Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (49)

46.
САХ’ОТ

Беше вечер и кикуите тръгваха към своите ловни полета. Сах’от ги чу как писукат развълнувано, докато се събираха в сечището на запад от поваленото дърво-сонда. Ловците минаха недалеч от басейна по пътя си към скалите по южния бряг на острова, цвърчейки и дишайки с удоволствие.

Сах’от ги слуша, докато тръгнаха. След което се потопи на около метър под повърхността и въздъхна потиснато. Нищо не вървеше както трябва.

Дени се бе променила, а на него това не му харесваше. Вместо обичайното й очарователно кокетство, тя просто не му обръщаше внимание. Бе изслушала две от най-добрите му неприлични стихчета и бе реагирала със сериозност, пренебрегвайки ловките намеци и двусмислици.

Въпреки важността на изследванията й върху кикуите, Таката-Джим й бе заповядал да анализира за Чарлз Дарт и екосистемата на дървото-сонда. На два пъти беше слизала под водата да взема проби под металното възвишение. И беше пренебрегнала изцяло закачливите ухапвания на Сах’от, и дори нещо още по-смущаващо — бе го потупала разсеяно в отговор.

Сах’от разбра, че въпреки всичките си предишни усилия да я свали, всъщност не бе искал тя да се променя. Поне не по този начин.

Заплува нещастен, докато въжето, свързано към един от уотърскутерите, не го придърпа. Новата му задача го задържаше вързан към тази електрическа гадост, изнервен и затворен в малкия басейн, докато истинската му работа беше там, в открито море с аборигените!

Когато Джилиън и Кипиру тръгнаха, той бе предположил, че тяхното отсъствие ще му позволи да прави каквото си иска. Ха! Пилотът и човекът-доктор едва бяха заминали, когато Тошио — именно Тошио — пое командването.

Би трябвало да мога да го правя луд. Как, в името на Петте Галактики, момчето бе успяло да получи по-високия пост?

Беше трудно да се разбере как. Но ето къде беше той — вързан да наблюдава един проклет робот за онова надуто, егоцентрично шимпанзе, което се интересуваше само от скали! Скапаният малък робот нямаше дори мозък, с който да може да се РАЗГОВАРЯ! Не можеш да разговаряш с микропроцесори. Казваш им какво да направят и след това безпомощно наблюдаваш последствията от това, че те приемат всичко буквално!

Бронята му даде сигнал. Бе време за проверка на сондата. Сах’от отвърна саркастично:

Да, мой неприятен

Господар и повелител!

Метален тъпанар

и бедствие за мен!

Свирни отново,

ще работя по-скоро!

Сах’от премести лявото си око на едно ниво с екрана на уотърскутера. Изпрати кодиран импулс към робота и получи в отговор поток от информация.

Роботът най-накрая бе обработил и последните скални образци. Делфинът заповяда малката памет на сондата да се прехвърли в информационните регистри на уотърскутера. Тошио го бе карал да се упражнява толкова пъти, че Сах’от можеше да контролира робота почти несъзнателно.

Той накара сондата да прикрепи кабела към здравата скала, след което да се спусне на нови петдесет метра.

Старото обяснение за дупката под металното възвишение бе изоставено. Не бе необходимо дървото-сонда да копае тунел, дълбок един километър, за да получава хранителни вещества.

Не би трябвало да може да пробие кората на такова разстояние. Масата на корена на дървото-сонда определено бе твърде голяма, за да бъде задвижвана от скромното дърво, което се бе извисявало на повърхността на острова.

Количеството на изкопания материал не би се побрало и на десет метални възвишения. Бяха го открили като седимент, насложен навсякъде по високия подводен хребет, върху който стоеше възвишението.

Тези загадки не бяха привлекателни за Сах’от. Те само доказваха за пореден път, че вселената е странна и че може би човеците, делфините и шимпанзетата трябва да изчакат известно време, преди да предизвикат най-големите й тайни.

Роботът приключи спускането си. Сах’от му нареди да се хване за стената на процепа с диамантените си щипци, след което изтегли въжето му отгоре.

Така постепенно сондата щеше да се спуска надолу. За този малък апарат вече нямаше да има издигане. Самият Сах’от понякога се чувстваше по сходен начин, особено откакто бяха пристигнали на Китруп. Той всъщност не вярваше, че някога ще напусне този мъртъв свят.

За щастие, изследователската програма на сондата беше напълно автоматична след първото задействане. Дори Чарлз Дарт не би имал съществени причини да се оплаква. Освен ако…

Сах’от изруга. Ето ги отново — смущенията, които пречеха на сондата, откакто се бе спуснала под половин километър. Тошио и Кипиру се бяха занимавали с това, но не успяха да открият първопричината.

Пращенето не приличаше на нито едно друго смущение, което Сах’от някога бе чувал… е, не че беше специалист по смущенията. В него имаше някаква ритмичност и изразителност, които всъщност не бяха изцяло неприятни за слушане. Сах’от бе чувал, че някои хора обичат да слушат ритмични шумове. Със сигурност нищо не бе по-невзискателно.

Часовникът в бронята му заглъхна. Сах’от слушаше смущенията и си мислеше за превратностите, за любовта и самотата.

Аз плувам —

в кръгове — като останалите

и научавам

с тъга, че

невидимо

въздишам в самота.

Постепенно Сах’от осъзна, че е възприел ритъма на шума отдолу. Той разтърси глава. Но когато се вслуша отново, той беше още там.

Песен. Това беше песен!

Сах’от се съсредоточи. Приличаше на опит да следваш всички части на една фуга едновременно. Нивата на песента се преплитаха с невероятна сложност.

Нищо чудно, че всички я приемаха за шум! Дори той едва я беше доловил!

Часовникът в бронята му заизпуска сигнали, но Сах’от дори не забеляза това. Бе твърде зает да слуша песента на планетата.