Джефри Дивър
Милост (17)

17.

Робърт Джилеспи лежал на пода на пещерата.

— Беше сгърчен като парцалена кукла и имаше голяма дупка в главата. Но беше жив.

Тя хванала ръката на Робърт и се навела над него, започнала да му повтаря да не спира да диша. Обещала му да потърси помощ. Тогава обаче чула стъпки. Хрубек стоял на три метра от тях. Хилел се цинично, мърморел нещо.

— Говореше за конспиратори — обясни Лиз на Колер.

Тя залитнала назад и паднала върху чантичката си. Вътре напипала нож. Носела го за пикника. Била го увила в салфетка и го сложила в чантичката си, за да не се нарани някой на него, ако стои в кошницата с храната. Измъкнала го и разкъсала салфетката; ножът бил много остър — от чикагската фабрика за прибори, почти двайсет сантиметра дълъг.

Насочила го към Хрубек и го предупредила да не се приближава. Той обаче продължил да върви към нея и да повтаря:

— Sic semper tyrannnis.

Нервите й не издържали. Тя захвърлила ножа и побягнала.

— Този нож ли е използвал после? — попита Колер. — Спомням си, че жертвата е била не само пребита, но и прободена с нож. И малтретирана сексуално.

След кратко мълчание Лиз отговори:

— Робърт беше тежко ранен, но вероятно щеше да оцелее. Съдебният лекар смяташе, че е било възможно да се възстанови от удара с камъка. Умрял е от прободните рани. — Тя направи кратка пауза, сетне добави: — И малтретиран. Да, Хрубек бе пробол Робърт в слабините. Многократно.

* * *

Само пет метра по-нататък Лиз намерила изход и пропълзяла през него. Свлякла се на земята и си поела дъх. Сетне побягнала към каньона. Само след десетина метра обаче я пронизала страшна болка отстрани. Хрубек бил на шест-седем метра зад нея.

— Ела тук — занареждал. — Ти си много красива жена, но какво е това на косата ти? Не ми харесва. Какво е това на главата ти?

Косата й била изцапана с кръвта на Робърт. Това ядосало Хрубек. Тя предполагаше, че се тревожел за веществените доказателства. Изкрещял:

— Какво си направила с косата си? Това не е модерно. Не трябваше да го правиш!

Пристъпил към нея и тя се свлякла на колене, вмъкнала се в една дупка в скалите, петдесетина сантиметра висока. Завряла се може би два метра навътре и се свила разтреперана от студ и страх. Когато погледнала към изхода, видяла краката му. Носел обувки, големи обувки. Широки като плавници. Това я изненадало. По някаква причина очаквала да е бос, с дълги жълти нокти. Почудила се дали е убил някого, за да вземе обувките. Той клекнал и легнал по корем.

— „Добър опит“, не спираше да повтаря. „Ела тук. Ти си Ева, нали? Красавица. Трябва да обръснем тази шибана коса.“

Тя се свила назад и притиснала лице до скалата. Когато той посегнал към нея, закрещяла и пронизителните й писъци проглушили ушите й. Той също закрещял, опитвайки се да я накара да млъкне. Изпъхтял и отново се опитал да я хване. С огромно усилие пъхнал ръката си в дупката. Докоснал бедрото й. Лиз усетила как мазолестият му пръст се движи към коляното й. Чувството било като от опарване и останало и след като Хрубек се изправил и изчезнал.

Лиз останала свита, разплакана и отчаяно се опитвала да преодолее паниката. „Къде е той?“, питала се тя. Безопасно ли било да излезе? От тръгването й от плажа бил изминал половин час. Знаела, че Оуен все още не би трябвало да е дошъл, но Порша и Дороти сигурно са започнали да я търсят. Клер също би трябвало да е наблизо.

Забелязала, че по камъните навън падат дъждовни капки.

— Започнах да се измъквам. Тогава чух две неща. Едното бе гласът на Хрубек. Беше много близо и си говореше сам. Другият звук бе от гръмотевица.

Земята се разтресла. Лиз се уплашила да не би скалата над нея да се измести и да я притисне. Този страх обаче скоро се сменил с друг, по-основателен — да не се удави. Изведнъж сухото дере се превърнало в буен поток и дупката започнала да се пълни.

Лиз се придвижила по-близо до изхода. Ако Хрубек отново пъхнел ръка в дупката, щял да я хване лесно. Тя държала главата си настрани — единственият начин, по-който било възможно да се промъкне през тесния проход. Скоро по лицето й потекла кална вода. Тя я изплюла и се задавила. Изтрещяла нова гръмотевица и потоци вода залели камъните. Лиз се промъкнала към изхода, но не можела да се измъкне. В борба със силното течение най-после пропълзяла достатъчно близо, за да покаже ръката си навън. Хванала се слепешката за някакъв камък и се придърпала към него.

— Тогава камъкът се помести. Не беше камък, а обувка. Отдръпнах се бързо, но една огромна ръка ме сграбчи и ме измъкна навън. — Лиз отмести очи от Колер. — Банският ми костюм се закачи в един камък и се разпори.

Тя останала полугола, ала нямала избор — не можела да стои повече в дупката. Сега си спомняше как си е мислела, че е по-добре да се удави, вместо да бъде изнасилена и убита от безумеца. Докато я извличал от дупката, тя си представила как огромните ръце на Хрубек опипват гърдите й и се вмъкват между краката й. Заплакала.

Тогава чула мъжки глас:

— Всичко е наред, госпожо, няма нищо страшно. Какво е станало?

Лиз се отпуснала с облекчение в ръцете на пазача на парка.

Облегнала се на скалата под поройния дъжд и му разказа за Хрубек и Робърт. Той започнал да я разпитва, но тя не можела да се концентрира. Чувала само ужасните стонове, ечащи сред скалите. Идвали сякаш изпод земята, звукът се отразявал от скалите и продължавал да се чува все по-слабо и по-слабо, невероятно слабо, едва доловимо хленчене, което не преставало.

— „Какво е това? — попитах аз. — Спрете го. О, за Бога!“ И скоро стенанията престанаха — обясни Лиз на психиатъра.

Защото, както разбрала от друг пазач на парка, подземна река наводнила пещерата, където бил трупът на Робърт — пещерата, в която Клер се била крила през цялото време. Стенанията били всъщност виковете на момичето, което се удавило в прииждащата вода.

* * *

Оуен Ачисън спря рязко джипа си, изгаси фаровете и огледа пустото шосе.

Извади револвера от джоба си, слезе и освети с фенера прашното разширение. Тук Хрубек бе оставил велосипеда си и наоколо се виждаха следи. Някои от тях бяха от обувките на лудия, но другите му бяха непознати. Ясно беше, че Хрубек е седял на земята: подметките му бяха оставили дълбоки бразди, а седалището му — широк отпечатък.

Оуен не можеше да разбере какво е ставало тук. Следата от велосипеда продължаваше на запад по шосе № 236, но въпреки това Ачисън огледа внимателно отбивката, за да получи по-ясна представа за действията на беглеца. Наблизо видя обрасъл с трева черен път, който изчезваше в гората. Натам водеха следи от гуми, някои — пресни.

Малко по-нататък сред дървета, храсти, високи треви, лиани и мъгла продължаваше друг. Там, където той се губеше в сенките на дърветата, се виждаше кола, спряна сред храстите. Оуен насочи фенера си към нея, но разстоянието бе прекалено голямо, за да я освети, виждаше се само неясният й силует. Той предположи, че е изоставена, защото приличаше на двутонен модел „Детройт“, отдавна бяха престанали да произвеждат такива. Оуен не си даде труда да оглежда повече колата, върна се на шосето и потегли с джипа си бавно на запад, като на всеки сто метра спираше да се увери, че следата на велосипеда продължава.

Замисли се за най-големия си проблем тази нощ.

Тук не ставаше дума за морална дилема. О, Оуен Ачисън нямаше абсолютно никакви етични задръжки, които да му попречат да пръсне черепа на Хрубек. Не, проблемът беше чисто практически, този, за който Хавършам му бе напомнил в коридора пред кабинета на Адлър: как ще убие Хрубек, без сам да отиде в затвора.

Ако Хрубек бе осъден за углавно престъпление, нещата щяха да са много по-лесни. Всеки имаше право да застреля бягащ убиец в гърба (Оуен присви очи и изрецитира съответния параграф от Наказателния кодекс). Хрубек обаче не беше престъпник. Въпреки че съдебните заседатели го бяха обявили за виновен за убийството на Робърт Джилеспи, присъдата бе: „Невинен поради невменяемост“.

Това означаваше, че има само два законни начина да застреля Хрубек. Първо, да бъде нападнат от него на място, откъдето не може да се измъкне: затворено помещение, тунел, мост. Второ, да хване Хрубек в собствения си дом, където съвсем оправдано можеше да го убие без никаква провокация от страна на натрапника и след това просто да отиде до близкото полицейско управление и да съобщи за инцидента. А може би дори и това нямаше да се наложи.

Трябваше да подготви някой от тези два сценария. Все още обаче нямаше представа как. Не, сега не му оставаше нищо друго, освен да продължи бавно в среднощната мъгла без никаква ясна идея — не за целта, а за средствата. Той мислеше за метода на убийството: Кой изстрел щеше да е най-ефективен? Кое оръжие да използва? Колко далеч бе в състояние да стигне човек като Хрубек, когато е ранен смъртоносно? (Вероятно твърде далеч, като бизон или мечка.) Дали Хрубек се подготвяше да посрещне преследвачите си? Щеше ли да заложи и друг капан? Или нещо по-смъртоносно? От военната си служба Оуен бе запознат с разнообразни клопки, които можеха да се направят от бензин, нафта, торове, пирони, дъски и жици.

Точно върху това размишляваше, когато стигна старата бензиностанция. Тя беше затворена и тъмна. Намали скоростта и внимателно огледа пътя. Бензиностанцията очевидно бе привлякла Хрубек: следите на велосипеда се отклоняваха към нея. Оуен спря на паркинга много бавно, за да предотврати скърцането на спирачки. Извади револвера си и слезе.

Пред постройката, близо до една от колонките забеляза полупразна кутия с понички. Изглеждаше твърде подозрително, сякаш е поставена там, за да подмами преследвачите. Затова Оуен много внимателно заобиколи от задната страна на сградата. Да, стъклото на вратата бе счупено и резето бе дръпнато. Той си пое бавно въздух, за да се успокои. Отвори бързо, за да не изскърцат пантите, влезе и веднага се отдръпна от входа.

Остана неподвижно и изчака очите му да свикнат с тъмнината. Стоеше с отворена уста — войнишки трик, за да не се издаде с някое силно вдишване, ако го изненадат. След като не чу нищо в продължение на пет минути, той се запромъква между рафтовете с авточасти и мазни картонени кутии.

Оуен обиколи задното помещение на магазина и не откри никакви следи от присъствието на Хрубек. През отворената врата и прозорците от другата страна се виждаше шосето. Някаква кола мина и всичко наоколо се окъпа в светлина. Хиляди сенки притичаха отляво надясно, сляха се и помещението отново потъна в мрак. Фаровете го бяха заслепили и той изчака, докато отново нагоди зрението си.

Откри още една празна кутия от понички, по пода бяха посипани пудра захар и канела. Той се промъкна към тесния вход за главното помещение на магазина. Спря рязко и се вслуша в далечно бръмчене. То се усили. Паркингът навън се озари от светлина, бензиновите колонки се очертаха като тъмни силуети. Един камион премина с трясък.

Оуен притвори очи.

И тогава почувства някакво движение. Отвори уплашено очи и се взря в тъмния силует, който изскочи през вратата. Преди нападателят да го сграбчи, той отскочи назад. Само че не прецени разстоянието и се препъна в една метална масичка, падна назад и изпусна револвера. Главата му се удари в стоманения ръб и той се просна зашеметен на бетона, докато сянката на нападателя изпълваше касата на вратата.

* * *

Лъскавият джип стоеше като скъпоценен камък в двора.

— Това ще ме закара до Риджтън за нула време. Няма спор, за нула време.

„О, красиви джипе, мога да седя на седалката ти, докато дъщерята на свещеника седи върху члена ми…“

От старата бензиностанция Хрубек бе продължил с велосипеда по пътя, по който беше изчезнал джипът с жената и момичето. Не видя светлини и предположи, че къщата им е на около километър от шосето. Продължи бавно отстрани на пътя, като спря на едно място, за да извади последния капан от брезентовата раница и да го заложи във високата трева. Сетне тръгна пак, с велосипеда на гръб, замислен: „Уха, какъв джип! Защо да педал-ирам с този велоси-педал, защо да си губя времето с това педалско занимание, като мога да карам джип?“

Спря, хвана задното колело с две ръце и разкърши рамене. Завъртя се два пъти като дискохвъргач и запрати велосипеда високо във въздуха; той падна в тревите на десетина метра встрани. Хрубек остана разочарован, че возилото не избухна, въпреки че не виждаше причина да стане така. Продължи по пътя, замислен не толкова за джипа, колкото за красивата коса на жената. Това привличаше най-много вниманието му. Тя сигурно имаше гърди, сигурно имаше катеричка, очите й сигурно бяха гримирани. Ала косата й бе това, което го очароваше. Напомняше му за неговата коса, преди да я остриже. Кога го беше направил? Тази нощ? Не, миналата година. И защо? Не си спомняше. Вероятно заради микрофоните.

Хрубек бе изминал осемстотин метра, преди да стигне мястото, където стоеше сега — алеята пред къщата.

— Сега умната — каза си сериозно.

С това имаше предвид: „Тук сигурно има мъж.“ Жена с такава мека коса и толкова деликатно лице не можеше да живее сама. Сигурно бе омъжена за едър мъж с хладни очи — конспиратор, като онзи куц шибаняк с кучето.

Той се приведе и се приближи, скри се в един хвойнов храст и дрехите му се намокриха от росата. Огледа старата триетажна къща. От прозорците струеше златиста светлина, градинката бе засадена с индианска царевица и дебели тикви върху подпори. Самата къща беше здрава, симетрична, с гладки стени, като от детска книжка, с изсъхнал цветен венец над вратата.

Той се обърна и огледа лъскавия джип до постройката. До него имаше жълт спортен мотоциклет. Хрубек смътно си спомняше как на няколко пъти е карал мотоциклет в колежа и колко възбуждащо и едновременно с това страшно бе усещането. Мотоциклетът изглеждаше много хубав, ярък и мощен, но джипът го привличаше повече.

Хрубек се приближи до къщата и надникна през един прозорец. Допря устни до перваза и почувства горчивия вкус на боята. През дебелото стъкло се виждаше кухнята. Ето я! Жената с красивата коса. Да, наистина беше красива. По-красива, отколкото му се беше сторила на бензиностанцията. Носеше тесни дънки и бяла копринена блуза… Косата се спускаше върху раменете й — буйна, мека, руса коса. Дъщерята беше по-пълничка и носеше дебел анцуг с дълги ръкави, които скриваха дланите й. В стаята имаше и трета жена, мургава и мрачна. Хрубек не я хареса. Жените се скриха от погледа му за момент. Вратата на кухнята се отвори. Майката и дъщерята изнасяха някакви кашони от къщата.

— Последен курс — каза жената. — Скоро се връщаме.

— Мамо, уморена съм — проплака пискливо дъщерята.

— Това е благотворителна разпродажба за църквата. И ти доброволно предложи помощта си.

— Мамо — изхленчи отчаяно момичето.

„Не мрънкай, малка шибанячке“ — помисли си Хрубек.

Той чу подрънкване. Присви очи и се взря в тъмнината. О, не! Ключовете за джипа! Неговия джип! Те му го отнемаха. Той се изправи, готов за скок. Докато гледаше как жените товарят кашоните в колата, Хрубек се полюля напред и назад в желание да направи нещо.

— До скоро, Мати.

— Чао — отвърна мургавата жена и се върна в кухнята.

През прозореца Хрубек я видя да вдига телефона. Красивата жена и дъщеря й, плачливата малка глезла, се качиха в джипа. Той не смееше да помръдне; ако се покаже от скривалището си, жената на телефона щеше да повика помощ. Двигателят забръмча.

Обзет от паника, Хрубек за малко да скочи, но се сдържа и затвори очи. Стисна ги силно; главата му започна да се пръска от болка и той възвърна самообладанието си. Сви се под един храст с листа, остри като ножове.

Джипът мина покрай него; чакълът заскърца под гумите. Когато превозното средство се отдалечи, Хрубек излезе от прикритието си и го изпрати с поглед.

Майката и дъщерята не чуха гневното му съскане.

Той ядосано ритна мотоциклета. Погледа го известно време, сетне се запъти към задния вход на къщата. Надникна през прозорчето. Мургавата жена все още говореше по телефона, като жестикулираше енергично. Това наведе Хрубек на мисълта, че може би ще пищи. На печката имаше чайник, водата тъкмо завираше. Когато натискаше тихо дръжката, за да провери дали вратата е заключена, Хрубек си помисли: „Тя си прави чай, това означава, че няма намерение да си тръгва скоро и никой никъде не я чака.“

Той се поздрави за това мъдро умозаключение и продължи да действа — отвори вратата и влезе в кухнята, но едва след като жената приключи разговора си и отиде при печката в другия край на помещението, далеч от телефона.

* * *

С изтръпнало ухо от удара в крака на масичката Оуен Ачисън се отдалечи пълзешком от вратата и след като не откри револвера си, хвана една празна бутилка, която се търкаляше наблизо. Счупи я със силен удар в пода и вдигна острото парче като нож. Изправи се приведен и готов да посрещне врага.

Нападателят не помръдна.

Оуен изчака известно време. Накрая се изправи. Грабна револвера си от пода.

След като не долови шум от дишане или някакво друго движение, запали лампата.

В яростта си ритна вратата на стария автомат за безалкохолни.

— Мамка му!

Ключалката бе счупена — без съмнение от Хрубек — и вратата се беше отворила при разтърсването от минаващия камион. Гневът му бе толкова силен, че той едва се сдържа да не изпрати куршум в пъпа на полуголото момиче върху стария, избелял постер на вратата. Пъхна револвера в джоба си и изтича навън при джипа.

Само на стотина метра на запад отново попадна на следата, която завиваше по страничен път, водещ към частно имение. От шосето не се виждаха постройки и по площта на собствеността можеше да се съди, че собствениците на земята не са бедни. Може би отглеждаха коне. Той отново погледна пътя и забеляза, че Хрубек е излязъл встрани и се е движел през тревата. Оуен тръгна по ясната следа, оставена от лудия. Внезапно проблясване в далечината привлече вниманието му. Мълния.

За да пресече пътя на Хрубек, Оуен продължи на запад от шосето през високи, пожълтели треви, сетне зави на юг. От това място на около четиристотин метра забеляза голяма постройка. Въпреки късния час много от прозорците й светеха и й придаваха уютен вид.

Това впечатление обаче се разваляше от една обезпокоителна подробност — вратата на кухнята бе широко отворена и през нея върху покритата с чакъл площадка падаше жълтеникава светлина, сякаш някой е бързал да се махне от къщата.

„А може би — помисли си Оуен — е бързал да влезе. И все още е вътре.“