Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (7)

4.
КРЕЙДЕЙКИ

Това бе неговият първи наистина спокоен сън от седмици. И естествено трябваше да бъде прекъснат.

Крейдейки бе свикнал да почива за кратко, отпускайки се във влажния въздух. Но сега, откакто се криеха, антигравитационните легла бяха забранени и за делфините оставаше само да спят в течност.

Той се опита за около седмица да диша оксивода през времето за почивка. Резултатите бяха кошмари и изтощителни сънища за задушаване.

Корабната лекарка Маканий му бе предложила да опита да спи по старомодния начин — носейки се по повърхността на воден басейн.

Крейдейки реши да пробва. Увери се, че на върха на неговата каюта има празнина, запълнена с въздух. После провери три пъти дали излишните кислородни аларми бяха изцяло в ред. Накрая се измъкна от бронята си, изключи светлините, издигна се на повърхността и изхвърли оскиводата от хрилете си.

На първо време почувства облекчение. И все пак в началото просто лежеше с глава във въздушната празнина, умът му препускаше, а кожата го сърбеше там, където се бе допирала с бронята. Той знаеше, че това е сърбеж на нервна почва. Хората, преди да полетят в космоса, трябва да са се стеснявали по същия начин от голотата си в своите примитивни и изнервени общества.

Бедният Хомо Сапиенс! Човешката история разкриваше такива страдания през онези странни „юношески“ хилядолетия преди Контакта, когато хората са били в неведение за Галактическото общество!

През това време, мислеше си Крейдейки, делфините са живеели в истинска благодат, плувайки в своя свят сред Кита-Мечта. Когато хората най-сетне достигнали своето „пълнолетие“ и се заели с просвещаването на по-висшите земни видове с цел да ги приравнят със себе си, делфините с приятелско усилие преминали от едно почетно положение в друго.

„И ние си имаме свои проблеми“, припомни си той. Силно му се искаше да почеше основата на своя усилвател, но нямаше как да го достигне без бронята си.

Той се носеше по повърхността в мрака, чакайки съня. Малки, спокойни вълнички обливаха гладката кожа над очите му. Дишането на истински въздух определено беше по-отморяващо от дишането на оксивода.

Но той не можеше да се отърве от неясния страх от потъване… като че ли потъването в оксиводата щеше да му навреди с нещо.

Смущаваше го и космонавтският му навик да гледа нагоре. Таванът беше само на инчове от тръбната му перка. Дори когато затвореше очи, неговият сонар му подсказваше близостта на преграда. Не можеше да спи без да изпраща ехо-импулси. Както и едно шимпанзе не може да дреме, без да се почесва.

Крейдейки изпръхтя. Беше за оставка, ако бордовите изисквания го лишаваха от сън! Издиша шумно и започна да брои цъканията на сонара. Започна с теноров ритъм, после бавно го превърна във фуга, добавяйки по-дълбоки елементи в приспивната песен.

Ехо-импулсите се разпръскваха от челото му и се отразяваха от малкото помещение. Нотите се носеха една над друга, бавно преливайки в тихи стонове и басови изръмжавания. Те създаваха една звукова структура — основа на друга действителност. Той знаеше, че точните съчетания щяха да му позволят да си представи, че стените изчезват.

Той съзнателно поде мотива за дълга от Кийнинк, приветствайки една малка запазена част от Кита-Мечта.

Когато фибрите в тялото на циклоида

си припомнят шепот —

нежно навяван

разказващ за

песни на зазоряване

и за Луната —

любимата на морския прилив

Тогава фибрите в тялото на циклоида

си припомнят шепот —

нежно навяван…

Бюрото, етажерките, стените се скриха зад въображаеми звукови сенки. Неговият напев започна да разкрива свои собствени акорди, една богата и много психологична поезия на създадени отражения.

Плуващи същества сякаш минаваха край него, малки опашни потривания на ята от измислени морски създания. Отзвуците разтваряха пространството около него, сякаш водата беше навсякъде.

И мечтаното море

безспирно

припомня шепот

нежно навяван…

Скоро той почувства нечие присъствие наблизо, засилващо се постепенно от отразените звуци.

Тя бавно се оформи край него, доколкото неговото инженерно съзнание й позволи да се оформи… сянката на една богиня. След това Нукапаи заплува край него… един призрак от вълни, очертан чрез звуци. Черната гладкост на нейното тяло се плъзгаше в тъмнината, неограничавана от преградата, която сякаш вече не беше там.

Видението избледня. Водите около Крейдейки потъмняха и Нукапаи се превърна в нещо повече от сянка, от пасивен слушател на песента. Нейните остри зъби блеснаха и тя му запя неговата собствена песен.

С близостта

на водите

В безкрайния

пласт от Мечтания

Докато Китът —

по-старият роднина

Пее песни

на замислените риби

Ти тук ме намери,

скитащи братко

Дори и в този

човешки ритъм

Където хората

и другите скитници

Даряват радост

на самите звезди…

Блаженство се спусна над него, докато ударите на сърцето му се забавиха. Крейдейки спеше до нежната богиня-мечта. Тя го кореше дразнещо само за това, че е инженер и че си я представяше в грубата фокусирана поезия на тринарния език, а не в хаотичната примитивна реч на неговите предшественици.

Тя го приветства в Морето-Праг, където тринарът бе достатъчен, където той слабо чувстваше яростта на Кита-Мечта и древните богове, които живееха там. Това беше всичко от този океан, което един инженерен ум би могъл да приеме.

Колко груба изглеждаше понякога Тринарната поезия! Преливащите тонове и символи бяха почти по човешки точни… почти по човешки ограничени.

Той бе създаден да смята тези термини за положителни. Части от неговия мозък бяха геннооформени по човешки тип. Но понякога хаотичните звуко-образи се промъкваха, дразнейки го с намек за древно песнопение.

Нукапаи отекна със съчувствие. Тя се усмихна…

Не! Тя не бе направила такова земно нещо! Сред китообразните само неоделфините се „усмихваха“ с устите си.

Нукапаи направи нещо друго. Тя погали страната му, тя — най-нежната от богините, и каза:

Бъди сега спокоен

Това е, което е…

И инженерите

далеч от океана

все още могат да го чуят

Напрежението на последните няколко седмици най-после изчезна и той заспа. Дъхът му се събираше в бляскава влага по таванската преграда. Полъхът от близката въздушна тръба поклащаше капчиците, които потреперваха и после падаха във водата като лек дъждец.

 

 

Когато образът на Игнасио Метц се оформи на метър вдясно от него, Крейдейки много бавно успя да го възприеме.

— Капитане… — каза образът. — Обаждам се от мостика. Боя се, че Галактяните са ни открили по-рано, отколкото предполагахме…

Крейдейки пренебрегна слабия глас, който се опитваше да го върне към задълженията и битките. Той се носеше сред разлюляна гора от кафяви водорасли, заслушан в протяжните звуци на нощта. Най-накрая самата Нукапаи го извади от съня му. Изчезвайки край него, тя нежно напомни:

Дългът, дългът — чест е, е —

чест, Крейдейки — нащрек

бъди, е — чест

Само Нукапаи можеше да му говори безнаказано на примитивен език. Той не можеше повече да пренебрегва богинята-мечта, както и собственото си съзнание. Едното му око най-после се фокусира върху холограмата на настоятелния човек и той проумя думите му.

— Благодаря ви, доктор Метц — въздъхна той. — Кажете на Таката-Джим, че идвам ей сега. И моля ви, съобщете на Том Орли, че бих искал да го видя на мостика. Край.

Той вдъхна дълбоко за няколко секунди, позволявайки на стаята отново да приеме очертанията си около него. После се извъртя и се гмурна, за да вземе бронята си.