Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (82)

79.
ГАЛАКТЯНИТЕ

Крат проклинаше схематичната стратегия. Нейните подчинени предпазливо се отдръпнаха назад, докато тя даваше воля на своя гняв, разкъсвайки огромни цепки в кожената си възглавница.

Четири загубени кораба! Срещу само един на тандуаннците! Последната битка се бе оказала истинско бедствие!

А междувременно страничното сражение долу на повърхността на планетата обезкървяваше нейния малък поддържащ потенциал с по един или два кораба!

Изглежда малките останки от претърпялите поражение флотилии, отделни групи, които се бяха изпокрили по луни или планетоиди, бяха стигнали до извода, че земляните се крият близо до онзи вулкан в северните ширини на Китруп. Защо мислеха така?

Защото сигурно никой нямаше да се сражава за нищо, нали? Схватката имаше собствен импулс до момента. Кой би помислил, че победените съюзи са скрили толкова много огнева мощ за последен отчаян опит за спечелване на плячката?

Големият нокът на Крат се огъна от възмущение. Тя не можеше да си позволи да пренебрегне възможността, че те са прави. Ами ако бедственият вик действително бе дошъл от кораба на земляните? Без съмнение това беше някакъв вид пъклена човешка хитрост но тя не можеше да рискува шанса бегълците действително да са там.

— Тенанинците свързаха ли се вече с нас? — прогърмя гласът й.

Един пиланец от комуникационния отдел се поклони бързо и отговори:

— Още не, Флотска майко, въпреки че са се отделили от съюзниците си тандуанци. Очакваме скоро Буолт да ни потърси.

Крат кимна рязко.

— Съобщете ми веднага.

Пиланецът бързо се отдалечи.

Крат отново се замисли за възможностите пред нея. Най-накрая настъпи моментът да реши кой повреден или почти безполезен кораб може да отдели преди наближаващата битка за още един набег към повърхността на планетата.

За момент тя се позабавлява с идеята за изпращане на тенанински кораб, веднага щом се създадеше съюза срещу по-силните в този миг тандуащи. Но после реши, че това ще е неразумно. Най-добре беше да задържи самодоволните и лицемерни тенанинци тук, където можеше да ги наблюдава. Щеше да избере един от собствените си малки повредени кораби.

Крат размишляваше върху имагинерния образ на земляците — с мека кожа, източени, окосмени само на места, те бяха олицетворение но подлостта, както и техните чудати, крякащи безръки поданици — делфините.

Когато най-накрая бъдат мои, каза си тя, ще ги накарам да съжаляват за неприятностите, които ми причиняват.