Джефри Дивър
Милост (2)

2.

Небето над тях смени цвета си от тъмносиво на черно.

— Коя е онази там?

Жената посочи звездите над далечната горичка от елши, дъбове и някоя и друга бреза, обозначаваща края на имението.

Мъжът до нея се размърда и остави чашата си на масата.

— Не знам.

— Бих се обзаложила, че е Касиопея.

Тя премести поглед от съзвездието към обширния държавен парк от другата страна на мастиленочерното езеро.

— Възможно е — съгласи се той.

Седяха на терасата, стоплени от бутилката вино и необичайно мекия ноемврийски въздух. Една-единствена свещ в синя мрежеста поставка осветяваше лицата им. Около тях се носеше тежката и сладникава миризма на гнили листа. Макар че наблизо нямаше съседи, те шепнеха.

— Не ти ли се струва понякога, че мама все още се навърта наоколо? — попита тя.

Той се засмя:

— Знаеш ли какво си мисля за призраците? Те би трябвало да са голи, нали? Дрехите нямат души.

Тя го погледна. В сгъстяващия се мрак се виждаха само прошарената му коса и тъмносивите му панталони. Самият той приличаше на призрак.

— Знам, че няма призраци. Не това имах предвид.

Тя вдигна бутилката луксозно калифорнийско шардоне и си наля още. Не прецени добре разстоянието, гърлото на бутилката издрънча силно върху чашата й и ги стресна.

Без да откъсва очи от звездите, съпругът й попита:

— Има ли нещо?

— Не, нищо.

Лизбоун Ачисън разсеяно прокара дългите си загрубели пръсти през късата си руса коса. Протегна блажено гъвкавото си четирийсетгодишно тяло и погледна за миг триетажната колониална къща, издигаща се зад тях. След малко продължи:

— Исках да кажа за мама… Трудно е да се обясни.

Като учителка на езика на кралицата обаче Лиз бе убедена, че трудността в изразяването не бива да служи за извинение да не се доизкажеш, затова опита отново:

— Чувствам някакво „присъствие“. Това имах предвид. Сякаш като потвърждение на думите й свещта потрепна.

— Няма повече да тормозя духовете — каза тя и кимна към свещта. Двамата се засмяха. — Колко е часът?

— Наближава девет.

Лиз се сви в шезлонга и покри краката си с дългата си дънкова пола. Виждаха се само върховете на кафявите й каубойски ботуши. Тя отново погледна звездите и се замисли, че майка й е много подходяща за блуждаещ призрак. Беше починала точно преди осем месеца в любимия си люлеещ се стол на същата тераса, на която сега седяха Лиз и Оуен. Старицата изведнъж се беше навела напред, сякаш е разпознала някакъв знак, бе казала: „О, разбира се“, и след миг бе преминала във вечния покой.

Тази къща също беше идеална за обиталище на духове. Тъмната постройка предлагаше повече пространство, отколкото би могло да бъде запълнено от едно многодетно семейство от осемнайсети век. Бе облицована с похабени от времето кедрови летви, кафяви, напукани, грубо одялани. Вътрешната ламперия бе тъмнозелена. Навремето къщата е била кръчма и била разделена на голям брой малки стаи, свързани с тесни коридори. На таваните се кръстосваха греди, надупчени от дървояди, и бащата на Лиз бе твърдял, че няколкото дупки, в които човек можеше да пъхне пръста си, били от мускетите на въстаници, преследвали англичаните.

През последните петдесет години за обзавеждането на къщата бяха хвърлени стотици хиляди долари, но кой знае защо родителите на Лиз не бяха подменили електрическата инсталация — бушоните можеха да издържат само нисковатови крушки. От терасата прозорчетата изглеждаха като светещи жълти очички.

Мислейки за майка си, Лиз рече:

— Малко преди да умре, тя каза: „Говорих с баща ти и той каза, че скоро ще се прибере.“ — Този разговор сигурно е бил много труден за Лиз, защото тогава от смъртта на стареца бяха изминали две години. — Беше плод на въображението й, разбира се, но за нея е бил реалност.

Ами баща й? Не, духът на татко Л’Оберже вероятно не витаеше тук. Той бе умрял на място в тоалетната на летище „Хийтроу“, дърпайки ожесточено една инатлива ролка кърпички за еднократна употреба.

— Това са суеверия — изсумтя Оуен.

— Е, в известен смисъл той наистина се върна при нея. Тя почина след два дни.

— Въпреки това.

— Говоря за чувствата на хората, когато се съберат или когато срещнат отдавна изгубен приятел.

На Оуен му омръзна да говори за духове.

Той отпи глътка вино и съобщи на жена си, че в сряда заминава в командировка. Чудеше се дали тя ще успее да му занесе костюма на химическо чистене и да му го вземе навреме.

— Ще остана до събота, така че…

— Чакай. Чуваш ли нещо?

Лиз се извърна бързо и погледна гъстия люляков храст, закриващ задния вход на къщата.

— Не, не мисля, аз… — Той не се доизказа и вдигна пръст. Кимна. Изведнъж застана нащрек. — Ето пак.

Някой се приближаваше към къщата откъм пътя. Лиз погледна Оуен:

— Дали не е пак онова куче?

— На семейство Буш ли? Не, вързано е. Видях го, докато тичах. Може би е елен.

Лиз въздъхна.

През лятото местното стадо им беше изяло цветни луковици за над двеста долара, а миналата седмица бе унищожило красив японски клен. Лиз се изправи:

— Хубаво ще ги изплаша.

— Да ти помогна ли?

— Не. И без това пак трябва да се обадя по телефона. Ще направя чай. Нещо да ти донеса?

— Не.

Тя взе празната бутилка и тръгна към къщата — петдесет крачки по пътечка между подрязани чемшири и люляци. Мина покрай блестящо езерце с няколко водни лилии. Във водата видя отражението си. Лиз бе чувала да я описват като „обикновена жена“, но не го приемаше като обида. Това определение отразяваше простотата и способността да се справя в живота, които за нея бяха аспекти на красотата. Надвесена над езерцето, тя отново оправи косата си. Сетне внезапен полъх заличи отражението й върху водната повърхност и тя продължи към къщата.

Тайнственият шум престана и тя си отдъхна. Риджтън бе сред най-безопасните селища в щата Ню Ингланд, красиво градче сред гористи хълмове и поляни с винаги свежа трева, осеяни с огромни валчести камъни, където пасяха състезателни коне, вакли овце и крави. Градът бе основан още преди тринайсетте щата да обсъждат бъдещия си съюз и през тристагодишната си история се беше развивал повече в хармония с природата, отколкото в крачка с икономическите и обществените процеси. Човек можеше да си поръчва пица и замразено кисело мляко или да наема селскостопанска техника и видеокасети, но въпреки всичко Риджтън си оставаше една селска общност, където мъжете бяха здраво свързани със земята (строяха върху нея, продаваха я и я залагаха срещу заеми), а жените се занимаваха единствено с отглеждане на децата и готвене.

В Риджтън рядко изживяваха сериозни трагедии и не познаваха организираната престъпност.

Затова сега, когато завари кухненската врата с тъмносини декоративни стъкла широко отворена, Лиз по-скоро се подразни, отколкото да се разтревожи. Тя спря, бутилката в ръката й леко се заклати, сетне застина неподвижно. Пред краката на Лиз върху тревата падаше триъгълен лъч бледа кехлибарена светлина.

Тя излезе измежду люляковите храсти и погледна към алеята. Не се виждаше никаква кола.

Реши, че вратата се е отворила от вятъра.

Влезе, остави бутилката на кухненския плот и набързо огледа долния етаж. Нямаше следи от дебелите еноти или от някой любопитен скункс. Тя остана неподвижно за момент и се ослуша. След като не чу нищо, сложи чайника на котлона и клекна пред шкафчето с чая и кафето. Когато сложи ръка върху кутийката с шипков чай, върху нея падна сянка. Тя се стресна, изправи се и се озова пред жена с плахи светлокафяви очи.

Новодошлата бе около трийсет и пет годишна. През лявата й ръка бе преметнато черно яке, носеше широка бяла копринена блуза, къса пола и ниски обувки с връзки. На рамото й висеше раница.

Лиз тежко преглътна, ръката й затрепери. Двете жени постояха известно време неподвижно, втренчени една в друга. Сетне Лиз се наведе бързо и прегърна посетителката.

— Порша.

Гостенката смъкна раницата си и я остави на плота до бутилката.

— Здравей, Лиз.

Настъпи неловко мълчание, после Лиз каза:

— Аз… такова, мислех, че ще се обадиш от гарата. Вече бяхме решили, че няма да дойдеш. Опитах се да се свържа, но попаднах на телефонния ти секретар. Е, радвам се да те видя.

Тя си даде сметка колко нервно звучи това словесно излияние и замълча.

— Докараха ме. Реших да не ви досаждам.

— Нямаше да ни досадиш.

— Къде бяхте? Търсих ви на горния етаж.

Лиз мълчеше, загледана в русата коса на сестра си — със съвсем същия оттенък като нейната, вързана с черен ластик. Порша се намръщи и повтори въпроса си.

— О, бяхме при езерото. Странна вечер, нали? Циганско лято. През ноември. Ще вечеряш ли?

— Не съм гладна. Хапнах малко в три. Лий остана миналата нощ и се успахме.

— Ела навън при Оуен. Ще ти налея вино.

— Благодаря, наистина нищо не искам.

Тръгнаха по пътечката. Лиз се поинтересува как е минало пътуването.

— Влакът закъсня, но все пак пристигнах.

— Кой те докара?

— Някакъв мъж. Сега знам толкова много за сина му, все едно сме били съученици. През цялото време говореше за Боби, като че ли трябва да го познавам.

— Боби Келсо. На твоя възраст е. Баща му е висок, плешив.

— Сигурно е той — отвърна разсеяно Порша и се загледа към черното езеро.

Лиз проследи погледа й.

— Отдавна не си идвала.

Сестра й издаде някакъв звук, който можеше да се приеме както за смях, така и за тъжна въздишка. Изминаха останалата част от пътя до терасата в мълчание.

— Добре дошла — провикна се Оуен, изправи се и целуна балдъзата си по бузата. — Мислехме, че няма да дойдеш.

— Е, така се стекоха обстоятелствата. Нямах възможност да се обадя. Извинявай.

— Няма проблем. Ние на село имаме много време. Да ти налея ли вино?

— Ърв Келсо я докарал — обясни Лиз и посочи един шезлонг. — Сядай. Ще отворя друга бутилка. Имаме много неща да си кажем.

Порша обаче остана права:

— Не, благодаря. Още е рано, нали? Защо не започнем с мръсната работа веднага?

Настъпи неловко мълчание. Лиз погледна сестра си, после съпруга си:

— Ами… Порша настоя:

— Освен ако не ви притеснявам.

— Всъщност не — поклати глава Оуен.

Лиз се поколеба:

— Не искаш ли да поседим няколко минути? И утре е ден.

— Не, нека просто да го направим — засмя се Порша — Както се казва в рекламата.

Оуен се обърна към по-младата жена. Лицето му бе в сянка и Лиз не виждаше изражението му.

— Както искаш. Всичко е в килера.

Той стана и тръгна. Порша хвърли един поглед на по-голямата си сестра и го последва.

Лиз остана още минута на терасата. Духна свещта и я взе. Сетне също тръгна към къщата сред искрящи капки роса, капещи от тревите пред обувките й. В нощното небе Касиопея избледня, потъмня и накрая съвсем изчезна зад настъпващите черни облаци.

* * *

Той вървеше по алеята под старите криви лампи, стърчащи от грапавите гранитни стени. Някъде над него една жена, известна му единствено като „Пациент 223-81“, стенеше задъхано, оплаквайки загубата на нещо, известно само на нея.

Той спря до товарната рампа пред дървена врата с железни решетки. Пъхна пластмасова карта в сребриста пластмасова електронна ключалка — съвсем не на място сред този едва ли не средновековен декор — и отвори вратата. Вътре половин дузина мъже и жени с бели престилки или сини гащеризони насочиха погледи към него. Сетне смутено отместиха очи.

Един млад лекар с бяла престилка, разрошена черна коса и дебели устни бързо пристъпи към него и прошепна:

— Положението е по-лошо, отколкото очаквахме.

— По-лошо ли, Питър? — понита разсеяно доктор Роналд Адлър и се втренчи в носилката. — Не вярвам. Очакванията ми са доста мрачни.

Той отметна кичур от невчесаната си сивкаворуса коса и опря пръст в месестата си буза. Трупът беше огромен и плешив и имаше татуировка върху десния бицепс. На дебелия му врат се виждаше червеникаво ожулване. Гърбът му бе синкав от събралата се съсирена кръв.

Адлър махна на младия лекар:

— Ела в кабинета ми. Какво правят тези хора тук? Изгони ги и ела в кабинета ми! Незабавно.

Двамата мъже се промъкнаха през тясна врата и тръгнаха по мрачните коридори; единственият шум освен този от стъпките им бяха стенанията, които можеше да идват или от пациент 223–81, или от вятъра, който свиреше през дупките на стогодишната сграда. Стените в кабинета на Адлър бяха от същия червен гранит, както във всички останали помещения на болницата, но понеже той беше директорът, тук имаше и ламперия. Тъй като болницата бе държавна обаче, тази облицовка не беше от истинско дърво, а от имитация, и отделните плоскости не съвпадаха добре. Кабинетът сякаш принадлежеше на неуспял адвокат.

Адлър включи лампата и хвърли палтото си върху евтиния диван. Тазвечерното повикване го беше заварило между краката на жена му. Той бе скочил веднага от леглото и се беше облякъл набързо. Сега забеляза, че е забравил колана си и шкембето му бе увиснало над панталона му. Това го смути и той побърза да седне на стола зад бюрото си. Погледна за миг телефона, сякаш се изненадваше, че още не звъни.

Адлър се обърна към помощника си:

— Да говорим направо. Стига увъртания. Сядай и казвай.

— Положението е доста неясно. На ръст е колкото Калахан. — Питър Гримс кимна по посока на трупа в помещението за извозване. — Мислим, че той…

— А той е? — прекъсна го Адлър.

— Избягалият ли? Майкъл Хрубек. Номер 458–94.

— Продължавай.

Директорът махна с неохота и Гримс постави бяла папка пред него.

— Хрубек, изглежда…

— Беше едър мъж, нали? Струва ми се, че не сме имали проблеми с него.

— До днес.

Гримс продължи да движи безмълвно устни като риба и показа малките си равни зъби. Това отврати Адлър и той сведе очи към папката. Младият лекар обяви:

— Обръснал си е главата, за да прилича на Калахан. Откраднал бръснач, за да го направи. Боядисал си е и лицето синьо. Счупил писалка и смесил мастилото с…

Адлър го погледна раздразнено. Младежът побърза да продължи:

— След това влязъл в хладилната камера и останал вътре около час. Всеки друг щеше да умре. Излязъл малко преди хората на съдебния лекар да дойдат за Калахан, скрил го и се пъхнал в чувала на негово място. Санитарите погледнали вътре, видели студен, син труп и…

Директорът се изсмя, но неочаквано надуши миризмата на жена си и усмивката му се стопи.

— Боядисал се в синьо? Невероятно. Синьо?

Гримс обясни, че Калахан умрял от задушаване:

— Когато го открили тази сутрин, бил посинял.

— Само че не е останал син задълго, приятелю. Щом са срязали парцала около врата му, цветът се е променил. Шибаните санитари не са ли се замислили за това?

— Ами… — измънка Питър Гримс, но не знаеше какво друго да добави.

— Направил ли е нещо на санитарите от катафалката? — поинтересува се Адлър; искаше да прецени колко души могат да съдят щата заради това бягство.

— Не. Твърдят, че го гонили, но той изчезнал.

— Гонили са го. Сигурно — изсумтя саркастично директорът и отново насочи поглед към папката.

Даде знак на Гримс да пази тишина и зачете досието на Хрубек.

Диагноза: Параноидна шизофрения… Моносимптомна и с халюцинации… Твърди, че лежал в седемнайсет болници, от седем от които избягал. Непотвърдено.

Адлър погледна асистента си:

— Избягал от седем болници?

Преди младият мъж да успее да отговори, директорът продължи да чете:

…изпратен на лечение за неограничено време в съгласие с Член 403 от Закона за психичното здраве на щата… Халюцинации (слухови, незрителни)… получава силни пристъпи на панически страх, при което може да извърши насилие. Коефициент на интелигентност — около и над средния… Среща трудности само с най-силно абстрактни понятия… Мисли, че го преследват и го следят, че хората го мразят и сплетничат по негов адрес… Отмъщението, често в библейски и исторически контекст, изглежда неразривно свързан елемент от илюзиите му… Особено възбудено отношение към жените…

След това Адлър прочете данните за височината, теглото, силата, общото физическо състояние и агресивността на Хрубек. Лицето му остана безизразно, макар че сърцето му се сви и той си помисли със страх и професионално възхищение: „Този мръсник е машина за убиване. Мили Боже!“

— „На лечение с хлорпромазин хидрохлорид, 3200 милиграма на ден. Орално на няколко дози.“ Наистина ли е така, Питър?

— Да. Страхувам се, че е така. Три грама торазин.

— Мамка му.

— Като стана дума… — Асистентът се размърда смутено, притисна палци върху една книга и те почервеняха от натиска.

— Изплюй камъчето. Стига си увъртал — подкани го директорът.

— Не си е взимал лекарствата.

Адлър почувства как топла вълна облива лицето му.

— Разкажи — прошепна той.

— Имаше един филм.

— Филм ли?

Гримс потърка ноктите на палците си.

— Екшън. Главният герой се преструва, че гълта някакви хапчета…

— Искаш да кажеш, че са го пускали във видеозалата, така ли?… Ама какво ми разправяш сега?

— Филма. Само че той всъщност не ги гълта. Хапчетата, де. Преструва се, че ги гълта, но ги задържа в устата си и по-късно ги изплюва. Струва ми се, че Харисън Форд изпълнява ролята. След това много пациенти му подражавали в продължение на няколко дни. Никой май не е предполагал, че Хрубек е способен на когнитивно мислене, така че не са му обърнали особено внимание. А може би беше Ник Нолти…

Адлър попита:

— От колко дни е без бонбонки?

— Четири. Е, вече пет.

Директорът отиде до един шкаф с надпис „Психофармакология“ и надникна вътре. Поведението на шизофрениците се контролира с антипсихотични лекарства. Към торазина няма физическа зависимост, както към наркотиците, но внезапното спиране на приемането му щеше да предизвика повдигане, световъртеж, обилно потене и силна изнервеност — фактори, водещи до по-голям риск от пристъпи на паника.

А паниката може да направи един шизофреник много опасен.

Когато престанат да приемат торазин, пациенти като Хрубек проявяват агресия. Понякога стигат и до убийство.

Понякога въображаеми гласове им нашепват колко добре са се справили с ножа или с бейзболната бухалка и ги подканят да се опитат отново.

Хрубек, както забеляза Адлър, страдаше и от безсъние. Това означаваше, че ще остане буден в продължение на два или три дни — отлична възможност да всее паника и хаос на територията на доста голям район.

Стоновете се усилиха. Адлър вдигна ръце към бузите си. Отново усети миризмата на жена си. Отново му се прииска да можеше да върне часовника с един час. Отново му се прииска никога да не беше чувал за Майкъл Хрубек.

— Как разбра за торазина?

— От един санитар — обясни Гримс и отново раздвижи устни като риба на сухо. — Намерил хапчетата под дюшека на Хрубек.

— Кой?

— Стю Лоу.

— Кой друг знае, че Хрубек не си е взимал лекарствата?

— Той, аз, вие. Старшата сестра. Лоу й е казал.

— О, много хубаво. Слушай сега. Кажи на Лоу… кажи му, че само да е проговорил пред някой друг, това ще му струва работата. Да не е изпуснал и една думичка. Чакай… — На Адлър изведнъж му мина една обезпокояваща мисъл. — Моргата е в Отделение С. Какво, по дяволите, е правил Хрубек там?

— Не знам.

— Научи.

— Всичко се развива толкова бързо, прекалено бързо — измънка обърканият асистент. — Не разполагаме и с половината информация, от която се нуждаем. Налага се да разровим документацията, да се обадим на различни хора.

— Не се обаждай на никого.

— Моля?

— Не казвай на никого за това без мое разрешение — сряза го Адлър.

— Ама управителният съвет…

— За Бога, човече, особено на управителния съвет.

— Още не съм ги предупредил — побърза да каже Гримс.

— Мили Боже! — възкликна Адлър. — Да не си се обадил вече на полицията?

— Не, не. Разбира се, че не съм.

Гримс тъкмо смяташе да предупреди полицията, когато Адлър се появи в болницата. Сега с тревога забеляза колко силно треперят ръцете му. Зачуди се дали няма да припадне, или да намокри гащите си и пода на директорския кабинет.

— Да помислим — започна да размишлява на глас шефът му. — Той сигурно няма да се отдалечи много от… Къде е избягал?

— Около Стинсън.

Адлър повтори тихо името на градчето, сетне притисна папката с пръсти, сякаш да й попречи да полети из мрачното помещение. Настроението му леко се подобри.

— Кои санитари са натоварили тялото в катафалката?

— Лоу. И Франк Джесъп, струва ми се.

— Изпрати ми ги.

Забравил за провисналото си шкембе, Адлър се изправи и се приближи до мръсния прозорец; не беше мит от шест месеца.

— Ти си отговорен за запазването на това в пълна тайна — изрече строго той. — Ясно ли е?

— Да, господин директор — отвърна машинално Гримс.

— И мамка му, разбери как се е измъкнал от Отделение Е.

— Разбира се.

— Ако някой… Кажи на персонала. Ако някой изпусне нещо пред пресата, да се смята за уволнен. Никаква полиция, никаква преса. Изпрати ми онези момчета. Доста сме я сплескали, не смяташ ли? Изпрати ми тези санитари. Веднага.

* * *

— Рони, по-добре ли се чувстваш?

— Добре съм — тросна се якият млад мъж. — И какво? Какво ще правите сега? Честно.

Доктор Ричард Колер почувства как евтините пружини се огъват под тежестта на пациента, когато Рони се отдръпна от него в другия край на леглото като дете от насилник. Болният подозрително огледа мъжа, който му беше като баща, брат, приятел, настойник и лекар през последните шест месеца. Внимателно се взря в оредялата къдрава коса на лекаря, в скулестото му лице, в тесните му рамене, в тънкия му кръст, сякаш се опитваше да запечата чертите на Колер в съзнанието си, за да е в състояние да даде подробно описание на полицията по-късно.

— Тревожи ли те нещо, Рони?

— Не мога, докторе, наистина не мога. Твърде много ме е страх — проплака той като несправедливо наказано дете; сетне изведнъж заяви: — Най-големият проблем е отварачката.

— Кухнята ли? Работата в кухнята ли те тревожи?

— Не, не, не. Само отварачката за консерви. Това вече е прекалено. Не виждам защо не можете да ме разберете.

На Колер ужасно му се прииска да се прозине. Копнееше за сън. Беше станал в три през нощта, а от девет бе тук, в дома за адаптация. Бе помогнал на пациентите да си приготвят закуска и да измият чиниите. В десет беше закарал четирима от тях до временните им работни места, бе разговарял с работодателите и беше възбудил някои леки спорове.

Остатъка от деня бе прекарал с другите петима болни, които нямаха работа или днес почиваха. Всеки младеж минаваше през психотерапевтичен сеанс при Колер, преди да се върне към ежедневните си задължения в домакинството. Разделяха се на работни групи за изпълняването на задачи, които на здрав човек биха се сторили абсурдно прости: белене на картофи и миене на салата за вечеря, миене на прозорци и бани, разделяне на боклука за рециклиране, четене на глас. Някои свеждаха глави и намръщени изпълняваха задачата си с твърда решителност. Други прехапваха устни, сбърчваха вежди, разплакваха се или се задъхваха при тези изпитания. Накрая все пак работата биваше свършена.

И изведнъж — истинска катастрофа.

Малко преди вечеря Рони получи пристъп. Един пациент до него отвори рибена консерва с електрическата отварачка и Рони избяга с писъци от кухнята, предизвиквайки истерия у неколцина други пациенти. Колер успя да въдвори ред и всички отново седнаха около масата. Нахраниха се, измиха чиниите, подредиха, играха, гледаха телевизия (мнозинството избра повторение на „Чиърс“ пред „МАШ“). Сетне взеха хапчетата си с плодов сок или течен торазин с портокалова есенция и най-накрая дойде време за лягане.

Колер завари Рони скрит в ъгъла на стаята си.

— Какво искаш да направим с този шум? — попита сега лекарят.

— Не знам!

Думите на пациента звучаха неясно, защото той дъвчеше езика си — опит да навлажни устата си, жестоко пресъхнала от прокетазина.

Адаптацията води до стрес — най-трудното изпитание пред шизофрениците, — а тук, замисли се Колер, имаше твърде много неща, към които Рони трябваше да се адаптира. Налагаше се да взима решения. Да зачита предпочитанията на околните. Да планира. Нямаше я вече сигурността на болницата. Тук ежедневно се сблъскваше с нещата от живота и Колер чувстваше как сърцето му се свива, като гледа как младежът губи битката с болестта.

Навън, едва видима в мрака, бе ливадата, която пациентите цяло лято бяха поддържали идеално окосена, а сега събираха всяко листо, допуснало грешката да падне върху нея. Колер погледна към прозореца и видя в черното стъкло отражението на измъченото си лице, с хлътнали очи и изпити бузи. За хиляден път през последната година се запита дали една брада няма да му придаде по-човешки вид.

— Утре ще вземем мерки — каза той на окаяния Рони.

— Утре ли? Страхотно. Утре може да съм умрял, а също и вие. Не го забравяйте — тросна се пациентът и се озъби на човека, на когото дължеше не само сегашната си психическа стабилност, а вероятно и живота си.

Още преди да реши да следва медицина, Ричард Колер се беше научил да не се обижда от нищо, казано от шизофреник. Ако думите на Рони изобщо го притесняваха, то бе, защото показваха степента на нервния пристъп на пациента.

Това беше една от грешките на Колер. Пациентът, затворен против волята му в Марсденската щатска болница, бе реагирал положително на лечението там. След много опити за намиране на подходящи медикаменти и дозиране Колер беше започнал да му прилага психотерапия. Постигаше чудесен напредък. След това, когато състоянието на една от пациентките в дома за адаптация се беше подобрило достатъчно, за да се премести жената в самостоятелен апартамент, Колер бе докарал Рони тук. Незабавно стресът, свързан със съвместното съжителство, предизвика най-тежките симптоми на болестта и състоянието на пациента се влоши, той стана затворен, разви силна параноя.

— Не ви вярвам — изръмжа Рони. — Много добре виждам какво става тук и то никак не ми харесва. Тази нощ ще има буря с електрически изпразвания. Електрическа буря, електрическа отварачка. Схващате ли? Да, вие ми казвате, че мога да направя това, мога да направя онова. Ама всичко са глупости!

Колер веднага забеляза използването на думата „мога“ от Рони, както и източника на страха му. Прекалено късно беше, за да вземе мерки, но утре щеше да прегледа картона на младежа в Марсден и да подготви доклад за състоянието му. Той се протегна и чу изпукване на става.

— Искащ ли да се върнеш в болницата, Рони? — попита лекарят, макар че вече бе взел решение.

— Точно това искам да ви кажа. Там няма такава шумотевица.

— Да, по-тихо е.

— Мисля, че искам да се върна, докторе. Трябва да се върна — проплака Рони, сякаш се опасяваше, че няма да уважат желанието му. — Има куп причини за това.

— Ами, добре. Във вторник. Лягай сега да спиш.

Рони, все още облечен, се сви в своя ъгъл на леглото.

Колер настоя да си сложи пижамата и да се завие и пациентът се подчини безропотно. Накара Колер да остави лампата да свети, но не му пожела лека нощ, когато лекарят излезе.

Колер мина по целия приземен етаж на сградата, пожела лека нощ на пациентите, които още бяха будни, и побъбри с дежурния санитар, гледащ телевизия в хола.

През отворения прозорец повя лек ветрец и сякаш подмамен от него, Колер излезе. Времето бе необичайно топло за ноември. Напомняше му една есенна вечер през последната година от следването му в „Дюк“. Спомни си как стъпва на асфалта от стълбичката на самолета. Онова пътуване от летище „Лагуардия“ до „Рилей-Дърам“ бе като свято причастие за него; беше прелетял десетки хиляди километри. Онази нощ бе мислил само за връщането си в Ню Йорк след ваканцията за Деня на благодарността. Беше прекарал повечето време в психиатричната болница „Мъри Хил“, а целия петък след това — в кабинета на баща си, който настояваше синът му да специализира вътрешни болести — старецът стигна дотам, че обвърза условията за финансиране на следването му със специалността, която ще избере.

На следващия ден младият Ричард Колер благодари на баща си за гостоприемството, взе вечерния самолет за връщане в колежа и в девет часа в понеделника след възобновяването на учебните занятия отиде в канцеларията и подаде молба за студентски заем, който да му позволи да продължи следването си по психиатрия.

Колер си представи дома си — един апартамент на половин час път от дома за адаптация. Намираше се в крайградски район, където лекарят можеше да си позволи много голяма къща с огромен двор. Той обаче бе предпочел да жертва двора за сметка на удобствата. Нямаше време за косене, за садене на цветя или за боядисване. Имаше нужда от място, където да може да се скрие, малко и лесно за поддържане. Две стаи, две бани и остъклен балкон. Не че не си позволяваше известен лукс — апартаментът разполагаше с една от малкото кедрови вани в щата, с няколко платна от Костаби и Хокни и с кухня, определена като „уникат“. („Но не е ли всяка кухня уникат, създаден по нечий вкус?“ — бе попитала свенливо брокерката на недвижими имоти с угодническа усмивка.) За Колер жилището, от което през деня се виждаха безкрайни поля, осеяни с горички, а през нощта — светлините на Бойлстън, беше остров на разума в този побъркан свят.

Тази вечер обаче той отново влезе в дома за адаптация и се качи по скърцащото стълбище в една тясна стаичка, обзаведена само с походно легло, шкафче и метално огледало, заковано за стената.

Колер свали сакото, разхлаби вратовръзката си и легна на кревата. Погледна през прозореца към бледите звезди, сетне забеляза настъпващия от запад облачен фронт, разделящ небето надве. Беше чул, че се очаква буря. Макар че обичаше дъжда, той се надяваше да няма гръмотевици, защото те ужасяваха много от пациентите му. Щом затвори очи обаче, мигновено забрави тревогите си. Сега единственото, което занимаваше съзнанието му, беше сънят. Той чувстваше настъпването му. Краката го боляха от умора. Очите му се насълзиха. И след по-малко от минута той вече спеше.