Джефри Дивър
Милост (22)

22.

На единайсет километра от Клъвъртън Оуен забеляза кола, спряна край шосето до няколко вечнозелени дървета.

О, хитрецът!

Той мина покрай кадилака, сетне рязко забави и спря джипа сред хвойната и канадските ели.

Беше рискувал и бе спечелил.

„Време беше — помисли си. — Късметът най-после трябва да ми се усмихне.“

Докато обикаляше мястото на престъплението в Клъвъртън, забеляза, че в две от бараките около къщата има стари автомобили. Той се вмъкна вътре и погледна под сините покривала; откри стар понтиак „Чийф“ от петдесетте, хъдсън и пурпурночервен стюдебейкър. В една от бараките имаше празно място и покривалото на колата бе оставено на пода. Отначало той беше склонен да отхвърли възможността Хрубек да открадне такава набиваща се на очи кола. Спомни си обаче велосипеда и реши да се довери на предчувствието си. След кратък оглед забеляза пресни следи от тежка кола, водещи по пътя от къщата към шосе № 236. Без да предупреди клъвъртънските полицаи, той напусна имението и потегли с пълна скорост не към Бойлстън, а след старата кола.

Сега Оуен слезе от джипа и се приближи до кадилака. Силният дъжд и вятърът заглушаваха стъпките му. Той спря и се взря в тъмното. На трийсетина метра от него стоеше едър мъж, който уринираше в храстите. Голата глава на мъжа бе вдигната към небето; той гледаше дъжда и като че си пееше или тананикаше тихо.

Оуен приклекна и извади револвера. Замисли се какво да прави. Когато реши, че Хрубек е тръгнал към дома му в Риджтън, планираше просто да се прибере преди него и ако лудият нахълта, да го застреля. Можеше да пъхне нож или щанга в ръката на мъртвия — за улеснение на прокурора. Сега обаче Хрубек имаше кола и на Оуен му хрумна, че може би изобщо не се е запътил към Риджтън. Може би щеше да завие на юг и да се насочи към Бойлстън. Или просто да продължи по шосе № 236 към Ню Йорк или някъде другаде на запад.

Освен това сега преследваният беше пред него, беззащитен, нищо неподозиращ, сам — възможност, която можеше да не му се удаде вече, независимо накъде е тръгнал Хрубек.

И той взе решение: по-добре да застреля беглеца сега.

Ала какво да прави с кадилака? Можеше да остави джипа си тук, да пъхне трупа в багажника на старата кола и да я закара в Риджтън. Там щеше да пъхне трупа в къщата и…

Не, в никакъв случай. 357-калибровите куршуми с кух връх щяха да причинят много поражения. Щеше да има много. Някой криминалист със сигурност щеше да направи оглед на багажника.

След кратко колебание Оуен реши просто да остави колата тук. Хрубек беше луд. Нищо чудно да се уплаши от шофирането, да я изостави и да продължи пеша за Риджтън. Също така му хрумна, че може би не трябва да убива Хрубек сега — имаше възможност патологът да установи, че смъртта е настъпила час или повече преди времето, посочено от Оуен.

Той реши за момента просто да обезвреди Хрубек, да го рани в ръката или в крака, да го напъха в джипа и да го закара в Риджтън.

И полицията щеше да го намери там, в кухнята на Ачисънови. Оуен щеше да ги чака в хола, да се взира объркано през прозореца, потресен от трагедията — след като е дал два предупредителни изстрела и накрая третия, смъртоносен, когато Хрубек не се е подчинил на заповедта му да се предаде.

Ами кръвта в джипа? Е, това беше рисковано. Щеше да остави колата зад гаража. Нямаше причина следователите да я търсят, да не говорим да извършат оглед.

Обмисли плана си в подробности и реши, че си струва независимо от рисковете, които поемаше.

Той вдигна револвера и се промъкна по-близо до огромния Хрубек, който вече бе задоволил нуждата си и сега гледаше облачното небе, слушаше острото съскане на вятъра във върховете на дърветата и оставяше дъжда да облива лицето му.

Оуен не успя да направи и пет крачки към жертвата си, когато чу изщракване на пушка и видя някакъв полицай да насочва оръжието към гърдите му.

— На земята, не мърдай! — извика младият мъж с треперещ глас.

— Какво правиш? — възкликна Оуен.

— Не мърдай! Хвърли оръжието! Хвърли оръжието!

Хрубек побягна с всички сили към кадилака.

— Няма да повтарям! — Гласът на полицая звучеше пискливо от страх.

— Шибан идиот! — изкрещя гневно Оуен и пристъпи към ченгето.

Полицаят вдигна пушката си по-високо. Адвокатът спря и пусна револвера на земята:

— Добре, добре.

Ревът от мотора на кадилака отекна сред дърветата. Колата прелетя с пълна скорост покрай тях, полицаят я изгледа удивено. Оуен с лекота измести дулото на пушката му и заби юмрук в дясното му слепоочие. Младият мъж се строполи на земята, а Оуен се нахвърли върху него и започна да го удря в изблик на необуздан гняв. Задъхан, накрая успя да се овладее и погледна разкървавеното лице на лежащия в безсъзнание полицай.

— Мамка му! — изсъска.

Внезапно на няколко метра зад него нещо изпука. Прозвуча като изстрел. Оуен приклекна и грабна револвера си от земята. Ослуша се, но не чу нищо друго освен вятъра и ромона на дъжда. В далечината небето се раздра от огромна мълния.

Оуен се наведе, отново над полицая и закопча ръцете му със собствените му белезници. След това свали колана му и стегна с него краката му. Погледа го за известно време с отвращение, като се чудеше дали полицаят е видял добре лицето му. Вероятно не беше. Беше прекалено тъмно; самият той не беше различил лицето на младия мъж. Полицаят най-вероятно щеше да си помисли, че го е нападнал Хрубек.

Оуен изтича при джипа си. Затвори очи и удари с юмрук по капака.

— Не! — изкрещя към дъждовното, ветровито небе. — Не!

Лявата му предна гума бе спукана.

Наведе се и забеляза, че дупката вероятно е от куршум среден калибър. 38-ми или 9-милиметров. Докато трескаво вадеше крика и резервната гума, той си даде сметка, че не е предвиждал такова развитие на нещата — Хрубек да окаже съпротива с огнестрелно оръжие.

* * *

Двете бяха застанали една до друга и с дългите лопати ровеха като ловци на стриди в чакъла под кафявата вода. Ръцете вече ги боляха от пълненето и мъкненето на торбите с пясък по-рано вечерта, а успяваха да изравят съвсем малко бели камъчета, които натрупваха за сцепление под гумите на колата.

Бяха мокри от дъжда. Вдигаха лопата след лопата и слушаха с леко облекчение тихото бръмчене на двигателя. От радиото се чуваше класическа музика, прекъсвана от време на време от новинарски емисии, които нямаха нищо общо с действителността. Един говорител обяви (замаян от звученето на собствения си глас), че бурята ще достигне района след час-два.

— Боже мили — възкликна Порша, — тоя няма ли прозорец?

Иначе работеха мълчаливо.

„Това е лудост — помисли си Лиз. — Пълна лудост.“

Въпреки това да стои до прасците в дълбоката вода до сестра си и да размахва лопатата, й се струваше съвсем естествено. В тази част на имението навремето бе имало голяма градина — преди баща й да реши да строи гаража, земята тук се обработваше. В продължение на няколко години сестрите Л’Оберже бяха отглеждали зеленчуци на това място. Лиз допускаше, че може би са стояли точно тук и са плевили или са разбивали твърдата черна пръст с мотики. Спомняше си как беше прикрепяла опаковките от семената на пръчки и ги бе забивала на местата, където са посадени съответните растения.

— Това ще покаже на растенията какви трябва да изглеждат, за да знаят как да растат — бе обяснила на Порша и четиригодишното момиченце веднага прие думите й за чиста монета.

След години се смееха на това и табелките на растенията се превърнаха в често използвана шега между тях.

Зачуди се дали и сестра й си спомня градината. Може би това щеше да я убеди, че двете ще могат да се сработят.

— Да се опитаме — извика и кимна към колата.

Порша се качи и натисна внимателно педала за газта, а Лиз започна да бута. Колата се помести няколко сантиметра, но почти веднага отново потъна в калта. Порша поклати глава и слезе.

— Чувствам го, ще стане — заяви. — Още съвсем мъничко.

Продължиха да копаят под дъжда.

Лиз погледна сестра си. Замисли се за това, как Порша се е преместила в свирепия град, как се е научила да говори грубо, да гледа хората заплашително или с презрение, да носи луксозни костюмчета, минижуп и обици на носа, как бързо се е превърнала в типична гражданка.

И все пак… Лиз не беше много сигурна…

Тази нощ Порша като че ли влезе в стихията си едва след като свали лъскавите дрехи и странните бижута и навлече широките дънки и пуловера с висока яка.

Ами гаджетата й?… Стю, Ранди, Лий и стотици други. Въпреки всичките й приказки за самостоятелност Порша често изглеждаше просто като отражение на мъжа, с когото ходеше в момента — това бе точно онази старомодна, нездравословна връзка, която тя толкова ожесточено отричаше. Всъщност никога не беше харесвала особено тези красиви като от каталог момчета. Когато я изоставеха — както винаги ставаше, — скърбеше за кратко, сетне тръгваше на лов за поредния жребец.

И така Лизбоун Ачисън се зачуди коя всъщност е сестра й. Дали наистина беше онази непозната жена, която изглеждаше.

Не знаеше, но реши да разбере. Ако не чрез идеята за разсадника, то под някакъв друг претекст. Защото неотдавна й беше хрумнало нещо — всъщност доста наскоро след случката в „Индиан Лийп“. Мисъл, която не можеше да пропъди: че единственият начин да се освободят от тъмното наследство на Л’Оберже (ако изобщо бе възможно) бе да поговорят като истински сестри.

Като жена с жена.

Не можеше да каже защо иска това помиряване с миналото. Чувстваше обаче, че трябва да го направи. Както й бе казал един ученик, след като го хвана да преписва:

— Е, трябва да се опита.

Те нахвърляха още чакъл под дъжда, образуващ плътна пелена на светлината на фаровете. Сетне водещият по радиото обяви, че след новините следва „Музика на водата“ от Хендел. Той очевидно не си даваше сметка колко уместен е този избор; двете сестри се спогледаха и избухнаха в смях, след това отново се заеха с работата си.

* * *

Кадилакът се носеше по мокрия асфалт на шосето. Осемте цилиндъра равномерно бръмчаха.

Майкъл Хрубек все още бе възбуден от сблъсъка с конспираторите преди двайсет минути. Ама че шибаняци! Беше избягал, но ръцете му трепереха и сърцето блъскаше в гърдите му. Нишката на мисълта му се губеше и от време на време той забравяше кой е и какво прави. Ехото от изстрела и чувството от подскачащия револвер в ръката му го бяха обсебили.

— Кадилак — запя силно той, — трак-трак, sic semper tyranaK… Доктор Ан, върни се пак.

След смъртта на доктор Ан Мълър Майкъл започна да скита. От време на време отсядаше в някоя държавна болница, но най-често живееше на улицата, прехранваше се със сандвичи с кашкавал от социалните служби или от контейнерите зад ресторантите. Раздираше се от тревога и параноя, макар че второто оказа положително влияние върху него: тъй като се страхуваше от наркотиците, той не се зарази от СПИН, хепатит или друга подобна болест.

След няколко месеца в североизточните щати се премести на юг към Вашингтон с намерението да се извини за миналите си престъпления на Андрю Джонсън, Юлисъс С. Грант или настоящия президент, зависи кого ще срещне най-напред. Успя да стигне до вратата на Белия дом и почука на прозореца на охраната.

— Много е важно да поговорим за този атентат, пазачо. Жизненоважно е!

Специалните служби моментално го прибраха.

— Това беше глупаво — рече си той мрачно, докато чакаше в стаята за разпити в Министерството на държавния резерв. — Не трябваше да го правя.

Никой обаче не го изтезава, както бе очаквал. Просто му зададоха множество, както се изрази той, „размътващи мозъка въпроси“ и след два часа го освободиха. По време на разпита той разбра, че агентите някак си са вградили устройство за следене в тялото му, затова скочи в езерцето при паметника на Вашингтон, за да повреди батериите. След това гмуркане се почувства по-добре и се премести в националното гробище в Арлингтън, където живя в продължение на месец.

Накрая столицата му омръзна и той тръгна пак на север да търси баща си. След един месец безцелно щуране реши, че е намерил родната си къща и стария си квартал във Филаделфия. Влезе през незаключената входна врата, за да види дали вътре има някой. Вътре наистина имаше някой, но не баща му, а жената на един детектив от полицията.

И щрак, пак го прибраха.

След като го освободиха на следващия ден, той отиде пеша чак до Гетисбърг, легна насред бойното поле и зарева от срам от ролята си за погубването на най-велия президент на Съединените щати за всички времена.

Прибраха го, щрак.

Фили, Нюарк, Принстън, Ню Йорк, Уайт Плейнс, Бриджпорт, Хартфорт.

Това беше животът на Майкъл: от болницата на улицата и обратно. Спеше в кашони, къпеше се в реките, ако изобщо се къпеше, и се скиташе безцелно. Всеки ден му носеше незабравими изживявания. Виждаше световната истина с удивителна яснота. Истината беше навсякъде! Сурова и болезнена. В червените коли, профучаващи по улицата, в движението на шлепове по реките, в косата на някое хлапе, в симетрично наредени часовници на витрината на някой бижутериен магазин. Той размишляваше върху всяко от тези прозрения и се чудеше дали някое от тях няма най-после да намали бремето на страха.

Дали не му говореше нещо? Дали не му предлагаше утеха?

При скитанията си Майкъл срещаше различни хора и някои дори разговаряха с него. Ако беше чист и носеше дрехи, наскоро получени от някой свещеник или социален работник, някой можеше да седне до него на пейката, докато четеше книга. Ако те видят с издание на „Пенгуин“ в ръцете, хората са склонни да не обърнат внимание на измачканото ти облекло и наболата ти брада. Като бизнесмен в някой хубав неделен следобед Майкъл кръстосваше крака, показвайки голите си глезени над кафявите обувки. Усмихваше се, кимаше и без да засяга теми като убийства, изнасилвания и Тайните служби, разговаряше за онова, което виждаше пред себе си: врабчета, къпещи се в прахта, дървета, деца, ритащи топка. Бе разговарял с мъже, които нищо чудно да бяха директори на огромни корпорации.

Скитническият му живот приключи през януари, когато го арестуваха за разбиването на магазин в малко градче около Риджтън. Той бе счупил витрината и бе разкъсал на парчета един манекен на жена. Един съдебен психолог го прегледа и убеден, че вандалската му постъпка има сексуални подбуди, го обяви за опасно луд. След като се представи като Майкъл У. Буут, той бе интерниран принудително в психиатричната болница в Купърстаун.

Там още преди прегледа за поставяне на първоначална диагноза той беше настанен в „тежкото“ отделение.

Той бе затворен в една студена и тъмна стая и остана там в усмирителна риза цели три часа, преди вратата да се отвори и вътре да влезе някакъв мъж. Той беше по-едър и от самия Хрубек.

— Кой си ти? — сопна му се Майкъл. — Джон Уилкс Санитаря, а? За правителството ли работиш? Аз бях във Вашингтон, столицата на тази велика страна. За кого, по дяволите, се…

— Млък — изкрещя Джон Санитаря и го удари с все сила в стената, сетне го стовари на пода. — Не пищи, не крещи, не отговаряй. Само мълчи, мамка ти, и си почивай.

Майкъл, мамка му, мълчеше, но не си почиваше. В Купърстаун никой не си почиваше. Там пациентите просто се предаваха на болестта си. Майкъл прекарваше много време седнал сам, загледан през прозореца, потропваше нервно с крака и си мърмореше само една-единствена песен — „Олд фолкс ат хоум“ („Старците у дома“). Психиатърът, който прекарваше средно около седем минути на седмица с него, така и не се заинтересува от текста на тази творба, но ако й беше обърнал внимание, щеше да забележи, че песента на стария Стивън Фостър съдържа следната строфа: „О, черньо, как страда сърцето ми“, което Майкъл отправяше не към някой чернокож роб, а към мрака, към нощта. Нощта му носеше надежда за сън и само когато спеше, той постигаше покой на това ужасно място.

Купърстаун — където сестрите бяха затворили две пациентки в една стая само с една намазана с олио бутилка от кока-кола и бяха наблюдавали през вратата.

Купърстаун — където Джон Санитаря превиваше Майкъл върху ламаринената мивка и го изнасилваше отзад, където болката преминаваше от задника чак до главата му и студените метални ключове на якия мъж се удряха в ритъм с движенията му в бедрото на Хрубек.

Купърстаун — където Майкъл избяга от реалността и започна да вярва, че живее във времето на Гражданската война. През този месец в „тежкото“ отделение Майкъл имаше достъп само до една книга. Беше посветена на прераждането и след като я прочете десетина пъти, разбра, че наистина е възможно той да е Джон Уилкс Буут. Той носеше душата на Буут! Духът бе излетял от старото, ранено тяло и се беше скитал сто години. Беше се извисил над главата на Майкъловата майка точно когато бебето бе излязло от утробата й, оставяйки белези по корема й, за които тя казваше, че е виновен той.

Да, в него живееше душата на господин Джон Уилкс Буут, посредствен актьор, но дяволски способен убиец.

Един ден през март Джон Санитаря хвана Майкъл за ръката и го набута в стаята на Сузи. Заключи вратата и насочи видеокамера през прозорчето.

Майкъл и двайсет и четири годишната пациентка, чието красиво лице носеше само едно несъвършенство — мъничък изпъкнал белег в средата на челото й, останаха сами. Сузи изгледа внимателно Майкъл с хлътналите си очи. Тя се досещаше какво се очаква от нея. Забеляза, че Майкъл е мъж, и моментално вдигна полата над дебелите си бедра. Свали гащите си и застана на четири крака.

С пълното съзнание, че Джон Санитаря е от другата страна на вратата, Майкъл също разбра какво трябва да прави. Свали гащи и застана на четири крака. И остана със заголен задник, когато един лекар случайно мина по коридора и Джон Санитаря избяга. Психиатърът погледна през прозорчето и отвори вратата. Поинтересува се какво правят пациентите.

Майкъл отвърна:

— Чакаме Джон Санитаря. Аз съм готов за него, тя също. Няма спор. Като всички медицински работници Джон Санитаря има много голям член.

— О, мили Боже!

След внимателно разследване петима санитари, две сестри и двама лекари бяха уволнени. Майкъл така и не разбра какво се е случило с Джон Санитаря, защото като един от най-тежко малтретираните пациенти веднага бе преместен от „тежкото“ отделение. „За стабилизиране на състоянието — гласеше докладът. — Прогноза за подобрение: сравнително добра.“ Всъщност Майкъл бе далеч по-сериозно болен отколкото в деня на постъпването си, но администрацията искаше да го скрие от любопитните репортери и щатските здравни инспектори, които моментално нападнаха болницата, за да разследват така наречените от пресата „извращения в лудницата“.

Скоро бяха направени промени, репортерите отидоха да търсят други сензации и Купърстаун остана встрани от вниманието на обществеността — също като Майкъл, почти забравен в коридорите на болницата.

Един месец след скандала той все още беше в Купърстаун. Една събота се почувства необичайно възбуден. Вечерта тревогата му се засили и той започна да си представя как стените го притискат. Задъхваше се. Заподозря, че зад това стоят Тайните служби; агентите често го обстрелваха с лъчи, които наелектризираха нервите му.

Майкъл не подозираше, че безпокойството му е причинено не от федералните служби, а от нещо много по-прозаично — грешка в предписването на лекарствата. От четири дни пропускаха да му дават халдол.

Накрая, в пристъп на отчаяние, той реши да намери единствения човек, който можеше да му помогне. Сега си спомняше, че беше обявил доктор Ан за конспираторка и дори се бе изказвал, че се радва, че е пукнала. Сега реши, че единственият начин да намери покой, е, като се разкае за тези жестоки думи и й се извини. Прекара нощта в обмисляне на план за бягство от Купърстаун, смяташе да използва огън и дегизировка. Сложната схема се оказа излишна, защото в неделя сутринта той просто си сложи дънки и фланелка с къс ръкав и излезе през главния вход на болницата покрай охраната, на която не й бе известно, че пациент от „тежкото“ отделение е пребивавал в „лекото“.

Майкъл нямаше точна представа къде може да намери доктор Ан. Знаеше обаче, че „Тревър Хил“ е в южната част на щата, и точно натам се затича в онази пролетна утрин. Скоро се загуби в сложната плетеница от селски пътища и колкото по-малка представа имаше къде се намира, толкова по-голяма ставаше тревогата му. Студени тръпки полазваха по кожата му като пчели. Понякога се втурваше презглава, сякаш страхът бе живо същество, което го преследваше. Друг път се криеше в храстите, докато не почувстваше, че невидимите му преследвачи са отминали. Веднъж събра кураж и се качи в ремаркето на един камион, вози се около час скрит под брезентовото покривало, докато шофьорът не спря при едно крайпътно заведение. Щом забеляза още четири камиона на паркинга, Майкъл се уплаши от това много, ама много фатално число, скочи от возилото и побягна по близкия черен път.

Около обяд се озова насред голям паркинг. Спря, пое си въздух и се запъти към редица дървета. Повръщаше му се от тревога. Пробяга през паркинга и се скри в храстите непосредствено зад голяма дървена табела. Погледна думите, гравирани на нея сякаш от огромна ютия:

Сега, докато караше черния кадилак нагоре към едно възвишение по шосе № 236, Майкъл Хрубек си мислеше за онзи ден преди шест месеца. Видя пред себе си дълга права отсечка, която водеше към ярко осветено петно, вероятно Риджтън. По предното стъкло и покрива на колата изведнъж затрополиха дъждовни капки и той потръпна.

— Предателство — промърмори. Сетне изрева: — Ева предател ката! Шибаняци!

Изведнъж пулсът му скочи на 175 и по тялото му изби пот. Зъбите му затракаха като копитата на галопиращи коне по бетон. Разумът му блокира. Той забрави ИДИ, забрави Лиз-бон, забрави Ева, конспираторите и доктор Ан, и доктор Ричард… Забрави всичко от ледената хватка на страха.

Ръцете му затрепериха върху кормилото. Той погледна предния капак на кадилака потресен — сякаш изведнъж се беше събудил и бе установил, че язди разярен бик.

„Ще се справя с това — помисли си. — Господи, помогни ми да се преборя с това!“ Наведе глава и прехапа бузата си отвътре. Усети вкус на кръв. „Ще се справя!“

И за много кратко време той наистина се справи.

Стисна здраво бялото като слонова кост кормило и успя да върне колата в правилното платно.

За този кратък момент Майкъл Хрубек не беше скованият малоумник, гостоприемник на душата на убиец от далечното минало. Вече не се ръководеше от непоносимо чувство за вина. Ейбрахам Линкълн бе просто една велика личност от историята, чието лице красеше медните пенита, а Майкъл беше обикновен едър, як млад мъж с обещаващо бъдеще, който караше лъскава кола по провинциален път, уплашен до смърт, но владееш себе си.

И тогава тази илюзия изчезна.

Той не можеше да се бори повече. Изгуби всякакво чувство за управление и натисна силно с тежкия си крак десния педал, за да спре завъртането. Закри очи с ръце, изкрещя за помощ и опря с всички сили крака в пода; колата се заби в една ниска хвойна и започна да се премята…