Джефри Дивър
Милост (15)

15.

Къщата бе малко по-голяма от барака за инструменти и се намираше в дъното на черен път, криволичещ през рядката горичка. Беемвето спря на едно кално разширение сред стари авточасти, ламарини, проядени от термити дърва и варели с отрязани с горелка дъна, натрупани, сякаш някой е имал намерение да започне бизнес със скари за барбекю, но се е отказал.

Ричард Колер слезе от колата и се приближи до бараката. Разтърка зачервените си очи и потропа на вратата. Отговор не последва, макар че вътре телевизорът работеше. Той почука пак, този път по-силно.

Когато вратата се отвори, го лъхна миризма на алкохол и дим от печка на дърва.

— Здравей, Стюарт.

След дълга пауза домакинът отвърна:

— Не очаквах да ви видя. А би трябвало. Още ли не е заваляло? Очаква се страшна буря.

— Може ли да вляза за няколко минути.

— Гаджето ми го няма тази нощ. Стюарт Лоу не помръдна от вратата.

— Няма да ти отнема много време.

— Ами…

Колер влезе в малкия хол. Диванът бе покрит с две одеяла и имаше вид на болнично легло. Беше странна мебел — имаше бамбукова рамка и тапицерия на оранжеви, кафяви и жълти петна. Напомняше на Колер за Таити, където бе прекарал медения си месец. И където беше отишъл след развода си трийсет и три месеца по-късно. Онези две седмици бяха единствената му отпуска за последните седем години.

Колер си избра едно кресло с висока облегалка и седна. Санитарят вече не носеше служебния си син гащеризон, а дънки, фланелка и бели чорапи. Ръката му бе превързана, лявото му око — насинено, а челото му бе покрито с мънички рани от убождане, оцветени с кафяво от йода. Той седна на дивана, като изгледа одеялата, сякаш се изненадваше да ги завари тук.

На телевизора Джаки Глисън крещеше пискливо и по изключително дразнещ начин на Одри Медоус. Лоу изключи звука.

— Още ли не са го хванали? — попита и погледна телефона, благодарение на който вероятно вече щеше да знае, ако беглецът беше заловен.

Колер му отговори, че не са.

Лоу кимна и се засмя разсеяно на Джаки Глисън, която в момента размахваше юмрук.

— Искам да знам няколко неща — поде непринудено лекарят.

— Нямам какво толкова да ви кажа.

— Все пак.

— Как научихте? Адлър не искаше да се разчува.

— Имам си информатори — отвърна без усмивка Колер. — Какво стана.

— Ами… видяхме го и се втурнахме след него. Беше адски тъмно. Явно познаваше терена доста добре, защото прескочи дерето, а ние паднахме вътре.

Лоу затвори уста и отново загледа екрана, където вече течеше реклама за автомобили.

— Гледайте колко бързо текат тия надписи. Кой ще ги прочете за три секунди? Това е глупаво.

Стаята не беше мизерна, а по-скоро мрачна, фототапетите на морски пейзажи не бяха лоши, но имаха доста тъмни цветове. Килимът бе сив, също и одеялата, в които Лоу се преструваше, че не е бил увит само преди минути.

— Как си?

— Нямам счупено. Боли ме, но не като Франк. Той повече пострада.

— Какво ти каза Адлър?

Лоу измънка, че говорел много, попитал го как се чувства и къде е тръгнал Хрубек според него.

— Честно казано, не беше никак доволен, че сме го изпуснали.

В основата на екрана премина съобщение, че Мористаун е бил засегнат от торнадо, имало двама загинали. Националната метеорологична служба предупреждаваше за опасност от смерчове и внезапни наводнения до три часа през нощта. Двамата мъже проследиха мълчаливо текста и го забравиха моментално след края на бюлетина.

— Къде го забелязахте? Каза ли нещо Майкъл?

— Не си спомням. Нещо свързано с това, че ние носим дрехи, а той — не. Може и друго да е казал. Не знам. Никога не съм бил толкова уплашен.

— Франк Джесъп ми разказа за лекарствата на Майкъл.

— Франк знае за това? Не съм подозирал. Чакайте, може би аз съм му споменал.

Лекарят кимна към екрана:

— Арт Керни ми е любимец.

— Забавен е. Аз харесвам Алис. Тя знае какво иска.

— Франк нямаше представа колко време не ги е взимал. Каза, че от два дни.

— Два ли? — Лоу поклати глава. — Глупости. По-скоро пет.

— Мисля, че искат да потулят работата. Санитарят започна да се отпуска:

— Така каза Адлър. Не е моя работа. Тъй де… — Той изведнъж стана нервен, заопипва неспокойно одеялото до себе си. — А аз току-що изпях всичко, нали? О, мамка му — изруга, ядосан от лекотата, с която го бяха подлъгали да се разприказва.

— Трябваше да знам, Стю. Аз го лекувам. Това е моя работа.

— И моя. А сега щя я загубя. По дяволите. Защо ме подлъгахте така?

Колер изобщо не се интересуваше за работното място на Лоу. От потвърждението на предчувствието му го полазиха тръпки. В последната сесия преди бягството Хрубек го беше гледал в очите и го бе излъгал за торазина. Беше твърдял, че си е взимал всички лекарства и тази доза му действа добре. Три хиляди милиграма! Пациентът бе спрял да ги взима и беше излъгал, и то много убедително. За разлика от психопатите шизофрениците рядко лъжат толкова умело.

— Трябва да ти е чиста съвестта, Стю. Хрубек е бомба със закъснител. Адлър не го съзнава. А дори да го знае, не го е грижа. — Колер добави: — Ти познаваш Майкъл по-добре от повечето лекари в Марсден. Трябва да ми помогнеш.

— Трябва да си запазя работата, това трябва да направя. Печеля по двайсет и една хиляди годишно, а харча по двайсет и две. Адлър ще ми резне главата и само за това, което вече ви казах.

— Рон Адлър не е Господ.

— Нищо повече няма да ви кажа.

— Добре, Стюард, ще ми помогнеш ли, или да се обадя по телефона?

— Мамка му.

Една кутия бира излетя от голямата ръка на санитаря и се удари в сивата стена, сетне, пръскайки пяна, се изтъркаля по стария килим. Изведнъж Стюарт Лоу сметна за крайно наложително да подсили огъня. Скочи и пъхна три цепеници в камината, Лоу се върна на дивана и мълчаливо седя известно време. Колер сметна, че това е признак, че приема сделката, въпреки че в случая за сделка и дума не можеше да става. Накрая, като знак за поражението на Лоу, телевизорът изщрака и изгасна.

— Събирал ли е торазина, или го е хвърлял в мивката? Имаш ли представа?

— Намерихме го. Събирал го е.

— Колко?

— За пет дни — отвърна пораженчески Лоу. — По три хиляди и двеста на ден. Сега тече шестият.

— Когато го видяхте тази нощ, личеше ли какво е намислил?

— Просто стоеше в храстите и ни гледаше, сякаш се изненадва да ни види. Само че изобщо не беше изненадан.

— Какво искаш да кажеш.

— Нищо — сопна се санитарят. — Нищо не искам да кажа.

— Предай ми точно думите му. Точно.

— Франк не ви ли каза? Вече сте говорили с него.

Лоу погледна изпитателно Колер. Лекарят нямаше друг избор, освен да каже истината:

— Франк все още се възстановява от операцията. Ще излезе от упойка най-рано утре сутринта.

— Боже Господи!

— Какво точно каза Майкъл? Хайде, Стю.

— Нещо за смъртта. Трябвало да се оправи с една смърт. Не знам. Може би е имал предвид погребение или гробище. Бях доста уплашен. Опитвах се да го държа настрана от Франк.

Колер мълчеше и санитарят продължи:

— С гумените палки, дето ни ги дават.

— С палките?

— Опитах. Опитах се да го ударя по главата, но той не чувства болка. Знаете как е.

— Да, това е характерно за Майкъл — съгласи се психиатърът.

Виждаше какъв долен лъжец е Лоу и му беше жал за него; санитарят очевидно бе зарязал партньора си.

— Само това чух. После Майкъл грабна палката и се насочи към мен…

— Кажи сега какво точно ти каза Адлър. Лоу изпухтя отчаяно; накрая каза:

— Да не споменавам за лекарствата. На никого. И искаше да знае дали Майкъл е говорил за онази жена в Риджтън, дето й е изпратил някаква бележка или нещо такова.

— Каква жена.

— Някаква кучка, която свидетелствала срещу него, не знам. Адлър ме попита дали Майкъл е споменал за нея.

— А той спомена ли?

— Не.

— Каква бележка й е изпратил?

— Не знам нищо. Адлър нареди да не говоря и за това.

— Кога й я е изпратил?

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Как се казва жената?

— Вие сте решили да ме съсипете тотално, нали? Аз ви загубих пациента и вие искате да ме унищожите. Защо просто не го признаете?

— Как се казва тя, Стю?

— Лиз някоя си. Чакайте. Лиз Ачисън, струва ми се.

— Имаш ли нещо друго да ми кажеш?

— Не.

Лоу отговори прекалено бързо.

Колер продължи да го гледа изпитателно. Накрая санитарят измънка:

— А, и за жицата.

— Каква жица?

— Казах на Адлър и Гримс и те ме накараха да се закълна, че ще мълча като гроб. О, Господи… Какъв ад!

Колер остана неподвижен, без да отмества зачервените си очи от Лоу. Санитарят прошепна, сякаш Роналд Адлър също бе в стаята и подслушваше:

— Ние не паднахме сами.

— Разкажи, Стю. Разкажи.

— Можехме лесно да прескочим дерето. Само че Майкъл беше опънал някаква тел на ръба. Знаеше, че ще го преследваме.

Колер остана втрещен:

— Какво говориш?

— Какво говоря ли? — избухна Лоу. — Не слушате ли? Не слушате ли? Казвам, че пациентът ви може да не си е лапал бонбонките и да е шизофреник, но беше достатъчно хитър, за да ни подмами в онзи капан. И едва не ни пречука, по дяволите.

Санитарят включи телевизора и се сви на дивана; искаше да покаже, че няма да изрече и думичка повече.

* * *

На влизане в Гъндърсън Трентън Хек рязко натисна спирачки и извъртя кормилото, за да избегне един елен, който изскочи от храстите и спря точно пред него, вероятно от любопитство да види как ще му се отрази сблъсъкът с пикап.

Хек заобиколи в дясното платно и продължи. Караше безразсъдно и го знаеше, но беше взел всички мерки да предпази кучето, като го беше вързал на седалката до себе си с колана, който кучето веднага започна да гризе. Зад камиона се вдигна облак прах и сухи листа.

— Спри — изрева, за да надвика бръмченето на мотора, с пълното съзнание, че „Не дъвчи“, да не говорим за „Остави колана“ ще бъдат възприети от кучешкия мозък като обикновени човешки изгрухтявания, достойни за пренебрежение.

Познатата проста команда обаче не постигна никакъв ефект, затова Хек се отказа.

— Добро куче — каза след малко и посегна да почеше главата на спътника си, който се дръпна раздразнено. — По дяволите! Пак го правя! — изруга Хек. Даде си сметка, че с поведението си кучето му напомня начина, по който Джил бе избегнала прегръдката му, след като му беше представила документите за развода.

„Не мисли за това момиче“ — заповяда си той.

Разбира се, това беше невъзможно.

„Грубо отношение и незаинтересованост“, бе прочел Хек на призовката. Дори не разбираше за какво са тези документи. Незаинтересованост? Отначало си помисли, че съдят Джил за бягство от мястото на пътно произшествие. Тя бе ужасен шофьор. Сетне изведнъж, сякаш в главата му избухна фойерверк, той разбра. Цял месец след това не можеше да се захване с нищо. Отделяше време само на Емил и прекарване дълги часове в спорове с Джил за раздялата им — или по-скоро с образа й, защото тя вече се беше изнесла от дома им. Седнал на леглото, където бяха лудували толкова често, той се опитваше да си спомни аргументите й. Излизаше, че не е изпълнил своите задължения по някаква неясна сделка, сключена на сутринта след една особено романтична, щура нощ. Седмата им среща. Онази сутрин той я завари да рови из кухнята му за какао и прекъсна това трескаво търсене, за да измънка предложението си. Джил изпищя радостно и в бързината Да го прегърне бутна пакет брашно на пода. Той се пръсна сред голям бял облак. Щастлива и нацупена като малко момиченце, тя изкрещя и заговори с невероятна скорост за дома, който цял живот си мечтаела да има.

Бракът им бе една малка война и Хек го призна пръв. Ако си на страната на Джил, небето се отваряше и върху теб се изливаха всички блага на земята. Ако не споделяш мнението й обаче или (пази Боже!) ако й се противопоставиш, ставаше страшно.

Всъщност Трентън Хек не беше сигурен, че трябва да се жени. По необясними причини изпитваше срам, че има годеница с едносрично име. Ако се ядосаше, Джил се превръщаше в малко бедствие. Сключваше вежди и гласът й прегракваше като на проститутките, когато се сблъскат с неприятни клиенти. Изпадаше в гняв, ако откажеше да й купи яркозелени обувки с високи токчета или микровълнова печка с въртяща се поставка.

— Ти си лош с мен, Трентън, и това никак не ми харесва.

— Джил, слънчице, любима…

Въпреки това тя си оставаше жената, която го прегръщаше съвсем неочаквано, дори в магазина. Понякога го посрещаше с усмивка и започваше да бърбори за нещо несъществено, което превръщаше вечерта в истинска наслада. А и как да забрави нощите, когато неочаквано се мяташе върху него и той не смееше да помръдне от страх да не свърши прекалено бързо.

Постепенно лошите й настроения започнаха да я обземат по-често. Парите, които ги сближаваха, намаляха, след като той не получи повишение, и ипотеката върху фургона достигна застрашителни размери. Хек все по-малко харесваше сервитьорките, колежки на Джил, и съпрузите им. В компаниите им се пиеше и мълчеше повече от нормалното за хора на трийсет години. Всичко това бяха предзнаменования за онова, което щеше да последва, и той предполагаше, че го е знаел през цялото време. Когато обаче си даде сметка, че тя наистина го съди за грубо отношение и незаинтересованост — за неговото грубо отношение и неговата незаинтересованост, — дъхът му секна.

Точно преди двайсет и два месеца, една съботна вечер в девет и четирийсет и осем Джил затръшна вратата на фургона им за последен път и се пренесе в самостоятелно жилище в Дилън. Най-голямата обида бе, че това жилище бе също фургон.

— Защо просто не останеш с мен? — измънка той. — Мислех, че ме напускаш, защото искаш да живееш в истинска къща.

— О, Трент — изстена отчаяно тя, — нищо не разбираш! Ни-що.

— За Бога, ти се местиш във фургон!

— Трент!

— Какво друго да кажа?

И така, Джил се премести във фургон, който й се струваше по-добър от Трентъновия и където (както подозираше Хек) можеше да забавлява други мъже. Били Мослър, шофьор на тир и съсед на Хек, изглеждаше доволен от тази раздяла:

— Трентън, тя не беше за теб. Не искам да казвам нищо лошо за Джил, но…

„Внимавай какво ще кажеш, задник такъв“ — помисли си Хек и хвърли заплашителен поглед на приятеля си.

— … но тя е прекалено щура за теб. Лош избор. Не ме гледай така. Можеш да си намериш и по-добра.

— Ама аз я обичах — възкликна ядосано Хек. — О, по дяволите, започвам да се разчувствам! По дяволите!

— Не си я обичал — заяви дълбокомислено Били Мослър. — Бил си влюбен в нея. По-скоро обсебен. Схващаш ли разликата?

„Внимавай бе, задник!“ Хек се окопити достатъчно, за да го изгледа отново заплашително.

Най-жестоката болка отмина след няколко месеца, макар че той още не можеше да го преживее. Минаваше покрай ресторанта й по стотици пъти на ден и често й се обаждаше по телефона, за да поговорят за малкото неща, за които все още намираха общ език. Много пъти попадаше на телефонния й секретар. За какво, по дяволите, й е на някаква си сервитьорка телефонен секретар, размишляваше гневно той, ако не за да приема обажданията на мъже? Той се отчая още повече, когато веднъж апаратът се включи на второто позвъняване, което означаваше, че някой се е обаждал преди него. Бившата му жена постоянно бе пред очите му. В супермаркета, на пикници, зад кормилото на непознати за него коли, в ресторанта на Джо-Джо, по паркингите на магазини за алкохол с вдигната пола, докато си оправя комбинезона.

Пътищата им не се засичаха често, но Трентън Хек виждаше Джил навсякъде, където погледнеше. Днес образът й особено упорито отказваше да изчезне от съзнанието му.

Хек отби встрани от пътя. Емил се размърда с облекчение, когато му свали колана. След това господарят му му сложи сбруята и каишката и двамата тръгнаха по шосето.

Емил лесно надуши Хрубек и се затича напред. Тъй като вървяха по асфалт и видимостта беше добра, Хек не виждаше нужда да държи кучето изкъсо: Хрубек нямаше да заложи капан на средата на пътя. Напредваха бързо покрай изоставени бараки, ниви и бостани. Въпреки това — след като се увери, че беглецът продължава все на запад, — Хек нареди на Емил да се връща в пикапа. Продължи преследването с автомобила си, като от време на време спираше и пускаше кучето, за да се увери, че следва правилната посока. Преследването на велосипедист с толкова добре тренирано куче бе напълно възможно — особено във влажна нощ като тази, — но така Емил щеше да се измори бързо. Пък и на самия Хек нямаше да му се отрази добре да тича десетки километри след велосипедист.

Докато караше и оглеждаше пътя за светлоотражателя на велосипеда или гърба на Хрубек, Трентън Хек се замисли за срещата си с Ричард Колер. Спомни си леко намръщеното изражение на доктора, когато отказа да приеме предложението му. Това засили страха му, че може би не е постъпил правилно, че е взел обратното решение на това, което би избрал един разумен човек. Той често изпитваше трудности да определи най-доброто за себе си, онова, което всички знаеха, че е по-изгодно. Да вземе решението, за което и баща му, и Джил биха казали: „Дяволски умен избор, момче.“

Предполагаше, че в някои отношения отказът му от парите е глупава постъпка, но когато си представи как взима чека, сгъва го и се прибира вкъщи… не, не, не можеше да го направи. Можеше Господ да не го е дарил като Емил с уникално обоняние, но Трентън Хек чувстваше, че ако изобщо има някаква цел в живота си, то тя е да следва кучето си сред пущинака точно както сега. Дори да не хване Хрубек тази нощ, дори да не го зърне нито веднъж, тук той щеше да се чувства много по-добре, отколкото седнал пред телевизора с бира в ръка.

Тревогите на Хек за това, че бе отхвърлил предложението на Колер, бяха свързани с нещо съвсем различно и вероятно много по-опасно. Ако целта му наистина бе да залови Хрубек, преди да нарани някого, защо просто не се обади на Хавършам и не му каже, че преследваният е променил посоката? В момента Хек се намираше в Гъндърсън и скоро щеше да стигне Клъвъртън. И в двете градчета имаше полицейски управления и въпреки бурята все щеше да има няколко свободни човека, за да организират хайка. Да се обади на Хавършам, бе най-правилното в случая и носеше най-малко рискове за всички.

Ако обаче полицията заловеше Хрубек, Адлър щеше да откаже да изплати десетте хиляди долара на Хек.

Затова, изпълнен с чувство за вина, той натисна педала за газта и продължи след целта си под прикритието на нощта — също както (помисли си с горчива насмешка) самия Майкъл Хрубек.

* * *

Той бе на трийсет и пет километра от Риджтън, когато му хрумна, че трябва да намери автомобил.

С кола щеше да е много по-готино отколкото с колело, много по-модерно. Хрубек бе овладял напълно въртенето на педалите и сега този начин на придвижване започваше да го дразни. Велосипедът подскачаше встрани, когато минеше през камък, а имаше и нанагорнища, които го принуждаваха да пъпли по-бавно и от пешеходец. Когато минеше през дупка, тежките капани в раницата му го удряха болезнено в бъбреците. Хрубек не чувстваше толкова досада от колелото, колкото копнеж да се вози на кола. Вярваше, че е достатъчно уверен в себе си, за да шофира. Беше излъгал санитарите и ченгетата и бе заблудил всички шибаняци конспиратори, които го преследваха.

А сега искаше кола.

Спомняше си как бе напълнил резервоара на доктор Ан, когато тя караше него и други пациенти до книжарницата на търговския център близо до психиатричната болница в Тревър Хил. Той знаеше наизуст (и от време на време рецитираше) статистиката за загиналите при пътнотранспортни произшествия по американските шосета, затова отначало бе отказал, но в крайна сметка се съгласи да отиде. Психиатърката го помоли да седне на предната седалка. Когато спряха на бензиностанцията, тя помоли:

— Майкъл, би ли ми помогнал в зареждането?

— Неее.

— Моля те.

— За нищо на света. Не е безопасно, не е модерно.

— Хайде да го направим заедно.

— Кой знае какво ще излезе от този маркуч.

— Хайде, Майкъл. Слизай.

— Не.

Той обаче го направи — отвъртя капачката на резервоара, включи колонката, натисна лостчето на маркуча. Доктор Ан му благодари за помощта и той, грейнал от гордост, се качи отново до нея и закопча колана си, без тя да му напомня. При следващото излизане тя му разреши да покара сивия й мерцедес из паркинга на болницата, предизвиквайки завистта на останалите пациенти и снизходителните усмивки на няколко лекари и сестри.

Да, реши сега той, стига толкова с това колело.

Той стигна подножието на дълго възвишение и спря при една тъмна бензиностанция с изцапани с кал и машинно масло прозорци. Интересът му бе привлечен от един стар жълтозелен датсън, спрян до бензиновата колонка. Хрубек слезе от велосипеда. Вратата на колата бе отключена. Той седна пред кормилото и подуши миризмата на масло и мухъл. Започна със сухи тренировки по шофиране.

Отначало беше много напрегнат, но после постепенно си спомни основните неща и се отпусна. Завъртя кормилото. Превключи на четвърта скорост. Упражни се да натиска газта и спирачката.

Погледна към таблото и видя ключа в стартера. Завъртя го. Нищо. Слезе. Предположи, че или акумулаторът е развален, или няма бензин. Отвори предния капак и установи, че колата всъщност се нуждае от двигател. Някой шибаняк го беше задигнал. Той тресна капака.

В наши дни не можеш да се довериш на никого.

Хрубек се приближи до входа на магазина и погледна вътре. Имаше автомат за безалкохолни, автомат за закуски, кутии с понички и пасти, „Туинкис“. Той обичаше „Туинкис“. Произнесе на глас израза, който бе научил от една телевизионна реклама:

— Страхотен снак.

Без да спира да повтаря тези думи, той заобиколи зад магазина.

— Бъди умен — прошепна. — Използвай задния вход. Надяваше се да намери вътре някакъв двигател. Зачуди се дали ще се справи сам с монтирането му в зелената кола. Моторът вероятно просто се включваше в някакъв контакт. (Хрубек знаеше всичко за контактите; тъй като електроуредите в родната му къща имаха вградени подслушвателни устройства и камери, Майкъл имаше навика да ги изключва всяка сутрин. Видеото у тях постоянно показваше 12.00.)

Той се приближи до задния вход на бензиностанцията и счупи с ритник стъклото на вратата. Сетне бръкна и дръпна резето. Влезе и затършува. Не откри никакви готови за монтиране двигатели и това го разочарова ужасно, въпреки че поничките от рафта до вратата значително облекчиха страданието му. Той изяде на място цял пакет, сетне прибра друг в раницата си.

Вкус, който превъзхожда всички останали^[1] обещаваше един скъсан и избелял постер, залепен до стария автомат за пепси в предната част на магазина. Той отвори лесно вратата и извади две бутилки безалкохолно. Отдавна не беше пипал стъклен съд за течности — в психиатричните болници сервираха напитките в пластмасови чашки или изобщо не предлагаха. Той отвори капачката със зъби, седна на земята и вдигна бутилката.

След пет минути паркингът навън се освети в сребристо, сетне в бяло. Това привлече вниманието на Хрубек. Той се изправи и се приближи до мръсното стъкло, за да установи източника на светлината. На паркинга спря блестящ син джип. Вратата се отвори и шофьорката слезе. Беше красива руса жена. Тя залепи някаква обява за благотворителна църковна разпродажба за следващата вечер върху телеграфния стълб до помпата за гуми.

— Ще има ли разпродажба на лакомства вк-усни? — прошепна Хрубек. — Ще гали ли попът твоите срамни устни?

Той се взря в джипа. На предната седалка седеше едно момиче, вероятно дъщеря на жената. Той продължи да говори, вече към момичето:

— О, много си красива. Обичаш ли ма-тема-тика? Искаш ли някой да ти го на-тика? Знаеш ли, че деветдесет и девет процента от шизофрениците имат големи членове? Когато Исус бил предаден, всички членове на компанията му вдигнали врява. Също като предателката Ева. Кажи, попът ще ти натика ли своята малка змия?

Жената се върна при джипа. „О, красива е!“, помисли си Хрубек и се зачуди коя харесва повече, майката или дъщерята. Джипът отново излезе на шосето и след малко зави по някакъв страничен път на стотина метра на запад. Изгуби се от поглед. Хрубек остана дълго при прозореца, сетне издиша в студеното стъкло отпред. В средата на голямото петно кондензирана влага нарисува ябълка с листа и дръжка и с дупка от червей в средата.

* * *

Вече метър и половина високата им „китайска“ стена се освети от нова мълния.

Уморени, жените прекъснаха работата си и се изправиха в очакване на гръмотевицата, но тя така и не се чу.

— Трябва да я полеем с бутилка шампанско — предложи Порша.

Облегна се тежко на лопатата.

— Може да не издържи.

— Дано да е здрава.

Водата в отводнителния канал, идващ от езерото, вече бе десетина сантиметра дълбока.

— Да приключваме с облепянето на оранжерията и да се махаме оттук.

Прибраха инструментите и Лиз покри купчината пясък с голям брезент. Тя все още се чувстваше обидена от отказа на Порша, но въпреки това, докато двете се връщаха към къщата като миньори след тежък работен ден, изпита желание да прегърне по-малката си сестра. Нещо я възпря. Можеше да си представи този жест, но не вярваше, че ще постигне желания ефект. Спомняше си ритуалните допирания на бузи с роднини, ръкостисканията, фалшивите прегръдки.

С това се ограничаваха интимностите в рода Л’Оберже.

Лиз чу изтракване недалеч от тях. Вятърът беше бутнал два алуминиеви стола при гаража. Тя каза на сестра си, че ще отиде да ги прибере, и тръгна надолу. Порша се насочи към къщата.

Лиз спря пред гаража, почувства внезапен полъх. Повърхността на езерото се набразди и брезентът, с който бе покрила пясъка, изплющя като изстрел. Сетне всичко се успокои. Този полъх на вятъра беше като студени тръпки, преминаващи през нечие тяло.

В последвалата тишина тя чу бръмчене на кола.

Гумите заскърцаха по блестящите бели камъчета, с които двамата с Оуен бяха покрили алеята в убийствена жега през лятото. Тогава тя настоя да завършат работата след мръкване. Лиз Ачисън знаеше, че посетителят тази нощ кара върху парченца първокачествен мрамор от някаква кариера в Ню Ингланд. Кой знае защо обаче, си представи, че гумите минават по натрошени кости, и това се запечата в съзнанието й.

Колата се приближи бързо към боровете, между които минаваше криволичещата алея. Излезе на разширението за паркиране, спря за малко, сетне продължи към нея. Заслепена от фаровете, Лиз не успя да различи каква е колата. Накрая автомобилът спря на десетина метра от нея.

Лиз остана права, със скръстени ръце, разкрачена, застинала като момиче, което се преструва на статуя. Накрая, преди смущението й да прерасне в страх, тя прочисти гърло и тръгна напред в пронизващите мрака лъчи на фаровете.