Джефри Дивър
Милост (23)

23.

„Това е неизбежно…“

Оуен Ачисън си спомняше взводния си командир, с размътен поглед и замаян от местния „смехотворен прах“, но със спокоен глас като на университетски професор.

— Това е неизбежно, трябва да излезете и да го посрещнете…

Оуен и другите трима морски пехотинци често се споглеждаха при тези празни приказки. Въпреки това те подготвяха снаряжението си, намазваха лицата си с черна боя и се вмъкваха сред джунглата да режат гърлата на дребни войничета или да избиват политици с пистолети със заглушители или с торбички пластичен експлозив.

Сега Оуен си мислеше за онези дни — застанал на върха на възвишението и загледан в стария кадилак с вдлъбнат покрив, напукани прозорци и една-единствена лампичка в купето, оцеляла от катастрофата. Той отвори барабана на револвера си. Служеше си с такива оръжия отдавна и винаги държеше камерата под ударника празна. Сега пъхна шестия патрон и затвори барабана. Заслиза към колата. Склонът беше стръмен и се налагаше да се подпира с ръка, за да не се подхлъзне.

Изпита удивителна възбуда и си рече, че това не би трябвало да му доставя такова голямо удоволствие. Нетърпението му понамаля, след като си спомни, че Хрубек е въоръжен, и видя, че няма начин да се приближи незабелязано до колата. Тя се беше забила в един хвойнов храсталак и се бе изтъркаляла в средата на една поляна.

Дъждът не беше силен и вятърът бе отслабнал: нямаше какво да заглуши шума от стъпките му. И Хрубек — ако предположим, че нараняванията му не бяха твърде тежки — щеше да има достатъчно време да заеме отбранителна позиция. Оуен обмисли тактиката си, сетне реши да не си дава труд да се промъква. Стисна силно револвера, пое си дълбоко въздух и се затича към колата готов да се прицели и да стреля в движение. Докато се придвижваше през тревата, почувства нужда да закрещи и ако не се беше сдържал, от гърлото му щеше да се надигне бойният вик на морската пехота.

Той изтича при колата и се плъзна по тревата при задната броня като бегач, който спира след финала. Листата, вдигнати от течението, се спуснаха около него и той трескаво се огледа. Задното стъкло не бе напукано като останалите, но въпреки това беше трудно да се установи дали Хрубек все още е вътре. Оуен се приведе, за да използва за прикритие багажника, и огледа зад колата.

Нищо.

Премести се към задната врата…

Отдолу…

Оуен изпъшка и се просна по корем, насочи револвера под колата. Една счупена тръба висеше като ръка и го стресна, но Хрубек го нямаше. Адвокатът се изправи и си пое дълбоко въздух няколко пъти, сетне прехвърли револвера в лявата си ръка и рязко отвори дясната задна врата на кадилака.

В кадилака нямаше и следа от Майкъл Хрубек освен миризмата на животински мускус и пот и парченцата от счупени животински черепи — като оня, който лудият бе оставил в къщата на жената в Клъвъртън. Ключовете бяха на стартера.

Оуен се изправи и се огледа. По мокрите листа не бяха останали следи и наблизо не се виждаше кръв. Оуен заобиколи зад кадилака и загледа обширната гора, мокра, сива и тъмна. Сърнето му се сви. Знаеше колко трудно се проследява човек по мокри листа и през тъмна гора. А и след такава катастрофа Хрубек най-вероятно бе замаян, дезориентиран и можеше да тръгне безцелно в която и да е посока. Можеше…

Багажника!

Оуен вдигна револвера и се завъртя, насочи го към металния капак — идеалното скривалище. Багажникът се затваряше с ключалка, но тъй като колата бе стар модел, тя не беше автоматична. Оуен се приближи. Докосна студения хромиран механизъм и го натисна. Ключалката се отвори. Оуен вдигна капака и отскочи.

В просторния багажник на кадилака имаше достатъчно място за едър мъж като Хрубек, но той не беше вътре.

Оуен се обърна към гората и изтича приведен към най-близката пролука между дървета и храсти. Студеният мрак го погълна. Той освети земята с фенерчето си. За десет минути намери две следи от обувките на Хрубек. Те водеха навътре в гората. Оуен надуши миризма на борова смола и влага. Психопатът можеше да е навлязъл между вечнозелените дървета, в боровите иглички следите му щяха да личат ясно. Адвокатът бе извървял само трийсетина стъпки, когато чу изпращяване — вероятно клонка, счупена от невнимателен човек.

Той насочи револвера в посоката, откъдето беше дошъл звукът.

Оуен запристъпя безшумно. Приклекна с насочен напред револвер и стъпи сред ухаещите иглички.

Някакъв хилав мъж с шапка на „Ню Йорк Мете“ седеше върху паднало дърво и разтриваше изпънатия си крак, сякаш си почиваше след лека съботна разходка в гората.

— Май го изпуснахме — рече той на Оуен. — Значи, ти си другият самотен ловец. Мисля, че трябва да обсъдим някои неща.

* * *

Жената бе на трийсет и шест години и беше живяла в тази къщурка цял живот. През последните шест години след смъртта на майка си беше сама. Не беше виждала баща си от деня, в който старецът направи дете на другата си дъщеря и бе арестуван. Една седмица след делото се беше изнесла и сестра й.

Животът на жената се състоеше в опаковане на електронни схеми, вършещи неща, които нямаше желание да разбере, обяд с един или двама колеги, шиене и — за развлечение — ходене на църква, четене на вестник в единствения й почивен ден и гледане на телевизия в останалите шест.

В къщата царяха ред и спокойствие. Беше построена на поляна сред една от най-старите гори на северозападните щати. Двата декара трева имаха почти съвършено кръгла форма и се загрозяваха само от ръждясалия каркас на стар пикап и хладилник без врата, които баща й бе подготвил да закара на бунището в онази съботна сутрин, когато беше предпочел вместо това да посети стаята на дъщеря си. Руса, слаба и крехка, жената имаше пълно лице и хубава фигура, но въпреки това в редките случаи, когато ходеше с малкото си приятелки на каменистия плаж в „Индиан Лийп“ или край реката на водопадите Кламат, носеше цял бански костюм, купен с поръчка по пощата, за да не се налага да го пробва в магазина. Понякога излизаше с мъже — главно познати от църквата, — но рядко прекарваше приятно тези нощи и наскоро бе започнала да мисли за себе си като за стара мома.

Тази вечер тъкмо беше приготвила вечерята си от желе от мандарини и чаша топло мляко, когато чу шум в двора. Показа се на прозореца и след като не видя нищо друго освен танцуващи с вятъра листа и дъжд, се върна на масата.

Седна, каза си молитвата и постла салфетка на скута си, след това вдигна лъжица с желе към устата си и разлисти програмата на телевизията.

Блъскането на вратата разтресе цялата къща. Лъжицата изтрополи на масата и парчето желе падна в скута на жената. Тя се изправи рязко и изкрещя:

— Кой е там?

— Ранен съм. Катастрофирах. Помогнете ми. Гласът беше мъжки.

Тя се подвоуми, отиде при входната врата, поколеба се, сетне отвори, доколкото й позволяваше веригата. Едрият мъж се бе превил и стискаше ръката си. Приличаше на работник.

— Кой сте вие?

— Карах си колата и тя започна да се търкаля. О, ранен съм. Моля ви, пуснете ме да вляза.

„В никакъв случай.“

— Ще се обадя на „Бърза помощ“, чакайте там.

Жената затвори вратата, дръпна резето и отиде при масичката със старомодния телефон. Вдигна слушалката. Натисна копчето няколко пъти и след като не чу никакъв сигнал, възкликна:

— О, Боже!

Тогава си даде сметка, че шумът, който бе чула отначало, е дошъл от мястото, където влизаше телефонният кабел. Успя да отдели съвсем малко време на тази мисъл, защото на Майкъл Хрубек му беше омръзнало да чака на дъжда и разби вратата с ритник. Огромен и мокър, той нахълта в хола и рече:

— Добър опит. Само че телефонът не работи. Ако беше попитала, щях да ти кажа.

* * *

Застанал под дебелите борове, предоставящи минимална защита от дъжда, Оуен попита Трентън Хек как е намерил кадилака.

— Следвах го до Клъвъртън. После попаднах на следите от вашата кола. Видях, че сте се насочили на запад. След това видях джипа и предположих, че е ваш. Кучето ми надуши Хрубек при самия кадилак.

— Детективът има ли някакви новини?

— Какви новини?

— Не си спомням името му. — Оуен потупа джоба с визитната картичка, която бе получил от полицая. — Детективът в Клъвъртън. От мястото на убийството.

— Какво?

— Не знаехте ли? Не спряхте ли в къщата?

— Не видях никаква къща. Тръгнах на запад веднага щом забелязах следите ви.

Оуен разказа на потресения Трентън Хек за жестоката касапница в Клъвъртън. Сетне спомена за старите коли в хангара.

— Реших, че с мотоциклета иска само да ни заблуди. Изминал е няколкостотин метра на юг, след това е вкарал возилото в някое блато. После е взел кадилака и е дошъл тук. Този човек е дяволски хитър.

— Какъв интерес имате вие в тази работа? — попита Хек.

Оуен се наведе и стегна връзките на обувките си, които макар и кални и издрани, изглеждаха точно толкова скъпи, колкото си ги беше представял Хек. Високият мъж се изправи и отвърна:

— Той уби един приятел в „Индиан Лийп“ и жена ми стана свидетел на престъплението.

Хек кимна и си каза, че това ще промени нещата.

— Вижте какво, нека да си взема кучето. Щом му кажа, стои мирно, но не му е много приятно.

Той навлезе сред дърветата, като се ориентираше по храстите и маркировъчните стълбове.

— Тихо стъпвате — отбеляза Оуен. — Ловец ли сте?

— Може да се каже — подсмихна се Хек.

Намериха кучето и то се успокои веднага щом видя господаря си.

— Чиста порода ли е? — осведоми се Оуен.

— Едуард Монтегю от Лонгстрийт Трети. Най-чистата възможна.

— Ама че име.

— Такова беше в началото, но то, разбира се, не върши работа. Не и тук. Затова го наричам Емил. Ако се съеши с чистокръвна кучка, ще се наложи да му пиша пълното име в документите, но засега това е тайна между нас.

На връщане към полянката Оуен попита:

— А как ще го следите, ако е на колело?

— О, това е фасулска работа за Емил. Дявол да го вземе, той е намирал следа при една педя сняг във виелица. Значи, мислите, че целта му е жена ви, така ли?

— Всъщност не съм сигурен. Прекалено опасно е обаче да го оставям в ръцете на ченгетата, които нямат представа с какво си имат работа.

Това подразни Хек и той отбеляза:

— Със случая се занимава щатската полиция.

— Е, доста грешки допуснаха. — Адвокатът погледна пистолета на спътника си. — Споменахте за награда. Професионален следотърсач ли сте?

— Припечелвам с помощта на кучето си.

— Колко е наградата?

Лицето на Хек пламна, той се загледа към гората и призна:

— Десет хиляди долара.

Изговори тези думи отчетливо, за да подскаже на Оуен, че макар и наемник, не се продава евтино.

— Ами, нека хванем този психар и да ви спечелим някоя и друга пачка. Какво ще кажете?

— Става.

Хек даде на Емил да си припомни миризмата на Хрубек и двамата мъже и кучето навлязоха в гората. При тази влага следата се намираше лесно. Възбудата на кучето от тайнствената горска атмосфера толкова късно през нощта ги караше да вървят напред почти като хипнотизирани. С гръм и трясък си проправяха път през храсталаците. Хрубек можеше да ги чуе от сто метра, но нямаше как да го предотвратят. Трябваше да избират между тишината и скоростта, а и двамата предпочитаха второто.

* * *

Майкъл я наблюдаваше внимателно, раздразнен, че плаче. Това го изпълваше със страшно безпокойство. Русата жена не говореше. Носът, брадичката и скулите й бяха зачервени от плача. Тя трепереше и разкъсваше една хартиена салфетка, докато Майкъл крачеше наоколо.

— Трябваше да прекъсна телефона ти. Стига си плакала. Сигурно и без това го подслушваха.

— Какво — изхленчи тя — ще правиш с мен?

Той влезе в хола; с огромните си кални обувки стъпваше тежко върху дъските.

— Имаш хубава къща. Стига си плакала! Харесвам очите ти. Не си ги загрозила с грим. Как се сдоби с нея? Къщата имам предвид.

Тя погледна малката шапка на главата му.

— Какво ще… — започна, но тон повтори въпроса си и тя заекна: — Мама почина и ми я остави. Имам и сестра. Половината е нейна. — Сетне, сякаш той възнамеряваше да й я открадне, добави: — Наша си е.

Майкъл хвана шапката си за периферията и я вдигна, поднесе я с елегантен жест към жената. Потърка гладката си глава с ръка. На ярката светлина остатъците от синьото мастило все още се виждаха. Той забеляза, че жената се е втренчила в шапката, и отново си я сложи. Усмихна се:

— Модерна е, нали?

— Моля?

Той се намръщи:

— Шапката ми. Модерна е. Нали?

— Да — възкликна тя. — Много. Страшно.

— Колата ми се търкаляше и търкаляше, и търкаляше. Тя беше хубава кола, докато бе още жива.

Той се приближи и заоглежда тялото й. Замисли се колко е странно, че макар да е жена, тя не го плаши. Може би, защото бе толкова крехка. Можеше да я вдигне с една ръка и да прекърши врата й като на енота. Каква е тази миризма? А, на жена. Миризмата на жена. Това върна един тревожен спомен. Той почувства тъмнина около себе си, потиснатост, страх. Скали и вода. Лоши хора. Какво беше това? Тревогата му се засили. Той установи също така, че е нетърпимо възбуден. Седна, за да не го забележи и жената.

Вятърът разтърси прозорците и дъждът забарабани по-силно. Като гърмежите на мускети, помисли си Майкъл. Оловни куршуми, разбиващи стотици глави… Той запуши уши, за да не чува този ужасен шум. След известно време забеляза, че тя го наблюдава учудено.

— По петите ми са — обясни.

— Престъпник ли си? — прошепна тя. — От затвора в Хамлин ли си избягал?

— Добър опит. Не очаквай да изкопчиш каквото и да било от мен. И без това знаеш твърде много.

Той се наведе и докосна нежната й коса; жената потрепери.

— Хубаво — промълви той. — И не носиш шапка. Добре… Добре.

— Не ме наранявай, моля те. Ще ти дам пари. Каквото…

— Дай ми едно пени.

— Имам спестявания. Около три хиляди, но са в банката. Можем да отидем утре в девет. Можеш…

Майкъл изрева:

— Дай ми едно пени!

Тя бръкна трескаво в чантичката си. Той надникна над рамото й:

— Да нямаш скрит микрофон, а? Или някаква аларма?

Тя го изгледа озадачено, сетне прошепна:

— Не. Нали искаше да ти дам едно пени.

Майкъл измънка:

— Е, малко предпазливост не вреди.

Той протегна големите си ръце и жената пусна монетата в дланта му. Той я вдигна над главата й.

— Коя седембуквена дума е написана върху едноцентовите монети?

— Не знам.

— Досети се — подкани я. Тя нервно закърши ръце:

— E pluribus unum. Господ е нашият водач. Не. Съединени щати. О, Господи, не се сещам!

Сетне замърмори някаква молитва.

— Думата зад седембуквения Ейбрахам Линкълн — разясни й Майкъл, без да поглежда монетата. — Думата е гравирана точно зад него, седем букви, като дуло на пистолет, насочено към главата му.

Тя затвори очи и прошепна:

— Не знам.

— „Свобода“ — обясни й Майкъл и хвърли монетата на земята. — Гладен съм като вълк. Какво има за ядене?

Тя спря да плаче.

— Гладен ли си? — Огледа кухнята. — Имам малко печено месо, постна яхния… Хапни, каквото искаш.

Той отиде при масата, седна и разгърна една хартиена салфетка. Тя покри малка част от големия му скут.

— Може ли да стана? — попита жената.

— Ами, как ще ми сервираш, ако не станеш?

Тя отиде бързо в кухнята и се зае с приготвянето на яденето, а Майкъл запя:

— „Защото любя младото момиче, което ми донесе…“

Той млъкна, взе ножа си и отряза парче месо. Постави го заедно с една лъжица желе в розовата чинийка и го побутна към жената.

Тя погледна храната, след това се обърна въпросително към него.

— Искам да изядеш това! — нареди той.

— Аз вече… О, да не би да мислиш, че е отровно?

— Аз не мисля, че е отровно. Аз не мисля, че навън има хайка. Аз не мисля, че си агент на Пинкертън. Малко предпазливост в повече не вреди. Хайде. Стига си се лигавила.

Тя започна да се храни. Сетне се усмихна. Той я погледа известно време, после остави вилицата си.

— Имаш ли мляко?

— Мляко ли? Само обезмаслено. Става ли?

— Искам мляко! — изръмжа той и тя скочи да му го донесе.

Когато жената се върна, той вече ядеше. Майкъл изпи цяла чаша, за да преглътне огромна хапка.

— Работех в един краварник — заяви.

— О, добре. — Тя кимна учтиво. — Сигурно е било много интересно.

— Много интересно, да. Доктор Ричард ми уреди работата.

— Кой е той?

— Той беше мой баща.

— Баща ти е лекар?

— Е — сопна се той, — нямах предвид такъв баща.

— Не, разбира се, че не — побърза да се съгласи тя, когато видя мрачното му изражение.

Той престана да се храни. Тя му каза, че харесва шапката му. Той я докосна и се усмихна:

— И на мен ми харесва. Аз имам коса, но я остригах.

— Защо?

— Не мога да ти кажа.

— Не, не ми казвай нищо, щом не искаш.

— Ако не искам, няма. Не е нужно да ми даваш разрешение за нещо.

— Не съм ти давала никакво разрешение. Не исках да прозвучи така. Просто можеш да си правиш, каквото пожелаеш.

— Сякаш не го знам.

Майкъл изпразни чинията си.

— Искаш ли да хапнеш още?

— Мляко, искам още мляко.

Тя стана да го обслужи и той добави:

— Моля.

Когато взе чашата от ръката й, Майкъл си придаде вид на герой от рекламен клип и заяви:

— Манджа трепач.

Тя се засмя и той се усмихна. Докато Майкъл пресушаваше чашата, жената попита:

— Какво правиш?

— Пия мляко — обясни раздразнено.

— Не, интересувам се какво правиш навън посред нощ. Задава се истински ураган, какъвто не сме виждали от памтивека.

— Какво е „памтивек“? — попита той и подозрително присви очи.

Тя го погледна разсеяно:

— Ами сега си давам сметка, че и аз не знам точно. Означава много отдавна минало време.

— Значи, такъв е изразът, а? Значи е нещо като клише?

— Предполагам.

Той сведе поглед с празни и замъглени очи като чашата в ръцете му.

— Знаеше ли, че „невен“ е пет шести от „гневен“?

— Не, не знаех, но наистина е така. Как ти хрумна?

— Просто така.

Настъпи тягостно мълчание. Най-накрая жената реши да го наруши:

— Какво правеше в този краварник?

Ерекцията на Майкъл не искаше да спада. Членът му го болеше и това започваше да го ядосва. Той бръкна в джоба си и го стисна, сетне стана и се приближи до прозореца.

— Къде е най-близката гара?

— Ами, в Бойлстън, предполагам. На шейсет-седемдесет километра на юг.

— Как се стига дотам?

— Трябва да продължиш на запад по шосе № 315. То ще те заведе право там. Когато влезе в града, пътят става Хюбърт Стрийт и минава точно пред гарата.

— За нула време, а?

— За нула време — съгласи се жената. — Какво ще правиш там?

— Нали ти казах — тросна се той. — Не мога да ти кажа!

Тя отпусна ръце в скута си.

Майкъл започна да рови в раницата си.

— Съжалявам, много съжалявам — рече на жената.

След това обаче повтори тези думи с такава дълбока тъга, че стана ясно, че не се извинява просто за държанието си, а за нещо друго — за нещо, което възнамеряваше да направи, нещо, по-сериозно от лошите маниери. Той седна до нея, притисна бедрото си силно в нейното, постави в скута й бял череп от дребно животно и без да обръща внимание на писъка й, започна да гали косата й.

* * *

Под невероятно бързите облаци и бурното небе като специални ефекти от научнофантастичен филм Порша л’Оберже вдъхна миризмата на гнили листа и застояла вода от езерото. На няколко стъпки от нея сестра й вдигна лопатата и тръсна нова купчинка чакъл под предните гуми на заседналата кола.

Младата жена сви пръсти. Боляха я и тя предположи, че от мокрите ръкавици вече са й излезли мехури. Мускулите й сякаш горяха. Главата я болеше от силния дъжд.

Тревожеше я обаче и още нещо, една неясна мисъл — нещо, което нямаше нищо общо с бурята. Отначало тя се почуди дали не е свързано с беглеца. Обаче не можеше да допусне, че човек като Хрубек може да стигне от психиатричната болница чак до Риджтън, още по-малко в такава нощ.

Не, измъчваше я някакъв неясен спомен. Беше свързан като че ли с тази част на двора. Тя си представяше… какво? Растения? Дали тук бе имало някаква градина? А, да. Точно тук беше. Старата зеленчукова градина.

И тогава тя си спомни Том Уилър.

На колко години бяха тогава? На дванайсет или тринайсет. Един есенен следобед — може би през ноември като сега — хилавото червенокосо момче се беше появило в двора. Порша бе излязла и двамата бяха седнали на стълбите пред задния вход. Тя успяваше едновременно да говори с него и да се прави, че не му обръща внимание. Накрая той предложи да отидат в гората.

— Защо? — попита тя.

— Не знам — отвърна момчето. — Ей така. Да се поразходим.

Той кимна смутено към гората. Тя му каза, че не иска, но в следващия момент се вмъкна в къщата и се върна с едно одеяло.

Той тръгна към гората.

— Не — спря го Порша. — Оттук.

И го поведе през зеленчуковата градина. Там разпъна одеялото на такова място, че да се вижда от къщата, свали обувките си и се излегна. Ама някой можело да ги види, възрази той. Някой можеше да ги гледа дори в момента! Тя отпусна ръка върху гърдите си и той престана да се притеснява от любопитни зрители. Порша се изтегна по гръб сред нападнатите от голи охлюви тикви. Томи се настани до нея и покри горещите й устни със своите; наложи й се дълго време да диша през носа. Сега си спомни същата миризма на влага и на късна есен. Лениви мухи кацаха по тях и ги хапеха. Накрая тя позволи на бледата му, покрита с лунички ръка да проникне под бариерата на ластика. Той погледна къщата, сетне бръкна с треперещ пръст между краката й. Тя изпита остра болка и по бедрото й (както и от предната страна на неговите панталони) се появи мокро петно.

Останаха легнали непохватно няколко минути, сетне той изведнъж прошепна:

— Там май има някой.

Каза го обаче явно само за да се измъкне, скочи и бързо изчезна. Порша остана загледана в бързо преминаващите облаци в небето и се замисли за тайнствата на телата. Дълго време се опитваше да си внуши, че трябва да се чувства зле за това, че е избягал.

Сега си даде сметка, че тревогата й не е породена от този спомен за Томи Уилър. Причината бе „Индиан Лийп“.

Нямаше намерение да ходи на пикника със сестра си и зет си. Не обичаше излетите, нито природните забележителности — особено онзи парк, където учителките й я бяха водили насила на скучни уроци на открито, а по-късно неведнъж бе наблюдавала върховете на дърветата легнала под някое гадже или приятел на гадже, или дори непознат.

Не, бе взела това решение съвсем случайно. Тихата лудост на самотния живот в Манхатън й беше дотегнала: Сандвичите с пуешко и зелева салата за вечеря. Видеокасетите под наем. Измъчените предложения по барове и на частни събирания, поднесени така, сякаш мъжете не знаеха, че е чувала тези думи хиляди пъти. Безсмислените разговори със стройни дългокоси приятелки, които са готови да те зарежат в момента, в който застанеш на пътя им към по-добра кариера или някой лесен мъж.

И така, на първи май тя неохотно взе соленки, пушена сьомга, топено сирене, списания, бикини и плажен чадър и тръгна. Издържа общуването с нелюбезния чиновник във фирмата за коли под наем, издържа натовареното движение, издържа компанията на бедната срамежлива Клер. Подложи се на стреса от пътуването в провинцията. Все пак имаше едно нещо в пътуването, което не се налагаше да изтърпява. Робърт Джилеспи, поне така й се стори в началото, не беше нищо особено. Докато се возеше на задната седалка в джипа му на път за „Индиан Лийп“, тя прецени качествата му и сметна повечето от тях за отблъскващи: не особено привлекателен, доста пълен, прекалено изтупан, прекалено надут, прекалено бъбрив, женен за една кръгла нула.

Порша стигна до извода, че няма логическа причина да го намира неустоим. И въпреки това той беше неустоим. Докато Лиз дремеше на задната седалка до нея, а Дороти нанасяше на ноктите си лъскав червен лак, Робърт разпитваше Порша. Къде живеела, харесвал ли й градът, знаела ли този или онзи ресторант, харесвала ли работата си? Това си беше свалка. И все пак… Очите му играеха възбудено през цялото време. Сега Порша си спомни как си беше помислила: „О, хитър подход. Съблазни ума ми и тялото ми само ще го последва.“

Когато стигнаха паркинга, Порша л’Оберже бе негова.

Докато вървяха по пътеката от паркинга към мястото за пикник, той погледна маратонките й и попита — едновременно предизвикателно и небрежно — дали е съгласна да потичат заедно.

— Може би — отговори тя.

Той прие това за утвърдителен отговор.

— Нека да тръгна преди теб — прошепна й. — Ще се срещнем при старата пещера. Изчакай десет минути, след това ме последвай.

— Може би.

Когато стигнаха до плажа, тя съзнаваше каква власт има над него. Направи няколко бързи упражнения за загрявка и веднага започна да тича, без да го удостои с внимание. Стигна до тесния пролом, за който й бе споменал. До пещерата имаше борове, а под тях — привлекателно гнезденце от зелени и червеникави иглички. Порша седна на един камък и се зачуди дали Робърт ще я последва. Може би щеше да си отмъсти за безразличието й, като остане с жена си и Лиз. Ако го направеше, щеше да й се издигне в очите. Порша л’Оберже обаче не изпитваше особено желание или нужда да уважава мъжете, особено такива като Робърт Джилеспи, и реши, че предпочита той да се покаже колкото се може по-скоро. Ако не го направеше, щеше да му почерни деня. Тя огледа малката поляна, потънала в сянката на отвесните бели скали. Небето се беше покрило с облаци. Тук не бе романтично като някой плаж в Корасао или Насау. От друга страна, тук по земята не бяха захвърлени използвани презервативи.

Тя се смъкна от камъка върху леглото от иглички, скрити от пътеката от високи храсти и млади фиданки. Мина половин час, после четирийсет минути и накрая Робърт дотича. Беше задъхан и спечели много допълнителни точки, като не упрекна Порша, че е пренебрегнала инструкциите му. Втренчи се в гърдите й, все още трудно си поемаше въздух.

Тя се засмя:

— Какво има?

— Жена ми каза, че са ми пораснали цици.

Порша смъкна фланелката и сутиена си:

— Да ги сравним.

Те легнаха под боровете. Робърт я целуна силно и започна да гали зърната й с опакото на дланта си. Стисна ръцете й и ги постави върху гърдите й. Езикът му запълзя към пъпа й, сетне се плъзна по бедрата й. Спря на коляното й и започна да я гъделичка предизвикателно. Порша не издържа, стисна главата му и я издърпа уверено между краката си. Вдигна бедра и отпусна глава на земята, в косите й се заплетоха борови иглички. Притвори очи, загледа се в преминаващите бързо над тях облаци и затаи дъх. Той се отпусна върху нея, впи устни в нейните. Тъкмо бе сключила крака около кръста му и членът му проникваше дълбоко в нея, когато близо до главите им изпращя съчка.

Клер се показа между дърветата на два метра от тях и застина изумена. Закри потресено устата си с ръка.

— О, мили Боже! — възкликна Порша.

— Клер, скъпа… — започна Робърт и застана на колене.

Занемяла, Клер се взираше в слабините му. Порша си спомни как бе помислила: „Мили Боже, тя е на осемнайсет. Не е възможно да вижда гол мъж за пръв път.“

Робърт бързо се опомни и се заоглежда трескаво за някаква дреха. Клер продължаваше да го наблюдава, а Порша гледаше нея. Присъствието на трети човек я възбуждаше още повече. Робърт грабна ризата си и я уви около кръста си със смутена усмивка. Порша не помръдна. Изведнъж Клер изхлипа и се извърта, побягна по пътеката покрай пещерата.

— О, мамка му — промърмори Робърт.

— Не се притеснявай.

— Какво?

— О, не го приемай толкова навътре. Всяко момиче трябва да изживее този момент. Ще поговоря с нея.

— Тя е просто дете.

— Забрави за нея — каза небрежно Порша; сетне прошепна: — Ела насам.

— Тя ще…

— Няма да каже на никого. Ммм, какво е това? Ти все още не си изгубил интерес към мен. Мога да позная.

— Господи, ами ако каже на Лиз?

— Хайде де — подкани го тя нетърпеливо. — Не се отказвай сега. Изчукай ме!

— Мисля, че трябва да се връщаме.

Порша се надигна, коленичи, издърпа ризата му и пое члена му в уста.

— Не — прошепна Робърт.

Той стоеше с отметната назад глава, със затворени очи, трепереше неконтролируемо; изведнъж дъхът му секна — Лиз излезе на поляната.

Клер сигурно се беше сблъскала с нея и тя или бе научила от момичето, или се беше досетила сама какво става. Лиз се изправи над полуголата двойка и изкрещя:

— Порша! Как можа?

На лицето й, също както и на това на Робърт се четеше ужас. Младата жена се изправи и изтри лице със сутиена си. Обърна се към сестра си и забеляза как вратът на Лиз става невероятно червен, как сухожилията й се напрягат и устата й затреперва. Робърт нахлузи шортите си и се заоглежда за ризата си. Бе загубил ума и дума, но Порша не смяташе да се държи като виновна ученичка.

— Как можа? — повтори Лиз и стисна ръката й, но тя рязко се отдръпна.

Без да сваля поглед от гневните очи на сестра си, започна да се облича, сетне мълчаливо остави Робърт и Лиз на поляната.

Порша се върна на плажа, където Дороти започваше да събира нещата: беше захладняло и очевидно се канеше да вали. Тя погледна Порша и като че предусети нещо, но нищо не каза. Вятърът се усили и двете жени бързо събраха кошниците и одеялата и ги занесоха в колата. Върнаха се на плажа за останалите от компанията. Тогава заваля пороен дъжд.

След броени мигове откъм паркинга се чу вой на сирени от колите на полицията и на „Бърза помощ“. Порша посрещна сестра си при пресечката на две наводнени дерета със зачервени очи, изкаляна и разрошена, с вид на обезумяла; двама души от охраната на парка я придържаха.

Порша пристъпи към нея:

— Лиз! Какво…

Плесницата бе странно тиха, но достатъчно силна, за да накара Порша да опре коляно в земята. Тя изпищя от болка и изненада. Двете жени останаха неподвижни, втренчени една в друга в продължение на един безкраен миг; ръката на Лиз беше застинала във въздуха. Удивен, един от мъжете помогна на Порша да се изправи и й обясни за нещастието.

— О, не! — възкликна тя.

— О, не! — имитира я с презрение Лиз. Сетне бутна мъжа от охраната, долепи уста до ухото на Порша и прошепна със злоба: — Ти уби момичето, шибана курво.

Порша се изправи срещу сестра си. Очите й заблестяха хладно като мокрите скали наоколо.

— Сбогом, Лиз.

И това наистина бе сбогуване. Извън няколкото кратки, сдържани телефонни разговора тези думи бяха буквално последните разменени реплики между двете сестри до тази вечер.

„Индиан Лийп“. Това бе първото, минало през ума на Порша, когато Лиз я покани на гости за тази нощ. Точно тази мисъл я караше да отхвърли идеята за разсадника, а също за връщане в Риджтън, което (въпреки че никога не би го признала пред Лиз) бе обмисляла неведнъж през последните години.

„Индиан Лийп“…

„О, Лиз — мислеше си Порша, — не разбираш ли? Това разделя сестрите Л’Оберже и винаги ще стои между тях. Не трагедията, не смъртта, не жестоките думи и мълчанието след това, а миналото, което ни доведе под онези борове, миналото, което ще продължава да ни води на такива ужасни места през целия ни живот.“

Миналото с духовете на всички мъртъвци.

Сега Порша погледна сестра си, която остави лопатата и се запъти към предната врата на колата.

Погледите им се срещнаха.

Лиз се намръщи, разтревожена от изражението на сестра си.

— Какво има? — попита.

В този момент от радиатора на колата се чу тихо съскане. Двигателят се задави няколко пъти и от вентилатора изскочиха пръски вода. С потреперване моторът замря, единствените звуци в нощта останаха воят на вятъра, трополенето на дъжда и възторжената музика на някой гениален бароков композитор.