Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (44)

41.
ТОМ ОРЛИ

Земната издатина ръмжеше сред разпененото море.

Бе спряло да вали преди известно време. Вулканът боботеше и кашляше огън към ниско надвиснали облаци, хвърляйки по тях оранжеви отблясъци. Сажди се носеха из небето. Топлата пепел не падаше в чистата морска вода, а се приземяваше в кален слой върху килим от сивкави лиани, които изглеждаха вечни.

Томас Орли се задави от влажния, изпълнен със сажди въздух. Той пълзеше по едно малко възвишение от хлъзгави, заплетени водорасли. Тежестта на грубо направената от самия него шейна опъваше въжето, увито около лявата му ръка. С дясната си ръка се бе хванал за якото разклонение близо до върха на водорасловата могилка.

Краката му постоянно се пързаляха. Дори когато успяваше да ги вклини в пролуки сред хлъзгавата материя, те често потъваха в процепите между водораслите. Като успееше да ги измъкне, лепкавата маса го пускаше неохотно с неприятен мляскащ звук.

Понякога заедно с краката му излизаха и парчета, увили се около тях, които после отново се плъзваха в отвратителната каша.

Здраво увитото въже се врязваше в ръката му, докато теглеше шейната с всичко останало от хидроплана и екипировката му. Беше направо чудо, че успя да спаси дори и това от катастрофата.

Вулканът разпрати искрици над водораслите. Малки частици метален прах покриваха растителността във всички посоки. Бе късен следобед; почти цял китрупски ден бе изтекъл откакто бе насочил хидроплана си към острова в търсене на сигурно място за кацане.

Той вдигна глава, за да огледа с мътен поглед равнината от водорасли. Всичките му планове бяха разбити от тази равнина от яки лепкави морски растения.

Беше се надявал да намери подслон на остров зад вулкана или, ако това не беше възможно, да кацне в морето и да превърне хидроплана в широка и устойчива платформа, върху която да изпълни своя експеримент.

Трябваше да предвидя и тази вероятност. Катастрофата, онези шеметни безумни минути, когато се бе гмуркал след екипировката и бе строил примитивната шейна, докато бурята го блъскаше, и последвалите часове на пълзене през плетеницата от водорасли към едно самотно възвишение от растителност — всичко това можеше да бъде избегнато.

Той се опита да продължи, но треморът в дясната му ръка заплашваше да се превърне в болка. Тя беше лошо изкълчена при катастрофата, когато крилото на хидроплана се откъсна и корпусът се понесе по лепкавата маса, падайки накрая в изолиран басейн от открита вода.

Една рана през лявата страна на лицето му за малко не го изпрати в безсъзнание в онези първи критични моменти. Започваше от челюстта му и стигаше почти до нервната присадка над лявото му ухо. Пластичното капаче, което пазеше деликатното нервно окончание, бе изчезнало безследно в нощта.

Но в момента инфекцията бе последната му грижа.

Треперенето на ръката му се усилваше. Той се опита да го тушира, като легна по лице върху твърдите водорасли. Всеки път, когато се закашляше, втвърдената кал дращеше челото и дясната му буза.

Трябваше отнякъде да намери сили. Нямаше време за тънкостите на самохипнозата, за да накара тялото си отново да се труди. С усилия на волята си той нареди на изтощените си мускули да направят едно последно усилие. Не можеше да направи много срещу силите на природата, но, по дяволите, след трийсет часа борба, на метри от целта си, той не можеше да приеме бунта на тялото си!

Кашляне отново продра гърлото му. Тялото му се разтресе, а спазъмът отслаби хватката му върху изсъхналия корен. Точно когато мислеше, че дробовете му няма да издържат повече, пристъпът премина. Том лежеше в калта, целия измокрен, със затворени очи.

Добродетелите на движението кои са?

На първо място тука

е отсъствието на скука…

Не му достигна дъх да изсвири стихчето, но то се въртеше в ума му и той отдели енергия за една бегла усмивка с напуканите си, покрити с кал устни.

Отнякъде намери резерви за още едно усилие. Стисна зъби и отново се напрегна. Дясната му ръка почти се откъсна, но издържа, докато главата му се показа над върха на малкото хълмче.

С мигане Том отстрани саждите от очите си и се огледа. Пред него лежаха още водорасли. Докъдето стигаше погледа — само водорасли.

Якото разклонение на едно наскоро изсъхнало увивно растение стърчеше над билото на дребното възвишение. Том изтегли шейната достатъчно нависоко, за да омотае въжето й около корена.

В изтръпналата си лява ръка отново усети болка. Отпусна се по гръб на могилката, дишайки тежко и на пресекулки.

Болките отново се усилиха. Искаше му се да се откъсне от хилядите зъби, които се забиваха в ръцете и краката му, но нямаше никакви сили. Лежеше свит.

По някакъв начин логическата част от ума на Том остана отделена от мъките. Тя все още размишляваше, планираше и определяше времеви граници. В края на краищата бе стигнал дотук в името на нещо. Трябваше да има някаква причина за всичко, което бе преживял… Само ако можеше да си спомни защо лежеше тук, обгърнат от болка и мръсотия…

Спокойствието, към което се стремеше, все още не идваше. Усети, че започва да губи съзнание.

Изведнъж през присвитите си от болката очи, той видя пред себе си лика на Джилиън.

Около нея се полюляваха нежни зелени филизи. Сивите й очи гледаха към него, сякаш търсеха нещо, което беше извън обсега му. Преминаха край него на два пъти, докато той се тресеше, безсилен да помръдне. И тогава най-после очите й се срещнаха с неговите и тя се усмихна!

Породеното от болката напрежение заплашваше да заглуши въображаемите й думи.

Изпратих… за добро…, макар че ти… скептичен, любов моя… макар че всичко… трябваше да слушаш.

Той се напрегна да долови съобщението, което най-вероятно беше чиста халюцинация. Не му пукаше какво е всъщност. То беше една надежда. И той се хвана за нея, докато сухожилията му като тетиви се опъваха от болките.

Усмивката й изразяваше съчувствие.

На какво… заприличал! Човекът,… обичам е… и безразличен! Дали аз щях… по-добре?

Съзнанието на Орли не го одобри. Ако това наистина беше съобщение от Джилиън, тя поемаше ужасен риск. „И аз те обичам“, заговори той наум, „но, по дяволите, би ли млъкнала преди извънземните да са те чули?“

Телепатичният образ — или халюцинацията — се размаза, когато го връхлетя нов пристъп на кашлица. Той кашля, докато не почувства дробовете си като изсъхнали и продрани люспи. Най-накрая се отпусна назад с въздишка.

Съзнанието му се предаде.

Да!

Той се хвърли в мрака пред очите си, викайки след нейния разсейващ се образ.

Да, любов моя. Моля те, върни се и ми помогни…

Лицето на Джилиън сякаш се разсейваше във всички посоки, подобно на сноп лунни лъчи, обединяващи вулканичния прах в небето. Независимо дали беше истинско съобщение или родена от делириум илюзия, изображението изчезна като портрет, сътворен от дим.

И все пак на него му се стори, че долавя някаква следа от вътрешния глас на Джилиън…

… е, това е, това е…

и лечението идва, в съня…

Той слушаше, забравил за времето, и лека-полека треперенето му се успокои. Свитото му като зародиш тяло постепенно се отпусна.

Вулканът ръмжеше и осветяваше небето. Земята под Том нежно се люлееше и го унасяше в лека дрямка.