Джефри Дивър
Милост (16)

16.

— Още ли не са го хванали?

Лиз махна към задната врата и Ричард Колер влезе пред нея в кухнята.

— Не, страхувам се, че не са.

Той спря при плота и остави малката си раница върху дъската за рязане. Изглеждаше доста загрижен за съдържанието й. Слабото му лице бе обезпокоително бледо.

— Лиз, една кола…

Порша влезе в кухнята, спря и огледа новодошлия. Лиз ги представи един на друг.

— Порша ли? — попита Колер. — Това име не се среща много често напоследък.

Тя вдигна рамене; никоя от сестрите не спомена и дума за бремето да си дъщеря на вманиачен търговец на скъпи вина.

— Ще облепя западните прозорци в хола — заяви Порша. — Там ударът ще е най-силен.

— Права си. Съвсем ги бяхме забравили. Благодаря. Когато сестра й излезе, Лиз се обърна към лекаря:

— Нямам много време. Веднага щом свършим тук, отиваме на хотел до утре сутринта. Заради Хрубек — поясни накрая.

Това беше моментът да й обясни, че няма от какво да се тревожи, че беглецът е безобиден като невръстно кученце. Реши да си го спести. Вместо това каза:

— Идеята не е лоша.

От друга страна, той не изглеждаше чак толкова разтревожен, че да настоява да зарежат къщата веднага и да бягат.

— Знаят ли къде е?

— Не точно.

— Но все пак той е тръгнал в обратна посока, нали? На изток.

— Преди известно време видях един от преследвачите му. Все още се намира на изток от болницата. Изглежда, че отначало е тръгнал натам, но след това се е насочил в обратната посока.

— На запад ли идва?

— Бих казал, че по-скоро обикаля в кръг. Той не е толкова малоумен, колкото го смятат някои, но все пак се съмнявам, че е способен да стигне чак дотук.

— С какво точно мога да ви помогна, докторе? До двайсет минути имам намерение вече да не съм тук.

— Тревожа се за Майкъл. Искам да го намеря преди полицията. Малко хора умеят да се оправят с пациент като него. Има опасност да нарани себе си или друг човек, ако се опитат да го арестуват като обикновен престъпник.

— Е, какво мога да сторя в случая аз?

— Разбрах, че неотдавна ви е изпратил някакво писмо.

— През септември.

— Свързано ли е с… инцидента през май?

— Не изглежда свързано с нищо. Напълно несвързано е.

Колер вдигна очи и се взря в нея.

— Госпожо Ачисън, трябва да науча всичко за „Индиан Лийп“. Ще ми помогнете ли?

Върху плота до умивалника се виждаха шест големи мокри петна. Лиз взе гъбичка и ги избърса.

— Виждате ли, аз съм лекуващият психиатър на Майкъл. Честно казано обаче, нямам ни най-малка представа какво става в главата му тази нощ. Случилото се през май е много… значимо за живота му.

— Значимо? — повтори тя, сякаш възмутена от този израз.

— Нямам намерение да омаловажавам трагедията.

— Добре, какво точно мога да ви кажа аз?

— Чел съм репортажите в няколко вестника. Имам няколко документа. Болницата в Марсден обаче буквално няма нищо. Не разполагат почти с никаква информация. Нямам дори стенограмите от процеса.

Това й се стори пълна бюрократична глупост и тя сподели мнението си.

— Стенограмите струват по два долара на страница — обясни той. — За тези на Майкъл трябва да дадем шест хиляди. Щатът не може да си го позволи.

— Не изглежда разумно да се харчат пари по такъв начин.

Той кимна.

— Наистина не мисля, че имаме време. — Тя посочи навън. — Със сестра ми сме резервирали стаи. И тази буря…

— Няма да ви бавя много.

Той сключи пръстите на двете си ръце и Лиз си представи как хилавият тийнейджър Ричард Колер кани някое красиво момиче на танц.

— Всъщност предпочитам да не говоря за това.

— Да, разбирам… — Колер замълча, сякаш я изучаваше. — Трябва обаче да ме разберете и вие. Много е важно да го намеря бързо. Ако влезе в нечия къща… Ако се уплаши… Има опасност някой да пострада. Неволно.

Лиз стоеше мълчаливо и съзерцаваше червенокафявите плочки на пода.

— Точно затова толкова бързам да го намеря. За да го върна преди да е станало… нещастие. И трябва да ви кажа, че наистина има вероятност да е тръгнал насам. Много малка, но я има. Ако ми помогнете, може би ще успея да го предотвратя.

След дълго мълчание Лиз попита:

— Сметана, захар?

Колер примигна.

— През последната минута погледнахте три пъти към кафеварката.

Той се засмя:

— Опитвам всичко, за да остана буден.

— Ще ви отделя двайсет минути докторе. Нито секунда повече.

— Много ви благодаря.

Тя пристъпи към шкафа.

— Надявам се да не ви притеснявам. — Той хвърли жаден поглед на кафеварката.

— Може ли един въпрос?

— Казвайте.

— Можете ли да заспите в момента?

— Моля?

— Ако си бяхте у дома, щяхте ли да сте в състояние да заспите?

— У дома ли? Да. Също и в колата си. И във вашия двор. И на пода на кухнята ви. Навсякъде.

Тя поклати глава, сякаш е чула нещо невероятно, и загледа как каната се пълни с течност. Реши и тя да си налее една чаша.

— Аз не мога да заспя преди единайсет часа утре вечер — сподели, — каквото и да се случи тази нощ.

— От безсъние ли страдате?

Тя обясни, че е пробвала какво ли не.

— Топло мляко, горещи вани, студени душове, хипноза, самохипноза, валериан, биотокове, лекарства. Опитвала съм всичко, за което се сетите.

— Аз работя много със сънищата на хората, но никога не съм се сблъсквал със смущения в съня.

Тя наля мляко в кафето си. Колер го предпочете черно.

— Елате тук — предложи тя.

Взеха чашите си и влязоха в оранжерията, в чийто далечен край имаше малка ниша. Когато седнаха в дълбоките кресла от ковано желязо, лекарят огледа помещението и я поздрави за подредеността и чистотата. Това показваше, че психиатърът не разбира нищо и не се интересува от цветя. Той седеше със събрани крака, приведен напред, и така изглеждаше още по-дребен. Отпи голяма глътка кафе и Лиз веднага разбра, че е свикнал да се храни набързо и сам. Сетне той остави чашата и извади от джоба на сакото си златна писалка.

— Значи, нямате никаква представа накъде е тръгнал тази нощ? — попита Лиз.

— Не. Той също може да не съзнава. Това е особеното при Майкъл: човек не може да приема думите му буквално. За да ги разберете, трябва да търсите в тях скрит смисъл. В онази бележка, която ви е изпратил например, има ли някои главни букви?

— Да. Това е едно от най-странните неща в писмото.

— Майкъл има навика да го прави. Той вижда връзки между предметите, които не съществуват за нас. Може ли да го погледна?

Тя намери писмото в кухнята и се върна. Колер се беше изправил и държеше малка керамична рамка със снимка.

— Сигурно е на баща ви.

— Казвали са ми, че приличам на него.

— В известна степен. Да. В очите и брадичката. Бил е, предполагам… професор?

— Нещо повече от обикновен учен.

Снимката беше правена два дни след завръщането на баща й от Херес и на нея Андрю л’Оберже се качваше в някакъв кадилак отново на път за летището. Малката Лиз бе натиснала копчето на фотоапарата, застанала до надутия корем на майка си, в който сестра й все още плуваше в зародишна течност, без да подозира за тъжната раздяла.

— Беше бизнесмен — добави тя, — но всъщност мечтата му бе да преподава. Често говореше за това. Сигурно щеше да стане блестящ учен.

— Вие учен ли сте?

— Учителка по английски. А вие? Както разбирам, медицината ви е генетично заложена.

— О, така е. Баща ми беше лекар. — Колер се засмя. — Разбира се, искаше да се занимавам с история на изкуството. Това беше неговата мечта. След това се съгласи да запиша медицина, но при условие, че специализирам хирургия.

— Само че това не беше за вас, така ли?

— Не. Исках да стана психиатър. Борих се със зъби и нокти. Той заплаши, че ако избера тази професия, тя ще ме съсипе, ще ме направи просяк, ще ме подлуди и ще ме убие.

— Значи и той е бил психиатър.

— Да.

— Професията уби ли го?

— Не. Пенсионер е във Флорида.

— Няма да коментирам — усмихна се Лиз. — Защо?

— Защо какво?

— Защо психиатрия?

— Исках да работя с шизофреници.

— Струва ми се, че щяхте да печелите повече, ако провеждахте сеанси на богаташи. Защо специализирахте това?

Той отново се усмихна:

— Всъщност майка ми беше болна от шизофрения. Това ли е писмото?

Той взе листа с късите си и деликатни като на жена пръсти и бързо го прочете.

— Погледнете това: … е много важнО. тУк Ме тОРмозят и за мЕН разпространяват лБжи. за Мен… Разбирате ли какво иска да каже?

— Не.

— Вижте само главните букви. О, УМОРЕН СЪМ. Закодираното послание я накара да потрепери.

— В думите на Майкъл има много нива на значение. „Реванш“ съдържа думата „Ева“. — Той разгледа внимателно писмото. — „Реванш“, „Ева“, „предателства“.

Поклати глава, остави писмото и вдигна хладните си очи към нея. Тя изведнъж се почувства неловко.

— Разкажете ми сега за „Индиан Лийп“.

* * *

На североизток от Риджтън шосе № 236 се вие бавно през най-хубавите и най-грозните части на щата: живописни краварници и конюшни, сетне малки красиви горички и накрая — наредени едно до друго градчета с изоставени фабрики, собственост на банки, които не могат да ги разрушат. Точно в покрайнините на едно такова запустяло градче, Пикфорд, се простират двеста декара, покрити със скали и борова гора.

Природният парк „Индиан Лийп“ се пресича от S-образен каньон, който започва от паркинга край шосе № 116 и стига до Роки Пойнт Бийч (Плажа под скалистия връх) — гръмко название за една неголяма сивкава канара на брега на изкуствено езеро. Щатското управление по парковете доста щедро нарича тази скала „пик“, въпреки че е плоско възвишение на не повече от двеста метра надморска височина.

Тези скали имат своите призраци. През 1758 година малка група мохикани, обградени от тази страна на планината, предпочели да скочат в пропастта, вместо да бъдат заловени от пекуотите. Жените хвърляли пищящите си деца, после ги последвали заедно с мъжете си. Лиз все още си спомняше грозната илюстрация в учебника за пети клас, изобразяваща индианка, която повече приличаше на Вероника Лейк, отколкото на принцеса на Мохиканската конфедерация, протегнала ръце към обляното си в сълзи дете. При първото си идване на това място хилавата и бледа млада Лиз едва не се разплака, докато обхождаше тези пътеки. Представяше си ужасната трагедия — цели семейства намерили смъртта си в пропастта. Дори сега, трийсет години по-късно, тя отново изпита същия ужас.

Преди шест месеца, на 1 май, семействата Ачисън и Джилеспи (познати от местния клуб) замислили да отидат на пикник в „Индиан Лийп“. С тях били Порша и една бивша ученичка на Лиз, Клер Съдърланд.

Сутринта на този ден (неделя) започнала неприятно. Точно когато Лиз и Оуен смятали да тръгват, от фирмата му се обадили, че се налага да отиде в кантората за няколко часа. Лиз била свикнала с честите му отсъствия в неделя, но се подразнила, че е зает точно този ден. Той бил работил почти всяка неделя от началото на пролетта. Двамата се скарали. Оуен надделял, но обещал да се присъедини към компанията в парка не по-късно от един и половина или два часа.

— Едва по-късно си дадох сметка какъв късмет имахме, че той постигна своето — каза тя тихо. — Ако не беше отишъл на работа… Странно нещо е съдбата.

Тя продължи да разказва. Порша, Клер и Лиз отишли с джипа на Дороти и Робърт Джилеспи — „Ланд Крузър“. Двучасовото пътуване до парка било приятно, но скоро след пристигането им Лиз се почувствала неловко, сякаш някой я наблюдавал. Докато отивала в постройката на пазача, за да се обади, й се сторило, че вижда някой да я следи от храстите. Тъй като останала с впечатлението, че в лицето има нещо познато, решила, че това е Оуен, който все пак е решил да не ходи на работа. Човекът обаче се скрил и когато телефонирала в кантората на съпруга си, той се обадил.

— Още ли не си тръгнал? — попитала разочаровано тя; вече било обяд и той не можел да стигне при тях до два.

— След петнайсет минути тръгвам — заявил. — Стигнахте ли вече?

— Току-що. В магазина за сувенири съм.

— О — засмял се Оуен, — купи ми една от онези дървени къщички. Ще я подаря на Чарли, задето ме накара да дойда днес.

Тя се подразнила, но се съгласила и затворила. Влязла в магазинчето и купила сувенира. Когато излязла и се присъединила към останалите на входа на парка, погледнала случайно назад. Сторило й се, че вижда отново онзи мъж. Толкова се стреснала, че изпуснала къщичката. Навела се да я вдигне и когато се изправила, непознатият бил изчезнал.

* * *

Колер я попита за хората, с които е била на пикника.

— Робърт и Дороти ли? Бяхме се запознали в клуба преди година.

Четиримата случайно седнали на съседни маси. Сприятелили се бързо, тъй като били сред малкото семейства без деца в градчето. Тази относителна свобода им давала възможност да излизат по-често и да се опознаят.

Отначало Оуен и Лиз не били от социалния кръг на новите си приятели. Тъй като още не били получили наследството Л’Оберже, Ачисънови имали малка къща в Ханбъри, сиво индустриално градче на шестнайсет километра западно от Риджтън. Дори членството в местния клуб (за което Оуен настоявал, за да може да си намира клиенти) било твърде скъпо за тях и много често се налагало да вечерят сандвичи или супа, тъй като нямали никакви спестявания. За разлика от тях Робърт правел луди пари от търговия с хотелски комуникационни системи. Оуен, адвокат в малка фирма с бедни клиенти, успявал да скрие чувствата си зад любезни усмивки, но Лиз виждала горчивата му завист, когато приятелите им спирали пред неугледната им къща с новия тъмнозелен ягуар на Робърт или с мерцедеса на Дороти.

Различавали се и по темперамент: Робърт бил живял в Пасифик Хайтс и на Мичиган Авеню и бил прекарал няколко години в Европа. („Не, не ви будалкам! В Турет сюр Лу. Чували ли сте го? Средновековен град в планината на североизток от Ница, и какво заварвам аз на градския площад? Карнавал, на който мъжете се преобличат като жени, а жените — като мъже. Наистина! Голям майтап!“)

Той бил на четирийсет и една, но изглеждал с десет години по-млад и човек веднага се заразявал от момчешкия му ентусиазъм. Пред Робърт винаги се разкривали перспективи за сключване на изгодни сделки. На Оуен никак не му харесвало да свири втора цигулка на някакъв красив богат сваляч, приличащ на Дж. Ф. Кенеди както по външен вид, така и по обаяние.

След смъртта на Рут обаче Ачисънови се замогнали. Това не се отразило особено на Лиз, но преобразило Оуен.

Тя обаче също изпитвала известни резерви към другото семейство. Неудобството й се дължало главно на Дороти.

Дороти, с глас на гимназиална клакьорка, със съвършена фигура и дрехи, които я подчертавали, с кръгло, ориенталско лице и тъмни очи, винаги с безупречен грим.

Сега Лиз можеше честно да признае, че е изпитвала повече обида, отколкото завист. Най-много я дразнело угодничеството на Дороти. Начинът, по който тя прекъсвала на момента всяко занимание, за да изпълни някаква молба на съпруга си или задачи, които си мислела, че той би искал да бъдат изпълнени. Робърт явно се смущавал от това прекалено послушание, което винаги изглеждало режисирано, пресметнато. Лиз мълчаливо наблюдавала двамата и заключила, че той всъщност се нуждае от пълноправна партньорка, не от тази малка гейша, дори да има гърди като за конкурс по красота.

Когато обаче станало ясно, че двамата никога не са били близки приятели, резервите й към другата жена изчезнали. Тя станала по-толерантна и дори започнала да търси съветите на Дороти за гримове и дрехи. Двете никога не се сприятелили особено, но все пак Лиз чувствала, че може да й довери грехове, да речем… водещи до четвъртия кръг на ада.

Дороти била тази, спомни си сега Лиз, която чула, че времето следващата седмица ще е особено хубаво и предложила да отидат на пикник.

— А коя е Клер?

Осемнайсетгодишното момиче било ученичка на Лиз. То било изключително скромно.

— Тя бе наистина забележителна — обясни Лиз, — такъв тип, че човек не може да й пожелае да стане прекалено хубава, защото няма да се справи с вниманието, което ще привлече.

Тя обаче била красива. Още щом я видяла, Лиз останала поразена от деликатното й сърцевидно лице, от красивите й очи и нежните й пръсти. Учителите си създават мнение за учениците още при първата среща и тя моментално заобичала Клер. Постарала се да поддържа връзка с момичето през цялото му обучение. Лиз рядко удостоявала определени деца с някакво особено внимание; с много малко от бившите си ученици била поддържала по-дълготрайни познанства и след края на курсовете. Обикновено се стараела да пази дистанция с пълното съзнание за влиянието си върху тези млади хора. Когато носела светли блузи, често забелязвала как момчетата губят самообладание и се втренчват в гърдите й. Страните им ставали яркочервени, а членовете им (само предполагаше) — нетърпимо твърди. Скромните и невзрачните момичета я боготворели; по-красивите я мразели и ревнували (поради простата причина, че Лиз беше жена). Тя се отнасяла към чувствата им с разбиране и се опитвала да не показва симпатиите и антипатиите си.

За Клер обаче направила изключение. Майката на момичето била алкохоличка, приятелят на майка й лежал в затвора за сексуално насилие над заварено дете от друг брак. Когато научила за трудната участ на Клер, Лиз започнала да я допуска малко по малко в живота си — от време на време я канела да й помага в градината или за организирането на неделните събирания с приятели. Съзнавала, че тази привързаност към момичето има своя неясна, дори опасна страна: един път например, когато Клер останала след занятия да обсъдят някаква книга, Лиз забелязала сплетен кичур в косата на момичето и започнала да го разресва с четката си. Изведнъж се осъзнала: контакт между учител и ученик на затворени врати! Лиз буквално скочила от стола, направо избягала от изненаданото момиче и се зарекла да е по-сдържана.

Въпреки това през последните две години двете се били виждали доста често и когато в петъка преди пикника Клер споменала, че майка й ще отсъства цяла неделя, Лиз не се поколебала да я покани.

На първи май излетниците се разположили на Роки Пойнт Бийч. Порша веднага отишла да тича — импровизирано десеткилометрово трасе през криволичещия каньон. Тя била истински маратонец, обясни Лиз на Колер.

— Аз също — каза лекарят.

Лиз се засмя изненадана както винаги, че хората могат да практикуват този спорт за удоволствие.

— Останахме на плажа за известно време, Дороти, Робърт, Клер и аз. Гледахме лодките. Просто разговаряхме и пиехме безалкохолно и бира. И така около половин час, докато Дороти и Робърт не започнаха да спорят.

Дороти била забравила книгата на Лиз в джипа.

— „Хамлет“ — обясни тя.

Лиз се подготвяла за изпити и била избрала тази добре позната творба.

— Ръцете ми бяха заети с нещата за пикника и Дороти каза, че ще вземе книгата. Само че забравила.

Лиз й казала да не се притеснява; и без това не й се работело. Робърт обаче скочил и заявил, че ще отиде да я вземе. Сетне Дороти направила някакъв коментар, че бил готов да направи всичко за някого, стига да носи пола. Трябвало да прозвучи като шега, предполагаше Лиз, но не станало така — Дороти успяла да обиди и Лиз, и съпруга си едновременно.

— Робърт я попита какво има предвид. Дороти махна с ръка и каза: „Просто донеси проклетата книга.“ Нещо такова. След това се пошегува, че трябвало да отиде и да се върне на бегом. „Да разкараш част от тази тлъстина. Гледайте го, растат му цици.“

Лиз се почувствала неловко заради Клер. Робърт се отдалечил тичешком, а Дороти се заела отново със списанието си.

Лиз си свалила шортите и разкопчала ризата си. Отдолу била по бански. Легнала по гръб върху един напечен камък и затворила очи, като се постарала да не заспива (следобедният сън е табу за страдащите от безсъние). Клер, която се била сприятелила с Робърт, изглежда, с нетърпение очаквала неговото завръщане. След като се забавил половин час, станала и казала, че ще иде да го потърси. Лиз изпратила момичето с поглед, докато се отдалечавало към отвесните скали. Отблъскващи и очарователни едновременно, те приличали на изгладени от времето кости. Напомняли й на пожълтелите черепи в кабинета по биология.

Лиз видяла за последен път Клер в началото на каньона на около петстотин метра от тях. След това момичето изчезнало.

— И изведнъж си казах — сподели Лиз пред Колер: — „Къде са всички? Какво става?“ Разтревожих се. Взех чантичката си и тръгнах към мястото, където се беше изгубила Клер.

Сетне забелязала нещо цветно напред. Сторило й се, че това са жълтите панталонки на Клер. Оставила Дороти сама и тръгнала бързо през каньона. Била навлязла може би стотина метра в пролома, когато забелязала кръв.

— Кръв ли?

Точно пред една пещера. Входът й бил препречен с верига, но сега стълбът на веригата бил изтръгнат и отместен. Нямала намерение да влиза. Коленичила и надникнала в прохода. Въздухът бил хладен и миришел на мокри камъни, глина и мухъл.

Тогава забелязала сянка над себе си. На броени метри зад нея се появил огромен мъж.

— Майкъл ли? — попита Колер.

Лиз кимна.

Хрубек заревал като звяр. Държал изцапан с кръв камък и крещял: „Sic semper tyrannis!“

Ричард Колер вдигна хилавата си ръка, за да я спре, и за пръв път си записа нещо.

* * *

— Не помислихте ли да потърсите охраната на парка? — поинтересува се Колер.

Лиз изведнъж се ядоса. Защо я питаше? Такива въпроси задават адвокатите и полицаите. „Не съм ли помислила да потърся охраната? О, за Бога, нима, ако можехме, нямаше да постъпваме винаги различно? Нямаше ли да изживеем живота си по съвършено друг начин? Нали точно затова времето не може да се върне — за да запазим здравия си разум.“

— Помислих, да. Но не знам, просто изпаднах в паника. Вмъкнах се в пещерата.

Вътре не било съвсем тъмно, тъй като от дупките в тавана прониквала светлина.

Стените били отвесни, от тавана висели сталактити. Задъхана и уплашена, Лиз се подпряла на стената, за да запази равновесие. В пещерата отекнал писък. Сякаш някой свирел на тръстикова свирка. Било ужасно! Тя погледнала в краката си и видяла още кръв.

Тогава Хрубек се вмъкнал през входа на пещерата. Лиз се втурнала навътре. Нямала представа къде отива, просто бягала. Навлязла в дълга галерия. Височината й била около два метра. Хрубек бил зад нея. Тя забелязала, че галерията постепенно се стеснява. Височината намаляла вече на метър и половина и се наложило да тича приведена. След това таванът се снижил на метър и скоро била принудена да пълзи.

По-нататък галерията се снижавала още, но от другата страна на една много тясна пролука изглеждала по-широка и по-светла. Да избяга оттам обаче означавало да пропълзи през пространство не по-високо от двайсет и пет сантиметра. А Хрубек бил точно зад нея.

— Мисълта да остана толкова гола и беззащитна с него — бях само по бански, ме ужасяваше. Обърнах се наляво и пропълзях през една по-широка пролука.

Там царяла непрогледна тъмнина, но тя почувствала студено течение и предположила, че вътре е по-широко. Влязла пипнешком. Назад можела да види входа — бил малко по-светъл от околните стени. Бавно се затъмнил, сетне отново просветлял и тя чула леко съскане. Той бил в малкото помещение с нея. Тя легнала на земята и прехапала устни, за да не заплаче.

— Човек няма представа какво представлява звукът, докато не попадне на такова място. Бях сигурна, че биенето на сърцето ми ще ме издаде. Струваше ми се, че чувам как сълзите ми падат по пода на пещерата.

През цялото време Хрубек се движел около нея. Минал на метър. Сетне спрял, подушил въздуха и промърморил: „Тук има жена. Подушвам катеричката й.“

Лиз побягнала. Не можела да издържа повече.

— Измъкнах се през пролуката и запълзях по тесния коридор, от който бях дошла. Бях решила, че съм се измъкнала, само че съм завила в грешна посока.

В определено отношение това било добре. Там светлината била по-силна, а таванът — по-висок. Тя видяла фасове и празни бирени кутии, което я навело на мисълта, че е близо до изхода. Продължила към светлината.

— Тогава почувствах хладно течение и чух ромон на вода. Затичах се натам колкото ми държаха краката. Сетне завих зад един ъгъл. И там намерих трупа. — Тя се загледа през замъглените прозорци към двора, където сега бушуваше поривист вятър. — Отначало не го познах. Имаше прекалено много кръв.