Джефри Дивър
Милост (12)

12.

Оуен Ачисън познаваше логиката на преследваните животни и разбираше инстинктите, управляващи действията както на жертвата, така и на хищника.

Той можеше да стои неподвижно с часове, нагазил в някое леденостудено блато, толкова тихо, че някоя непредпазлива патица или гъска се подлъгваше да прелети на метри над главата му, за да падне в следващия момент мъртва, поразена от сачмите на пушката му. Умееше да се движи безшумно, почти невидим, да се промъква срещу вятъра към някой нищо неподозиращ елен и без оптически мерник да изпрати куршум право в сърцето му.

Като дете се беше научил да следва лисичите пътеки и да залага капани точно там, където минават бледорижавите животни. Умееше да надушва миризмата им и да забелязва едва различимите им следи сред тревата. Събираше мъртвите им тела и ако някоя успееше да избяга, той я преследваше с километри — не просто да си прибере капана, а да прекрати страданията на животното, за което имаше цяла церемония. Болката според философията на Оуен Ачисън бе слабост, а смъртта — сила.

Беше убивал и хора. Прицелваше се в тях спокойно с черната си М-16, празните гилзи се приземяваха със звън почти едновременно с жертвата. (За него звънът на гилзи бе най-характерният звук на войната, дори по-запомнящ се от самото тракане на автоматите.) Те се втурваха към него като деца, които си играят на война, онези мъже и жени с допотопните им пушкала, и той ги сваляше един след друг, дзън, дзън, дзън.

Майкъл Хрубек обаче не беше животно, управлявано от инстинкти. Не беше и войник, подтикван от жажда за кръв или любов (а може би и страх) към страната си.

Какво бе той все пак?

Оуен Ачисън просто нямаше представа.

Той шофираше по шосе № 236 край Стинсън и търсеше крайпътен магазин или бензиностанция, където има телефон. Искаше да се обади на Лиз. Тук обаче пътищата бяха пусти. Единствените светлини идваха от няколко къщи на едно възвишение в далечината. Той стигна до едно разширение. Спря джипа и посегна към задната седалка. Измъкна затвора на ловната си карабина и прибра добре смазаното парче метал. Извади от жабката дълъг черен халогенен фенер с шест батерии и покрит с парче плат рефлектор. След като заключи вратите, отново провери дали револверът му е зареден. Продължи на зигзаг по шосето, докато не откри особени следи от гуми: тук някаква кола бе спирала, а сетне рязко бе потеглила.

Наведе се и на светлината на фенера откри къде Хрубек беше скочил от катафалката: отъпканата трева, преобърнатите камъчета, следите от боси крака. Оуен продължи бавно. Защо му е било на Хрубек да се търкаля в тревата? Защо бе отскубнал от нея? За да спре кръвотечението от рана? За да повърне? Дали нямаше някакви други цели? За камуфлаж?

Какво бе намислил?

На два метра от разширението се виждаха много отпечатъци, имаше и на Хрубек, но повечето принадлежаха на преследвачите и на кучетата им. Три животни, отбеляза той. Хрубек бе продължил спокойно, сетне се беше затичал на запад през тревата и храсталака досами пътя. Оуен повървя по следата стотина метра, след това забеляза, че Хрубек е изоставил пътя и се е насочил на юг към ниско възвишение, успоредно на шосето и отстоящо на двайсетина метра от него.

Оуен продължи по следата, докато тя не се загуби. Коленичи и огледа района. Зачуди се дали Хрубек е достатъчно хитър за „еленско ходене“, което се използваше от професионалните бракониери: поставяне на краката вертикално, при което не се оставят най-очевидните признаци за минаването (не отпечатъци, а преобърнати камъчета, листа и клонки). Не откри обаче стъпкани тревички — единствените следи, оставяни при „еленско ходене“. Стигна до заключението, че беглецът просто се е върнал по собствените си следи, отказал се е от пътя на юг и отново е поел покрай шосето.

На петдесет метра на изток откри, че Хрубек е повторил този ход — тръгнал е на юг, продължил е известно време и пак се е върнал назад. Значи основната му цел беше на изток, но и нещо на юг го привличаше. Оуен проследи пътя му отново до шосето. Застана на една поляна с висока трева и забеляза, че преследвачите са спрели и тук.

Изгаси фенера, извади револвера и продължи в хладния мрак, притискащ го от всички страни като снежна преспа. Спря и противно на всяка логика затвори очи.

Оуен Ачисън се опита да прогони благоразумния, четирийсет и осем годишен бял адвокат от съзнанието си. Постара се да вникне в разума на Майкъл Хрубек, един мъж, измъчван от лудостта. Няколко минути остана така, в пълен мрак.

Нищо.

Не успя да почувства нито частичка от Хрубековата лудост. Той отвори очи и стисна револвера.

Тъкмо смяташе да се връща при джипа и да продължи към паркинга при Уотъртаун, когато му хрумна нещо. Дали не смяташе Хрубек за по-луд, отколкото бе всъщност? Не беше ли възможно, макар и лишена от разум, неговата вселена да се подчинява на същата логика като душевния свят на всеки нормален човек? Адлър бе твърде неубедителен с приказките си за обърквани и упоени с лекарства пациенти. „Я да помислим малко — каза си Оуен. — Да погледнем какво е направил Хрубек: измислил е план за бягство от болница за криминално проявени душевноболни, изпълнил го е успешно и е успял да се изплъзне на професионални следотърсачи.“ Той реши, че е време да започне да гледа на Хрубек малко по-сериозно.

Върна се там, където свършваха следите на беглеца, и постави крака си точно върху огромните отпечатъци от краката на лудия. Този път не затвори очи, а се вгледа право към билото на каменистото възвишение напред. Остана така известно време, сетне се приближи към основата на скалите. Потопи пръсти в калта и намаза лицето си. Извади от задния си джоб тъмносиня плетена маска и я нахлупи. Започна да се изкачва.

След пет минути откри каквото търсеше. На върха на скалите имаше утъпкана трева, счупени клонки и дълбоки следи от обувки — оставени от човек, тежащ повече от сто килограма. Бяха пресни. Откри и отпечатъци от копчета там, където преследваният беше лежал и бе гледал към шосето, може би в очакване на преследвачите и техните кучета. В калта бе оставен отпечатък от широка длан, а под него буквите: рЕВАнш. Хрубек беше лежал тук преди не повече от час. Беше продължил на изток, да, но само за да се сдобие с дрехи или да заблуди преследвачите си. Сетне бе продължил по друг път, набелязан в началото на бягството му.

Мръсник! Оуен слезе бавно и внимателно въпреки възбудата. Не можеше да си позволи да си счупи някой крайник точно сега. В основата на скалите отново освети земята. Откри кална локва наблизо и забеляза следи от обувки съвсем като видените на върха на възвишението. Въпреки че не бяха на големи разстояния една от друга, те бяха по-дълбоки при пръстите, което показваше, че Хрубек е тичал или е вървял бързо. Следите водеха към пътя, сетне на юг през полето и накрая на запад.

Оуен продължи по тези ясни отпечатъци през тревата. Смяташе да се увери, че Хрубек наистина е тръгнал на запад, преди да се върне при джипа и да продължи да гледа за беглеца от шосето. След десетина метра взе решение и прескочи една каменна ограда, ограничаваща голямо поле.

Внезапно кракът му се закачи в скрита тел и той се стовари по очи към един стоманен капан.

Големият капан на „Отава Манюфакчъринг“ бе поставен безупречно на участък от пътя, лишен от опори, за които да се хванеш при падане, точно зад ниския зид, така че преследвачът да е стъпил само с единия крак на земята. Оуен пусна фенера и закри лице, в последния момент насочи револвера си към желязното устройство и стреля четири пъти в отчаян опит да го накара да се затвори. Капанът затанцува под ударите от едрокалибрените куршуми. Разхвърчаха се камъчета, трева и горещи метални частички, Оуен се извъртя настрани и остави лявото му рамо да поеме основния удар.

Когато се стовари на земята, главата му отскочи от затворените челюсти на капана и той остана да лежи зашеметен. По челото му се стичаше кръв и той си представяше яките метални челюсти, захапващи лицето му. Скоро се извъртя в очакване Хрубек да е използвал капана така, както би постъпил той — да го замае и да даде на лудия възможност да го нападне в гръб. Оуен се огледа, приклекна зад оградата. След като никой не го нападна, извади празните гилзи и неизползваните патрони и презареди. Прибра двата патрона и отново се огледа.

Нищо. Освен свиренето на вятъра в клоните на дърветата не се чуваше друг звук. Оуен бавно се изправи. Значи капанът бе предназначен единствено за кучетата. В яростта си той грабна капана и го запокити надалеч в полето. Намери куршумите и ги зарови, опипа лицето и рамото си, за да установи пораженията. Не бе пострадал сериозно.

Гневът му бързо се уталожи и той се засмя. Капанът показваше, че Майкъл Хрубек все пак е достоен противник — безскрупулен и хитър. Оуен изпитваше най-голямо удоволствие, когато преследваше силен враг — неприятел, който да го постави на изпитание.

Побърза да отиде при джипа, запали двигателя и продължи бавно на запад, без да сваля очи от полето вляво. Така се бе съсредоточил, че с предното стъкло закачи един пътен знак. Изтракването го стресна; Оуен натисна рязко спирачка и погледна знака.

Той съобщаваше, че до дома му остават точно седемдесет и четири километра.

* * *

Майкъл Хрубек стоеше приведен в тревата, галеше работния си комбинезон и се чудеше каква е тази кола, която наблюдаваше.

Това със сигурност бе клопка. Вероятно отвсякъде го дебнеха стрелци с дългоцевни мускети. Стрелците в онези дървета го дебнеха да се приближи към спортната кола.

Той вдиша бавно и си напомни, че не бива да се издава. След знака ИДИ той бе тръгнал бързо на запад през треви и диви тикви, успоредно на тъмната ивица на шосе № 236. Напредваше бързо и спря само веднъж — за да заложи един от капаните зад някакъв каменен зид. Покри устройството с няколко листа и продължи.

Сега Хрубек отново се надигна и погледна колата. Около нея не видя никого. Въпреки това остана скрит сред тревата, неподвижен, насочил оръжието си към дърветата напред. Миризмата на трева събуди стари спомени. Той се опита да не им обръща внимание, но те го преследваха.

„О, какво имаш на главата, мамо? Какво си си сложила?

Мамо…

Махни тази шапка, мамо, никак не ми харесва.“

Преди петнайсет години Майкъл Хрубек бе момче, едновременно много яко и много дебело, с тромави крака и дълъг врат. Един ден, докато си играеше във високата трева зад една стара върба, той чу:

— Майкъл! Майййй-къл!

Майка му се появи на верандата на малката им крайградска къща в Уестбъри, Пенсилвания.

— Майкъл, моля те, ела.

Носеше широкопола червена шапка и красивата й коса под нея танцуваше като жълти пламъци на вятъра. Дори от това разстояние той виждаше лакираните й в тъмно нокти, като пресни изгаряния от цигари. Очите й бяха тъмни, засенчени от периферията на шапката и от удивителния й грим. Подозираше, че го прави, за да ги скрие от него.

— Скъпи… Ела, трябваш ми.

Той се изправи и се приближи към нея.

— Много бързах и не успях да се отбия да напазарувам. Иди в магазина. Трябва да купиш някои неща.

— О, не! — възкликна отчаяно момчето.

Тя знаеше, че не иска да отиде, така поне твърдеше, но господин и госпожа Кливън или Абърнати, или Потър щели да дойдат всеки момент, а в къщата нямало мляко и кафе. Или нещо друго.

— Не, не мога.

Напротив, напротив, можеше. Той бил нейният малък войник. Истински смелчага, нали?

— Не е така — заплака той. — Има си причина да не искам.

— И внимавай за рестото. Да не те излъжат пак.

— Няма да ми дадат да пресека улицата — възрази Майкъл. — Ще се загубя!

— Не се тревожи, миличък, ще ти обясня всичко — опита се да го успокои тя. — Ще ти напиша бележка.

— Не мога.

— Направи го заради мен. Моля те. И по-бързичко.

— Не знам!

— На дванайсет години си. Можеш — не отстъпваше тя.

— Не, не, не…

— Моля те само да отидеш до магазина и да купиш някои неща. — Устата й се разкриви в усмивка. — Моето смело войниче може да направи това за милата си майчица, нали?

В следващия момент обаче Кливънови или Милфордови, или Пилчърови дойдоха и майка му не успя да му напише бележката. Уплашеният Майкъл стисна с всички сили петдоларовата банкнота и започна похода си към близкия магазин.

След един час се обадиха на майка му, че Майкъл е влязъл преди десет минути в магазина и е направил беля.

— Синът ви — обясни затрудненият управител — иска магазина.

— Магазина ли иска?

— Твърди, че сте му заръчали да купи магазина. Още малко и ще повикам полицията. Опипа една от касиерките ни. По… така де… гърдите. Тя е в деликатно състояние.

— О, мили Боже!

Майка му веднага изтича в магазина.

Разтрепераният от ужас Майкъл стоеше на опашката. Изправен пред невъзможността да изпълни задачата си (да купи магазина), той загуби способността да мисли разумно, хвана касиерката за дебелата ръка и с хълцане набута петдоларовата банкнота в джобчето на блузата й.

— Вземете ги! — не спираше да крещи. — Вземете парите!

Майка му го изведе и когато се върнаха вкъщи, го вкара право в банята.

— Страх ме е.

— Нима? Моето малко войниче е уплашено? От какво?

— Къде бях? Не си спомням всичко.

— „Нищо“. „Не си спомням нищо“. Сваляй сега тези мръсни дрехи.

Те бяха покрити с прах и дървени стърготини — при вида на майка си с модната й шапка пред автоматичната врата на магазина Майкъл се бе опитал да се скрие.

— Искам да дойдеш и да се извиниш на гостите ми за това, което направи. След това ще си легнеш и ще останеш в стаята си до утре сутринта.

— В леглото?

— В леглото — тросна се тя.

— Добре — съгласи се той. — Добре.

Това наказание ли беше, или утешение? Не можеше да разбере. Майкъл се замисли върху това за няколко минути, сетне седна върху тоалетната чиния, изправен пред поредния проблем. Майка му бе пуснала мръсните му дрехи в пералнята. Нима искаше от него да се яви пред гостите гол? Той се огледа за нещо, което да облече.

След пет минути Майкъл отвори вратата на хола и се появи с пеньоара на майка си.

— Здравейте — рече на гостите. — Опитах се да купя шибания магазин. Съжалявам.

Господин Абърнати или Монро прекъсна изречението си на средата. Жена му вдигна ръка пред устата си, сякаш да се спре да не изрече нещо, за което после ще съжалява.

Майка му обаче… Тя се усмихваше! Майкъл остана удивен. Въпреки че гримираните й очи оставаха хладни, тя се усмихваше.

— О, ето го нашето хубаво малко войниче — прошепна. — Не изглежда ли модерно?

— Намерих го зад вратата.

— Я виж ти.

Тя поклати глава.

Майкъл се усмихна. Модерно. Той се почувства изключително доволен от себе си и повтори извинението си през смях:

— Опитах се да купя шибания магазин!

Гостите, хванали чаши с чай вместо с кафе и лимон вместо мляко, не смееха да се погледнат. Майката на Майкъл се изправи.

— Промених си решението, Майкъл. Толкова си хубав, защо не излезеш да си поиграеш?

— Навън ли? Усмивката му се стопи.

— Хайде. Искам да излезеш навън.

— Ще се чувствам смешно с този…

— Не, Майкъл. Хайде вън.

— Ама може някой да ме види — заплака той. — Някой може Да ме види.

— Веднага! — изкрещя тя. — Изкарай шибания си задник навън!

Изведе го за ръка, направо го изхвърли от предния вход. Две съседски момичета го видяха. Отначало се подсмихнаха, но той започна да ги гледа настойчиво и да си мърмори нещо и те се смутиха и се прибраха. Майкъл се обърна към вратата на собствения си дом. Чу изщракване на резето. Погледна през мръсното стъкло и видя как майка му се извръща. Той се върна при върбата в задния двор и до края на деня остана свит в тревата, досущ като тази, в която се криеше сега. Сега, когато внимаваше за стрелци и наблюдаваше колата.

Докато слушаше шумоленето на тази трева и чувстваше гъделичкането й върху кожата си, Майкъл си спомняше много подробности от онзи ден. Помнеше го толкова ясно не заради важността на онази случка за целия му живот — това беше първият му разрив с реалността, първият признак за изкривяване на съзнанието му. Образите от онези няколко часа бяха променени от въображението му и изминалите години, погребани под други спомени, много от които бяха не по-малко натрапчиви и тъжни. Тази нощ, подтикнат от миризмата и докосването на тревата, той вероятно бе вникнал по-дълбоко в онова събитие (както съветваше доктор Ричардсън), но сега не можеше да издържа повече. Със стрелци или без, трябваше да действа. Той се изправи и тръгна към шосето.

Спортната кола очевидно се беше развалила. Гюрукът й бе вдигнат, вратите и прозорците — заключени. Близо до задната броня върху асфалта стоеше червен триъгълник. Хрубек се почуди дали функцията му е да показва на стрелците мишената им. Той захвърли пластмасовия знак в храстите като летяща чиния.

— МГ — прочете шепнешком емблемата на предния капак. Реши, че това означава: „Мой Господ.“

Без да обръща внимание на вътрешността на колата, той отиде направо при багажника. Истински подарък! Виж само. Подарък от Моя Господ! Багажникът беше заключен, но той просто хвана велосипеда с две ръце и го издърпа. Около него се посипаха парченца метал и пластмаса от стойката. Той постави колелото върху асфалта и погали рамката и кожената седалка, скоростите и жилата на спирачките. От хладния метал му стана приятно. Наведе глава към кормилото и отърка буза в него.

Хрубек извади един маркер от джоба си и написа върху ръката си: „О, странни са делата на ГОСПОД. благодарЯ за тази кРасива радОСТ, ГОСПОДИ.“ До тези думи нарисува змия и ябълка и написа ЕВА. Близна името и отстъпи назад, загледа новопридобитото си транспортно средство със страхопочитание и благодарност.

* * *

Ричард Колер се озова в един враждебен свят.

Носеше вълнен костюм, копринена вратовръзка, червено-зелени три четвърти чорапи и една половинка обувка — какво по-ясно доказателство, че животът сред природата не е за него?

Той се наведе плахо и издърпа другата си обувка от рядката, миришеща на метан тиня, след това я избърса криво-ляво в тревата наблизо. Напъха крака си в нея и продължи пътя си на запад.

Интересно как тази гора го потискаше повече от всяко друго място — дори от мрачния тесен кабинет, където често прекарваше по петнайсет и повече часа. Пулсът му едва се напипваше, крайниците го сърбяха и той дишаше с усилие. Освен това му се причуваха шумове и се чувстваше напълно дезориентиран. Беше готов да си признае, че се е загубил. Ориентирите му — дървета, стълбове, храсти — бяха неясни и все се появяваха там, където не ги очакваше. Много често, когато тръгнеше към тях, те просто изчезваха; преди това понякога се превръщаха в зловещи силуети или лица.

Той носеше през рамо ръждивокафявата си раница със спринцовката и лекарствата, през ръката си бе преметнал черния си шлифер. Беше прекалено горещо, за да го облече, и той се чудеше защо изобщо го е взел. Съобщенията за наближаващата буря навяваха мисълта, че една каска и рицарска броня ще му осигурят по-добра защита от тънкия плат.

Колер беше спрял беемвето си на шосето, на километър оттук и се движеше през гората твърде бавно. Подметките на обувките му се хлъзгаха по камъните и вече бе падал два пъти. Втория път едва не си изкълчи китката. Острите бодли на една шипка закачиха панталоните му и той загуби цели пет минути, докато се освободи.

Все пак се смяташе за късметлия. Сестрата, която го предупреди за бягството, му бе съобщила, че младежът е избягал край Стинсън и явно е стигнал чак до Уотъртаун.

Докато пътуваше в тази посока по шосе № 36, Колер почти бе сигурен, че е забелязал Майкъл на една поляна. Слезе от колата и претърси района. Извика няколко пъти пациента с молби да се покаже, но не получи отговор. След това отново тръгна с колата, но не стигна много далеч. Отби в един страничен път и зачака. След десет минути му се стори, че отново вижда беглеца.

Досега не беше открил следа от Майкъл. С надеждата, че ще се натъкне случайно на него, психиатърът отново вървеше из пущинака на запад — посоката, в която явно се движеше и Майкъл.

„Къде си, Майкъл? Защо си тук тази нощ? О, аз се опитах да надникна в съзнанието ти, но то е тъмно. Тъмно като това небе.“

Той отново се препъна, този път в някаква тел, и разкъса панталона си в един остър камък, одраска бедрото си. Почуди се дали няма опасност от инфекция. Тази мисъл го обезкуражи — не заради риска от зараза, а защото му напомни колко основни лекарства е забравил да вземе. Запита се дали познанията му за човешкия мозък могат да компенсират отдавна забравените факти от физиологията и органичната химия, които някога бе учил и повтарял с такава лекота. Сетне тези мисли го напуснаха и той видя спортната кола.

В самия автомобил нямаше нищо забележително. На Колер дори за миг не му хрумна, че е възможно Майкъл да вдигне гюрука и да се опита да запали двигателя, като даде жичките на късо. Самата мисъл за шофиране бе прекалено страшна за пациента му, за да открадне кола. Не, вниманието на Колер беше привлечено от нещо друго — от малък предмет, оставен зад автомобила.

По ирония мъничкият бял череп бе с абсолютно същия цвят като колата. Колер се приближи и го вдигна, огледа внимателно деликатните кости. През едната скула минаваше тънка пукнатина. Тригеминус, спомни си неволно той латинското наименование на петата двойка черепно-мозъчни нерви.

Черепчето се задържа за момент на върха на пръста му, сетне падна с леко изтракване върху багажника на колата, изтъркаля се в прахта отстрани. Колер застина съвършено неподвижно — дулото на пистолета премина от слепоочието към ухото му и една силна ръка го стисна за рамото.