Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (53)

50.
„СТРИЙКЪР“

Вълните на псевдозвука най-сетне отшумяха.

— Крейдейки! — извика Макани и се спусна към капитанския резервоар. Останалите също се извърнаха натам, забелязвайки едва сега страданията на ранения делфин.

— Какво му е? — попита Джилиън, доплувала до Макани. Тя виждаше как капитанът немощно се мята, издавайки бавни, заглъхващи стенания.

— Не зная. Никой не го наблюдаваше, докато телепатичната експлозия не започна да отшумява. Едва сега забелязах, че е обезпокоен.

Едрата тъмносива фигура в резервоара сега изглеждаше поуспокоена. Мускулите по гърба на Крейдейки бавно се отпускаха, а самият той нададе тих бълбукащ вик.

Игнасио Мети доплува до Джилиън.

— Между впрочем, Джилиън… — започна той, — бих желал да знаете, че много се радвам, че Том е жив, въпреки че това забавяне не вещае добро. Аз все още залагам живота си, че този негов план за Троянския морски кон е зле скроен.

— Тогава ще обсъдим това на корабния съвет, нали, доктор Метц? — каза спокойно тя.

Метц се прокашля.

— Не съм убеден, че действащият капитан ще позволи… — Той замлъкна под втренчения й поглед и сведе очи.

Тя се обърна към Таката-Джим. Ако той направеше нещо прибързано, това можеше окончателно да разруши морала на „Стрийкър“. Джилиън трябваше да го убеди, че ще загуби, ако започне борба срещу нея. Трябваше да му предложи и изход, в противен случай на борда можеше да избухне междуособна война.

Таката-Джим също я погледна с една смесица от чиста враждебност и пресметливост в очите си. Тя видя как чувствителният връх на челюстта му се насочи поред към всеки от делфините, преценявайки тяхната реакция. Новината, че Томас Орли е все още жив, щеше да се разнесе из кораба като с тръба. Един от въоръжените стражи, предвидливо и грижливо подбрани от капитана, вече изглеждаше предателски радостен и обнадеждено разговаряше с Уатасети.

„Трябва да действам бързо, — осъзна Джилиън. — Той е отчаян.“

Тя усмихнато се приближи до Таката-Джим. Той се отдръпна, а един от верните му Стеноси внимателно я наблюдаваше отстрани.

Джилиън заговори тихо, така че останалите да не могат да я чуват.

— Дори не си мисли за това, Таката-Джим. Делфините на борда си спомниха за Том Орли. Ако си допускал преди това, че можеш да ме нападнеш, то сега положението се промени.

Очите на Таката-Джим се разшириха и Джилиън разбра, че е попаднала в целта, спекулирайки с легендата за телепатичните си способности.

— Освен това ще стоя близо до Игнасио Метц. Той е доста наивен, но ако види, че съм нападната, ще го загубиш. А ти имаш нужда от човешка подкрепа, нали? Без подкрепа от страна поне на едного, дори и твоите Стеноси ще се отдръпнат от теб.

Таката-Джим шумно хлопна челюсти.

— Не се опитвайте да ме заплашвате! Не е необходимо да ви нападам. Аз представлявам законната власт на този кораб. Ще ви оставя под домашен арессст!

Джилиън разглеждаше ноктите си.

— Не бъди толкова сигурен.

— Да не би да тласнете екипажа към неподчинение на законния господар на кораба? — Таката-Джим изглеждаше наистина шокиран. Сигурно знаеше, че вероятно повечето Турсиопси щяха да я последват, независими от законите. Но това щеше да означава бунт, който щеше да разкъса екипажа на две. — Законът е на моя страна! — изсъска той.

Джилиън въздъхна. Трябваше да изиграе последния си коз, независимо от вредите, които щеше да причини, ако делфините на Земята научеха за това. Тя прошепна двете думи, които не бе желала да изрича гласно:

— Тайни заповеди.

Таката-Джим се втренчи в нея, след това нададе тъжен вик. Вдигна се на опашката си и скочи назад, докато неговият страж премигваше объркано. Джилиън се обърна и видя Метц и Уатасети да ги гледат удивено.

— Не ви вярвам! — изкрещя Таката-Джим, пръскайки вода във всички посоки. — На Земята ни бе обещано! „Стрийкър“ е наш!

Джилиън сви рамене.

— Попитай екипажа си на мостика дали работят бойните компютри — предложи му тя. — Накарай някого да се опита да излезе през външния люк. Опитай се да отвориш вратата към оръжейното отделение.

Таката-Джим се изви и се понесе към комуникационния пулт в далечния край на помещението. Стражът му изгледа Джилиън за миг, след което го последва. Погледът му издаваше неувереност.

Джилиън знаеше, че не всички от екипажа щяха да приемат това по този начин. По-голямата част щяха да бъдат доволни. Но всичко щеше да доведе до определено последствие. Една от главните цели на експедицията на „Стрийкър“ — да се създаде у неоделфините чувство на независимост и самоувереност — бе провалена.

Нямах ли никакъв избор? Нямаше ли нещо, което бих могла да опитам преди това?

Тя поклати глава; искаше й се Том да бе тук. Том би могъл да оправи всичко с едно малко саркастично стихче, което да засрами всички.

О, Том, помисли си тя. Трябваше аз да тръгна вместо теб.

— Джилиън!

Перките на Макани биеха водата и бронята й се тресеше със звън. С единия си метален манипулатор тя сочеше към ранения делфин, намиращ се в гравитационния резервоар.

Крейдейки гледаше към нея!

— Господи, но вие казахте, че мостът между мозъчните му полукълба е увреден! — ахна Метц.

Цялото тяло на Крейдейки издаваше пределна концентрация. Той издиша тежко и отчаяно извика:

— Навън!

— Не е възможно! — прошепна Макани. — Говорните му цццентрове…

Крейдейки се смръщи от усилие:

Навън:

Крейдейки!

Да плува:

Крейдейки!

Това беше детински изказ на тринар, но примесен с някакъв странен тон. А тъмните му очи издаваха интелект. Телепатията на Джилиън се задейства.

— Навън! — Той се гърчеше из резервоара и блъскаше стъклото с мощните си перки. Повтори англическата дума. Намаляващата сила на звука го правеше да звучи като фраза на първобитен език.

— Навън-н-н!

— Помогнете му да излезе — нареди Макани на асистентките си. — Внимателно! Бързо!

Таката-Джим се отдръпна от пулта за свръзка и се понесе обратно с голяма скорост. По лицето му се четеше гняв. Но при резервоара внезапно спря и се втренчи в ясните очи на капитана.

Това беше последният удар.

Той започна да се върти напред-назад, сякаш не можеше да избере подходящ телесен език. Таката-Джим се извърна към Джилиън.

— Правех това, което смятах за най-добро за интересите на кораба, екипажа и мисията ни. Мога да се защитя отлично на Земята.

Джилиън сви рамене.

— Да се надяваме, че ще имате тази възможност.

Таката-Джим сухо се изсмя.

— Добре, ще проведем този митичен корабен съвет. Ще го свикам след един час. Но нека ви предупредя — не прекалявайте, доктор Баскин. Все още имам сссили. Трябва да намерим компромис. Опитайте се да ме опозорите и ще разцепите екипажа на две. И т-тогава аз ще се бия с вас — добави тихо той.

Джилиън кимна. Бе постигнала необходимото. Дори Таката-Джим да бе извършил най-големите подлости, в които го подозираше Макани, нямаше доказателства и наистина беше въпрос на компромис или на междуособна война на кораба. На Първия офицер трябваше да му се намери изход.

— Ще запомня това, Таката-Джим. Ще се видим след час. Ще бъда там.

Таката-Джим се извърна да си върви, последван от преданите си стражи.

Джилиън видя Игнасио Метц да се взира след делфина-лейтенант.

— Загубихте контрол, нали? — попита тя сухо, минавайки край него.

Главата на генния инженер трепна.

— Какво, Джилиън? Какво искате да кажете? — Но лицето му го издаваше. Като мнозина други, така и Метц бе склонен да надценява телепатичните й способности. Сега вероятно се чудеше дали е прочела мислите му.

— Няма значение. — Джилиън леко се усмихна. — Да вървим да видим това чудо.

И тя заплува към мястото, където Макани нетърпеливо чакаше подаващия се от резервоара Крейдейки. Метц я погледна неуверено, преди да я последва.