Джефри Дивър
Милост (21)

21.

— Къде намери това?

„Под леглото, на едно дърво, между краката на Мона Стона…“

Питър Гримс не отговори и за негово най-голямо облекчение директорът на болницата сякаш забрави въпроса си.

— Боже мили! Той е във връзка с Психиатричното управление от месеци. Три шибани месеца! И виж всичко това. Виж!

Адлър изглеждаше по-изненадан от обема на документите, изписани от Ричард Колер, отколкото от съдържанието им.

Гримс забеляза, че шефът му докосва листовете с неохота, сякаш се опасява да не остави отпечатъци. Това вероятно бе само плод на въображението му, но младият лекар започна да се чувства изключително неловко — най-вече защото идеята му се струваше добра и той съжали, че не му е хрумнала по-рано, преди да остави доказателства за намесата си върху документите.

Адлър вдигна поглед и за да му попречи да зададе отново въпроса си, Гримс зачете от най-горния лист:

— „Уважаеми доктор Колер. По отношение на предложението ви от трийсети септември тази година имаме честта да ви уведомим, че финансовият отдел на Щатското управление за психично здраве по принцип се съгласи да финансира вашата програма за лечение на няколко пациенти в рамките, очертани от вас в споменатия проект…“

— Проклет да е — възкликна Адлър с такава злоба, че Гримс продължи да чете, за да не му даде възможност за повече коментари.

— „Одобрихме предварителна сума от 1,7 милиона долара, която да покрие финансовите ви нужди през първата година на програмата ви. Средствата ще бъдат отпуснати на държавната система за психично здраве, за да се избегне необходимостта от публично обсъждане.“

Спря, за да вземе следващия лист, при което Адлър повтори „избегне“ с такъв глас, сякаш тази дума се беше превърнала във фиксидея. Гримс зачете последния параграф:

— „Това писмо потвърждава одобрението на проекта ви от Съвета на лекарите към Щатското управление за психично здраве след разглеждане на материалите по шестте случая, на които се основава програмата ви (Алънтън, Грош, Хрубек, Макмилан, Грийн, Ивенески). Представители на съвета ще се свържат лично с вас във връзка с насрочването на дата за презентация на вашите изследвания…“

Адлър удари листовете, които държеше, в бюрото и Гримс реши, че макар параноята му по отношение на пръстовите отпечатъци вероятно да е пресилена, директорът би трябвало да е малко по-внимателен. Ако Колер забележи смачкани листове, може да подаде жалба с подозрение в кражба — при което на Гримс най-вероятно щеше му да се наложи да свидетелства. Преди половин час асистентът на директора бе извикал раздразнителния портиер от славянски произход, за да отключи кабинета на Колер. Гримс не се сети да го отпрати и не забеляза, че дребният, но набит мъж е застанал на самата врата и наблюдава развеселено трескавото му тършуваме.

— Нашите пари. Той отнема нашите пари! И виж това. Виж, Гримс. Използва нашите пациенти, за да ни прецака! Продава ни, нас, нашите пари и нашите пациенти, за собствения си проект.

Адлър грабна телефона.

Докато гледаше през прозореца, Гримс се замисли за действията на Колер и остана едновременно потресен и впечатлен. Колер бе използвал Майкъл Хрубек като блестящ пример как комбинацията от лекарствена и психотерапия води до драматично подобрение при пациенти с хронична шизофрения. Управлението за психично здраве се беше съгласило да отпусне сериозна сума, за да може Колер да създаде свое феодално владение — в рамките на самата Марсденска болница и до голяма степен за сметка на Адлър. Разбира се, ако Хрубек не бъде заловен, преди да е наранил или убил някого, Лекарският съвет на управлението щеше да отхвърли плана на Колер като неизпълним и опасен.

Въпреки това проектът беше гениален, помисли си Гримс и съжали, че ще участва в провалянето на такъв талантлив човек, с когото вероятно бе по-подходящо да се сближи — ако, разбира се, професионалната кариера на Колер преживее тази нощ. А това със сигурност нямаше да се случи.

Капки дъжд поръсиха прашните стъкла. Вятърът връхлетя сградата с кански вой и някъде отдолу се чу трясък от счупен прозорец. Няколко други пациенти се присъединиха към Номер 223–81 и по коридорите отекнаха уплашени вопли. Гримс се загледа разсеяно към прозореца и се опита да не мисли за последствията върху пациентите, ако премине торнадо.

Адлър тресна слушалката и го погледна:

— Не е в дома за адаптация. Някой мръсник го е предупредил.

— Кой, Колер ли?

— Обадили са му се преди два часа. Той е там някъде. Тръгнал е да търси Хрубек.

— Сам?

— Трябва да е сам. Налага се да върне Хрубек като невинно малко, агънце. Ще твърди, че просто е отишъл при него и го е помолил да се върне вкъщи. И мръсникът ще го направи. След като Колер го инжектира с конска доза успокоително… Мамка му! Кражбата.

— Моля? — не разбра асистентът.

— Охраната каза, че тази нощ някой проникнал в аптеката.

— Да. Твърдят, че приличало на случайно произшествие. Ще разберем дали нещо липсва най-рано сутринта.

— О, нещо със сигурност липсва. Този мръсник е задигнал спринцовката за инжектиране на приспивателни. Ще… Боже мой, той ще накара Хрубек да се държи като невинното малко кутренце, каквото аз през цялото време се опитвам да го изкарам. Мили Боже!

Гримс отново започна да имитира задъхан шаран и запита директора какво смята да правят.

— Искам да съм готов за пресата. Ако… — Той обмисли няколко определения, преди да се спре на най-мекото: — Ако ситуацията стане критична…

— Ако се стигне до най-лошото.

— Да, ако се стигне до най-лошото, ще се наложи веднага да уведомим обществеността. Искам изявление. Напиши го…

— Изявление за пресата?

— Какво друго изявление може да има? Нахвърли някаква чернова. Подлог, сказуемо. Подлог, сказуемо. Нали не е твърде сложно за теб? След това двамата с теб ще го прегледаме. Трябва да гласи горе-долу следното: „без знанието на персонала“, не, нека да е „без знанието на администрацията и ръководството един лекар на частна практика даде на Хрубек привилегията да се разхожда свободно из болницата, което му позволи да избяга“. Използвай „привилегия“, нека пообъркаме тези невежи. След това кажи, че това е нарушение…

— Нарушение?

— … на ясното нареждане, че всяко преместване на пациенти от Отделение 403 трябва да бъде одобрено от директора, преди те да бъдат подложени на групова или извънболнична терапия.

Нареждания, да, съгласи се асистентът, но всъщност такива нямаше, нали? Би трябвало да има, да, но в момента нямаше.

— Препоръката — отвърна раздразнено Адлър. — Не си ли спомняш? Препоръката от 1978 година.

Гримс погледна през прозореца. Адлър имаше предвид една препоръка, изискваща директорът да бъде уведомен, преди криминално проявени пациенти да се местят в отделения със средно и ниско ниво на охрана, дори и временно — ако например душовете в Отделение Е са развалени. Въпреки че това беше правило, то се спазваше само от (Гримс си позволи тази диагноза) „най-спечените“ лекари.

— Това изглежда малко…

Сега асистентът не успя да намери подходящите думи.

— И ми донеси едно копие. Какво има?

— Аз просто… Проблемът не е просто в достъпа, нали?

— Добре, къде е проблемът? — изсумтя подигравателно Адлър и това едва не накара Гримс да го нарече надут глупак, което щеше да доведе до уволнението му.

— Колер провежда психотерапия. Това е накарало Хрубек да избяга. Това ще му изкопае гроба.

Хитра идея, замисли се Адлър. Допускането на Хрубек в района на моргата беше преди всичко грешка на санитарите. Те не бяха забелязали скритите му хапчета и се бяха отнесли небрежно с трупа на Калахан. Грехът на Колер обаче, както изтъкваше Гримс, бе значително по-сериозен. Той по някакъв начин бе събудил желанието на Хрубек да избяга. Средствата бяха много важни. Тези фантазии сигурно бяха заровени много дълбоко в съзнанието на Хрубек — или по-скоро потиснати благодарение на лечението. Кой каквото ще да казва, но опитите при плъхове с електричество и храна са красноречив пример. Ами да, да погледнем само младия Гримс…

Все пак, размишляваше директорът на болницата, обясняването на грешките на Колер пред обикновените хора щеше да се окаже трудно — ако Хрубек намушка някой полицай или изнасили момиче, простите хора щяха да искат прости отговори. Той благодари на Гримс за остроумната идея и добави:

— Нека все пак да спрем вниманието върху безпрепятствения достъп. Докато се разберат нещата, Колер ще бъде изкупителна жертва за всички и няма да е толкова важно какво точно е направил.

И асистентът му, доволен от похвалата, веднага кимна.

— И не изпадай в прекалени подробности. Да се съсредоточим върху фактите. Кажи, че заради програмата на Колер Хрубек е имал безпрепятствен достъп до хладилната стая, моргата и товарната рампа. Никой друг криминално проявен от Отделение 403 няма такъв достъп. Това е вярно, нали?

Да, Гримс го потвърди.

— Ако не беше включен в програмата, той никога нямаше да избяга. Sine qua non.

— Така ли да кажа?

— Е, не точно „sine qua non“, разбира се. Знаеш какво имам предвид, нали? Виждаш ли общата картина? И не споменавай името на Колер. Поне не в началото. Старай се да изглеждаш загрижен за… нали знаеш?

— Репутацията му?

— Добре. Да, за репутацията му.

* * *

Единственият работещ механик тази вечер беше в Роунвил, на около трийсет и четири километра на запад по шосе № 236. Той се подсмихна и отговори, че има аварийна кола, но докато намери някого и той пристигне в Рижтън, щели да минат поне четири-пет часа.

— Вече получихме три обаждания само от тази част на окръга, а хората ми отидоха да вземат някаква катастрофирала кола от главния път в Пътнам Вали. Има ранени. Голяма бъркотия. Адска нощ. Просто адска нощ. И така, да ви запиша ли?

— Не, благодаря — отвърна Лиз и затвори.

След това се обади в риджтънското шерифство.

— Добър вечер, госпожо Ачисън — поздрави я с уважение диспечерката.

Дъщеря й беше в класа на Лиз; родителите се обръщаха към нея официално, като учениците.

— Как понасяте бурята тази нощ? Сериозна работа, а?

— Справяме се. Кажи, Пег, Стан наблизо ли е?

— Не, тук няма жива душа. Всички са навън. Дори Фред Бъртхолдър, той е пипнал грип, не го пожелавам на никого. Рок концертът не е отменен, както трябваше да направят. Можете ли да повярвате? Толкова много младежи са заседнали по пътищата. Страшна бъркотия.

— Някакви новини за Хрубек от Марсденската болница?

— Кой е този?

— Избягалият тази нощ.

— О, той ли? Стан се обади в щатската полиция точно преди да излезе. Прехвърлил се в Масачузетс.

— Хрубек? В Масачузетс?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Проследили го до границата на щата и се наложило нашите хора да се откажат от преследването. Оставили го на масачузетската полиция. Тамошните момчета са големи специалисти в издирването на бегълци, въпреки че нямат никакво чувство за хумор. Така казва Стан.

— А те?… Намерили ли са го?

— Не знам. Бурята ще стигне до тях след около час, час и половина, така че не вярвам гоненето на психари да им е приоритет, но това е мое мнение. Може да приемат работата насериозно. Знаете ли, госпожо Ачисън, все се каня да говоря с вас за онази четворка минус, която сте писали на Ейми.

— Може ли да го оставим за следващата седмица, Пег?

— Разбира се. Просто Ърв я подготвя толкова усилено и й чете постоянно. Разбира той от литература, и не каква да е. Прочете „Последния мохикан“ дори преди да го филмират.

— Може ли следващата седмица?

— Добре, добре. Лека нощ, госпожо Ачисън.

Лиз затвори и отиде при Порша, която пиеше кока-кола на малката покрита веранда пред кухнята. Те не използваха много често това помещение. Слънцето никога не го огряваше и гледката към двора и езерото бе закрита от висока хвойна.

— Красиво е — отбеляза сестра й и прокара ръка по махагоновия перваз с дърворезби на цветя, гроздове и листа.

Вятърът обсипа верандата с леденостудени дъждовни капки и Порша отстъпи назад.

— Да, красив е. Ти не си го виждала преди.

Лиз беше намерила перваза в една къща, определена за разрушаване, и веднага реши, че трябва да го има. Без да се замисля, пъхна няколко банкноти в ръцете на началника на бригадата по събарянето. Сделката явно го устройваше, защо той веднага обърна гръб, докато тя отнасяше красивата дърворезба към колата си. След това похарчи още две хиляди долара, за да я монтира на перваза.

Приятелите й се чудеха защо такава красива творба трябва да стои на такова тъмно място. Дърворезбата обаче имаше една редовна посетителка, която да й се възхищава: когато безсънието й се задълбочеше, Лиз прекарваше много нощи тук, на един шезлонг.

Верандата беше отворена от три страни. Ако имаше ветрец, той галеше одеялата, с които се завиваше тя; ако валеше, ромонът на капките я хипнотизираше. Дори когато Оуен отсъстваше, тя често идваше тук. Предполагаше, че е рисковано да остава сама и беззащитна през нощта. Все пак да излъжеш безсънието е трудна игра и страдащите от него не могат да си позволят лукса да мислят и за безопасността си.

— Чух — каза Порша. — Няма да дойдат да ни изтеглят.

— Не.

— Можем ли да отидем пеша?

— На три километра оттук? В този дъжд и тази буря? — Лиз се засмя. — По-скоро не.

— Ами Хрубек?

— Предполагат, че е в Масачузетс.

— Защо тогава просто не останем тук? Да си запалим камината и да си разказваме приказки за духове.

Да бяха тръгнали само двайсет минути по-рано… Лиз си помисли за Колер. Ако не им беше досаждал, досега да са в хотела. Мисълта, че Майкъл Хрубек може да е изпратил свой агент, за да я забави, я смрази.

— Е? Оставаме ли? — попита Порша.

Над главите им вятърът засъска в короните на дърветата — като шума, който издават електрическите влакове — звук от движение. Дъждът обливаше разкаляната земя.

— Не — заяви накрая Лиз, — тръгваме. Да вземем лопати и да освободим колата.

* * *

Животните са по-лесни за преследване на дълги разстояния от хората поради три причини: ядат, когато огладнеят; не сдържат физиологичните си нужди; имат ограничени възможности за придвижване.

Останалите преследвачи, размишляваше Трентън Хек, можеха да гледат на Хрубек като на звяр, но засега той се държеше като дяволски хитро човешко същество.

Хек беше отчаян. Проливният дъжд бе заличил напълно всички миризми във въздуха и той не виждаше никакви следи от Хрубек. Емил се беше щурал по шосето и околните ливади цял час, без да открие нищо.

Сега обаче, малко преди Клъвъртън установи, че лудият най-после е допуснал грешка. Нуждата му от храна бе надделяла над желанието да бяга. Отначало не обърна особено внимание на кутията от понички, захвърлена край бензиностанцията. Сетне обаче забеляза, че не е празна. Това му подсказа, че тя не би трябвало да е лежала там повече от половин час. Никой уважаващ себе си енот, размишляваше той, нямаше да остави това лакомство неизядено толкова дълго време.

Когато Хек и Емил се приближиха до кутията, кучето изведнъж застана нащрек. Хек знаеше, че това няма нищо общо с влечението му към сладко и мазно, затова внимателно огледа земята. Следите на Хрубек се виждаха ясно в прахта около колонките. Добре! Сърцето на Хек заби радостно. На запад от бензиностанцията той намери следи от гуми в калта отстрани на шосето. По неизвестна причина Хрубек се беше придържал към банкета и в дъжда следата му се следваше лесно. Хек и Емил се върнаха в пикапа и потеглиха на запад. Следата продължаваше само стотина метра, сетне преминаваше рязко от другата страна на шосето, насочваше се право към един черен път, водещ към някакво частно имение.

Хек спря камиона и сложи сбруята на Емил, отново го хвана на къс повод, защото се страхуваше от капани. Кучето веднага надуши миризмата и двамата навлязоха в храстите. Песът беше на върха на щастието — мокър от лекия ръмеж, дишаше жадно хладния въздух в компанията на любимия си господар, използвайки простия си животински ум и силното си тяло за това, за което го е създал Господ.

Докато тичаха напред, Хек си спомни едно друго куче, което обичаше полето, Сали — предшественичката на Емил.

Сал беше по-умна от Емил, по-бърза и по-подвижна. Последните две качества обаче я бяха провалили — тя разви типичната болест на едрите кучета, дисплазия на таза. Той я пенсионира рано и изхарчи оскъдните си (и на Джил) спестявания за операция. Тя се оказа неуспешна и за него бе голямо мъчение да наблюдава как Сал гледа жално полята, сред които толкова обичаше да тича. Тя често правеше жалки опити да избяга и Хек трябваше да прибира съпротивляващото се животно. Болестта и болките се усилваха.

При последното им посещение при ветеринаря Хек взе спринцовката от лекаря и инжектира смъртоносното лекарство. О, трудно беше и той плака, но Трентън Хек не можеше да позволи един непознат да убие неговото куче.

Когато се върна у дома, Джил го попита твърде нахално:

— И за мен ли така ще плачеш?

От това го заболя, но той все пак я увери, че ще плаче. Отговорът му обаче малко закъсня и Джил се нацупи. Тази вечер тя излезе с приятелките си и той остана вкъщи да скърби сам, както всъщност предпочиташе. В седем часа на следващата сутрин, само три часа след като Джил се беше прибрала, Хек етапа и отиде в развъдника, за да си вземе ново кученце.

При избирането на Емил от коша с пет омърлушени, невъобразимо сладки кутрета Хек бе използвал един стар трик. До клетката, в която си играеха кученцата, беше оставена тънка талашитена преграда. В нея имаше дупка. Той се бе скрил зад талашита и беше наблюдавал кутренцата. Без да подозират за присъствието му, те се търкаляха, душеха, опитваха се да се изправят на крака. След няколко минути едно от тях вдигна глава, в очите му заблестя любопитство. Кученцето се огледа и запристъпя към дупката, от която гледаше Хек. Подуши непознатата миризма за две минути, сетне се върна отегчено при братчетата и сестричетата си.

На следващия ден Хек направи същото и отново тромавото кутре, спъващо се в големите си уши, отиде да изследва новата миризма, докато останалите спяха или си играеха, без да подозират за присъствието на натрапника. Когато на следващата седмица кученцето премина за трети път изпита, Трентън Хек излезе иззад прикритието си, грабна го и подписа доста тлъст чек на собственика на развъдника.

Когато Емил навърши дванайсет месеца, обучението започна. Хек използваше само поощрителни методи — награди, без наказания. През първите шест месеца панталоните му воняха на мърша от мазните лакомства. Сетне смени наградите от храна с похвали. За него обучението бе хиляди пъти по-трудно, отколкото за кучето, на което се налагаше само да научи кои команди да изпълнява и кои думи означават, че трябва да използва носа си за това, за което и без това бе създаден.

От друга страна, Хек трябваше да внимава обучението да не дотяга на кучето. Умните животни лесно се отегчават. Основна задача на дресьора бе да разбира кога питомникът му е разтревожен, полово възбуден или ядосан, за да спре навреме. Трябваше да избира миризливи предмети, чието откриване да представлява някаква трудност, но да не е невъзможно (парчетата кожа бяха прекалено лесни; химикалките „Бик“ и любовните романчета на Джил — неоткриваеми).

Хек, който по това време работеше на пълен работен ден и трябваше да отделя доста от свободното си време на жена си, трябваше да става в четири сутринта, за да започне тренировките — това не бе лесно за него. Емил обаче се събуждаше веднага и започваше да маха радостно с опашка, защото знаеше, че отива да лудее в полето. О, Трентън Хек работеше усилено. Знаеше стария девиз на следотърсача: „Ако не се грижиш за кучето добре, това е твоя грешка. Ако кучето ти не надушва добре, това също е твоя грешка.“

Емил обаче надушваше добре. Имаше забележителен нос — рядък случай на куче, според оценката на ветеринаря, с два или три милиона пъти по-силно обоняние от човешкото. Учеше толкова бързо, че Хек, за когото нито бракът, нито службата вървяха добре, често го гледаше и се самосъжаляваше, че няма ум и амбиция, с които да се мери с кучето си.

След шест месеца обучение Емил можеше да посрами немските овчарки, използвани по онова време в полицията. На две години той получи официално свидетелство за куче-следотърсач, а след месец Хек го заведе в Онтарио, където му присъдиха награда за най-добро куче-следотърсач при проследяване на непозната миризма, оставена преди пет часа. Сложните завои и кръстосвания на следата не го объркаха. След това състезание Емил започна да участва в отряда на Хавършам, към който бе прикрепен Хек, макар че щатът нямаше бюджет за издръжка на кучета. Управлението обаче кандидатства за членство в Националната полицейска асоциация за кучета-следотърсачи, Която преди две години присъди на Емил наградата „Клеопатра“ за откриването на едно загубено момче. То беше паднало в река Марсден и било отнесено от силното й течение, след което се скитало в горите. Следата през вода, тресавища, ниви и гора бе отпреди сто петдесет и осем часа — следотърсачески рекорд за щата.

Хек четеше много за кучета-следотърсачи и вярваше, че Емил е потомък (духовен, тъй като нямаше кръвно родство) на най-великото куче на всички времена, Ник Картър, собственост на капитан Волни Мъликин от Кентъки в началото на века, с чиято помощ шестстотин и петдесет престъпници били заловени и получили присъдите си.

Самият Емил също бе изпратил доста хора зад решетките. Работата му се състоеше до голяма степен в проследяване на извършителите от местопрестъплението или свързване на оръжия или откраднати вещи със заподозрените. Емил бе законно признат „свидетел“, макар че се налагаше да бъде представян от официалния си говорител, някой си Трентън Хек. Основното, за което го използваха обаче, беше откриване на бегълци като Майкъл Хрубек.

Тази вечер Хек очакваше да открие психопата и си мислеше за заслужената награда, докато си проправяше път през шубраците. По тази причина той забеляза капана едва когато Емил стъпи в него.

— Не! — изкрещя и дръпна силно каишката, изкарвайки кучето от равновесие. — О, не!

Емил обаче падна настрани в големия капан и изскимтя от болка.

— О, Господи, Емил…

Хек коленичи до кучето, като се чудеше къде да намери дежурна ветеринарна клиника. С ужас си даде сметка, че няма нито канап, нито превръзки за спиране на кръвотечението от прерязана вена или артерия. Когато посягаше към кучето си обаче, полицейският инстинкт му подсказа, че капанът може би е само за отвличане на вниманието.

„Той ме дебне, това е номер!“

Хек изтри очите си, вдигна пистолета и се извъртя, чудейки се откъде ще го нападне психопатът. Застина за миг неподвижно, поколеба се и след като не чу никакъв звук, отново се обърна към Емил. Налагаше се да рискува, ако иска да помогне на кучето си. Той прибра пистолета и посегна към Емил, ръцете му затрепериха и сърцето му едва сега заби по-учестено от страха. Кучето обаче неочаквано се изтръска и се изправи невредимо.

Какво беше станало? Хек погледна удивено животното, което бе паднало право върху капана пред очите му.

Сетне разбра — челюстите бяха затворени, преди Емил да стъпи върху механизма.

— О, Господи! — Той прегърна кучето и го притисна силно към себе си. — Господи!

Емил се отдръпна и тръсна глава.

Хек клекна и огледа капана. Беше същият като онези в магазина на шосе № 118. Очевидно беше заложен от Хрубек. Защо обаче бе затворен? Имаше две възможности. Първо, някакво дребно животно, по-ниско от челюстите, да е скочило върху пластинката и да е избягало. Второ, някой да е минал, да е видял капана и да е хвърлил по него камък, за да го затвори. Това, реши Хек, бе по-вероятно — защото до капана имаше следи от обувки. Едните бяха на Хрубек. Тук обаче бе минал и някой друг. Той се вгледа в следите и сърцето му се сви.

— О, мамка му! — прошепна гневно.

Тези следи му бяха познати. Беше виждал тези отпечатъци — от скъпи туристически обувки на „Ел Ел Бийн“ — недалеч от възвишението, където двамата с Емил бяха попаднали на следите на Хрубек, водещи на запад.

Значи имаше конкуренция.

Кой беше този? Може би някой цивилен полицай. Или по-вероятно — и по-обезпокояващо — някой ловец на глави, подмамен от наградата като Хек. Той се замисли за Адлър. Дали не беше изпратил някой санитар да върне пациента? Дали директорът на болницата не играеше двойна игра? И залогът да са парите на Хек?

Той се изправи, стисна пистолета и огледа внимателно отпечатъците на двамата мъже. Хрубек бе продължил на юг покрай пътеката. Другият преследвач беше дошъл от тази посока и бе продължил назад към шосе № 236. Беше минал след Хрубек — някои от отпечатъците му покриваха тези на лудия — и бе тичал, сякаш е знаел накъде се е насочил преследваният. Хек последва отпечатъците от „Ел Ел Бийн“ и откри, че другият преследвач е спрял, за да огледа следите от гуми на някаква голяма кола. След това беше изтичал до едно разширение на шосе № 236, където се бе качил на друг автомобил и беше потеглил на запад, оставяйки дълбоки следи от гуми в чакъла.

Това подсказа на Хек, че Майкъл Хрубек вероятно се е сдобил с кола и вероятно е бил на броени минути преднина пред преследвача си.

Хек огледа черното небе и видя далечна, безшумна светкавица. Обърса лицето си от дъждовната вода. Замисли се за секунда, сетне реши, че няма друг избор. Дори Емил не можеше да подуши човек, движещ се с кола. Не му оставаше друго, освен да даде пълна газ на запад и да разчита на късмета, за да срещне някакви признаци за местоположението на преследвания.

— Няма да ти слагам колана, Емил — каза той, докато водеше кучето към пикапа, — но трябва да седиш мирно. Ще се повозим малко по-бързо от обикновеното.

Кучето се настани върху изпънатия крак на Хек и когато пикапът потегли със силно бръмчене на запад, затвори провисналите си клепачи и задряма.