Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (77)

74.
КИПИРУ

Кипиру пое на североизток по посока на бойните звуци, които бе чул през нощта. Плуваше мощно и бързо по повърхността, извивайки и гмуркайки се под водата. Изруга забавящата го броня, но да я хвърли бе немислимо.

Още веднъж изруга отвратителния си късмет. И неговият, и уостърскутерът на Моки бяха изчерпани, ненужни и трябваше да бъдат изоставени.

Когато навлезе в лабиринта от малки острови, той за пръв път ясно чу ловния вик. Досега можеше да се успокоява, че си въобразява — че разстоянието или някакво странно пречупване във водата подлъгва слуха му за нещо, което не съществува.

Пронизителният крясък се отрази от металните възвишения. Кипиру се завъртя и за момент му се стори, че около него има глутница преследвачи.

Тогава долетяха други звуци — далечен крясък и много слаб вик на тринар. Кипиру извъртя муцуната си, избра направление и заплува с всички сили.

Мускулите му мощно се изопваха, докато летеше през лабиринта.

Когато стържещо бръмчене му подсказа, че аквалангът му е почти на изчерпване, той изруга, докато откачаше приспособлението и продължи своя устрем по повърхността, вдишвайки и издишвайки при всеки скок.

Стигна до тесен отрязък от преплитащи се канали и се завъртя объркано.

По кой път? Изви се около оста си, докато ловният вик не прозвуча още веднъж. След това долетя звук от ужасен сблъсък. Той чу писък на ярост и болка и слабият вой на задействан бластер. Ново неясно предизвикателство на тринар бе посрещнато с вледеняващ крясък и втори сблъсък. Кипиру се втурна натам. Не можеше да е далеч. Носеше се, без да щади силите си, направо към мястото, откъдето прозвуча последният зов на изтощено предизвикателство:

За честта

на Калафия…

Гласът изчезна сред вик на дивашки триумф. После настъпи тишина.

Това му загуби нови пет минути, през които като луд се стрелкаше из тесните канали в търсене на полесражението. Вкусът на водата, когато Кипиру нахлу в тихия залив, му подсказа, че е твърде късно. Спря точно преди да влезе в малка долина между три метални възвишения. Нишки от увивни растения се поклащаха над него.

Розова пяна се стелеше от центъра на миниатюрната долина в дълги кървави струи по посока на течението. В центъра, омотано в разкъсаната си броня, тялото на млад неоделфин, вече отчасти разчленено, се носеше с корема нагоре, разкъсвано и дърпано от кървавата челюст на гигантски делфин.

Гигантски делфин? Как през цялото време, откакто бяха напуснали Земята, той не бе забелязал това? Отчаяно нагласи нов акваланг от бронята си и вдиша задъхано, докато наблюдаваше и слушаше убиеца.

Погледни тъмната му окраска, каза си той. Погледни късата му челюст, огромните зъби, късата остра гръбна перка.

Чуй го!

К’та-Джон доволно изгрухтя, докато откъсваше парче от тялото на Аки. Гигантът изглежда дори не забелязваше нито дългото изгаряне от лявата страна на тялото си, нито синината, бавно разпростираща се от точката, където го бе достигнал последният отчаян удар на Аки.

Кипиру разбра, че чудовището го усеща. К’та-Джон лениво преглътна и след това се изкачи на повърхността за въздух. Когато се спусна, той погледна право към Кипиру.

— Е, пилоте? — промърмори той доволно.

Кипиру употреби англически, въпреки че аквалангът заглушаваше думите му.

— Току-що се справих с един кретен, К’та-Джон, но твоето израждане е срам за цялата наша раса.

Присмехът на К’та-Джон се изрази в серия високи изсумтявания.

— Ти мислиш, че съм се изродил подобно на онзи трогателен Стеноссс Моки, нали, пилоте?

Кипиру можа само да поклати глава, безсилен да назове това, в което смяташе, че се е изродил гигантът.

— Възможно ли е изродил се делфин да говори толкова добре англически, колкото аз го говоря? — усмихна се подигравателно К’та-Джон. — Или да използва логика по такъв начин? Щеше ли един превъртял Турсиопс или дори чист Стенос да преследва с такава решителност и зззадоволство дишаща въздух жертва? Наистина, кризата през последните няколко седмици позволи нещо дълбоко вътре в мен да се разпука. Но можеш ли наистина да ме изслушаш, а после да ме наричаш изродил се делфин?

Кипиру погледна розовата пяна около късите и набити мощни челюсти на гиганта. Трупът на Аки бавно се отдалечаваше с прилива.

Аз зная какво си ти, Кта-Джон — Кипиру премина на тринар:

Студените води кипят

когато ти крещиш

Гладна кървава паст

изпълва сънищата ти,

Харпуните убиват

китове,

Мрежите на Ики

ни ловят,

ала от тебе само

боим се ние през нощта

От тебе само,

… косатке.

К’та-Джон зина от задоволство, като при приемане на похвала. Той се изкачи за въздух и се върна няколко метра по-близо до Кипиру, хилейки се.

— Отгатнах истината преди известно време. Аз съм един от ценните експерименти на нашия обичен човек-патрон Игнасио Метц. Т-този глупак стори нещо велико, въпреки цялата си глупост. Някои от другите, които той мъкна на работа на „Стрийкър“ се изродиха или полудяха. Но аз сссъм успех…

— Ти си бедствие! — изломоти Кипиру, чийто акваланг му пречеше да употреби по-точни думи.

К’та-Джон се приближи с още няколко метра, заставяйки Кипиру да се оттегли неволно. Гигантът спря отново; самодоволно цъкане се излъчваше от сонара му.

— Такъв ли съм, пилоте? Можеш ли ти, обикновен рибоядец, да разбереш по-висшите? Подобава ли на теб да съдиш някой, чиито праотци са на върха на океанската хранителна верига? И да се държиш заедно с целия си вид като съдията на морето?

Кипиру почти не слушаше, усещайки стопяващата се дистанция между него и чудовището.

— Много преувеличаваш. Ти имаш само няколко генни връзки от…

— Аз съм КОСАТКА! — изрева К’та-Джон. Викът проехтя като мощен хвалебствен химн. — Външният вид е нищо. Мозъкът и кръвта са от значение. Чуй ме и имай смелостта да отречеш какво съм.

Трясъкът на челюстта на К’та-Джон беше като изстрел от пушка. Ловният вик се разнесе напред и Кипиру, намиращ се под прякото му давление, почувства дълбок инстинктивен страх, желание да се скрие или да умре.

Но устоя. Той си наложи да застане в самоуверена поза и изрече думи на предизвикателство:

— Ти си се изродил, К’та-Джон! По-лошо, ти си мутиращо същество без абсолютно никакво наследство. Намесата на Метц не е била успешна. Мислиш ли, че истинска косатка щеше да извърши това, което т-ти направи? Те наистина ловуват неразвити делфини на Земята, но само когато са гладни! Истинската косатка не убива безогледно!

Кипиру изхвърли изпражненията си и ги тласна с перките си към гиганта.

— Ти си неуспешен експеримент, К’та-Джон! Твърдиш, че все още си логичен, но сега нямаш дом, И когато моят доклад пристигне на Земята, твоята генетична протоплазма ще бъде изляна в някоя клоака. Твоят род ще приключи по начина, по който свършват чудовищата.

Очите на К’та-Джон проблеснаха. Той обви Кипиру със звуков импулс, сякаш за да запамети всяка особеност на предполагаемата жертва.

— Кое те кара да мислиш, че някога въобще ще докладваш? — изсъска той.

Кипиру се усмахна с отворена уста.

— Простият факт, че ти си осакатен, душевно болен звяр, чиято тъпа муцуна не може да продъни картон, чиято злост е единствено за оградите на басейни, където само да замърсяваш водата…

Гигантът изрева отново, този път от ярост. Когато К’та-Джон атакува, Кипиру се извърна и се втурна към един страничен канал, избягвайки мощните челюсти.

Промъквайки се през дебел плет от клатещи се водорасли, Кипиру само се поздрави. Подтиквайки чрез присмех К’та-Джон към лична вендета, той го беше накарал изцяло да забрави за своята броня… и лазерната си пушка. К’та-Джон явно възнамеряваше да убие Кипиру по начина, по който бе постъпил с Аки.

Кипиру бягаше само на едно тяло дължина пред мутанта.

„Дотук добре“, помисли си той, когато блестящите метални склонове останаха назад.

Но се оказа трудно да се отърве от преследвача си. И застрашаващите челюсти накараха Кипиру да се замисли дали стратегията му бе толкова мъдра, колкото му се струваше в началото. Преследването продължаваше и продължаваше, докато следобедът не отмина. Когато слънцето залезе, те все още се гонеха.

 

 

В тъмнината гонитбата се превърна в надпревара на съобразителността и звука.

Нощните обитатели на архипелага бягаха в ужас, докато две бързи чужди чудовища летяха измежду островните канари, стрелкайки се сред облаци от мехури. При преминаването си те покриваха дълбините и плитчините със сложни и объркващи звукове — смесени образи и ярки илюзии на отзвуци. Местните риби, дори и най-големите, напуснаха мястото, оставяйки го на сражаващите се чуждопланетяни.

Това беше една зловеща игра на образ и сянка, на измами и ненадейни засади.

 

 

Кипиру се мушна в тесен, заблатен канал и се заслуша. Беше изминал час, откакто чу за последен път ловния вик, но това не означаваше, че К’та-Джон е останал мълчалив. Кипиру си изгради мислена карта на заобикалящото го пространство според отраженията, които достигаха до него. Разбра, че някои от тези образи са умело изработени капани. Гигантът беше наблизо, и използваше своите свръхнадарени сонарни органи, за да наложи пласт от неистина върху отзвуците на това място.

Кипиру пожела да можеше да вижда. Но среднощните облаци хвърляха всичко в тъмнина. Единствено фосфоресциращите растения бледо осветяваха морския пейзаж.

Той се издигна за въздух на повърхността и погледна неясните сребристи очертания на облаците. Под неприятния дъжд растителността по металните възвишения свистеше и се люшкаше.

Кипиру пое седем пъти въздух и се спусна отново. Долу беше мястото, където щеше да се реши сражението.

Фантоми се носеха през откритите канали. Фалшивото ехо сякаш създаде представата за отвор директно на север — посоката, към която Кипиру се бе опитвал да насочи гонитбата. При внимателен оглед обаче той установи, че се е поддал на илюзия.

Друг такъв фалшив пасаж го бе заблудил по-рано и той се бе отклонил едва в последния момент, твърде късно, за да се предпази от сблъсъка с покрития с пълзящи растения ръб на едно метално възвишение. Разнебитен, бе успял да се освободи от растителната плетеница точно навреме, за да избегне удара. Гигантската муцуна на К’та-Джон мина покрай него на инчове. Докато бягаше, Кипиру бе улучен от бластера. Лявата му страна бе обгорена. Болката беше ужасна. Единствено великолепната му маневреност му позволи този път да избяга, да намери начин да устои на вълните от болка.

Той вероятно щеше да избяга от псевдо-косатката, ако имаше още време. Времето обаче не беше на негова страна. К’та-Джон се беше посветил на обредния лов и не мислеше за нищо друго. Той не планираше завръщане в цивилизацията. Всичко, което трябваше да направи, бе да предотврати доклада на Кипиру и да се повери на Игнасио Метц, който да защити правото му на възпроизвеждане на Земята.

А Кипиру имаше отговорности. И „Стрийкър“ нямаше да го чака, ако му се откриеше възможност за бягство.

Все пак, помисли си той, опитвам ли се наистина с всички сили да се измъкна?

Той се намръщи и поклати глава. Преди два часа беше почти убеден, че се бе отървал от К’та-Джон. Вместо да направи сигурно бягството си, той се беше върнал обратно заради някакво хрумване, което дори не можа да си спомни, докато не долови звуковата следа на гиганта. Врагът му също го усети. Ловният вик проехтя незабавно и мутантът отново го подгони.

Защо направих това?

Някаква идея проблесна за миг… истината… Но Кипиру я отхвърли. К’та-Джон го приближаваше. Делфинът едва усети тръпката от адреналина, който надделя над болката от натъртванията и изгарянията му.

Илюзиите изчезнаха внезапно като мъгла, разпадайки се в съставни щракания и шептения. Сред водовъртеж от мощни удари с перките, гигантът се вмъкна в канала под Кипиру. Бялата окраска на търбуха на неговия съперник се открои в мрака, когато К’та-Джон се издигна за въздух, после проплува покрай нишата на Кипиру, хвърляйки пулсиращи вълни на претърсващ звуков импулс пред себе си.

Кипиру изчака, докато чудовището отмина. После самият той се изкачи на повърхността. Пое си леко дъх пет пъти, после се потопи, без да помръдне плавник.

Чудовището беше на десет метра от него. Кипиру не издаде нито звук, докато К’та-Джон не се издигна отново за въздух. Но щом Стеносът се спусна, Кипиру насочи мощен звуков импулс, който се отрази от две метални възвишения от другата страна на канала.

Полу-косатката бързо се извърна и се втурна вляво от Кипиру, като мина почти под него, преследвайки измамата.

Като потъващ реактивен снаряд, Кипиру се спусна с муцуна напред към противника си. Сетивата на ловеца бяха невероятни, въпреки пълното мълчание на Кипиру. К’та-Джон чу нещо зад себе си и се извъртя като дервиш, за да се изправи във водата, заставайки полулицево към Кипиру.

Неочаквано ъгълът се оказа неудобен за удар или стрелба. Бластерът и гигантските челюсти се завъртяха към Кипиру. Ако се откажеше и побегнеше, лазерът със сигурност щеше да го догони.

Внезапно нещо проблесна в паметта му. Той си спомни тактическия си инструктор в академията, изнасящ лекция за предимството на изненадата.

Има едно неповторимо оръжие в нашия арсенал на разумни Земляни, което другите не могат да копират…

Кипиру се засили, изскочи пред К’та-Джон, озовавайки се корем срещу корем срещу удивеното създание.

Усмихна се.

Кой може да откаже

на внимателен ухажор?

Нека потанцуваме!

Бронята на Кипиру сигнализира и трите й манипулатора рязко се протегнаха да сграбчат К’та-Джон и да се сключат около него.

Зашеметеният бивш нисш офицер извика от ярост и понечи да захапе с челюстите си Кипиру, но не можа да се наведе достатъчно. Опита се да се освободи с масивните си перки, но опашката на Кипиру се извиваше напред-назад в съвършен ритъм с тази на неприятеля му.

Кипиру почувства, че у него започва ерекция и я окуражи. В младежка еротична игра между млади мъжки делфини доминиращият обикновено поема мъжката роля. Той бодна К’та-Джон и предизвика рев на ужас.

Гигантът се гърчеше и тресеше. Дърпаше се и риташе, стрелваше се бързо в различни посоки, изпълвайки водите с виенето си. Кипиру се държеше плътно към него, знаейки каква ще бъде следващата тактика на врага.

Полу-косаткага рязко се насочи косо напред към едно стръмно метално възвишение. Кипиру стоеше спокойно до момента, когато К’та-Джон вече щеше да се блъсне в стената заедно с него. Тогава внезапно се изви и прехвърли тежестта си на една страна със страхотен тласък.

Макар и гигант, К’та-Джон не беше истинска косатка. Кипиру натежа достатъчно, за да смени позицията им точно преди сблъсъка. Дясната перка на К’та-Джон се удари в стената, покрита с грапави метални корали, и след тях потекоха кървави ивици.

К’та-Джон заплува, разтърсвайки шеметно главата си и оставяйки зад себе си облак кръв. За момент чудовището изглежда загуби интерес към всичко друго, освен към въздуха, и се изкачи на повърхността, за да вдиша.

Ще имам нужда от въздух съвсем наскоро, прецени Кипиру. Но сега е време за бой!

Той се опита да се отдръпне, за да включи в играта малкия си бластер.

Оръжието се оказа заклещено! Закачено за бронята на К’та-Джон! Гигантът го погледна.

— Сега е твой ред, малка морска свиньо — ухили се той. — Ти ме докара дотук. Но сега всичко, което трябва да сторя, е да те държа под водата. Ще бъде интересно да те слушам как се молиш за въздух!

На Кипиру му се прииска да изругае, но трябваше да пази силите си. Той се напрегна да извърти К’та-Джон по гръб, за да стигне до повърхността, намираща се само на метри, но полу-косатката беше готова за това и отблъскваше всеки негов ход.

Мисли, заповяда си Кипиру. Трябва да помисля. Само ако знаех Кинийнк по-добре! Само ако…

Дробовете му горяха. Още малко и щеше да даде воля на първобитен зов за помощ.

Той си припомни последния път, когато се беше изкушил от прималния език. Спомни си гласа на Тошио, гълченето от патрона, а после успокояващите му думи. Спомни си личната си клетва да умре, преди да падне някога отново до животинското ниво.

Естествено! Аз съм една идиотска надценена риба! Защо не се сетих по-рано!

Първо по нервен път прати заповед, отказвайки се от оръжието. После пусна в ход пипалата на бронята си.

Тези, които избират

връщането към първобитното,

не се нуждаят нито от космоса

нито от астронавтски инструменти

С единия манипулатор сряза нервната присадка на главата на К’та-Джон. Очите на чудовището се разшириха, но преди да можеше да направи нещо, Кипиру дръпна силно присадката навън, причинявайки максимална болка и повреда. Докато врагът му пищеше, той изтръгна жицата от мястото й, правейки бронята напълно неизползваема.

Манипулаторите на К’та-Джон, които пулсираха под него, замряха. Немощният вой на бластера също замлъкна. К’та-Джон ревеше и се мяташе.

Кипиру зина за въздух, когато дърпането на мутанта ги изкара за кратко извън водата в мощен скок. Докато падаха, той смени хватката си върху бронята на К’та-Джон. Хвана го с два от манипулаторите си. Затананика си и понесе другия в игра, готов да се нахвърли върху него.

Но с мощен гърч на тялото си К’та-Джон все пак успя да го отхвърли. Кипиру излетя във въздуха, за да се приводни с голям плясък от другата страна на тясната плитчина.

Дишайки тежко, те се гледаха един другито през малкия риф.

След това К’та-Джон изтрака с челюсти и тръгна да търси път покрай бариерата. Преследването започна отново.

Цялата хитрост в битката се изпари със зазоряването. Нямаше вече деликатни звукови заблуди, нито изработени с вкус подигравки. К’та-Джон подгони Кипиру с ясна целенасоченост. Преумората изглежда не бе от значение за чудовището. Загубата на кръв като че ли само подхрани яростта му.

Кипиру се изплъзваше по тесните канали, някои плитки по 12 инча, опитвайки се да изтощи ранената псевдо-косатка, преди самият той да рухне. Кипиру вече не мислеше за измъкване. Това сражение можеше да завърши единствено с победа или смърт.

Но като че ли издръжливостта на К’та-Джон нямаше граници.

Ловният вик проехтя през плитчините. Чудовището тършуваше отчаяно няколко канала по-нагоре.

— Пилот-те! Защо се б-бориш? Ти знаеш, че хранителната верига е на моя ссстрана!

Кипиру премигна. Как може К’та-Джон да превърне това в религия!

Преди ъплифта схващането за хранителната верига като мистична йерархия беше централно в етиката на китообразните, беше част от Мечтата на Кита.

Кипиру разпрати думите си във всички посоки:

— К’та-Джон, ти си ненормален. Нямаш правото да изяждаш всеки, само защото Метц е натъпкал зиготата ти с няколко гени от косатка!

Едно време хората се чудели защо делфините и много китове оставали приятелски настроени към човека след ужасните кланета, който той им устройвал. Хората започнали да разбират, когато за пръв път се опитали да затворят косатки и делфини едни до други в зоопаркове, и открили за свое голямо учудване, че делфините прескачат бариерите, за да бъдат с китовете-убийци… освен ако последните не били гладни.

В първобитните си схващания китообразните не са обвинявали друго същество за това, че ги убива, ако то стои по-високо в хранителната верига. От векове китообразните просто приемали, че човекът е на най-високото стъпало и се възмущавали само от проява на краен садизъм. Това беше канон, който, когато хората научиха за него, накара по-голямата част от тях да се срамуват още повече от делата си.

Кипиру се плъзна през отворения канал, за да смени местонахождението си, вярвайки, че ще обърка К’та-Джон с тази промяна.

Имаше нещо познато в това място. Кипиру не можа да го формулира какво, но имаше нещо във вкуса на водата. В нея витаеше мирис на загинал делфин.

Изяж — или ще бъдеш изяден,

хапи — или ще бъдеш хапан;

отплати се на морето —

ела и ме нахрани!

Твърде близо. Гласът на К’та-Джон беше прекалено близо. Кипиру се насочи към една цепнатина за да се скрие и спря внезапно, защото мирисът на смърт стана неочаквано силен.

Той бавно подуши и спря, щом видя скелета, провесен сред водораслите.

— Хистуут! — въздъхна той.

Делфинът-астронавт беше изчезнал в онзи първи ден, когато вълната беше изхвърлила на брега Хикахи, а той се бе държал като глупак. Скелетът беше излъскан от мършояди. Причината за смъртта не беше ясна.

Зная къде съм, помисли си Кипиру. В този момент ловният вик прозвуча отново. Близо! Твърде близо!

Той се извъртя и се хвърли отново в канала. Зърна внезапно движение и се гмурна, миг преди чудовищната фигура да се хвърли върху него. Ударната вълна от перките на гиганта го завъртя.

Кипиру скочи и побягна, въпреки че болката беше като от счупено ребро. Той се провикна:

След мен, — превъртял мръснико!

Аз знам — време е да те нахраня!

К’та-Джон изрева в отговор и се втурна след него.

Преднина от едно тяло, сега две, сега половин; Кипиру знаеше, че му остават само мигове. Зиналите челюсти бяха точно зад него. То е тук наблизо, мислеше си той. Трябва да е тук!

Тогава видя друг процеп и си спомни.

К’та-Джон изрева, когато видя, че Кипиру е заклещен до острова.

Рано, рано

или късно, късно

време е да ме нахраниш, да ме нахраниш

— Ще те нахраня — изпъшка Кипиру, гмурвайки се в един тесен каньон. От всички страни се люлееха висящи водорасли, сякаш клатени от прилива.

В капан! В капан

аз те вкарах…

К’та-Джон изграчи от изненада. Кипиру се стрелна към повърхността на процепа, стремейки се да стигне до нея преди увивните растения да се сключат около него. Изскочи отгоре, задиша тежко и се долепи до стената.

Наоколо водата бушуваше и се пенеше. Кипиру гледаше и слушаше със страхопочитание, докато К’та-Джон се бореше сам, без броня или някаква друга подкрепа, разкъсвайки с челюстите си огромните пипала на водораслото-убиец. Той се мяташе, докато нишка след нишка омотаваха тялото му.

Кипиру също беше зает. Той се напрягаше да запази спокойствие и да използва бронята си. Мощните щипци на неговите манипулатори късаха нишките, които го бяха сграбчили. Рецитираше си таблицата за умножение, за да мисли на англически, разправяйки се с пипалата едно по едно.

Борбата на полукосатката изпращаше гейзери от морска вода и разкъсана растителност във въздуха, над повърхността. Водата се превърна в зелено-розова пяна. Ловният вик изпълни пещерата с предизвикателство.

Но минутите минаваха. Пипалата, които се опитваха да сграбчат Кипиру, ставаха все по-малко и по-малко. Все повече и повече слизаха да нападат борещия се гигант. Ловният вик се разнесе отново, по-слаб — все още предизвикателен, но изпълнен и с отчаяние.

Кипиру гледаше и слушаше, докато битката започна да стихва. Обхвана го странна тъга, като че ли почти съжаляваше за този край.

Казах ти — ще те нахраня,

Той пееше тихо на умиращата твар отдолу.

но не ти казах кому

ще те дам за храна…