Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (54)

51.
ТОМАС ОРЛИ

С треперещи ръце отстрани водораслите от входа на убежището си. Изпълзя изпод навеса и премигна в мъгливата утрин.

Беше се събрал плътен слой ниска облачност. Все още не се виждаха извънземни кораби и това беше добре. Той се опасяваше, че те ще пристигнат докато е безпомощен, борейки се с последствията от психичната бомба.

Не му беше леко. В първите минути психичните удари бяха надвили хипнотичните му защити, изпълвайки ума му с извънземен вой. Два часа — бяха му се сторили цяла вечност — той се бе борил с влудяващи образи, пулсиращи, разтърсващи нервите светлини и звуци. Том още трепереше, реагирайки на експлозията.

Надявам се, че там има още тенанинци и че те ще се спуснат за кораба си. Иначе не би си струвало.

Според Джилиън Нис бе убеден, че е намерил правилните кодове в Библиотеката, взета от тенанинския кораб. Ако все още имаше тенанинци в системата, те трябваше да се опитат да отговорят. Би трябвало експлозията да е почувствана на милиони мили във всички посоки.

Той отстрани с ръка мръсотията от пролуката във водораслите. Мътна морска вода се плискаше в дупката. Друга пролука вероятно лежеше само на няколко метра отвъд следващата могилка — килимът от водорасли непрестанно се променяше и движеше — но Том се нуждаеше от вход във водата, който да му е под ръка.

Той разчисти лигавата маса, доколкото можа, след което изми ръцете си и се разположи удобно, наблюдавайки небето от своя подслон. В скута си разположи останалите телепатични бомби.

За щастие, те не бяха толкова мощни, колкото предишната, съдържаща тенаниския зов за помощ. Те представляваха просто предварително записани съобщения, създадени да пренесат един кратък код на няколко хиляди километра.

Бе спасил само три съдържащи съобщения сфери от потъващия хидроплан, поради което можеше да предаде само ограничен брой факти. В зависимост от това коя бомба взривеше, Джилиън и Крейдейки щяха да разберат какви извънземни са успели да проучат зова за помощ.

Разбира се, можеше да се случи и нещо, което да не пасне на нито един от начертаните сценарии. В такъв случай той трябваше да реши дали да изпрати едно двусмислено съобщение или да изчака.

Може би щеше да е по-добре, ако бях взел радио, помисли си той. Но всеки боен кораб в околността можеше мигновено да прехване едно радиопредаване и да взриви местонахождението му, преди да е изрекъл и няколко думи. А една бомба, съдържаща известие, щеше да изпълни целта си за една-две секунди и беше много по-трудна за откриване.

Том се замисли за „Стрийкър“. Струваше му се, че е изминала цяла вечност, откакто бе напуснал кораба. Всичко, което жадуваше, бе там — храна, сън, топъл душ и неговата жена.

Той се усмихна на реда, по който нуждите се бяха появили в мислите му. Е, Джил щеше да го разбере.

Можеше да се наложи „Стрийкър“ да го изостави, ако неговият експеримент осигуреше малка надежда за бягства от Китруп. Това щеше да бъде една достойна смърт.

Той не се боеше от това да умре, а от възможността да не успее да направи всичко, което би могъл, и да не успее да се изсмее на смъртта когато тя дойдеше за него. Този последен жест бе важен.

Представи си нещо друго, доста по-неприятно — „Стрийкър“ вече пленен, битката в космоса — приключила, всичките му усилия — безполезни.

Том потрепера. По-добре бе да си представя, че се жертва в името на нещо.

* * *

Силен бриз караше облаците да се движат. Те се сливаха и разделяха в плътни влажни групи. Том заслони очите си от блясъка от изток. Около един радиан южно от обвитото в изпарения утринно слънце му се стори, че вижда някакво движение в небето. Свря се по-дълбоко в самоделната си пещера.

От една от източните облачни групи бавно се спускаше някакъв тъмен обект. Виещата се пара за миг скри формата и размерите му, докато той се носеше високо над морето от водорасли.

Слаб монотонен гърмеж достигна до Том. Той напрегна погледа си, проклинайки загубения бинокъл. Тогава мъглите за кратко се разпръснаха и той ясно видя спускащия се кораб. Приличаше на чудовищно водно конче, силно заострено и заплашително.

Само няколко раси ровеха толкова дълбоко в Библиотеката в търсене на странни модели, колкото идиосинкратичните безмилостни тандуанци. Големи издатини стърчаха във всички посоки от тесния корпус — нещо типично за Тандуанските конструкции.

Ала в единия край на кораба някакъв тъп, клиновиден апендикс разваляше всеобщото впечатление на безгрижно, жестоко изящество. Той някак не пасваше на общата направа.

Преди да може да го разгледа по-добре, облаците се сляха, закривайки приближаващия се рейдър. Все пак слабото бучене на мощните двигатели леко се усили.

Том почеса сърбящата го петдневна брада. Появата на Тандуанци не бе добра вест. Ако те останеха единствените показали се, той трябваше да взриви съобщителна бомба номер три, за да извести „Стрийкър“ да се стегне и подготви за един смъртоносен полет.

Това беше враг, с който Човечеството никога не бе успявало да се разбере. В схватките из Галактиките земни кораби рядко бяха пленявали тандуански съдове, дори и при случаи на преимущество на своя страна. А когато наоколо нямаше свидетели, тандуанците обичаха да започват битки. Неотменни бяха заповедите да ги избягват на всяка цена, докато тимбримианските съветници не обучеха човешките екипажи на рядкото изкуство да побеждават тези майстори на подлостите в боя.

Ако тандуанците останеха единствените появили се, това също означаваше, че той най-вероятно е видял последния си изгрев. Защото с взривяването на съобщителна бомба почти сигурно щеше да издаде местонахождението си. Тандуанците имаха подчинени раси, които можеха да надушват телепатично дори мисъл.

Слушай, Ифни, мислеше си той. Изпрати и нечий друг кораб тук. Няма да настоявам да е тенанински. Един рейдър на Джофур ще е достатъчен. Объркай нещата тук и аз обещавам да кажа пет сури от корана и десет пъти „Аве Мария“, когато се върна у дома. Става ли? Дори ще проиграя няколко кредита на ротативка, ако желаеш.

Той си представи как една тимбримиано-човешко-синтианска бойна флотилия се показва от облаците, разбива тандуанците и прочиства небето от фанатици. Беше прекрасно видение, макар че се сещаше за дузина причини, които го правеха невъзможно. Синтианците например не биха се намесили, въпреки че бяха съвсем приятелски настроени; не биха се намесили, ако не бяха съвсем убедени в успеха. Тимбримите вероятно щяха да помогнат на Земята да се защити, но не биха заложили прекрасните си хуманоидни шии за група загубени земляни.

Добре, Ифни, господарке на късмета и щастието. Той опипа бомба номер три. Ще се задоволя и с един стар повреден тенанински кораб.

Инфинити^[1] не му отговори веднага. Той не го и очакваше.

Боботенето сякаш премина точно над главата му. Космите му настръхнаха, когато силовото поле на кораба покри местността. Скромните му телепатични способности доловиха мощта на щитовете на рейдъра.

След това ръмженето започна да се отдалечава наляво от него. Том погледна на запад. Облаците се разделиха достатъчно, за да открият кораба на Танду — и той видя, че това е един лек изтребител за близък бой.

Докато го наблюдаваше, тъпият апендикс се отдели от кораба-майка и се понесе бавно на юг. Том се намръщи. Това не приличаше на познатите му тандуански разузнавателни кораби. Бе съвсем различен модел, як и тромав, приличащ на…

Мъглата отново се сгъсти, скривайки двата кораба. Тяхното неясно ръмжене заглуши бученето на близкия вулкан.

Изведнъж три ярки струи зелена светлина прорязаха облаците от мястото, където Том за последен път бе видял тандуанския изстребител, и се удариха в морето с ярък пламък. Разнесе се свръхзвуков грохот.

Отначало той помисли, че тандуанците обстрелват повърхността на планетата. Но шумна ярка експлозия в облаците показа, че самият изстребител беше обект на обстрел. Нещо високо над облаците стреляше по тандуанците!

Бе твърде зает да събира екипировката си, за да губи време в ликуване! Държеше главата си извърната и така избягваше заслепяващите ултравиолетови лъчи антиматерия, с които изтребителят обстрелваше своя нападател. Вълни от горещина изгаряха тила и лявото му рамо, докато натъпкваше пси-бомбите под колана си и слагаше дихателната маска на лицето си.

Унищожителните лъчи оставяха резки топлинна енергия по небето. Той сграбчи раницата си и се гмурна в дупката, която бе прочистил по-рано в плътно слепените водорасли.

Боботенето изведнъж заглъхна, когато той се хвърли в джунглата от висящи увивни растения. През процепите в растителния килим водата се озаряваше от ярките отблясъци от битката.

Том откри, че подсъзнателно сдържа дъха си. Това беше безсмислено. Дихателната маска нямаше да позволи много кислород да излезе от нея, но щеше да отдели въглеродния двуокис. Той започна да вдишва и издишва, хващайки се за един як корен като опора.

Откри, че не му достига въздух. С всичката тази растителност около себе си бе очаквал кислородното съдържание във водата да бъде високо. Но миниатюрният индикатор на ръба на маската му сочеше точно обратното. Водата бе дори бедна на кислород в сравнение с богатата бленда на Китрупското море. Веещите се хриле на маската му осигуряваха само една трета от необходимия кислород, дори при положение, че стоеше неподвижно.

Само след няколко минути щеше да почувства световъртеж. А скоро след това щеше да припадне.

Ревът на битката проникваше през килима от водорасли като поредица от глухи детонации. Ярки светлини прорязваха мрака през пролуките в растителния покрив, една от които се намираше точно пред Орли. Дори отразена, светлината го заслепяваше. Той видя как дори ластари, които бяха оцелели след изригванията на вулкана, се гърчеха и свиваха от топлината, след което се разпадаха почернели.

„Свършено е с останалата ми екипировка“, отбеляза той.

Свършено бе и с надеждата за излизане на повърхността за въздух.

Той уви крака си около плътния корен, като свали раницата от гърба си. Започна да рови в нея, търсейки нещо, което би му помогнало да импровизира. Сред плътните сенки можеше да проверява съдържанието й най-вече пипнешком.

Инерционният рекордер, който Джилиън му бе дала, един пакет протеинови пръчки, две манерки „прясна“ вода, заряди за новия бластер, набор от инструменти.

Аерометърът светеше оранжево. Том пъхна раницата между колената си и разтвори набора инструменти. Сграбчи един малък гумен маркуч. Пъхна единия му край в маската. Клапанът държеше, но съдържанието на маркуча плисна в устата му и го задави.

Нямаше време за финес. Той се изкатери нагоре по корена, приближавайки се до пролуката във водорасловия слой.

Том стисна маркуча под другия край, но когато го изправи, от него потече горчива мазна вода. Той дръпна лицето си, но все пак глътна малко. Имаше неприятен вкус.

Клапанът на маската щеше да изхвърли течността, ако не нахлуеше твърде много.

Том се протегна и извади маркуча над повърхността. Духна здраво в него, изплювайки навън лигава маса.

Проблесна топлинен лъч и опари пръстите му, намиращи се под водата. Той подтисна инстинктивното желание да извика или да дръпне ръка от болката. Чувстваше, че съзнанието му започва да се замъглява, а заедно с него и волята да държи лявата си ръка изложена на жестоката горещина.

Вдъхна дълбоко и най-сетне бе възнаграден с тънка струя влажен въздух. Том отчаяно засмука. Горещият, пълен с изпарения въздух имаше вкус на пушек, но бе ценен. Той издишваше в маската, вярвайки, че тя ще запази мъчително добития кислород.

Болката в дробовете му отслабна, а мъките на ръката му се усилиха. Точно когато си мислеше, че вече не може да я държи там, изгарящата топлина започна да намалява, спадайки до неясно блещукане в небето.

На няколко метра встрани имаше друг процеп във водораслите, откъдето той би могъл да подаде маркуча между два дебели корена, без сам да се показва. Том вдъхна още няколко пъти, след което стисна маркуча. Но преди да продължи с приготовленията си, ярка синя светлина озари водата, премахвайки сенките и мрака. Почувства мощна детонация, след което морето започна да го подмята като парцалена кукла.

Нещо огромно бе паднало в океана и го бе развълнувало. Коренът, който използваше като опора, се откъсна и той се озова във водовъртеж от гърчещи се лиани. Водата откъсна раницата от него. Хвърли се след нея, но нещо го удари в тила, от което той загуби равновесие. Раницата изчезна сред шума и играещите сенки.

Том се сви на топка, пазейки с ръце краищата на маската от удрящите го водорасли.

 

 

Първата му мисъл, когато се съвзе, бе смътната изненада, че още диша.

Смяташе, че битката продължава, докато не осъзна, че друсането, което изпитваше, идваше от собственото му тяло. А бученето в ушите му си беше просто бучене в ушите му.

Пулсиращата му лява ръка бе просната върху един як хоризонтален пън. Мътна зеленикава вода се плискаше в брадичката му, бутайки дихателната му маска. Дробовете му го боляха, а въздухът беше спарен.

Той вдигна треперещата си дясна ръка и смъкна маската около врата си. Нейните филтри го бяха предпазвали от вонята на озон, но въпреки това сега той дълбоко и с благодарност си пое дъх.

Вероятно в последния момент бе предпочел изгарянето пред задушаването и бе изскочил на повърхността. За щастие, битката бе приключила, точно преди той да се покаже.

Том устоя на изкушението да разтърка очите си; слузта по ръцете му нямаше да им бъде от полза. Вътрешна биологична команда бе предизвикала потичането на сълзи, които отмиваха по-голяма част от заслепяващата го материя.

Когато отново можеше да вижда добре, той погледна нагоре.

На север вулканът пушеше както винаги. Облаците се бяха разкъсали на места, откривайки многобройни виещи се флагове от многоцветен пушек. Навсякъде около Том от опърлените водорасли изпълзяваха малки същества, които възобновяваха обичайните си занимания — да ядат или да бъдат изяждани. В небето вече нямаше бойни кораби, обстрелващи се взаимно с топлинни лъчи.

За първи път Том бе доволен от монотонната топография на килима от водорасли. Почти не бе необходимо да се надига, за да види колоните от пушек, издигащи се от бавно гаснещите останки на корабите.

Докато наблюдаваше, видя как една далечна метална отломка експлодира. Звукът го достигна секунди по-късно като поредица от приглушени покашляния, разделяни на равни интервали от ярки проблясъци. Неясните очертания потъваха. Том отклони поглед от последния взрив. Когато отново се взря натам, не можа да долови нищо, освен облаци пара и една леко съскане, което се удави в тишина.

Навсякъде наоколо се поклащаха други отломки. Том бавно се огледа в кръг, сякаш в чест на разрушението. Имаше предостатъчно останки за една средна по мащаб схватка.

Той се засмя на иронията на положението, въпреки че дробовете му го заболяха по-силно. Галактяните бяха дошли да проверят един фалшив сигнал за помощ и бяха пренесли смъртоносната си вражда в нещо, което трябваше да бъде спасителна мисия. Сега те бяха мъртви, а той все още живееше. Това не приличаше на случайните капризи на Ифни. Бе твърде загадъчно, неясно дело на самия Бог.

Това означава ли, че отново съм сам?, зачуди се той. Ще е прекалено. Толкова много изстрели и взривове и единственият оцелял да е един прост човек?

Вероятно не задълго. Заради битката бе загубил почти всичките си провизии, които с толкова усилия бе спасил от хидроплана. Том внезапно се намръщи. Съобщителните бомби! Опипа кръста си и светът сякаш се разпадна пред очите му. Бе останала само една от сферите! Другите сигурно бяха изпадали при борбата му с водовъртежа.

Когато дясната му ръка престана да трепери, той внимателно я пъхна под колана и извади пси-бомбата, неговата последна връзка със „Стрийкър“… с Джилиън.

Тя беше потвърждаващата… бомбата, която трябваше да взриви, ако смяташе, че Троянският морски кон трябва да излети. Сега трябваше да решава между точно тази и никоя друга. Да или Не беше всичко, което можеше да съобщи.

Бих искал само да зная чии бяха онези кораби, които стреляха по тандуанците.

Прибирайки бомбата обратно, той възобнови бавното си оглеждане. Една от останките на северозападния хоризонт приличаше на частично счупена черупка от яйце. От нея още се издигаше пушек, но огънят изглежда бе угаснал. Нямаше взривове и не личеше да потъва.

Добре, помисли си Том. Това ще бъде моята цел. Изглежда достатъчно запазена, за да предлага някои възможности. В нея може да има запазена екипировка и храна. И е сигурен подслон, ако не е радиоактивна.

Изглеждаше само на около пет километра, но разстоянието можеше да лъже. Една цел поне щеше да му осигури занимание. Той се нуждаеше от повече информация. Развалината може би щеше да му съобщи това, което искаше да знае.

Замисли се дали да тръгне по „суша“, доверявайки се на изморените си крака при преодоляването на пустинята от водорасли, или да опита пътуване под вода, плувайки от процеп на процеп, предизвиквайки непознатите същества от морските дълбини.

Внезапно чу задавен вой на двигатели зад себе си, обърна се и видя един малък космически кораб, бавно носещ се на север само на метри над океана. Ярките му щитове тлееха. Движението му беше тежко и криво.

Том сложи маската и се приготви да се гмурне, но малкият кораб не идваше към него. Той се носеше западно от него, от моторите му изскачаха искри. Грозни черни ивици минаваха през корпуса му, а една от стените му бе изгоряла.

Дъхът на Том спря. Той никога не бе виждал подобен модел. Но се сещаше за няколко раси с подобен стил на строене на космически кораби.

Повредените двигатели на разузнавателния кораб се задавиха и той се потопи във водата. Воят на гравитационния му генератор започна да отслабва.

Екипажът явно знаеше, че с кораба им е свършено. Той изви и се насочи към острова. Том съчувстваше със затаен дъх на отчаяните усилия на извънземния пилот. Носейки се точно над водораслите, корабът се скри от погледа му зад планинския хребет.

Ветровете донесоха глухия удар от приземяването.

Том изчака. След няколко секунди защитното поле на кораба се разпадна с мощен тътен. Светещи отломки се разхвърчаха над морето. Парчетата цопваха във водата или бавно догаряха сред водораслите.

Той се съмняваше, че някой е успял да се спаси навреме от кораба.

Том промени направлението си. Крайната му цел си оставаше яйчената черупка, полюляваща се на няколко мили от него. Но той реши първо да прегледа останките на разузнавателния кораб. Може би там щеше да открие доказателство, което да улесни вземането на решение. Може би там щеше да намери храна.

Той се опита да пълзи по водораслите, но го намери за доста трудно. Още трепереше.

Добре тогава. Ще тръгна под вода. Вероятно и двата начина са еднакво рисковани.

Освен това, подводната панорама може и да ми хареса.