиляха по бюрото и той зачете.

„Хрубек — размишляваше Адлър — проявява класически параноидно-шизофренични симптоми: липса на логично мислене, неясни идеи, случайни асоциации, говор и повишена физическа активност, характерни за маниакални състояния, притъпени и неадекватни емоции…“

— Не, не, не! — прошепна неочаквано той и другите двама мъже го погледнаха стреснато.

„Какво — замисли се гневно той — означават тези думи? Какво прави Хрубек? Какво го подтиква да действа така? Кой е Майкъл Хрубек?“

Адлър се завъртя със стола си и се втренчи в прозореца:

Първо: Хрубек страда от слухови халюцинации и говорът му е типичната за шизофрениците „салата от думи“. Може да е казал на шофьора „Бостън“, а да е имал предвид „Бойлстън“.

Второ: Отмъщението, вероятната причина да отиде в Риджтън, е обичаен елемент от халюцинациите на параноидните шизофреници.

Трето: Нормално е един шизофреник да избере по-заобиколен път за Бойлстън, например през Клъвъртън.

Четвърто: През Бойлстън минава влак. Железопътният транспорт е свързан с много по-малко стрес от въздушния и следователно е предпочитан от ненормалните.

Пето: Въпреки че известно време не е взимал торазин, той кара кола. Следователно като по чудо Хрубек е овладял страха си и може да предприеме по-дръзкото и сложно пътуване на юг до Бойлстън вместо по-простото до Риджтън.

Шесто: С всичките си трикове тази вечер, с фалшивите следи и хитрите си ходове Хрубек показва удивителни когнитивни способности. Съвсем спокойно може да се направи, че отива в Риджтън, а през цялото време да се стреми към Бойлстън.

Седмо: Обаче може да е толкова хитър, че да блъфира двойно — да подведе преследвачите, че Риджтън е фалшива следа, а всъщност през цялото време това да е целта му.

Осмо: Способен е на немотивирано убийство.

Девето: Някои от халюцинациите му може би са свързани с американската история, с политиката и правителствените служби. На няколко пъти по време на лечението си той споменава Вашингтон — място, където може да се стигне с влак.

Десето: Той мрази жените и е осъждан за изнасилване. Заплашвал е госпожа Ачисън преди няколко месеца.

Единайсето: Страхува се от пряка конфронтация.

Дванайсето: Тайно е изилювал лекарствата си в очакване на тази вечер, което означава способност за предварително планиране.

Тринайсето… Четиринайсето… Петнайсето…

Стотици факти преминаваха през трескаво работещия ум на лекаря. Предписания за халдол и стелазин, бележки от разговори с пациента, от сеансите на адаптационната терапия, записи от несвързаните му бълнувания, доклади от психофармаколози и социални работници… Адлър се обърна отново към документите. Погледна една страница със записи, но вместо букви видя лицето на Майкъл Хрубек — очи, неизразяващи нито възбуда, нито апатия, нито привързаност, нито омраза, нито вяра, нито съмнение.

Адлър поседя неподвижно известно време. Изведнъж вдигна очи към прорязаното от бръчки, изтощено лице на щатския полицай и каза онова, в което искрено вярваше:

— Хрубек е тръгнал към гарата. Възнамерява да отиде във Вашингтон. Изпратете хората си в Бойлстън.

* * *

Двете сестри се заеха със задачите си — да проверят цялата къща, да загасят лампите. Вървяха мълчаливо, стряскаха се от всеки шум и всяка сянка. Накрая къщата остана осветена само от няколкото сини лампи на оранжерията, които Лиз бе оставила за малко комфорт; предполагаше, че отвън няма да ги забележат. По стените и подовете трептяха сенки. Двете сестри се върнаха в кухнята и седнаха една до друга на пейка с лице към подредените като войници борове и брези в двора.

Поседяха мълчаливо пет минути; единствените звуци бяха трополенето на дъжда по оранжерията, воят на вятъра и скърцането на старата къща. Накрая Лиз не издържа:

— Порша, бях започнала да ти казвам нещо.

— Какво да ми казваш?

— За любовната ми връзка — прошепна тя, сякаш Оуен беше в стаята.

— Не знам дали времето е подходящо… Лиз докосна коляното на сестра си.

— Това стои между нас прекалено дълго време. Не мога да издържам повече.

— Какво стои между нас? Лиз, времето наистина не е подходящо. За Бога!

— Трябва да ти го кажа.

— По-късно.

— Не, сега! Веднага! Ако не го направя, може никога вече да не се престраша.

— И защо е толкова важно?

— Защото трябва да разбереш защо ти наговорих онези ужасни неща. И искам и ти да ми кажеш нещо. Погледни ме. Погледни!

— Добре, каза ми, че си ходила с някакъв мъж. И какво? Какво общо има това с „Индиан Лийп“?

— О, Порша.

Лиз сигурно бе вдишала изведнъж прекалено дълбоко, гърдите я заболяха и тя се преви, за да намали страданието. Когато болката отмина, тя отново вдигна очи към сестра си. Тъкмо се канеше да продължи, когато отвън се чу далечен тътен. Порша изведнъж присви очи:

— О, не.

— Да — потвърди Лиз. — Да. Любовникът ми бе Робърт Джилеспи.