Джефри Дивър
Милост (25)

25.

— Я виж!

Майкъл взе поредния завой и избухна във внезапен смях. Спокойно си спомни кой педал е за спирачката и го натисна плавно, за да намали до шестнайсет километра в час.

— Гледай!

Той се наведе напред, като почти опря чело в предното стъкло, и се вгледа в дъждовното небе и капките, отразяващи милиони червени, бели и сини светлини.

— О, Господи, какво може да означава това?

Кожата му бе настръхнала от възбуда, по лицето му се разля широка усмивка. Майкъл отби встрани и спря субаруто. Слезе и сякаш в транс тръгна през паркинга, тътрейки тежките си обувки по асфалта. Спря пред светилището и застана със смирено събрани отпред ръце, загледан в небето. Бръкна в раницата си и установи, че има още два черепа. Избра този, който беше напукан на няколко места, и го остави в основата на знака.

— Здравей, Майкъл — чу се наблизо.

Младежът изобщо не се изненада:

— Здравей, доктор Ричард.

Хилавият мъж седеше на предния капак на една бяла кола, паркирана редом с още петдесетина. „Я, колко е дребен и мокър“ — помисли си Майкъл и отново си спомни за енота, който бе убил преди няколко часа. Такива дребни същества бяха и двамата.

Доктор Ричард се смъкна от форда. Майкъл го погледна, но очите му бяха привлечени от въртящия се над главите им ярък знак.

Болният не обърна внимание на средния надпис на табелката, забеляза само, че думата „Меркюри“ е изписана с кървавочервено. След това погледна двете думи в синьо, цвета на Съюза: отгоре — „Форд“. Отдолу: „Линкълн“.

— Там го уби, нали, Майкъл? В театъра?

„Това е чудо. О, Господи, в безкрайния Ти блясък…“

— Форд… Линкълн… Театърът „Форд“… Да, точно така. Няма грешка. Промъкнах се в президентската ложа в десет и половина на четиринайсети април в лето Господне хиляда осемстотин шейсет и пето. Разпети петък. Промъкнах се зад него и изпратих куршума в черепа му. Президентът не умря веднага, издържа до другия ден. Из-дърррр-жа.

— И ти изкрещя: „Sic semper tyrannis“.

— Оттогава ме преследват.

Майкъл погледна лекаря. Не, този не беше самозванец. Този бе истинският доктор Ричард. „Изглеждаш уморен, докторе — помисли си. — Аз съм буден, а ти спиш. Какво ще кажеш за това?“ Отново погледна знака.

— Искам да ти помогна.

Майкъл се подсмихна.

— Искам да се върнеш с мен в болницата.

— Това са глупости, доктор Ричард. Аз току-що идвам оттам. Защо ми е да се връщам?

— Защото там ще си в безопасност. Тук има хора, които те търсят и искат да те наранят.

Майкъл се сопна:

— Нали и аз това ти повтарям от месеци.

— Така е, казваше ми го — засмя се лекарят.

Майкъл извади револвера от джоба си. Доктор Ричард го погледна за миг, но погледът му бързо се върна върху пациента.

— Майкъл, аз направих много за теб. Осигурих ти работа в стопанството. Ти я харесваш, нали? Обичаш да работиш при кравичките, нали?

Револверът беше топъл. Усещането бе приятно. Беше, замисли се той, страшно модерен.

— Чудех се… няма ли да е странно, ако се окаже… че това е същият револвер.

— С който си застрелял Линкълн ли?

— Същият. Това би имало особено значение. Би било много логично. Обичаш ли да лочиш кръв, доктор Ричард? Кога, мислиш, че душата се повлича към рая? Вярваш ли, че се задърррр-жат известно време на земята?

„Защо се приближава? — почуди се Майкъл. — Когато е по-близо, може по-лесно да чете мислите ми.“

— Не знам.

Майкъл вдигна револвера към лицето си и го помириса.

— Как ще обясниш обаче, че той стоеше там и ме чакаше? Този револвер. Той беше там в магазина. В магазина с главите.

Хрубек потрепери.

— Какви глави?

— Всички тези малки главички. Бели и гладки. Красиви бели главички.

— Черепите ли?

Доктор Ричард кимна към стълба с табелката. Майкъл примигна, но нищо не каза.

— Значи, ти застреля Линкълн, нали, Майкъл?

— Разбира се. Имах желание и възможност.

— Защо не си ми разказвал за това по време на сеансите? Стомахът на болния се сви от неконтролируема тревога.

— Бях…

— Защо?

Вратът му пламна. Между две учестени поемания на въздух Майкъл отговори:

— Беше толкова ужасно. Извърших нещо толкова ужасно. Ужасно! Той беше такъв велик човек. И виж какво сторих аз! Беше… Боли! Не питай повече за това.

— Кое — попита тихо доктор Ричард, — кое беше толкова ужасно? Кое беше прекалено ужасно, за да ми кажеш?

— Много неща. Прекалено много, за да се задълбаваме.

— Разкажи ми едно.

— Не.

— Просто избери едно нещо и ми разкажи, Майкъл.

— Не.

— Моля те. Веднага. Бързо.

— Не!

Какво беше намислил този шибаняк?

— Да, Майкъл. Разкажи ми. — Изведнъж очите на дребния лекар пламнаха. Той заповяда: — Веднага! Разказвай!

— Луната — измънка Майкъл. — Тя…

— Какво луната?

— Беше кървавочервена. Луната е кървав чаршаф. Ева е увита с чаршафа.

— Коя е Ева, Майкъл?

— Добър опит, шибаняк. Не очаквай да ти кажа нищо повече.

Майкъл преглътна тежко и се огледа тревожно.

— Откъде е дошла кръвта?

— От луната. Ха-ха, майтап, бе.

— Откъде, Майкъл? Откъде е дошла кръвта? Откъде?!

— От… главата — прошепна той.

— От чия глава, Майкъл? — попита доктор Ричард, сетне изкрещя: — Кажи ми! От чия глава?

Майкъл понечи да заговори, сетне се усмихна мрачно и изръмжа:

— Не се опитвай да ме измамиш, шибаняк. От неговата глава. Неговата, неговата, неговата глава. Главата на Ейбрахам Линкълн. Главата на шестнайсетия президент на Съединените щати. Главата на дървосекача от Илинойс. Него имам предвид. Аз пръснах главата на този шибаняк.

— Това ли имаш предвид, когато казваш „напред“, Майкъл? Имаш предвид някого, който е ранен отпред, в лицето. Кого? Кой друг е ранен освен Линкълн?

Майкъл примигна, обхвана го паника.

— Стюард, за него си мислиш! За държавния секретар. Само че него го наръгаха с нож! Ако искаш да ме излъжеш, придържай се към фактите. Между другото, и на него не му беше много приятно.

— Да, но и някой друг е бил застрелян, нали?

— Не!

— Помисли, Майкъл! Помисли. Можеш да ми кажеш.

— Не! — Майкъл притисна ушите си с ръце. — Не, не, не!

— Откъде дойде всичката тази кръв? Навсякъде кръв! — прошепна доктор Ричард и се наведе напред. — Толкова много кръв. Достатъчно, за да закрие луната. Цели потоци кръв.

Достатъчно кръв, за да напои цял чаршаф…

— Беше толкова много — изплака Майкъл.

— Кой друг, Майкъл? Кой друг беше застрелян? Моля те, кажи ми.

— Ако ти кажа, ти ще телеграфираш на ЦРУ и Тайните служби!

— Това ще остане само между нас, Майкъл. Никой жив човек няма да научи.

— Значи ще кажеш на някой мъртъв човек, така ли? — изрева пациентът и вдигна лице към изливащия се от небето дъжд. — Точно те са най-опасните! Мъртвите души! Там е истинската заплаха!

— Кой, Майкъл? Кажи ми.

— Аз…

„О, какво имаш на главата? Какво носиш?

Татко ще се върне скоро. Татко ще я накара да я свали.

Красивата й глава, похабена. Не, не!“

— Майкъл, говори! Защо плачеш? — Доктор Ричард го хвана за ръката. — За какво мислиш?

Той мисли: „Влязох в къщата. Бях в задния двор и вършех много важни неща. Влязох в къщата и тя беше там, очите й не бяха гримирани и ноктите й не горяха. Беше в спалнята със същата нощница, която носеше от дни. Много модерна. Най-подходящата дреха, когато искаш да купиш цял магазин. Най-подходящата дреха, когато държиш револвер, същия револвер. Джон Уилкс Буут й го е дал.“

— Майкъл! Какво има? Погледни ме! За какво си мислиш?

Той си мисли: „Буут й е бил любовник и сигурно й е дал револвера, за да се защитава от продажните войници на Съюза. Но тя ме продаде. Тя ме предаде!“

— Предателство ли каза? Чух те. Ти шепнеш. Какво казваш, Майкъл?

„Тя държеше револвера. Лежеше по нощница. Стана, приближи се до вратата и каза… Каза… Каза: «О, пак си ти.»“

Майкъл чу думите й сега, както ги беше чувал милиони пъти преди — изречени не с изненада, не с презрение, не с молба, а с безкрайно разочарование.

Той си мисли: „И сетне тя целуна златната си коса с устните на револвера, и кръвта оплиска луната и покри главата й с червена блестяща шапка. Покри чаршафите.“

„Пак си ти… Пак си ти…“

Майкъл бе стоял на вратата на спалнята й и пред очите му русата й коса се покри от алената шапка. Сетне се наведе и плахо докосна треперещата й ръка, първия физически контакт между син и майка от години. Очите й потъмняха като при лунно затъмнение, пръстите й потрепнаха и замряха, след това бавно загубиха и малкото топлина, която имаха, макар че Майкъл ги пусна много, много преди плътта й да изстине.

— Тази красива глава…

— Чия, Майкъл?

Изведнъж спомените изчезнаха. Сълзите му пресъхнаха и той се втренчи в доктор Ричард, който се намираше само на крачка от него.

— Чия? — попита отчаяно лекарят.

— Добър опит — рече подигравателно Майкъл. — Но не мисля, че ще ти кажа.

Доктор Ричард затвори за миг очи. Стисна устни и въздъхна:

— Добре, Майкъл. Добре. Какво ще кажеш да отидем заедно в болницата? Аз съм с беемвето. Нали сме говорили да ти дам да покараш някой път. Ти каза, че ще ти хареса. Каза, че беемвето е адски шибана кола.

— Шибана нацистка кола — поправи го той.

— Да тръгваме, хайде.

— Само че аз не мога, доктор Ричард. Трябва да се отбия при Лиз-бон. О, онова там беше много лошо. Трябва да отделя една вечер на него.

— Защо, Майкъл? Защо?

— Тя е Ева предателката — отговори му, сякаш беше очевидно.

Лицето на доктор Ричард бавно се отпусна. Той отмести поглед и остана така известно време. Сетне лицето му грейна — всяка частичка от лицето му с изключение на очите, забеляза Майкъл.

— Ти също имаш кола. Впечатлен съм, Майкъл.

— Не е като кадилака.

— Виж там — рече непринудено лекарят. — Виж онези коли. Всичките са линкълни. Цяла редица линкълни.

— Много интересно, доктор Ричард — съгласи се той, но не погледна колите, а се взря изпитателно в лицето му. — Само че още по-интересно е защо през цялото време си криеш ръката зад гърба, шибаняк такъв!

— Господи, не!

Лявото рамо на лекаря се удари в яките гърди на пациента, докато Майкъл измъкваше без особено усилие спринцовката от тънките му пръсти.

— Какво имаме тук? О, колко е лъскава, о, колкото е хубава. Подарък, а? О, аз знам всичко за теб! Дошъл си да ме заловиш сам и да ме предадеш на конспираторите. За да не научи никой за мен, за да не научи никой за малката тайна на доктор Ричард, която е избягала. Мълчи, докато не си измислиш правдоподобно оправдание. Ясно? Искаш да ме върнеш, а после да ме пъхнеш в чувал с краката напред, нали, шибаняк?

— Не! Не прави това! Майкъл се наведе напред.

— О, пак ти… — прошепна и вдигна дългата остра игла пред очите на лекаря.

Приближи я на сантиметри от кожата на дребосъка, чиито мускули се съпротивляваха безрезултатно срещу огромната сила на Хрубек.

— Моля те, не!

Иглата се насочи право в гърдите на лекаря.

— Не!

Тогава, с умение, усвоено от многогодишни внимателни наблюдения, Майкъл заби иглата дълбоко в тялото на лекаря и инжектира лекарството.

От устата на доктор Ричард се изтръгна жален вопъл, израз на дълбоко разочарование — стон, който може би издава човек, когато си даде сметка, че последната гледка в живота му е предателското лице на някого, когото, макар и по особен начин, е обичал.

* * *

— Къде е? — попита Порша.

— Във Фредерикс. Само на четиринайсет-петнайсет километра оттук. Пътищата обаче са ужасни.

Бяха се преоблекли и си подаваха един сешоар. Лиз стоеше до кухненския прозорец и през дъжда забеляза светло петно, отразяващо се в езерото. Това бе домът на най-близките им съседи — мъж и жена, с които не бяха особено близки. Бяха млади, женени едва от шест месеца. Жената сякаш бе родена за домакиня и на няколко пъти бе говорила на Лиз с голям ентусиазъм за домашната си работа. Бе задавала много въпроси и я беше наблюдавала с присвити очи и облегнала лакти на една пластмасова полица, докато Лиз й даваше различни съвети за семейния живот. „За Бога — мислеше си Лиз, — откъде да знам дали можеш да правиш секс с мъжа си, ако е болен от грип? Сякаш за всичко трябва да има правила.“

— Всичко ли си си взела? — попита Порша.

— Всичко ли? Нощница, четка за зъби, бельо. Ще отсъствам не повече от шест часа. Господи, как си мечтая за гореща вана. Полицията може да го залови още преди Оуен да си дойде. Искаш ли да пийнеш нещо? Бренди?

— Има вкус на сапун.

— Това е запазена марка. „Гран Марние“?

— То повече ми подхожда.

Лиз напълни две чаши и се приближи до вратата към оранжерията.

— Добра стена сме изградили. Още държи.

Вятърът отново разтърси прозорците. Воят му проникна през отворените отдушници, достатъчно силен, за да заглуши думите им. Голите дървета се приведоха и по повърхността на езерото се появи бяла пяна. Лиз отбеляза, че никога не е виждала езерото толкова бурно. Мълния разцепи небето на запад и последвалият гръм сякаш разклати земята под краката им.

— Да отидем в хола — предложи Порша.

Лиз с готовност се съгласи.

Седнаха и известно време мълчаха. Лиз избягваше погледа на сестра си, спря очи на снимките на масата. Бяха от детството им: Порша, изтупана и привлекателна. Лиз, ученолюбива и наблюдателна и… е, пълничка. Андрю, с аристократичните си мустаци и бялата си риза. И грациозната им майка с гордо вдигната брадичка, с властен поглед, всяващ респект у всички освен у съпруга й, в чието присъствие бе кротка като овчица.

— Порша — изрече бавно Лиз, без да отмества поглед от снимките, — искам да поговорим за нещо.

Сестра й я погледна:

— За разсадника ли?

— Не. За „Индиан Лийп“. За случилото се там. За това между нас. Не за убийството. Знам, че не искаш да говориш за това, но поне ме изслушай.

Порша нищо не каза. Облиза сладкия ликьор от ръба на чашата си и зачака. Лиз въздъхна:

— След онзи ден не исках никога повече да те виждам.

— Можеш да се досетиш, че и аз се чувствах така. Тъй като ние всъщност не сме се виждали оттогава.

— Чувствах се толкова виновна.

— Не искам да ми се извиняваш.

— Плесницата и всичко, което ти наговорих… Не бях на себе си. Никога не съм се чувствала така. Никога. Аз бях такава, каквато съм се молила никога да не бъда.

— Имаш добър учител. — Сестра й посочи снимката на баща им. — Имах чувството, че той се е вселил в теб.

Лиз не се усмихна. Търсеше знак, че Порша й е простила, но тя просто седеше с чашата си и гледаше отегчено към оранжерията. Вятърът продължаваше да вие зловещо.

Лиз продължи разсеяно:

— На следващия ден отидох в „Даяри Куин“. Помниш ли ги?

— Все още ли ги има? Не съм влизала вътре от години.

— Не, спомни си. Те нямат вътре.

— Да. Спомням си.

Лиз си ги представи като малки момиченца с холандската им бавачка Йоланда — как си купуват сладоледи пред малкото гише и сядат на лепкавата пейка в парка. През деня около тях бръмчаха пчели, а нощем дебели пеперуди и бръмбари умираха бързо, привлечени от хипнотизиращото пурпурно сияние на електрическата мухоловка.

— Взимахме си със сироп от вишни — спомни си по-малката сестра.

— И сладоледът все се топеше и потичаше по фунийката. Беше като на състезание — да го оближеш, преди да е покапал по ръцете ти.

— Да, спомням си.

Замълчаха; воят на вятъра стана още по-пронизителен. Лиз отиде в оранжерията и затвори отдушника. Звукът намаля, но не изчезна напълно.

Когато се върна, тя каза:

— Не съм ти споменавала, Порша, но миналата пролет имах любовна авантюра и искам да ти разкажа.

* * *

Той летеше със сто и дванайсет километра в час, стрелката на скоростомера преминаваше червената черта, моторът стенеше измъчено. Оуен Ачисън мина покрай „Савмор“, сега затворен, с облепени с тиксо стъкла, сякаш очакваха не обикновена есенна буря, а истински ураган. Профуча покрай строителен обект; след него се показа автосалонът на „Форд“ с бавно въртящата се синьо-червена табелка.

Там шосе № 236 започва да криволичи сред хълмовете, ограждащи Риджтън — възвишенията са част от същата геоложка формация, която на два часа път оттук образува високите отвесни скали в долината на „Индиан Лийп“, лобното място на Робърт Джилеспи.

Оуен забави, за да вземе тези завои, и отново увеличи скоростта, мина, без да спира, на червения светофар при пресечката с шосе № 116. Тук пътят се изкачваше по билото на едно възвишение и той забеляза водата на десет метра под неговото ниво, вдясно. Над тъмната река се издигаха дългите черни крака на стария железопътен мост по линията Бостън — Хартфорд — Ню Йорк. Оуен забави на единствения голям завой по пътя си, сетне вдигна крак от спирачката и отново даде газ по дългата права отсечка към центъра на Риджтън.

Бежовото субару се показа от храстите, където е чакало скрито. Оуен обаче забеляза, че задните колела на колата се въртят бясно, хвърлят кал и вода зад себе си. В мига преди глухия удар той имаше чувството, че може да избегне сблъсъка, толкова близо минаха една до друга двете коли, без да се докоснат. В следващия момент колата се заби точно в средата на джипа и при рязкото разтърсване вратът на Оуен се изви болезнено. Пред очите му заиграха жълти светлини от болка.

Субаруто рязко спря на ръба на скалата, а джипът се плъзна настрани. Задържа се в нестабилно равновесие сякаш цяла вечност и това даде предостатъчно време на Ачисън да види лицето на Майкъл Хрубек само на два метра от себе си. Той се хилеше като обезумял, удряше по кормилото, крещеше. Оуен се вгледа в него, но така и не разбра какво иска да му каже лудият, защото джипът се наклони и започна да се търкаля към дерето.