Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (71)

68.
ТОМ ОРЛИ

Откъде се бяха появили всички те?

Том Орли се скри зад ниска купчина от водорасли и огледа разнообразните извънземни отряди, очертани на хоризонта. Преброи поне три групи, които се движеха от различни страни към подобната на яйчена черупка развалина.

На около миля зад него вулканът все още ръмжеше. Той бе напуснал катастрофиралия тенанински разузнавателен кораб призори, оставяйки паничка с ценна прясна вода под устата на умиращия пилот, за в случай, че се събудеше.

Бе тръгнал скоро след като бе забелязал отряда на Танду, изпробвайки новоизплетените си „водораслови обувки“ върху неравната хлъзгава повърхност. Плоските, прилични на снегоходки приспособления му помагаха предпазливо да върви по килима от лиани.

В началото се движеше по-бързо от другите. Но скоро тандуанците възприеха нова техника на придвижване. Спряха да се мотаят из блатото и поеха с бърз ход. Том остана снишен и изпълнен с безпокойство относно онова, което щеше да се случи, ако го забележеха.

А сега се бяха появили и други отряди, един от югозапад, а друг — от запад. Той още не ги различаваше ясно — просто точки, поклащащи се бавно и трудно на ниския неравен хоризонт. Но откъде, по дяволите, се бяха появили те?

Тандуанците бяха най-близо. Бяха поне осем или девет, приближаващи се в колона. Всяко от съществата извиваше шестте си вретеновидни крака, така че да разпредели тежестта си максимално равномерно. В ръцете си люлееха дълги бляскави инструменти, които можеха да са единствено оръжия. Маршируваха бързо напред.

Том се зачуди каква е новата им тактика. Тогава забеляза, че първият тандуанец не носи оръжие. Вместо това той водеше на каишка едно тромаво, рунтаво същество. Водачът вървеше приведен над подчиненото си създание, сякаш го насърчаваше да изпълнява възложената му задача.

Том рискува да вдигне глава няколко фута над купчината.

— Ха, проклет да съм!

Косматото същество създаваше земя — или поне стабилна повърхност — тесен път пред отряда! Точно пред и от двете страни на тази пътека имаше бледо сияние, където реалността сякаш се бореше срещу необичайната намеса.

Еписиарх! За момент Том забрави за положението, в което се намираше, благодарен за тази рядка гледка.

Докато наблюдаваше, пътят пропадна на едно място. Светлите ивици по краищата му се събраха с шумен скот. Тандуанският воин, който стоеше там, заудря и замаха с ръце и крака, падайки сред водораслите. С борбата си той само разкъса покритието и разшири дупката достатъчно, за да потъне най-накрая като камък в морето.

Сякаш никой от останалите тандуанци не забеляза това. Двамината зад процепа го прескочиха, за да стигнат до временно твърдата „земя“ отвъд. Отрядът, намалял с един, продължаваше напред.

Том разтърси глава. Трябваше да достигне до останките пръв! Не можеше да позволи на тандуанците да го изпреварят.

И все пак, ако направеше нещо, дори само да възобновеше собственото си придвижване, те щяха да го забележат. Не се съмняваше в майсторството им с онези оръжия, които носеха. Нито един човешки воин не оцеляваше, ако подценеше тандуанците.

Том клекна неохотно и развърза връзките на водорасловите си обувки. Захвърли ги и внимателно пропълзя до края на една пролука в килима от увивни растения.

Броеше бавно, чакайки да чуе приближаването на колоната галактяни. На ум репетираше действията си.

Като си пое няколко пъти дълбоко въздух, той свали дихателната маска на лицето си, проверявайки дали прилепва плътно и дали колекторите са чисти. След това извади бластера си от кобура, държейки го с две ръце.

Постави крака върху два здрави корена и провери равновесието си. Басейнът с открита вода бе точно пред него.

Притвори очи.

Вслушай се

в ударите на опашката

на тигровата акула…

Телепатията му долови и фиксира мощните психични излъчвания на странния извънземен медиум, намиращ се сега само на около осемдесет метра от него.

— Джилиън… — прошепна Том. След което с едновременно внезапно и плавно движение се изправи и насочи оръжието си напред. Отвори широко очи и стреля.