Джефри Дивър
Милост (10)

10.

— Стой!

— Не мърдай!

„О, Дево Марийо! — помисли си Трентън Хек с разтреперани колене. — Какво става тук?“

Безумецът, проснат на земята пред тримата блюстители на реда, се разкрещя като подплашена гарга. Изведнъж се разцепи на две, едната му половина скочи във въздуха, бяла като смъртта.

„Какво става тук?“

Хек насочи фенера си към онази половина от безумеца, която остана на земята… и сега отчаяно търсеше нещо, с което да покрие пищните си гърди.

— Мамка ви, копелета! — закрещя пискливо горната половина на преследвания. — Какво, по дяволите, си въобразявате?

Хлапето пръв се закикоти, Фенъл също избухна в смях и ако не усещаше как наградата му се изплъзва, Хек също щеше да се присъедини към тях. Хилавият мъж, който отчаяно търсеше гащите си, дългият презерватив, полюляващ се от бързо спадналия му член… Е, това бе най-смешното нещо, което Хек виждаше от години.

— Не ме убивайте — пропищя жената.

— Мамка ви — повтори хилавият мъж.

Хек си възвърна доброто настроение и си затананика „Надсвирване с банджо“ от „Избавление“.

Фенъл заговори със строг глас:

— Искам него. Той е поквареният.

— Хайдееее, гуци, гуци, гуци! — подвикна Хек.

Жената отново запищя.

— О, мамка му…

Младият мъж трескаво почна да обува панталоните си.

— Без паника — успокои ги Фенъл и насочи фенера към значката си. — Щатска полиция.

— Никак не е смешно. Не ми пука какви сте. Тя искаше да го направим. Хвана ме на онова капанче на пътя. Идеята беше нейна.

Жената ставаше все по-спокойна, колкото повече дрехи обличаше.

— Моя ли била идеята? Благодаря, че ме представи за толкова евтина.

— Не съм искал…

— Това си е ваша работа — прекъсна ги Фенъл. — Нашата е, че през последните шестнайсет километра сте возили стопаджия, който е обявен за издирване.

Хек също си даде сметка, че сигурно точно така е станало, и се ядоса, че не се е досетил по-рано. Хрубек се беше возил на стъпенката отзад на камиона или върху ремаркето. Ето защо миризмата бе останала толкова слаба и не излизаше извън шосето.

— Господи, онзи пич от паркинга на Уотъртаун ли? Едрият? О, всемогъщи Боже!

— Ти ли си онзи шофьор? — изненада се Хек. — Този, когото е питал за Бостън?

— Мамка му, може още да е в ремаркето! Хлапето обаче вече беше проверил.

— Няма го. И е заключено с катинар. Сигурно е избягал през полето, след като сте спрели.

 

— О, Господи! — прошепна със страхопочитание шофьорът. — Той е убиец, нали? О, Господи, Господи…

Жената пак заплака:

— Това е за последен път, кълна се. Никога повече няма да го правя.

Фенъл попита от колко време са тук.

— От петнайсет минути, предполагам.

— Да сте чули нещо между любовните си стенания?

— Нищо, нищичко — отвърна с готовност шофьорът.

— И аз не съм чула нищо — добави жената, подсмърчайки, — а и вашето… вашето поведение никак не ми харесва.

— Ммм — измуча в отговор Фенъл, сетне се обърна към мъжа, който вече закопчаваше ризата си: — Сега ви съветвам да се качите на камиона си, да откарате дамата у дома и да си хващате пътя.

— Да я карам у дома ли? Забрави.

— Задник! — тросна се тя. — Ще ме закараш.

— Мисля, че се налага да го направиш, синко — посъветва го Хек.

— Добре де. Ако не живее много далеч. Карам авточасти за Бангор и…

— Задник.

Фенъл беше проверил храстите около полуремаркето.

— Нито следа от него — извика.

— Е, при шума, който вдигаха тия двамата, и аз щях да избягам — подсмихна се Хек. — Хайде да тръгваме. Не може да се е отдалечил на повече от километър. Сигурно…

— Ъ, Трентън, мисля, че имаме проблем — прекъсна го Хлапето.

Хек вдигна поглед — младият полицай сочеше малка табела, която при идването си бяха подминали, без да я забележат. Беше със задната страна към Хек и Фенъл. Те я заобиколиха, за да я прочетат:

Хек погледна красиво изписаните зелени букви и се почуди на кого му е хрумнало да хаби такъв изящен надпис за този прашен черен път в страната на луди, тираджии женкари и разгонени келнерки. Той въздъхна и погледна Фенъл.

— Съжалявам, Трентън.

— Хайде, Чарли.

— Тук нямаме правомощия.

— Хайде бе, сигурно е на не повече от километър! Може да е на двеста метра от нас. По дяволите, може да ни наблюдава от някое дърво.

— Законът си е закон, Трентън. Трябва да предупредим масачузетската полиция.

— Аз викам просто да идем и да го хванем.

— Нямаме право да пресичаме границата на щата.

— Ще се оправдаем, че сме били увлечени в преследването.

— Няма да стане. Той не е престъпник. Адлър каза, че не е убил оня в моргата. Било е самоубийство.

— Хайде, Чарли.

— Ако не е толкова луд, колкото го изкарват, а по всичко личи, че не е, и го хванем на територията на Масачузетс, може да ни съди за незаконно нападение и отвличане. И има всички шансове да спечели.

— Не и ако си опечем добре работата.

— Искаш да кажеш — да излъжем.

Хек замълча за момент, сетне каза:

— Ние само ще го върнем. Проста работа.

— Трентън, ти фалшифицирал ли си доклад?

— Не.

— Изправяли ли са те в съда?

— Знаеш, че не са.

— Добре, ти вече не носиш значка и аз знам, че се чувстваш съвсем различно от нас, които носим, фактите обаче са, че нямаме право да пресичаме границата на щата.

Въпреки гнева си Хек разбра едно нещо — че Чарли Фенъл и Хлапето в момента просто си вършат работата. О, те бяха готови да дадат всичко от себе си в преследването на Хрубек, да се скъсат от извънредни часове и да рискуват живота си. Ала само с една цел: да си Свършат работата.

Излизането извън юрисдикцията на щата не влизаше в задълженията им.

— Съжалявам, Трентън.

— Никой ли не е уведомил масачузетската полиция? — попита Хек. — Докато пристигнат тук, ще им е нужен поне половин час. Може би и повече. Ако той се качи на друга кола, ще е офейкал много преди да се появят.

— Ами… значи това ще стане — отвърна Фенъл. — Така стоят нещата… Знам какво означават тези пари за теб.

Хек остана с ръце на кръста, загледан в знака. Сетне бавно кимна:

— Да не говорим за това. Направи каквото сметнеш за правилно, Чарли.

— Наистина съжалявам, Трентън.

— Добре. Не ти се сърдя. — Той тръгна към Емил. — Ако ни извините сега…

— Не, Трентън — спря го тихо, но твърдо Фенъл.

Хек не му обърна внимание и продължи да върви към вързания за един храст Емил.

— Трентън…

— Какво?

Хек се обърна.

— Не мога да ти позволя да отидеш сам.

— Не се опитвай да ме спреш, Чарли. Просто не го прави.

— Сам ли ще отидеш? Ти си цивилен. Не можеш да се оправдаеш, че си бил увлечен в преследването, дори той да беше престъпник. Ако пресечеш тази граница, това става стопроцентово отвличане. Има опасност наистина да загазиш.

— Ами ако убие още някого? Така ли ще го оставиш?

— Тук има правила и аз смятам да ги спазвам. И ще се погрижа и ти да се придържаш към тях.

— Искаш да кажеш, че ще ме спреш, така ли? — сопна се Хек. — Ще използваш ли този пистолет? Ще използваш ли този лъскав служебен глок?

Това явно обиди Фенъл, но Хек нямаше намерение да му се извинява, той стоеше със стиснати юмруци, сякаш се готвеше за бой.

— Не върши глупости, Трентън — продължи да го увещава Фенъл. — Помисли. Да вземем за начало този доктор Адлър. Той е пълен задник. Да не мислиш, че ще ти плати и едно пени, ако заловиш това момче извън щата? Знаеш, че ще те метне при първа възможност. Ами ако някой защитник на човешките права те натопи за издевателство върху „бедния“ невменяем младеж? Трак, ще бъдеш отрязан отвсякъде.

Хек си даваше сметка, че нямаше да го боли, ако не бяха стигнали толкова близко до залавянето — ако знаеше, че Хрубек вече е, да кажем, във Флорида или Торонто. Те обаче бяха толкова дяволски близо… Трентън Хек хвърли поглед на Фенъл и се загледа към голите поля, които изглеждаха бели, сякаш покрити със сняг или с вар. Видя му се далечният силует на приведен мъж, който бяга от тях. Той обаче присви очи и силуетът се превърна в обикновен храст; Хек си даде сметка, че само си е въобразил.

Без да продума на двамата си спътници, той смени сбруята на кучето с обичайния нашийник. Нареди: „Ела“, и се отдалечи към патрулната кола, за да изчака другите там. Емил го последва послушно.

* * *

Той остана незабелязан цяла минута, затова използва времето, за да огледа безличния кабинет — евтино бюро, трепкаща флуоресцентна лампа, килим с безвкусен зелен цвят, книги с разкъсани подвързии или изобщо без подвързии, купчини картонени папки втора употреба, сиви стени.

Оуен Ачисън веднага забеляза, че ламперията е евтина и е слагана от не особено добри работници. Килимът бе на петна, а прозорците — замазани, макар че стъклата, зад които стояха дипломите на лекаря, блестяха като диаманти.

— Извинете.

Двамата мъже се обърнаха. Онзи, който носеше униформа — той сигурно беше капитанът, Хавършам, добрият, — се завъртя. Другият — собственикът на кабинета, около петдесетгодишен мъж с руса коса — изглеждаше, сякаш е успял да отдели само два часа за толкова необходимия му сън. Въпреки това погледът му беше остър и изучаваше изпитателно новодошлия.

Оуен се представи, сетне попита:

— Вие ли сте доктор Адлър?

— Аз — отвърна директорът на болницата. — С какво мога да ви помогна?

Полицаят, по чийто поглед ставаше ясно, че името му говори нещо, огледа дрехите на Оуен.

— Живея в Риджтън. На запад от тук, на около…

— Да. Риджтън. Знам къде е.

— Тук съм заради Майкъл Хрубек.

Адлър се разтревожи:

— Как научихте, че се е отклонил?

— Отклонил ли? — натърти Оуен.

— Ама кой всъщност сте вие?

Полицаят се намеси:

— Съпругата ви ли…

— Да.

Адлър кимна:

— Свидетелката, а? Шерифът се обади за нея преди известно време. За някакво писмо, което Хрубек й изпратил.

Лекарят присви очи, явно се чудеше какви точно главоболия ще му донесе Оуен тази нощ.

— Не сте го хванали още, нали?

— Не съвсем. Наистина няма за какво да се безпокоите.

— Нима? Онова писмо от пациента ви до жена ми беше доста обезпокояващо.

— Е, както, мисля, вече обяснихме… — лекарят се втренчи в Хавършам — … на вашия шериф, Хрубек страда от параноидна шизофрения. Всички писания за тези хора обикновено са пълни глупости. Няма за какво да се безпо…

— Обикновено са глупости. Значи, не винаги, така ли? Разбирам. Не виждате ли поне нещо обезпокоително, при положение че той първо заплашва жена ми в съда, след няколко месеца й изпраща онова писмо, а ето че сега е избягал?

— Това наистина не е ваша работа, господин Ачисън. А в момента сме малко заети…

— Безопасността на жена ми е моя работа. — Оуен погледна лявата ръка на лекаря. — Работата на един мъж е да се грижи за жена си. Вие не се ли грижите за вашата? — Забеляза със задоволство, че Адлър вече започва да изпитва антипатия към него. — Обяснете ми защо отрядът за издирване включва само четири човека.

Директорът на болницата се озъби за миг, сетне го увери:

— Мъжете, които го издирват, са опитни следотърсачи с обучени кучета. Ще свършат повече работа от дузина полицаи.

— Той е в Уотъртаун, нали?

— Бил е там. Изглежда, че се е запътил на север. Със сигурност е тръгнал на север.

Отвън се чуха удари от чук. На влизане Оуен бе видял работници да носят талашитени плоскости към няколко големи витрини, зад които явно имаше барче.

— Видели ли са го изобщо? — осведоми се той.

При тези думи антипатията на лекаря видимо прерасна в омраза. Оуен обаче беше адвокат и бе свикнал с това.

— Не бих казал — отвърна Адлър, — но за малко да го хванат.

Оуен вярваше, че най-важното качество на един мъж е поведението му. С коса или плешив, гладко избръснат или с брада, висок или нисък, когато е прав, мъжът вдъхва респект. Сега той погледна лекаря отвисоко. Адлър може наистина да смяташе Хрубек за безобиден — но, от друга страна, все пак беше тук, в неделя през нощта, изпит като самата смърт, както и офицера от щатската полиция до него.

— В Стинсън ли е избягал? — попита Оуен.

Доктор Адлър впери поглед в тавана. Кимна нервно на Хавършам, който заобиколи бюрото и посочи с капачката на химикалката си точното място на картата:

— Ето защо съпругата ви няма от какво да се тревожи. Преследването се води тук. — Той посочи близо до пресечката на шосета № 236 и 118. — Избягал е…

При тези думи лекарят впи поглед в Хавършам. Капитанът замълча за момент, сетне продължи:

— Отклонил се е тук, точно на границата на Стинсън.

— Как е стигнал до Стинсън?

Адлър побърза да се оправдае:

— Станало е леко объркване. Взели са го в транспортната кола вместо друг пациент.

Хавършам с мъка откъсна поглед от лицето на директора и добави:

— След това избягал на двама санитари тук. В Уотъртаун, тук, помолил един тираджия да го закара до Бостън. А докато е бягал, изгубил карта на Бостън. В момента е по шосе № 118.

— Бостън ли? Каква преднина има?

— Само половин час. И нашите хора напредват бързо. До двайсет минути ще са го заловили.

— Сега, ако ни извините — вметна Адлър, — имаме малко работа.

Оуен с огромно удоволствие за пореден път изгледа лекаря, сетне се обърна към полицая:

— Надявам се, че ще бъдете така добър да държите риджтънския шериф в течение на събитията тук.

— Разбира се.

Оуен кимна на полицая и без да удостои с поглед Адлър, излезе. Вече се отдалечаваше по мрачния коридор, когато капитанът излезе от кабинета и го настигна.

— Извинявайте. Може ли един въпрос?

Полицаят не беше дребен човек, но Оуен беше доста по-висок от него, затова Хавършам подтичваше след него и не успяваше да види добре лицето му.

— Да не сте били някъде на къмпинг, когато научихте новината?

— Моля?

— Питам ви, защото сте облечен като за къмпинг. Или за лов.

— Просто облякох някакви дрехи и дойдох.

— Чак от Риджтън?

— Пътят е хубав. Признавам, че не спазвах много ограниченията.

— Можехте да се обадите. — След като не получи отговор, капитанът добави: — Да не би случайно да сте и въоръжен?

Оуен предложи да му покаже разрешителното си.

— Не, не е необходимо. Какво работите?

— Адвокат съм.

— Адвокат, а? — Това явно хареса на Хавършам. — Какъв?

— Занимавам се главно с фирмено право.

— Този доктор има доста лошо мнение за Хрубек. Предполагам, че вие и жена ви също. Този човек може да е престъпник и невменяем, но според закона той не е звяр. Той е човешко същество и ако някой го застреля, това ще е също толкова тежко престъпление, както ако убие свещеник. Вие обаче сте адвокат и няма нужда да ви обяснявам тези неща.

— Нека ви попитам нещо, капитане. Срещали ли сте се някога с Майкъл Хрубек? Заставали ли сте лице в лице с него?

— Разбирам ви много добре, но ви гарантирам, че ако го открием някъде мъртъв, аз лично ще дойда да ви разпитам. Дори затворът да ви се размине, това ще означава край на адвокатската ви кариера.

Оуен се вгледа в спокойното лице на капитана.

— Просто ви предлагам тема за размисъл — добави накрая полицаят.

— Благодаря, капитане. Пожелавам ви лека нощ.

* * *

С периферното си зрение Майкъл Хрубек (бягащ сред високи треви) забеляза светлина от фарове по черния път, успореден на главното шосе, покрай което тичаше. Колата се движеше с неговата скорост и той предположи, че го следи. Тя изведнъж спря, зави рязко и се насочи към него.

— Конспиратори! — изграчи той.

Паниката го обгърна като рояк оси, той се препъна и се стовари върху рамото си. В дланите му се забиха камъчета и стъкълца, потече му кръв. Той нададе кратък вик от болка, изправи се, пробяга десетината метра, които го разделяха от гората, втурна се сред ниските храсти и залегна на земята. След няколко минути зелената кола премина бавно покрай него и спря.

Вратата изтрака и отвътре слезе някакъв мъж. Конспираторът се приближи към гората и започна да обикаля. Хрубек се сви на кълбо. Затвори очи и се опита да заспи, за да стане невидим.

— Майкъл! — извика неуверено преследвачът, сякаш не беше решил дали да крещи, или да шепне. — Там ли си?

Имаше нещо познато в този глас.

— Майкъл, аз съм.

„Доктор Ричард! — даде си сметка удивеният пациент. — Доктор Ричард Колер от Марсден!“

А дали наистина беше той? Я по-внимателно. Тук ставаше нещо подозрително.

— Майкъл, искам да поговорим. Чуваш ли ме? Хрубек отвори очи и надникна между папратта. Мъжът наистина приличаше на доктор Ричард. Как го правеха тези мръсници? Хрубек нервно се размърда в храстите. Заоглежда подозрително другия мъж, хилавата фигура, тъмносиния костюм, черните обувки и чорапите „Аргайл“. Раницата му беше с цвят на засъхнала кръв. Наистина приличаше на доктор Ричард. Досущ като него! Трябваше да се признае, че конспираторът умееше да се дегизира.

Хитрец.

— Казаха ми, че си избягал. Майкъл, това ти ли си? Мисля, че те виждам.

Стъпките се приближиха. Хрубек се притисна до своята раница. Беше тежка и металните предмети вътре издрънчаха. Той застина при този звук, сетне бръкна безшумно вътре. На дъното напипа револвера.

— Майкъл, знам, че си уплашен. Искам да ти помогна.

Той се прицели в приближаващия се мрачен силует. Можеше да застреля натрапника в главата. Не. Това щеше да бъде прекалено милостиво. По-добре да се прицели в корема и нека мръсникът умре като войник на бойното поле, с разкъсани от шрапнел вътрешности.

„…защото аз обичам хубавото момче, което даде живота си за мен…“

Стъпките се приближиха. Лъчът от мъничкия фенер пълзеше по земята, освети една туфа на две стъпки от крака му, след това се отдалечи. Хрубек вдигна револвера до лицето си. Миришеше на машинно масло и метал. Когато отново погледна към полето, му хрумна една ужасна мисъл: Ами ако не беше преследвач? Може би това наистина бе доктор Ричард. Може би и той беше конспиратор! Може би през пялото време е бил предател. От първия шибан ден на познанството им. Четири месеца на предателство!

— Търся те навсякъде. Искам да ти дам едно лекарство. От него ще се почувстваш по-добре.

„Как можеш да се почувстваш по-добре, когато ще си мъртъв? — отговори му наум Хрубек. — Как може от отровата да се почувстваш по-добре? Как може да твърдиш нещо подоб-но, шибаняк такъв?“

Конспираторът беше на три метра. Дясната ръка на Хрубек, която държеше револвера насочен право в корема на доктор Ричард предателя (или Джон Конспиратора преследвача), затрепери.

— Аз съм последният ти шанс. Някои хора искат да ти причинят страдание…

„О, това го знам. За новина ли ми го пробутваш? Дали ще ти хареса да говорят за теб в новините? Си Ен Ен ще направи истинска сензация от разпилените ти черва.“

Той вдигна ударника. Изщракването беше много тихо, но по необясними причини изпълни Хрубек със страх. Той затрепери. Револверът се изплъзна от ръката му и той остана като парализиран дълго време. Накрая пред очите му стана по-тъмно и от най-тъмните кътчета на тъмната гора и мозъкът му отказа да действа, като счупена бургия, забита в твърда дъбова дървесина.

Когато отново отвори очи и възвърна способността си да вижда, бяха минали няколко минути. Въздухът бе по-хладен, по-влажен, по-потискащ. Конспираторът беше изчезнал, колата му — също. Хрубек напипа револвера и внимателно спусна ударника, сетне прибра оръжието в раницата. Когато се изправи, замаян и дезориентиран, и отново се затича, Хрубек се почуди дали случилото се не е било просто сън. Накрая стигна до извода, че дори да не е било реално, видението е послание от Господ — изпратено, за да му напомни, че тази нощ не бива да се доверява на никого, дори на най-близките си приятели (или на тези, които се представяха за такива).