Джефри Дивър
Милост (18)

18.

Човек, който обича цветята и литературата, не може да се съмнява в съществуването на Господ. Урокът, на който Той ни учи обаче, вероятно не е толкова еднозначен. Наистина, ние виждаме чудеса всеки ден. Ала, от друга страна, Господ има цяла вселена за управляване и не намира много време за пътниците на катастрофирали влакове, за блъснати от автобуси деца или за скъпи наши приятели, убити от ненормални в някой държавен парк.

— Това — обясни Лиз на доктор Колер — беше мисълта, която така и не успявах да прогоня от съзнанието си. Месеци след убийството я повтарях практически на всеки, с когото се срещнех. Сигурна съм, че са ме мислели за луда.

Колер кимна с разбиране и се усмихна:

— Изгубили сте двама приятели. Това е ужасно. Не знаех за смъртта на момичето.

Лиз дълго време мълча, накрая рече:

— Не, не беше отразено в новините около процеса. Смъртта й бе сметната за нещастен случай.

— Мога ли да попитам…

Лиз го изгледа въпросително.

— Чухте ли някакви викове за помощ?

— В какъв смисъл?

— Мисля си за Клер. Преди да видите Майкъл и да се вмъкнете в пещерата, чухте ли я да вика?

Когато Лиз не отговори, Колер добави:

— Просто ми се струва, че ако Майкъл я е подгонил… имам предвид, той нали я е гонил?

 

Лиз не можеше да се досети за целта на въпроса му. След малко отговори:

— Не чух нищо. Никакви писъци.

— Защо изобщо е влязла в пещерата?

— Не знам.

— Странно е, не мислите ли? Не ви ли се струва, че ако Майкъл я беше подгонил, тя щеше да продължи напред в каньона? Последното място, където аз бих искал да остана насаме с такъв човек, е пещера.

Лиз продължи да упорства:

— Не мога да говоря от нейно име.

— Просто се чудя, Замислихте ли се за това по-късно? Млада жена, подгонена от огромен мъж като Майкъл. Би трябвало да вика за помощ.

— Може да е викала. Може да не съм я чула. Всъщност…

— Това е било близо до мястото, където сте я търсили, нали? — настоя Колер. — Както го описвате…

— Близо беше до мястото, където бях аз, да, но… — Лиз се почувства като на кръстосан разпит и се постара да запази спокойствие. — Не знам. Може би просто не съм чула нищо. Може да е викала, не си спомням. Възможно е, нали?

— О, със сигурност. Посттравматичен стрес. Много е възможно.

— Ами, това е в такъв случай.

Колер каза нещо, може би като извинение, но Лиз не го чу. Мислеше си за Клер. За бедната Клер. И си представи светлите й очи, разпиляната по раменете й коса, бледите й устни, нуждаещи се от червило, което бе твърде срамежлива да използва.

Тя бе скърбила за Робърт, да, но смъртта на момичето я беше покрусила много повече. Не бе предполагала, че може да изпитва такава привързаност към една млада девойка. Лиз винаги се беше чувствала малко неловко сред деца, дори сред учениците си. Рядко размишляваше върху това и предпочиташе да мисли за бездетието си като за стечение на обстоятелствата. Всъщност тя не желаеше да има деца. Не можеше да си представи семейство Ачисън на пикник, мрачния Оуен с бебе в ръцете, самата тя — да приготвя детска кашичка. Къпане. Колички. Детски консултации. Смущаващи разговори за важните неща от живота…

По отношение на Клер обаче Лиз се чувстваше различно. Сама търсеше компанията й. Лиз гледаше на нея от висотата на годините си и виждаше в очите и в поведението на ученичката си едно слабо, срамежливо момиче от друго, отдавна отминало време. Дете, чийто баща бе едновременно нежен и жесток и чиято майка се престрашаваше да й обръща внимание само в отсъствието на мъжа си. Лиз не можеше да остане глуха за скритите молби за помощ — както когато момичето останеше след часовете с разумни, но и добре премислени въпроси за якобинския театър или (прекалено случайно) се озоваваше на разходка пред учителката си на пустия речен бряг близо до училището.

Лиз още си представяше лицето на Клер, когато осъзна, че психиатърът й е задал въпрос. Той се интересуваше от процеса.

— Процеса ли? — попита тихо тя. — Ами, отидох в съда рано…

— Сама?

— Отказах Оуен да ме придружи. Трудно е да го обясня, но исках да запазя случилото се в „Индиан Лийп“ колкото се може по-далеч от дома. Оуен прекара деня с Дороти. В крайна сметка тя бе вдовицата. Нуждаеше се от утешение повече от мен.

В съдебната зала за пръв път видяла Хрубек пет и половина седмици след убийството. Изглеждал по-дребен, отколкото си го спомняла. Бил блед, с болнав вид. Той се взрял в нея с присвити очи и устата му се разкривила в зловеща усмивка. Когато слизала към долните скамейки, Лиз се опитала да гледа към прокурора, млада жена с буйна коса. Тя я подготвяла цяла седмица за свидетелстването. Лиз седнала зад нея, изцяло пред погледа на Хрубек. Той вдигнал стегнатите си с белезници ръце колкото можел напред, втренчил се в нея и безмълвно задвижил устни.

— Боже мой, беше страшно!

— Това е просто дискинезия — обясни Колер. — Причинява се от лекарствените средства.

— Каквото и да е, беше страшно. Когато заговори, едва не получих удар. Скочи и каза: „Конспирация!“ и „Реванш“ или нещо подобно. Не си спомням точно.

Очевидно тези избухвания не били нещо ново, защото всички, включително съдията, се направили, че не го чуват. Когато минала покрай него, той станал съвършено спокоен и я попитал непринудено дали знае къде е бил в 22.30 часа на четиринайсети април.

— Четиринайсети април ли?

— Да.

— А убийството е станало на първи май, нали?

— Да.

— Четиринайсети април говореше ли ви нещо?

Лиз поклати глава; Колер си записа нещо.

— Продължавайте.

— Хрубек каза: „Тъкмо убивах един човек…“ Не цитирам точно. Каза нещо като: „Тъкмо убивах един човек. Луната се издигна кървавочервена и в този ден аз бях жертва на конспирацията…“

— Убийството на Линкълн! — възкликна Колер и вдигна вежди.

— Моля?

— Не е ли било в средата на април?

— Мисля, че горе-долу тогава, да.

Психиатърът си записа още нещо.

Лиз забеляза на устните му усмивка, сетне продължи:

— Каза: „Вкараха ми устройства за следене и подслушване. Изтезаваха ме.“ Понякога брътвежите му бяха несвързани, понякога говореше като лекар или адвокат.

Лиз била главната свидетелка на обвинението. Положила клетва, сетне седнала в голямо дървено кресло. На него имало бродирана възглавничка и тя се запитала дали не е правена от жената на посивелия, прегърбен съдия.

— Прокурорът ме помоли да разкажа какво се е случило в онзи ден. И аз го направих.

Показанията й като че продължили цяла вечност. След това научила, че било само осем минути.

Страхувала се от кръстосан разпит от страна на адвоката на защитата. Той обаче не я призовал и Лиз прекарала останалите няколко часа сред публиката.

— Бях способна да гледам единствено найлоновите пликове с камъка, изцапан с кръвта на Робърт, и ножа. Седях в дъното на залата с Тад… — Колер вдигна въпросително вежди и тя обясни: — Бивш мой ученик. От време на време ми помага в градината и оранжерията. Бях казала на всички познати да не идват, но той не ме послуша. Остана там през целия ден. Беше много внимателен. Седяхме един до друг.

Преди показанията младият човек я срещнал в коридора и й дал хартиен плик. Вътре имало жълта роза. Бил махнал бодлите и отрязал дръжката, и я бил увил в мокри салфетки. Лиз се разплакала и го целунала по бузата.

— Дълъг ли беше процесът? — попита Колер.

— Не особено — обясни тя.

Адвокатът не оспорил факта, че Хрубек е убил Робърт. Изградил защитата върху невменяемостта на клиента си — Хрубек бил неспособен да разбере, че е извършил престъпление. Според правилото на Макнотън смъртта се превръщала в дело на Господ, съобщи Лиз наученото по време на делото. Адвокатът дори не извикал клиента си на свидетелското място. Представил лекарски доклади и показания, които били прочетени на глас от някакъв чиновник. Всичко било свързано с неспособността на Хрубек да разбере последствията от действията си.

През цялото време лудият седял прегърбен на мястото си, въртял кичури от косата си между дебелите си пръсти, смеел се и мърморел, изписвал лист след лист с дребни разкривени букви. Тогава тя не обърнала внимание на това, но по-късно разбрала, че той изобщо не бил толкова луд, колкото го мислела — вероятно точно по този начин се беше сдобил с името и адреса й.

Хрубек бил обявен за невинен поради невменяемост. Според Раздел 403 на Закона за психичното здраве бил определен за опасно болен и трябвало да остане за неограничен срок в държавна психиатрична болница, като ежегодно се подлага на прегледи.

— И аз си тръгнах от залата. Тогава…

— Ами инцидента? — попита Колер и събра длани, сякаш ръкопляскаше на забавен каданс. — Със стола.

— Стол ли?

— Той скочил върху някакъв стол или маса.

— А, това ли?

Залата започнала да се изпразва. Изведнъж над разговорите на посетителите и журналистите се извисил гръмък глас. Майкъл Хрубек закрещял. Повалил пристава и се качил на стола си. Вдигнал ръце над главата си и белезниците му задрънчали. Закрещял. Очите му срещнали погледа на Лиз и тя застинала. Охраната успокоила Хрубек и един пристав я избутал набързо от залата.

— Какво каза?

— Казал ли?

— Когато беше върху стола. Какво крещеше?

— Мисля, че просто виеше. Като звяр.

— Според вестниците крещял: „Ти си Ева предателката.“

— Възможно е.

— Не помните ли?

— Не, не помня.

Колер поклати глава:

— Провеждах редовна терапия на Майкъл. Три пъти седмично. При един сеанс той каза: „Предателство, предателство. О, тя е осъдена на гибел. Тя седя в онзи съд и сега е осъдена на гибел. Всички тези предателства. Ева.“ Когато го попитах какво има предвид, той се смути. Сякаш бе издал някаква важна тайна. Не искаше да говори повече. Оттогава е споменавал на няколко пъти за предателство. Знаете ли какво може да има предвид?

— Не. Нямам представа. Съжалявам.

— А после?

— След делото ли? — Лиз отпи от силното кафе. — Ами, животът ми се превърна в ад.

* * *

След намаляването на журналистическия интерес и изпращането на Хрубек в Марсден Лиз продължила живота, който била водила преди трагедията. Отначално ежедневието й изглеждало почти непроменено — преподаване, неделни посещения на местния клуб с Оуен, гостуване на приятели, работа в градината. Може би последна забелязала, че светът й се разпада.

От време на време пропускала да се изкъпе. Забравяла имената на някои от гостите си. Случвало й се да сведе поглед към пода в коридора на училището и да установи, че си е сложила различни обувки; да преподава Драйдън вместо Поуп и да пише слаби оценки на учениците си за материал, който никога не е преподавала. Понякога на уроци или в обикновен разговор се изправяла пред лица с объркани и смутени изражения и можела само да се чуди какво, за Бога, е изтърсила току-що.

— Имах чувството, че вървя насън.

Оттеглила се в оранжерията сама с нещастието си.

Оуен все по-трудно понасял разсеяността й и двамата започнали да се карат. Той прекарвал все повече време в делови пътувания. Тя все повече се застоявала у дома, излизала само за уроците си. Безсънието й понякога се влошавало: все по-често оставала будна за повече от двайсет и четири часа. Допълнителни трудности й създавала преждевременно овдовялата Дороти. Била мрачна и бледа и два месеца не се усмихнала нито веднъж. Въпреки това запазила самообладание и се справяла доста добре. На няколко пъти Оуен я давал за пример като човек, който преживява смело нещастието.

— Е, аз не съм като нея, Оуен — казала му веднъж тя. — Никога не съм била, съжалявам.

Когато Дороти продала къщата си и решила да се премести в Ню Джърси, не тя, а Лиз плакала на прощалното им парти.

Животът на Лиз започнал да тече между училището и оранжерията, където подрязвала цветя и се щурала като загубено дете по плочника, често с мокро от сълзи лице.

Състоянието й обаче постепенно се подобрило. За известно време взимала прозак, който карал устните и пръстите й да треперят и извиквал потресаващи сцени в съня й. Лекарството също така задълбочило безсънието й. Тя го сменила с прамелор, който бил по-лек.

И изведнъж един ден просто престанала да взима хапчетата и влязла в нормалния си ритъм.

— Не знам какво се случи. Нито кога. Но изведнъж реших, че е време да продължа живота си. И го направих.

* * *

— Предполагах, че бълнуванията на Майкъл са свързани с американската история — обясни Колер. — Особено с Гражданската война… „Sic semper tyrannis.“ Това извикал Буут, след като застрелял Линкълн.

— „Така се пада на тираните“ — преведе Лиз, вярна на учителската си професия. — Това е девизът на щата Вирджиния.

— Обърнете внимание и на споменаването на четиринайсети април. Тогава е било убийството.

— Какво общо има Линкълн?

Колер поклати глава:

— Майкъл отказваше да разговаря за халюцинациите си. Нямаше ми доверие.

— Дори на вас, неговия лекар?

— Най-вече на мен. Такава е природата на болестта му. Той е параноик. Постоянно ме обвиняваше, че се опитвам да изкопча информация от него и да го предам на ФБР и Тайните служби. Не мога да достигна до корените на халюцинациите му. Предполагам, че е нещо, свързано с Гражданската война, със смъртта на Линкълн, със заговорниците. Или с някакво събитие, свързано с убийството. Не знам.

— Защо са толкова важни тези халюцинации?

— Защото те са основата на болестта му. Те са неговото обяснение за това защо животът е толкова труден. Животът на шизофреника е едно вечно търсене на смисъла.

„А нима не се отнася за всички?“ — запита се Лиз.

— В момента това е много противоречива тема — обясни лекарят и добави, че той е нещо като ренегат в тази област.

Твърде скромно определение, помисли си тя.

— Шизофренията е физическо заболяване. Също както рака или апандисита. Трябва да се лекува с медикаменти. Никой не го оспорва. Аз обаче се различавам от повечето си колеги, защото мисля, че шизофрениците могат да се лекуват и с психотерапия.

— Не мога да си представя Хрубек легнал на дивана ви да обсъжда проблемите си от детството.

— Фройд също е бил на това мнение. Той твърдял, че шизофрениците не бива да се лекуват с психотерапия. Повечето психиатри са съгласни с него. Съвременното лечение е с „мозъчни бонбонки“ — така циниците сред нас наричат лекарствата. Принуждаваме ги да приемат действителността, учим ги да си поръчват ядене в ресторанта и да се перат сами, след това ги пускаме. Вярно е, че продължителните сеанси с пациенти като Майкъл не са правилни, но при някои видове психотерапия има резултати. Сериозно болни пациенти могат да се научат да мислят на изненадващо високо ниво. Повечето психиатри смятат, че шизофрениците просто бръщолевят несвързано. Аз мисля, че почти всичко, което казват, е смислено. Колкото повече се опитваме да преведем думите им на нашия начин на мислене, толкова по-безумни ни се виждат. Ако обаче се постараем да схванем метафоричния им смисъл, тогава вратите се отварят. Да вземем Наполеон. Това е един популярен образ за шизофреник. Аз не се опитвам да убедя пациента, че не е Наполеон. Но и не го поздравявам с „Bonjour“, когато мина покрай него в коридора. Аз се опитвам да разбера защо се мисли за император на Франция. В деветдесет процента от случаите причина съществува. Щом я узная, вече мога да започна да отключвам вратите на съзнанието му. Постигал съм удивителни резултати с пациенти и някои от тях бяха много по-зле от Майкъл. — Той мрачно добави: — Тъкмо започвах да прониквам в душата му… когато се случи това.

— Представяте го като невинна овчица.

— Той наистина е невинен. Това е най-точното определение.

„О, добрият доктор, свикнал да пробутва на хората успокоителните си обяснения — помисли си гневно Лиз. — Послушните пациенти го гледат в устата и се подчиняват безпрекословно. Нещастни семейства търсят в думите му утеха, както птичките дирят семенца. Млади, плашливи стажантки и сестри го гледат в очите.“

— Как, за Бога, можете да говорите с такава симпатия за него? — попита тя. — Той е просто една маса мускули, която си прави каквото поиска. Машина за убиване.

— Изобщо не е така. Майкъл се измъчва от неспособността да осъществи това, за което мисли, че е създаден. Този конфликт се проявява под формата на лудост за нас. За него обаче халюцинациите са най-мекият начин да си обясни защо не може да бъде като останалите хора.

— Изглеждате убеден, че никой не е виновен за болестта му. — Тя махна към гъстите облаци. — Е, ураганите също не са, но ние бихме ги спрели, ако можехме. Ние трябва да спрем Хрубек. Някой трябва… да го заключи и да хвърли ключа. — Едва се сдържа да не каже „да го намери и да го застреля“. — Той е психопат!

— Не, не е. Тази диагноза е много различна от шизофренията. Психопатите се адаптират добре в обществото. Изглеждат нормални, имат работа, семейства, но нямат морал и емоции. Те са самото зло. Психопатът е готов да убие само защото сте заели мястото му на паркинга или не искате да му дадете десет долара. И изобщо няма да се замисли. Майкъл би убил само при самозащита.

— Моля ви, докторе. Нима искате да ми кажете, че Майкъл е безобиден?

— Не, разбира се, че не, но… — Колер понижи глас: — Съжалявам. Разстроих ви.

След кратко мълчание Лиз отговори:

— Не. Ние просто виждаме нещата различно.

— Късно е. Аз използвах двайсетте си минути.

Той стана и тръгна към кухнята. Когато приближиха задния вход, лекарят каза:

— Искам да ви задам още един въпрос. Защо ви свързва с предателство? Ева предателката, реванш, завинаги. Защо?

— Ами, предполагам, защото свидетелствах срещу него.

Тя вдигна ръце, за да покаже, колко близко до ума е това заключение.

— Мислите ли, че е така?

— Предполагам.

Колер кимна и замълча. След малко й зададе поредния странен въпрос:

— Край града има магазин за коли, нали? Тя помисли, че не го е чула добре:

— Магазин за коли ли? Какво имате предвид?

— Коли. Автосалон.

— Ами, да, но…

— Говоря за един голям, ярко осветен автосалон на „Форд“.

— На Клеперман, да.

— Къде точно се намира?

— На осемстотин метра от града. По шосе № 236. Точно след възвишенията на изток. Защо?

— Просто се интересувам.

Тя очакваше обяснение, но той нищо не каза. Ясно бе, че интервюто или разпитът, каквото и да беше, бе приключило. Колер й благодари. Тя се радваше, че ще я остави на мира. Посещението му я беше ядосало, но в същото време и объркало. Какво толкова полезно можеше да научи от нея?

И какво премълчаваше?

Докато тя го изпращаше до колата му, и двамата вдигнаха очи към гъстите облаци. Вятърът се беше усилил и ожесточено шибаше лицето й с косата й.

— Докторе? — спря го тя, като хвана кокалестата му ръка. — Кажете, каква е вероятността да се е насочил насам?

Без да отмества поглед от облаците, той отвърна:

— Вероятността ли? Най-вероятно е скоро да го заловят, а дори да не успеят, той никога не би стигнал толкова далече сам. Ако се интересувате от мнението ми обаче, мисля, че трябва да отидете на хотел.

Той я погледна, но умът му очевидно беше другаде; при уплашения му луд пациент, сред храсти и гори, загубен по пусти шосета или скрит в някоя изоставена барака. Докато го гледаше как се отдалечава с колата си, Лиз успя да се отърси от гнева и видя Колер такъв, какъвто беше: млад амбициозен лекар, упорит, отдаден на работата си и несъмнено изключително умен. Почувства обаче и нещо друго, но не успя да го определи отначало. Но когато колата му се изгуби от погледа й, тя разбра. Доктор Ричард Колер, реши тя, бе страшно обезпокоен от нещо.

* * *

Линейката и полицейската кола пристигнаха едновременно, сигналните им светлини хвърляха под дърветата странни металически отблясъци. Чу се скърцане на спирачки и дворът се изпълни с униформени мъже и жени, екипировка, носилки, кутии с лампички и копчета. Медиците се втурнаха към голямата колониална къща. Полицаите също тичаха, като пъхаха фенерите в коланите си.

Оуен Ачисън седеше на стълбите на задния вход, чиято врата все още зееше отворена. Бе подпрял глава на дланите си. Един от санитарите го попита:

— Вие ли се обадихте? Имало ранена жена, така ли?

Оуен кимна.

— Къде е тя?

— В кухнята — отвърна той. — Но няма нужда да бързате.

— Защо?

— Нямате спешна работа. Тя вече е за моргата.