Джефри Дивър
Милост (14)

14.

В краката на сестра си Лиз преброи седем торби, готови за натрупване върху дигата. Порша напълни още две и продължи:

— Нямаше нужда да идвам заради прехвърлянето, нали? Можех да участвам и без да напускам града. Така каза Оуен.

— Не си идвала отдавна. Пък и аз не ходя много често в града.

— Ако имаш предвид, че не се виждаме много често, е, това наистина е така. Само че ти си намислила още нещо, нали? Не само да поговориш с малката си сестра.

Лиз не отговори и изчака поредната торба да бъде напълнена с мокър пясък.

— Какво е това — продължи Порша. — Сдобряване ли?

Лиз не обърна внимание на обидно насмешливия й тон.

Хвана торбата, занесе я до дигата и я тръсна отгоре.

— Какво ще кажеш да си починем пет минути? — предложи.

Порша напълни поредната торба, заби лопатата в пясъка и свали ръкавиците си, огледа едно червено петно върху показалеца си. Седна до сестра си върху ниската стеничка.

След малко Лиз добави:

— Смятам да се откажа от преподаването.

Това не изненада особено сестра й:

— Никога не съм те виждала като учителка.

„А като каква точно ме е виждала?“ — запита се Лиз. Тя предполагаше, че Порша си има изградено мнение за кариерата й — а и за целия й живот, — но не можеше да си представи какво може да бъде то.

— Преподавателската работа е добра за мен. Доставя ми удоволствие. Мисля обаче, че е време за промяна.

— Вече си богата жена. Можеш да живееш само от рентата.

— Е, няма да напусна просто така.

— Защо? Стой си вкъщи и се грижи за градината. Гледай телевизия. Има и по-лоши начини да прекараш живота си.

— Знаеш ли разсадника на Лангдел?

— Не. — Младата жена присви очи, поклати глава. — А, чакай, онова място край шосе № 236 ли беше?

— От време на време сме ходили там. С мама. Пускаха ни да поливаме цветята в парниците. Помниш ли?

 

— Смътно. Имаше купища щайги с лук.

Лиз се засмя:

— Това бяха луковици на цветя.

— Да. Още ли е там?

— Продава се. Разсадникът и една фирма за озеленяване.

— Господи, гледай.

Порша се взираше към другия край на езерото. Водата бе вдигнала един малък хангар за лодки от основите му. Призрачната бяла конструкция от изгнил талашит потъна плавно.

— И без това беше за събаряне. — Лиз кимна към бараката. — Това спестява няколко долара на данъкоплатците. Та, говорех ти за разсадника… — Потърка длани. — Смятам да го купя.

Порша кимна. Отново бе увила кичур златиста коса около пръста си и смучеше крайчето му. На оскъдната светлина лицето й изглеждаше мъртвешки бледо, а устните й — черни. Беше ли си сложила червило, преди да дойде да пълни торби с пясък?

— Имам нужда от партньор — изрече бавно Лиз. — И предпочитам теб.

Порша се засмя. Беше красива жена и имаше способността за секунди да се превръща в най-прекрасното и сладко същество на света. Често обаче се смееше с дълбок гърлен смях, който напълно унищожаваше всякакъв чар. Правеше го в случаи като този, когато не одобряваше нещо, но оставяше другите да се досетят сами за това.

Лиз се изчерви.

— Аз не разбирам нищо от бизнес, финанси, маркетинг, такива неща. Ти си специалист.

— Аз търгувам с информационни средства, Лиз. Не съм магнат.

— Знаеш повече от мен в тази област. Винаги си говорила, че искаш да излезеш от рекламния бизнес. Миналата година смяташе да отвориш бутик.

— Всеки в рекламния бизнес говори, че иска да напуска и да отвори бутик. Ти и аз в бизнеса…

— Сделката е добра. Лангдел почина миналата година и жена му не може да се занимава с разсадника. Продава всичко за три милиона. Само земята струва два. В момента лихвите за заеми са много изгодни. И Ейнджи е готова да финансира част от предприятието, стига при фалит да получи милион и половина.

— Решила си го сериозно, нали?

— Нуждая се от промяна, Порша. Обичам цветята и…

— Не, за теб лично не съм се съмнявала. Имах предвид, че говориш сериозно за нашето партньорство. Да работим заедно.

— Разбира се. Ти ще се занимаваш с финансовата страна, а аз — с производството. Това не ти ли се струва истински професионално?

Порша се взираше в купчината торби, които бе напълнила. Вдигна една и веднага я пусна.

— Тежки са, а? — установи задъхано. — Може би не трябва да ги пълня толкова.

— Имам много идеи. Ще разширим старата градина и ще построим специална оранжерия за рози. Можем дори да организираме лекции, прожекции, курсове по хибридизиране. Как да направим първата си градина. Ти познаваш хора във филмовия бизнес. Ако работим добре, ще постигнем големи успехи.

Порша помълча, сетне отбеляза:

— Всъщност смятах да зарежа сегашния бизнес в началото на следващата година. Веднага щом получа дивидентите.

— Наистина ли? Точно — тогава смятам и аз да купя разсадника. През февруари или март.

Младата жена побърза да поясни:

— Не, мисля само да си взема една-две години почивка и през това време изобщо да не работя.

— О! — Лиз изправи една торба. — И какво ще правиш?

— Ще пътувам. Искам да се науча да карам уиндсърф. Демонът на моретата.

— Просто така… да не правиш нищо?

— Говориш като мама.

Лиз прикри гнева си:

— Не, просто съм изненадана.

— Може би ще мина през Европа. Миналия път трябваше да се ограничавам. И, Боже мой, онези екскурзии с мама и татко… Истински ад. С хер Л’Оберже от Гестапо за екскурзовод: „Хайде, момичета, какво вършите там? Лувърът затваря след два часа. Порша, не смей да гледаш така онези момчета…“ Ами ти, ха, ти сигурно си единственото дете на света, което си е легнало, без да вечеря, защото не е искало да си тръгне от… какво беше онова място?

— Паркът със скулптурите в музея на Роден — отвърна с лек смях Лиз. — Жертва на световната култура на седемнайсет.

След кратко мълчание Порша каза:

— Не мисля, Лиз. Няма да стане.

— Само година. Опитай се. Ако не ти хареса, можеш да продадеш дела си.

— Мога и да загубя всичко, нали?

— Да, предполагам, че можеш. Аз обаче няма да те измамя.

— Какво мисли Оуен?

„А, дойдохме си на въпроса.“

— Има известни резерви.

Всъщност това едва не разруши брака им. Лиз започна да крои планове за разсадника малко преди смъртта на майка си, когато стана ясно, че двете сестри ще наследят сериозни суми. Оуен искаше да вложи парите в ценни книжа, да наеме няколко юристи и да се премести в нова кантора. Твърдеше, че така ще имат най-добра възвръщаемост на средствата.

Тя обаче беше категорична. Парите бяха нейни и разсадникът идеално я устройваше.

Ако не този на Лангдел, щеше да вземе някой друг в околността. Като практичен човек той състави цял списък с възражения.

— Ти си луда, Лиз. Разсадник. Това е сезонна работа. Зависи от времето. При озеленяването се получават много рекламации. Ще имаш проблеми с нелегалните работници… Ако искаш градина, ще разширим тази. Ще повикаме архитект, можем…

— Искам да работя, Оуен. За Бога, карам ли те да си стоиш у дома и да четеш учебници по право за удоволствие?

— С адвокатската професия човек може да се изхранва — тросна се той.

Колкото повече спореше обаче, толкова по-настоятелна ставаше тя.

— За Бога, Лиз! Така в най-добрия случай ще печелиш по няколко хиляди годишно. По-изгодно е да вложиш парите в банка.

Тя разтвори един брой на „Мъни“:

— Тук има статия за най-изгодните предприятия. Погребалните бюра са на първо място. Аз не искам погребално бюро.

— Стига си се инатила! В банката парите поне ще са на сигурно място. Всичко ли искащ да рискуваш?

— Госпожа Лангдел ми показа счетоводните си книги. От петнайсет години са все на печалба.

Той замълча заплашително. Сетне изсъска:

— Значи вече си говорила с нея, без да се посъветваш с мен?

След малко тя призна, че го е направила.

— Не помисли ли първо да го обсъдиш с мен?

— Не съм й обещавала нищо.

— Още не си взела парите, а вече се чудиш как да ги пропилееш.

— Това е мое наследство, Оуен.

Тук би трябвало да избухне семеен скандал: „Твои значи? Твои, а? Аз те подкрепих, когато учителите стачкуваха…“ „Когато загуби онзи клиент преди две години, именно учителската ми заплата ни измъкна от блатото…“ „Аз върша всичката адвокатска работа за семейството безплатно…“ „През всички онези месеци, когато не можехме да си плащаме тока, защото се записа в проклетия клуб…“

Оуен обаче не изневери на себе си. Замълча и излезе. Грабна старата си 22-калиброва пушка и отиде в гората да стреля по консервени кутии, зайци и катерички.

Лиз остана сама няколко часа. Слушаше далечните гърмежи и си припомняше студенината в очите му, преди да излезе. И в продължение на няколко часа тя не спря да се пита дали не е загубила съпруга си.

Когато се върна обаче, той бе спокоен. Последното, което каза за разсадника, беше:

— Съветвам те да не го правиш, но ако въпреки всичко си решила да продължиш, искам аз да се занимавам с цялата юридическа дейност.

Тя му благодари, но за да се уталожи гневът му, трябваше да минат няколко месеца.

Сега Лиз понечи да разкаже на сестра си за тревогите на Оуен, но Порша не се интересуваше. Тя поклати глава:

— Не.

След кратко мълчание Лиз попита:

— Защо?

— Още не съм готова да се разделя с големия град.

— Няма да се наложи. Аз ще върша ежедневната работа. Ще се виждаме по два пъти в месеца. Може ти да идваш, а може и аз да те посещавам в града.

— Наистина имам нужда от почивка за известно време.

— Поне помисли. Моля те — възкликна задъхано Лиз в лицето на сестра си, бледо и неясно в мрака.

— Не, Лиз, съжалявам.

Ядосана и обидена, Лиз вдигна една пълна торба и я пусна в края на стеничката. Обаче не прецени разстоянието и тя цамбурна в езерото.

— Мамка му! — изруга Лиз и се опита да извади торбата, но тя беше потънала дълбоко.

Порша отново уви кичур коса около пръста си. Сестра й се изправи и попита:

— Каква е истинската причина?

— Лиз.

— Как щеше да реагираш, ако ти бях казала, че искам да купя бутик на Медисън Авеню?

Порша стисна устни, но Лиз настоя:

— Какво ще кажеш, ако поискам да обикаляме заедно Европа, да се храним в луксозни ресторанти и да дегустираме вина? Как ще реагираш, ако ти кажа: „Хайде да отворим училище по уиндсърфинг“?

— Лиз, моля те.

— По дяволите! Заради „Индиан Лийп“ ли е всичко? Кажи?

Порша се обърна рязко към нея:

— О, Господи, Лиз.

Тя замълча. Повърхността на езерото внезапно се освети от чудовищна зеленикава мълния далеч над хоризонта на запад. Тя изчезна зад тъмните облаци.

— Никога не сме говорили за това — рече накрая Лиз. — От шест месеца не сме проронили една думичка. Това просто ни разделя.

— По-добре да привършваме тук. — Порша хвана лопатата. — Тази мълния показва, че бурята ще се разрази всеки миг.

— Моля те! — прошепна сестра й.

Чу се тътен и двете се обърнаха, за да видят как хангарът изчезва напълно под повърхността. Порша не каза нищо и отново загреба с лопатата.

Лиз остана на брега на езерото, загледана към другия му край.

След потъването на хангара зад него сред дърветата се беше появил неясен бял силует. За момент й заприлича на стара жена, накуцваща бавно към езерото. Тя примигна и излезе още малко напред. Жената куцаше така, сякаш изпитваше силна болка.

Сетне, също като хангара, това видение се спусна от брега във водата и изчезна под неподвижната, черна като оникс повърхност. Вероятно беше парче брезент, завързано за някоя летва. Нямаше никаква жена, никакъв призрак!

Всичко бе плод на въображението й.

* * *

В нощта, когато Ейбрахам Линкълн умрял след много часове мъки с ужасна рана сред мократа му от пот гъста коса, луната, показала се над облаците на Източните Съединени щати, била кървавочервена.

Това необичайно явление бе потвърдено от различни източници, между които и един фермер от Илинойс. На 15 април 1865 година този човек стоял насред току-що засятата с царевица нива; погледнал към искрящото небе, забелязал алената луна и свалил сламената си шапка в знак на уважение, защото разбрал, че на хиляди километри от него един велик живот е достигнал своя край.

Тази нощ нямаше луна. Хрубек въртеше педалите на велосипеда по шосе № 236 под облачното и неспокойно небе. Това бе тежко физическо усилие. Той обаче вече беше свикнал с велосипеда и напредваше уверено като състезател в „Обиколката на франция“. Все пак при всяка поява на светлина пред или зад него спираше и залягаше край пътя. Оставаше скрит сред храсти или дървета, докато колата отминеше, сетне отново яхваше велосипеда и продължаваше да върти като обезумял на най-ниската скорост — не знаеше как да превключи на по-висока.

Една мигаща светлина го стресна. Той погледна от другата страна на полето и забеляза полицейска кола, която обикаляше бавно около някаква тъмна постройка, фаровете й угаснаха и колата продължи на изток. Тревогата му понамаля и той продължи да върти педалите. Замисли се за първия си сблъсък с полицията.

Тогава Майкъл Хрубек бе на двайсет години; арестуваха го за изнасилване.

Младият мъж учеше в частен колеж в щата Ню Йорк, в район, доста красив в разгара на лятото, но иначе сив и безличен като градчето и нивите, заобикалящи университетския комплекс.

Макар че беше саможив и нямаше точно определени интереси, през първия семестър Майкъл се справяше добре в учението, особено с двата курса по американска история. Между Деня на благодарността и Великден обаче ставаше неспокоен. Не бе в състояние да се съсредоточи и дори най-елементарните задачи го затрудняваха — за кое да учи по-напред, къде да обядва, дали да си измие зъбите, преди да ходи по нужда, или след това. Прекарваше дълги часове в зяпане през прозореца на стаята си.

Тогава бе почти толкова едър, колкото и сега, с дълга къдрава коса, рунтави, сключени вежди и кръгло лице, което за всеобщо учудване изглеждаше добродушно, стига да не се засмее. Когато го правеше, изражението му ставаше злобно. Нямаше приятели.

Затова Майкъл остана изненадан, когато в една мартенска неделя чу тропане на вратата си. Не се беше къпал няколко седмици и почти месец носеше едни и същи дрехи. Никой не си спомняше, най-малкото той, кога за последно е чистил стаята си. Съквартирантът му отдавна бе избягал в апартамента на приятелката си, дезертиране, което дойде много добре на Майкъл, защото беше сигурен, че другият младеж го снима тайно, докато спи. Тази неделя той бе прекарал два часа на бюрото си да чете „Любовната песен на Дж. Алфред Пръфрок“ от Т. С. Елиът.

— Здрасти, Майк.

— Кой е?

Посетителите бяха двама студенти, третокурсници, които живееха в същото общежитие. Майкъл застана на отворената врата и ги загледа подозрително. Те се усмихнаха с престорена добронамереност и се поинтересуваха как е. Той продължи да ги гледа, без да каже нищо.

— Майки, много се преуморяваш. Ела. В читалнята има купон.

— Има и ядене, ела.

— Имам да уча! — оплака се той.

— Не, не, ела… Да се забавляваме. Много бачкаш мой човек. Долу има кльопачка.

Е, Майкъл наистина обичаше да си похапва. Хранеше се обилно по три пъти на ден, а през останалото време постоянно дъвчеше нещо. Освен това бе свикнал да изпълнява желанията на другите хора; ако не го направи, ако им откаже, започваше да се разкъсва от жестока тревога. Какво щяха да си помислят за него? Какво щяха да кажат?

— Може да дойда.

— Хей, страхотно. Идвай с нас!

Майкъл неохотно последва двамата младежи по коридора към общото помещение на общежитието, където кипеше щур купон. Когато минаваха покрай едно тъмно спално помещение, спътниците му спряха и го пуснаха да мине пред тях. Изведнъж се извъртяха и го избутаха в стаята, затръшнаха вратата и я заключиха.

Майкъл изрева от ужас, задърпа отчаяно дръжката. Препъна се, потърси ключа на лампата, но не го откри. Изтича при прозореца, смъкна щорите и тъкмо се канеше да счупи стъклото и да изскочи на двора, когато забеляза, че не е сам. Беше виждал момичето на едно или две събирания. Беше студентка първа година — дебелана с кръгло лице и много късо подстригана къдрава коса. Имаше дебели глезени и носеше десетина гривни около китките си, напомнящи за свински джолани. Беше пияна, просната на леглото и с пола, вдигната чак до кръста. Отдолу нямаше гащи. В едната си ръка държеше чаша, в която имаше портокалов сок с водка. Очевидно бе дошла в съзнание само колкото да повърне и отново беше припаднала.

Майкъл се наведе и я заоглежда. Видът на женски полови органи (първият му сблъсък с интимната анатомия на жената) и вонята на алкохол и повръщано го изпълниха с панически страх.

— Какво правиш с мен? — изкрещя той на безжизненото момиче и отново се хвърли върху вратата; ударът прокънтя в цялото общежитие. В коридора отвън отекна кикот. Майкъл се хвърли на леглото. Паниката стегна гърдите му, от всяка пора на тялото му се лееше пот. След малко съзнанието му изключи и пред очите му притъмня.

Следващото, което почувства, бе грубата хватка на двама мъже от охраната, които го вдигнаха безцеремонно на крака. Момичето, дошло вече в съзнание, дърпаше полата си надолу и пищеше. Панталоните на Майкъл бяха разкопчани и членът му висеше безпомощно, одран и разкървавен от ципа.

Майкъл не си спомняше какво е станало. Студентката твърдеше, че тъкмо си била легнала, имала грип. Когато отворила очи, заварила Майкъл върху себе си, готов да я обладае въпреки отчаяната й съпротива. Извикаха полицията, известиха родителите. Майкъл прекара нощта в ареста под зорките очи на двама много неспокойни полицаи, неподготвени да пазят затворник, който не спира да ги наблюдава и да повтаря, че са „мъртви шибаняци“, ако не му донесат някакъв учебник по история от стаята му.

Доказателствата бяха противоречиви. Въпреки че във и около влагалището на момичето бяха намерени следи от три различни лубриканта за презервативи, Майкъл не беше носил такова средство в момента на залавянето; в стаята също нямаше. Адвокатът на защитата твърдеше, че момичето само е извадило пениса на Майкъл от панталона му и е симулирало изнасилване, за да не признае, че е обслужвало цял куп момчета — теория, която, макар и не особено лицеприятна, можеше да се стори най-правдоподобна на съдебните заседатели.

От друга страна, имаше няколко свидетели на престъплението, включително самото момиче. Освен това Майкъл бе заплашвал или просто гледал свирепо половината от студентите в общежитията — и особено жените.

Най-тежкото доказателство обаче бе самият Майкъл Хрубек — як, намръщен младеж, два пъти по-едър от момичето, хванат (както прокурорът повтаряше с най-голямо удоволствие) със смъкнати гащи. Като капак на всичко след инцидента Майкъл стана неадекватен и сипеше наляво и надясно обидни епитети. Изправянето му на свидетелското място бе истинска катастрофа. Адвокатът успя да му издейства условна присъда, при положение че напусне учебното заведение и доброволно постъпи в една щатска болница, където да се подложи на лечение за серийни изнасилвачи.

След шест месеца той бе освободен и се върна в родната си къща.

В Уестбъри границите между разум и лудост скоро започнаха да се размиват. Един ден, есента след изнасилването, Майкъл заяви на майка си, че иска да се върне в колежа.

— Ще уча само история — добави. — Горко им, ако не ми позволят. А, и искам да стана свещеник. Няма да уча нищо друго. Никаква ма-те-ма-тика, никакъв английски, никаква_ ал-ге-бра_! Направо забрави! Искам да уча само история.

Майка му, удивена от искането му, се изсмя:

— Да се върнеш в колежа ли? Сериозно? Я се виж, бе! Знаеш ли какво си направил на онова момиче?

Не, Майкъл не знаеше какво е направил. Нямаше ни най-малка представа. Спомняше си само, че мръсницата беше излъгала и заради нея се наложи да се откаже от любимите си уроци по история.

— Тя е курва! Лъжкиня! Защо да не мога да се върна? Не съм ли достатъчно модерен, за да ходя в колеж? А, не съм ли? Свещениците са много модерни. Някой ден ще напиша историческа книга за тях. Те често чукат малки момченца, нали знаеш?

— Марш в стаята! — изкрещя яростно майка му.

И той — двайсетгодишен мъж планина — избяга като пребито псе.

Оттогава често й натякваше:

— Моооля тееее. Искам да се върна на училищееее!

Обещаваше да учи усърдно и да стане шибан свещеник, за да е доволна. Обещаваше й да си сложи корона от бодли върху проклетата глава и да възкресява хората.

— Исус е носил трънен венец, защото е възкръснал^[1] — обясни й веднъж. — Точно затова розите са бодливи.

— Ще се махна оттук, Майкъл — изкрещя тя.

— Ще избя-гаш ти от мен, а? Къде ще избя-гаш-ти? На урок по матема-тика? Ще носиш ли гащи, когато някой поп ти го на-тика?

Майка му излезе. Тя вече не го наричаше „мое храбро войниче“. И ноктите й вече не бяха червени като огънчетата на горящи цигари, и гримът около очите й беше размазан по хлътналите й бузи.

„О, мамо, какво си сложила? Свали тази шапка. Свали тази корона. Всичките тези шибани бодли! Това не ми харесва, ни най-малко. Моля те! Извинявай за онова, което казах за теб и войниците. Моля те, моля те, моля те, свали я!“

Така изключително развълнуваният Майкъл Хрубек въртеше педалите с трийсет километра в час по шосе № 236, напълно погълнат от спомените — и точно заради тях не чу полицейската кола, тъмна и безшумна, промъкнала се на три метра от задния калник на велосипеда. Едва тогава светлините и сирената се включиха.

— О, Господи, Господи, Господи! — изкрещя Хрубек.

Паниката разтърси цялото му тяло.

От високоговорителя прозвуча глас с пращене като от фойерверки:

— Хей ти! Спри велосипеда и слез.

В тила на Хрубек се насочи силен прожектор.

„Ченгета! — помисли си той. — Агенти! ФБР!“ Хрубек спря и полицаите слязоха от колата си.

— Слизай, младежо.

Хрубек слезе тромаво от колелото. Полицаите се приближиха предпазливо. Единият прошепна:

— Цяла планина. Огромен е.

— Покажи ни някакъв документ.

„Шибани шибаняци конспиратори“ — помисли си Хрубек.

— Вие федерални агенти ли сте? — попита учтиво.

— Агенти ли? — подсмихна се единият. — Не, обикновена полиция. От Гъндърсън.

— Елате насам, господине. Имате ли шофьорска книжка?

Хрубек седна с гръб към полицаите и наведе глава.

Двамата мъже се спогледаха, без да знаят как да действат. Хрубек ги обърка съвсем, като закрещя:

— Тооолкова съм изплашен! Той ми взе всичко. Удари ме по главата с камък. Вижте ми ръката. — Вдигна ожулената си ръка. — Търсех помощ.

Те продължиха към него, но останаха на безопасно разстояние.

— Някой ви е нападнал? Ранен ли сте? Ако може само да покажете някакъв документ…

— Той ли е? — попита единият.

— Искаме само да видим някакъв документ. Шофьорска книжка. Каквото и да е.

— Той ми взе портфейла. Всичко взе.

— Ограбили ли са ви?

— Бяха няколко човека. Взеха ми портфейла и часовника. Часовникът — обясни тържествено Хрубек — ми е подарък от мама. Ако пазехте по-добре пътищата, можеше да предотвратите това сериозно престъпление.

— Съжалявам за това нещастие, господине. Бихте ли ни казали името и адреса си…

— Джон У. Бут, така се казвам.

— Не очаквах такова нещо — сподели единият полицай пред другия, сякаш говореха пред бебе.

— В съобщението пишеше, че е безопасен.

— Може, ама е огромен.

Единият полицай се приближи още. Хрубек се разтресе и заплака.

— Ще сме ти много благодарни, ако станеш, Джони, само ела в колата. Хората в болницата се тревожат за теб. Ние искаме да те върнем там. — Полицаят добави успокоително: — Не искаш ли да се прибереш вкъщи? Да хапнеш сладкишче с мляко? Хубав ябълков сладкиш?

Той спря зад Хрубек, насочи фенер към празните му ръце, сетне към съвършено голата му и леко синееща глава.

— Благодаря ви, господине. Всъщност, като споменахте, аз наистина искам да се върна. Онова място започва да ми липсва.

Хрубек се обърна и се усмихна любезно; протегна бавно ръка, сякаш да се ръкува с полицая. Полицаят също се усмихна (изненадан от поведението на младежа) и стисна дебелата длан на лудия. Твърде късно си даде сметка, че истинската цел на Хрубек е да счупи китката му. Костта изпука. Полицаят изкрещя и се свлече на колене, фенерът издрънча до него. Партньорът му посегна към пистолета си, но Хрубек вече бе насочил откраднатия колт към него.

— Добър опит — обяви с широка усмивка. — Хайде, хвърли това, хвърли го!

Полицаят се подчини.

— О, Боже!

Хрубек извади оръжието на ранения му колега и го захвърли надалеч. Полицаят се превиваше на земята и стискаше китката си.

— Виж, човече — замоли другият, — с това ще си навлечеш само неприятности.

Хрубек загриза един от ноктите си, сетне погледна полицаите:

— Не можете да ме спрете. Аз мога. И ще го направя, ще го направя бързо!

Тези думи прозвучаха като безумен боен вик. Той размаха юмруци над главата си.

— Моля ти се, младежо, остави този револвер. — Гласът на ранения полицай му изневери и носът му потече. — Нищо не е станало. Никой не е пострадал.

Хрубек се обърна победоносно към него:

— О, добър опит, ченге. Само че тук грешиш. Всички са пострадали. Всички, всички, всички! И това още не е краят.

* * *

Оуен Ачисън спря джипа си до една голяма прясно изорана нива край шосе № 236 на около единайсет километра от високото скалисто възвишение, където бе лежал Хрубек. Както очакваше, откри дълбоки следи, знак, че беглецът се движи успоредно на пътя. От дълбочината им и разстоянието между тях личеше, че Хрубек или върви бързо, или тича.

Оуен спря на една и използва телефонния й автомат, за да се обади в „Марсден ин“. Оттам му казаха, че госпожа Ачисън и сестра й са се обадили да съобщят, че ще закъснеят. Все още не бяха отишли.

— Ще закъснеят ли? Каза ли защо?

— Не, господине, не каза. Да им предам ли нещо, ако дойдат?

Оуен се поколеба. Замисли се дали да не й остави закодирано съобщение. Да й съобщи, че посетителят се движи на запад и да не се обажда на никого, но… Имаше прекалено голям риск чиновникът да не го предаде правилно.

— Не, ще ги потърся вкъщи — отвърна.

Там обаче никой не вдигна телефона. Сигурно ги беше изпуснал за малко. Щеше да им се обади в хотела по-късно.

Нощта бе станала още по-тъмна, небето беше покрито с облаци, застудяваше. Той използваше фенерчето пестеливо, само когато му се стореше, че е видял някаква следа, а дори и тогава го доближаваше до самата земя, преди да го включи. След това продължаваше, но бавно, много бавно. Всеки войник знае, че преследваният винаги има по-голямо предимство.

Оуен пада на няколко пъти, след като се спъваше или в някоя тел, или в корени. Падаше тежко и винаги се извърташе в последния момент, за да посрещне удара с рамо — никога не рискуваше да си счупи китка или пръст. Не видя повече капани. Само на едно място се отчая. Следата изчезна съвсем. Това стана сред широко поле, десетина декара трева, оградени отвсякъде с гъста гора. Оуен се намираше на около двеста метра от шосе № 236. Застана на средата на това празно място и се огледа. На юг се виждаше понижение в скалистите хълмове, предоставящо лесен достъп към по-гъсто населените части на окръга. Оттам често минаваха товарни влакове и беше възможно Хрубек да се е качил на някой. А можеше просто да е продължил към Бойлстън, където спираха и влакове, и автобуси.

Обезсърчен, Оуен тръгна безцелно през полето, като спираше от време на време да се ослуша за стъпки, но чуваше само сови, далечни клаксони или зловещата тишина пред наближаваща буря. След десет минути лутане той забеляза леко проблясване през дърветата на запад. Инстинктивно се насочи натам. При кленовата горичка се приведе и така бавно се промъкна към младите дръвчета, за да надникне между листата им. Бутна с револвера си няколко покрити с роса клонки и затаи рязко дъх от студените капки, които се поръсиха по врата и лицето му.

* * *

Оуен обикаляше около старото Ем Джи и оглеждаше земята. Подритна белия животински череп. Веднага позна, че е на пор. На пътя и в отбивката имаше десетки следи от обувки и гуми. Някои напомняха тези на Хрубек, но бяха твърде замазани от дошлите след него. Имаше кучешки следи и Оуен се почуди дали преследвачите все пак не са усетили, че лудият е тръгнал на запад. Животното обаче беше само едно, не три, както в началото на хайката.

Той отново обиколи колата, после слезе в храстите наблизо. Не видя никакви следи от Хрубек. Върна се при колата. Този път забеляза багажника за колело, но веднага отхвърли вероятността Хрубек да открадне велосипед. Кой беглец, размишляваше, ще вземе да върти педалите насред главното шосе?

Да, обаче… Майкъл Хрубек беше луд със своя собствена логика. Велосипед? Защо не? Оуен огледа пътя около колата и откри едва видими следи от гуми, не много широки — като от велосипед, каран от по-едър човек. Той погледна отново колата. Багажникът беше счупен, сякаш колелото е било смъкнато със сила.

Оуен продължи по следите от гуми. На пресечката на този път с шосе № 236 колоездачът беше спрял, може би се е колебаел накъде да продължи.

Точно както очакваше, до следата от велосипедна гума стоеше ясен отпечатък от обувката на Хрубек.

Не се изненада и че колоездачът е продължил на запад.