Джефри Дивър
Милост (19)

19.

— Коя е тази? Само не Мери Хадън. Господи, само да не е дъщеря й!

— Не, не е тя.

— Не е ли Мери?

— Вижте я, за Бога! Не е Мери.

Никой обаче не искаше да я погледне. Предпочитаха да гледат стенния календар, счупената чаша, листчетата, закачени на кремавия хладилник с магнити във формата на плодове. Навсякъде другаде само не към ужасното същество, завързано с телефонна жица за стола от кленово дърво. Главният санитар влезе внимателно в стаята, избягвайки огромната кървава локва на пода. Наведе се и огледа сложните възли. Главата на жената беше отметната назад, на гърлото й зееше дълбока рана, блузата й бе разкъсана. Разкривените букви, издълбани в кожата й, се открояваха ярко върху бледосинкавите й гърди.

— Шибана бъркотия! — измърмори един по-млад полицай.

— Хей, я без такива приказки тук — смъмри го цивилен детектив. — Проверете къщата, всички стаи.

— Мисля, че Джо и Мери са в църквата. Благотворителната разпродажба е утре, а той е председател на търга. Чух, че щял да работи до късно. О, надявам се дъщеря им да е с тях. Човече, дано да е с тях.

— Добре, обади им се или изпрати кола. Действайте.

Един полицай влезе и погледна трупа:

— Господи, това е Мати! Мати Селуин. Тя е икономка на Хадънови. Познавам брат й.

Друг нервно отбеляза:

— О, ужас. Какво е това в скута й, това малко бяло нещо?… Боже мили, някакъв череп! На язовец?

— Защо тази нощ? — недоволстваше един полицай. — Бурята ще ни връхлети всеки момент. Мористаун вече е връхлетян от торнадо. Двама са загинали. Чувате ли? Човече…

Оуен стоеше на вратата. Отново погледна касапницата и поклати глава.

— Вие ли се обадихте? — попита детективът и прокара пръсти през прошарената си коса.

Оуен кимна и избърса потта от лицето си. След като се беше обадил на 911, той бе погледнал отражението си на стъклото на прозореца и бе забелязал кал по бузите и челото си. Беше се измил преди идването на полицаите. Въпреки това, след като изтри чело сега с кърпичката си, тя се изцапа. Обясни на детектива за бягството на Хрубек, за велосипеда и как го е проследил дотук.

— Да, предупредени сме за този беглец — потвърди полицаят. — Но мислехме, че е тръгнал на изток.

— Казах им, че не е — възкликна Оуен. — Казах им, че е тръгнал на запад. Никой не ме послуша. Никой не взе нещата насериозно още от самото начало. И вижте какво стана сега…

— Чухме също така, че е безопасен — измърмори мрачно детективът, без да сваля поглед от трупа; сетне се обърна пак към Оуен: — Вие какво общо имате с това?

Той им разказа, че отишъл да види какво прави щатската полиция за залавянето на беглеца, който явно имал зъб на жена му. Докато говореше, си даде сметка, че историята му е малко съмнителна и не се изненада, нито се обиди, когато полицаят попита:

— Може ли да видя документа ви за самоличност?

Оуен му подаде шофьорската си книжка и адвокатската си карта.

— Нали нямате нищо против, ако се обадя за потвърждение?

— Не.

Детективът вдигна телефона и се обади в управлението. След малко кимна и затвори. Приближи се до Оуен и му върна документите.

— Въоръжен ли сте?

— Да.

— Надявам се, имате разрешително, господин Ачисън.

— Да, имам. И четиригодишен боен опит.

Той каза последното, защото детективът беше приблизително на неговата възраст и спокойствието, с което приемаше тази кървава сцена, показваше само едно — участие в много ожесточени престрелки. Детективът присви очи; явно не бе склонен да показва войнишка солидарност.

Един полицай се показа на вратата и втренчен с ужас в мъртвата жена, съобщи на детектива:

— Намерихме нещо, Боб. Следи от мотоциклет. Изглеждат пресни.

Детективът се обърна към Оуен:

— Ваш ли е?

— Не.

Полицаят продължи:

— Намерихме каската на земята. Изглежда…

Полицаят, който бе идентифицирал жертвата, се провикна от хола:

— Каската ли? На Мати е. Тя караше хонда. Струва ми се, че е жълта.

— Накъде водят следите? — поинтересува се детективът.

— Минават зад гаража по една пътека, след това по Сто и шесто. Завиват на юг.

— Сто и шесто шосе ли? — попита Оуен. — Това е пътят за Бойлстън.

— Да. С мотоциклета ще стигне там за четирийсет-петдесет минути.

— Бойлстън е най-близката гара, нали?

Детективът кимна:

— Точно така. Беше ни съобщено, че се е насочил към Масачузетс. Мислеха, че ще върви пеша, но нищо не му пречи да вземе влак. Може да е направил това отклонение за заблуда.

— Има логика.

Детективът заповяда на един униформен сержант да уведоми бойлстънската полиция за убийството и да изпрати две от колите им на юг по шосе № 106. Незабавно. Когато полицаите се заеха с трупа, със сваляне на отпечатъци и правене на снимки, Оуен излезе, обиколи двора и заоглежда следите. Огледа обширните пасбища наоколо, конюшнята и няколкото малки сеновала, преустроени в гаражи.

— Нещо интересно? — подвикна му детективът.

— Не.

— Вижте, господин Ачисън, ще се наложи да дадете показания. И съм сигурен, че господин Франкс, нашият прокурор, ще иска да разговаря с вас.

— Утре сутринта съм на ваше разположение.

— Аз…

— Утре сутринта — повтори спокойно Оуен.

Полицаят задържа поглед за известно време върху лицето му, сетне бръкна в портфейла си, извади визитна картичка и му я подаде:

— Обадете ми се тогава. В девет.

Оуен не отговори.

— Разбирам ви. И аз на ваше място ще искам да тръгна още сега след него. Съветвам ви обаче да стоите настрана.

Оуен само кимна и се загледа на юг, към червеникавите отблясъци от Бойлстън. Отстъпи, за да направи място на носилката с трупа на жената. Втренчи се в тъмнозеления найлонов чувал, но всъщност пред очите му бяха кървавите букви, изрязани на гърдите й:

отмъщениЕ заВинАги

* * *

Миризмата се загуби в покрайнините на Клъвъртън.

Емил отново се суетеше, тичаше на зигзаг по шосето в търсене на следа, която просто не можеше да открие. Дори Трентън Хек, който напълно се доверяваше на кучето си, губеше надежда.

Големият проблем при следотърсачите е, че човек никога не знае как ще реагира кучето. Възможно е точно когато поднасяш предмета с миризмата на преследвания, то да надуши някой елен и когато извикаш „Търси!“, да се впусне в преследване на едрото тревопасно, минало наблизо преди часове. Кучето прави точно това, което смята, че му е заповядано, и горко на собственика, ако не го поощри с полагащото му се лакомство след залавянето на преследвания. Хек си припомни всички събития от вечерта и не видя къде може да се е заблудил Емил. „Хайде, момче — помисли си. — Имам вяра в теб. Давай.“

Емил се насочи към една пълна с вода канавка, но Хек му нареди да се върне. Хрумна му, че човек, който поставя капани, може да отрови и водата, но повече се тревожеше от естествени зарази. Той позволяваше на кучето да пие вода само у дома. (Когато колегите му се присмиваха, че поял песа си само с минерална вода, той казваше: „Добре, момчета, идете в Мексико някой път и пийте от чешмата. Вижте после как ще се почувствате. За едно куче всяко място извън дома е Мексико.“) Сега той извади голям буркан от камиона и даде на Емил да се напие до насита. После продължиха отново по следата.

Далеч на запад мълния безшумно разсече небето, заръмя. Това, предположи Хек, бе скрило миризмата. По-рано дъждът щеше да е добре дошъл, но тогава Хрубек бягаше пеша. Сега лудият караше велосипед и следата му бе коренно различна. Кучетата усещат три различни вида миризми: телесна миризма във въздуха, телесна миризма по земята и миризма на следата, която е комбинация от миризмите на смачканите растения и обувките или краката на преследвания. Вторите две се засилват с повишаване на влагата. Дъжд, силна миризма във въздуха и асфалт, който изпуска различни миризми, намаляващи чувствителността на кучешкото обоняние, е най-лошата комбинация за следотърсача.

— Хайде, слез от това проклето колело — промърмори Хек. — Не можеш ли да вървиш пеша? Като нормален човек?

Емил забави ход и се огледа. Лош знак. „Взел съм те заради носа ти, момче, не заради очите ти. По дяволите, аз виждам по-добре от теб.“

Кучето бавно навлезе в полето. Въпреки силните болки в крака Хек поведе кучето на зигзаг, описвайки големи квадрати сред тревата, бавно и с включен фенер от страх, че може да има нови капани. Емил спираше за продължително време, душеше земята, сетне вдигаше глава. Правеше няколко крачки и повтаряше тези действия. Чувството на Хек, че всичко е напразно, се засилваше с всеки изминал момент.

Сетне усети силно дърпане на каишката и се изпълни с надежда. Емил обаче отново спря, бе усетил лъжлива следа, и пак задуши земята в напразно търсене сред хилядите аромати на миризмата, която можеше вече никога да не открие.

* * *

Бащата на Майкъл Хрубек бе невзрачен и мрачен човек, който се измъчваше, като гледаше как семейството му се разпада пред очите му. Вместо да избягва дома, както би постъпил друг обаче, той се връщаше всяка вечер от магазина за дрехи, където работеше като управител на отдела за официално облекло.

 

Бързаше да се прибере, сякаш се страхуваше, че всяка минута забавяне ще доведе ново бедствие, заплашващо да унищожи и малкото здрав разум, останал в дома му.

Вкъщи прекарваше мъчителните часове преди лягане, като се правеше, че не забелязва хаоса около себе си. За разнообразие четеше научнопопулярни книги по психология и откъси от „Църковния молитвеник“ или (когато те не му носеха достатъчно утешение) гледаше телевизия, и по-точно предавания за пътуване и развлечения.

Тогава Майкъл бе на около двайсет и пет и вече не се надяваше да се върне в колежа. Прекарваше повечето време у дома с родителите си. В опитите си да направи сина си щастлив и най-вече да предпази съгражданите си от общуване с него, Хрубек старши редовно носеше книжки с комикси, игри, модели на оръжия от Гражданската война. Разбира се, синът му приемаше тези подаръци с огромно подозрение. Отнасяше ги в банята на горния етаж, потапяше ги във ваната, за да повреди всички вградени микрофони и сензори, след което ги прибираше в шкафа си.

— Майкъл, гледай, „Кандиланд“. Какво ще кажеш за една игра след вечеря?

— „Кандиланд“ ли? „Кандиланд“? Да си чувал някой да играе „Кандиланд“? Виждал ли си дори един човек на този шибан свят, който да играе „Кандиланд“? Отивам да се изкъпя.

От своя страна Майкъл избягваше баща си, както и всеки друг човек. Редките му излизания извън къщата бяха подтикнати от „важни“ мисии. Прекара цял месец в следене на един равин, когото подозираше, че иска да го обреже и направи евреин, след това посвети три трескави седмици в наблюдение на един офицер от наборната комисия, който дори след дузина обяснения не успя да го убеди, че вече няма войска на Съюза. Отиде с влак във Филаделфия, за да следи една привлекателна чернокожа журналистка, и веднъж я спря на улицата, за да пита дали е робиня и дали обича да гледа порнографски филми. Тя издейства заповед за ограничаване на движението му в страната, която полицията приложи с готовност, но Майкъл скоро забрави за нея.

В съботните утрини баща му правеше палачинки и семейството се събираше заедно на закуска, но Майкъл говореше толкова много, че родителите му накрая преставаха да го слушат. Майка му, обикновено все още по нощница, само ровеше в чинията си. Ставаше бавно, слагаше си червило, защото така правят истинските дами след всяко хранене, и след няколко трескави минути в търсене на програмата за телевизията или на дистанционното управление се връщаше в леглото и пускаше телевизора. Баща му измиваше чиниите, след това завеждаше Майкъл при един лекар, чийто малък кабинет се намираше над една сладоледаджийница на главната улица на градчето. Единственото, което младият Хрубек помнеше за този човек, бе, че почти на всяко изречение казваше „Майкъл“.

— Майкъл, днес искам да ми разкажеш някои от най-пресните си спомени. Ще го направиш ли, Майкъл? Например Коледа с родителите ти, коледната утрин. Майкъл, първият път…

— Не знам, шибаняко. Не си спомням, шибаняко. Не знам нищо за Коледа, шибаняко, така че защо още ме питаш?

Майкъл повтаряше „шибаняк“ дори по-често, отколкото лекарят казваше „Майкъл“.

Посещенията при психиатъра приключиха, когато здравнозастрахователната компания на баща му отказа да финансира семейството за още посещения. Започна да прекарва все повече време в стаята си, понякога четеше учебници по история, понякога пробваше дрехите на майка си, понякога крещеше през прозореца на минувачите. Светлосиният дом на Хрубекови вече носеше славата на прокълната къща сред децата от Уестбъри, Пенсилвания.

Така протичаше животът му след изгонването от колежа — седеше вкъщи, измисляше побъркани истории, потапяше играчките във ваната, ядеше полуготови храни, четеше учебници по история, гледаше телевизия.

Някъде около двайсет и петия си рожден ден през април Майкъл се оттегли в стаята си и престана да говори с когото и да било. Един месец по-късно се опита да опожари къщата, за да спре гласовете, които чуваше от стаята на майка си. На следващата събота Хрубек старши облече сина си в един твърде тесен костюм и заедно с три книги, комплект бельо и четката му за зъби го заведе в една щатска психиатрична болница в Ню Йорк. Момчето бе прието в здравното заведение под ограничителен режим за седемдесет и два часа.

Бащата прегърна Майкъл и му каза, че в болницата състоянието му ще се подобри и той пак ще може да се върне вкъщи.

— Ще си помисля за това — отвърна намръщено Майкъл, без да подозира, че това са последните думи, които ще размени с баща си.

След връщането си в Уестбъри отчаяният човек продал къщата на загуба и се преместил с жена си в Средния запад, откъдето били дошли преди години.

След шест седмици финансовата служба на болницата се отказа да издирва бащата на Майкъл и младежът заживя на издръжка на държавата.

Болницата беше безлична — същинска Сахара, ако една сграда може да се оприличи на пустиня — и монотонното ежедневие се разнообразяваше единствено от часовете за хапчета, часовете за хапване и часовете за „шокване“. Майкъл обаче бе по-скоро плашлив, отколкото агресивен и затова не се нуждаеше от електрошокови сеанси. Хапчетата го успокояваха достатъчно и той прекарваше дълги часове да седи, докато не го заболяваха задните части. Тогава ставаше и започваше да гледа през прозореца, запречен с метална мрежа, от която висяха прашни паяжини.

Веднъж седмично разговаряше с някой лекар.

— Трябва да си взимаш лекарствата… Взимаш ли ги? Добре. Виж, ние искаме да те накараме да осъзнаеш, че страховете ти са породени от болестта, че не съществуват…

Майкъл изръмжаваше недоволно и започваше да гледа подозрително психиатъра.

След шест седмици в болницата на Хрубек бе поставена диагноза лека форма на шизофрения, неагресивен, вероятно параноичен и заедно с още осемдесет и шест пациенти беше изписан поради затваряне на едно крило от болницата вследствие на бюджетни съкращения.

Тъй като финансовата служба бе пропуснала да уведоми ръководството, че не могат да открият бащата на Майкъл, съобщението за изписване беше изпратено на фиктивен адрес във Валела, Ню Йорк. В деня на изписването един санитар остави Майкъл на стол в чакалнята и му заръча да чака родителите си да го вземат. Четири часа по-късно Майкъл каза на дежурната сестра, че иска да се сбогува с един от градинарите. Вместо на двора обаче той излезе през главния вход — и така започна дългото и мъчително пътуване, превело го през различни градове по Източното крайбрежие, през болници с добра или лоша слава, през идиличната психиатрична клиника „Тревър Хил“ и обичаната и продажна доктор Ан, през помийната яма в Купърстаун, през „Индиан Лийп“, щатската психиатрична болница на Марсден, доктор Ричард… и накрая — след толкова много километри и толкова много различни животи, до удивителното място, където се намираше в момента: зад кормилото на черен, трийсетгодишен кадилак „Купе де Вил“, носещ се с пълна скорост не към Бойлстън, а право на запад към Риджтън но шосе № 236 на повече от трийсет и четири километра от градчето. Караше и пееше:

— Кадилак, трак-трак… Трак-трак, давай пак… Войници в синьо, сиво…

Под пръстите му бялото кормило бе мокро от пот и той не спираше да си напомня кой педал е за газта и кой за спирачката. Понякога, без да иска, пресичаше осевата линия и с ужас установяваше, че е забравил в кое платно трябва да шофира. После, след като си спомнеше, забравяше накъде трябва да завърти волана, за да се върне в правилното платно, и продължаваше в английски стил, докато не се отклони бавно надясно.

Все напред и напред, с шейсет и четири километра в час при ограничение деветдесет. Той често преглъщаше тежко и изстенваше, започваше да си мърмори, най-много от всичко на света му се искаше да потъне в меката тапицерия на седалката, да закрие глава и да заспи. Само че не го правеше. Не, Майкъл седеше изпънат като войник на пост и се взираше право напред в мрака, където го чакаха въоръжените до зъби врагове.

Отмести поглед от асфалта само веднъж, за да погледне табелата с надпис РИДЖТЪН ДВАЙСЕТ И СЕДЕМ КИЛОМЕТРА, сетне отново се взря в шосето. Жадно вдиша сладката миризма на топлия въздух от парното, духащ в лицето му. Спомените му през тази ноемврийска нощ, забеляза Майкъл, не го напускаха, колкото и далече да пътуваше. И той си спомни за един следобед преди много години, когато седеше в библиотеката на болницата и си пееше една песен, написана от самия него. Спомни си как я беше повтарял, докато библиотекарката не го помоли да млъкне, и тогава продължи да си я пее, но наум, движейки беззвучно устни.

Сега, разположил се в тази луксозна черна кола, той отново я запя с цяло гърло:

Трак-трак, хайде пак,

столицата спи.

Войничетата плачат.

Някъде жена пищи.

Трак-трак, луната пак

кървава блести.

Над гроба гарги грачат,

дето трупът лежи…

Майкъл дълго се спуска с колата надолу и чувства как возилото постепенно набира скорост. Въпреки страхотното чувство от ускорението, въпреки огромната гордост от овладяването на тази машина, която само преди години би го накарала да се парализира от страх, Майкъл Хрубек неочаквано започва да плаче.

Той изпълва белите си дробове с горещ въздух, започва да хълца още по-силно, чувства влагата по бузите си. Гърлото започва да го щипе.

„Защо плача?“ — пита се той.

Няма никаква представа. Някъде дълбоко в съзнанието му обаче е скрит отговорът, че той плаче за гения, създал този изящен автомобил. Плаче за всичките тези километри, които е пропътувал тази нощ. И за неясния спомен за една жена, носеща страшно немодерна шапка върху иначе съвършената си глава.

Плаче за мъртвите и за онези, които скоро ще ги последват.

Плаче и за онова, което в момента със сигурност стои над сгъстяващите се буреносни облаци — кървавочервената луна.

„Над гроба гарги грачат, дето трупът лежи…“