Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (76)

73.
АКИ

Това беше вик, от който кръвта му се смрази. Само чудовище би могло да издаде подобен звук. Той побягна от него почти с такава сила, с каквато бягаше и от съществото, което го изригна.

По пладне Аки осъзна, че всичко е свършено.

Неговото изтощение личеше не само от ускореното сърцебиене и тежкото дишане, но и от болезненото лющене на горния слой на кожата му. Алергичната му реакция към водата сякаш се бе усилила и от умората. Стана още по-лошо, когато започна да се движи насам-натам като обезумял сред малките островчета. Предишната му гладка и еластична кожа сега бе покрита с рани. Мозъкът му беше съвсем малко по-свеж от тялото.

Няколко пъти бе избягвал капани, които щяха да го превърнат в парче месо. Веднъж чрез помощта на ултразвуковия си рефлекс се измъкна почти от пастта на К’та-Джон. Гигантът се беше озъбил и размахал своя бластер, когато Аки се извърна и лудешки побягна. Не скоростта и умът помагаха на Аки да се измъква. Той разбра, че неговият противник си играе с него.

Надяваше се да намери спасение на север, към острова на Тошио, но сега се бе извърнал изцяло и северът бе загубен за него. Може би, ако успееше да издържи до залез…

Не. Нямаше да издържи толкова дълго. Време бе да сложи край.

Смразяващият ловен вик проехтя отново. Виенето сякаш сгъсти водата около него.

Голяма част от умората на Аки идваше от машиналния страх, който викът породи. Що за дявол беше това, което го преследваше?

След малко му се стори, че чува отдалеч друг вик. Той звучеше като търсещ зов на Турсиопс. Но вероятно само си внушаваше. Каквото и да ставаше там, на „Стрийкър“, те едва ли имаха възможност да пратят някого да го търси. Дори и да го бяха сторили, как можеше някой да го открие в тази океанска шир?

Той бе извършил една услуга на „Стрийкър“, отвличайки вниманието на К’та-Джон и насочвайки го далеч от мястото, където можеше да навреди.

Дано Джилиън и Хикахи са се върнали и са оправили нещата, помисли си той. Сигурен съм, че са го направили.

Той тихо си пое дъх под сянката на разцепена скала. К’та-Джон, разбира се, знаеше къде е. Беше само въпрос на време, докато гонитбата му омръзнеше и дойдеше да вземе плячката си.

Все по-отпаднал съм, помисли си Аки. Трябва да приключа с това, докато все още има шанс да спечеля нещо, дори и само честта да избера момента на собствената си смърт.

Той провери заряда в бронята си. Имаше достатъчно само за два добри изстрела от бластера. Те трябваше да бъдат дадени от твърде късо разстояние, а несъмнено оръжието на К’та-Джон беше с почти пълен заряд.

С манипулаторите на бронята си сложи акваланга върху носовата си дупка. Имаше кислород за десет минути. Повече от достатъчно.

Високият вик проехтя отново, вледеняващ, надсмиващ се.

Добре, чудовище. Той стисна челюст, за да се предпази от повторно потреперване. Имай търпение. Идвам.