Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (4)

1.
ТОШИО

Делфините се подиграваха с човешките същества от хилядолетия. Те винаги бяха приемали хората като ужасно смешни създания. Фактът, че човечеството си бе играло с техните гени и им бе дало технически познания, не беше променил съществено отношението им.

Делфините продължаваха с шегите си.

Тошио наблюдаваше малкия контролен екран на своя уотърскутер, правейки се че проверява дълбочината на потапяне. Уотърскутер се движеше на десет метра под повърхността. Нямаше нужда от корекции в курса и все пак той се задълбочи над екрана, докато Кипиру се приближаваше — без съмнение за да започне отново да го дразни.

— Малки ръце, я потананикай! — лъскавосивият морски бозайник се завъртя като бургия вдясно от Тошио, после се приближи, за да хвърли небрежен поглед на момчето. — Изтананикай нещо за кораби, космоссс и за прибиране у дома!

Гласът на Кипиру, отекващ от сложната плетеница кухини под неговия череп, прозвуча като стенание на фагот. Той можеше да имитира също така успешно и обой и тенорсаксофон.

— Е, Малки ръце? Къде е твоята песссен?

Кипиру искаше да е сигурен, че останалите са го чули. Другите делфини плуваха спокойно, но Тошио бе уверен, че слушат всичко. Той се радваше, че Хикахи, ръководителката на експедицията, е на разузнаване далеч напред. Щеше да е много по-лошо, ако тя беше тук и заповядаше на Кипиру да го остави на мира. Нищо казано от Кипиру не можеше да се сравни със срама да бъде защитаван като малко дете.

Кипиру мързеливо се завъртя с корема нагоре до уотърскутера на момчето, удряйки плавно с опашката си, за да може да се задържа на едно ниво с машината. В кристално чистите води на Китруп всичко изглеждаше странно отразено. Коралоподобните върхове на могилите от метал блестяха като далечни планини, видени през омарата, паднала над дълга речна долина. Полюшващи се жълтеникави ластари на водорасли се спускаха от повърхността.

Сивата кожа на Кипиру фосфоресцираше, а острите като карфици зъби в дългата му тясна V-образна уста блестяха с дразнеща яркост, която сякаш се засилваше… ако не от водата, то от въображението на Тошио.

Как можеше един делфин да е толкова гаден?

— Няма ли да ни попееш, Малки ръце? Изпей ни нещо, което да ни накара да повярваме, че вече не сссме на тази така наречена планета, а в познато пристанище. Попей и накарай Мечтателите да мечтаят за земя!

Ушите на Тошио бръмчаха от смущение, независимо от тихото жужене на климатичната инсталация в уотърскутера. Той бе сигурен, че всеки момент Кипиру ще спре да го нарича Малки ръце и ще започне да използва новия прякор, който му беше избрал — Великия Мечтател.

Беше му неприятно да го осмиват заради дребната грешка, която бе допуснал, като си тананикаше, докато придружаваше изследователския екипаж от делфини — те бяха посрещнали разсеяния му напев с подигравки и злъчен смях — но да го иронизират с прякор, запазен почти само за велики музиканти или гърбави китове… беше повече, отколкото Тошио можеше да понесе.

— Нямам настроение за песни точно сега, Кипиру. Защо не отидеш да притесняваш някого другиго? — Тошио се почувства като победител, тъй като успя да изрече думите си с равен, нетрепващ глас.

За негово облекчение Кипиру едва изквича нещо високо и бързо на гърлен тринар, почти първобитен делфински език — което само по себе си бе обида. После делфинът се изви и насочи към повърхността за въздух.

Водата от всички страни беше светла и синя. Блещукащи китрупиански риби се стрелкаха покрай уотърскутера. Техните люспести гърбове отразяваха светлината като носени от вятъра заскрежени листа. Навсякъде наоколо се виждаха различните цветове и форми на метала. Утринното слънце проникваше през ясното спокойно море, за да освети странните форми на живот на този особен и неизбежно мъртвешки свят.

Тошио не виждаше красотата на водите на Китруп. Мразеше планетата, повредения кораб, който го бе докарал тук и делфините, които му бяха спътници в това изгнание. Намираше горчиво задоволство и утеха в съсипващите обиди, които искаше да бе изрекъл към Кипиру.

„Ако си толкова способен, Кипиру, защо тогава не ни изсвириш отнякъде малко ванадий?“ или „Не виждам защо трябва да хабя една човешка, песен, изпълнявайки я пред делфинска публика, Кипиру.“

Въображаемите му забележки имаха задоволителен ефект. Но Тошио знаеше, че никога не бива да изрича подобни неща на глас.

Най-напред точно китообразните, а не човекоподобните, са тези, чиито вокални способности са признати за най-нежни в четвърт от космическите пристанища в галактиката. И въпреки че тъжните балади на по-големите братовчеди — китовете — имат истинска стойност, то дори родът на Кипиру може да си спечели почитатели на дузина светове, само като упражнява белите си дробове.

И при всички положения щеше да е ужасна грешка да се показва човешко превъзходство над който и да е от екипажа на „Стрийкър“. Старият Ханес Суеси, един от останалите шестима човека на борда, го бе предупредил за това, веднага след като напуснаха Нептун — още в началото на пътешествието.

— Само опитай и ще видиш какво ще стане — беше казал старият механик. — Те ще ти се изсмеят, а и аз също, ако имам късмет да съм там, когато се случи. Много вероятно е някой от тях да те захапе, за да си научиш мястото! Но ако има нещо, което делфините да не зачитат, това е човек, който без да има право, заема стойка на господар.

— Но Протоколите… — запротестира Тошио.

— Забрави Протоколите! Тези правила са създадени, за да могат хора, шимпанзета и делфини да действат по правилен начин, когато галактяните са наоколо. Ако „Стрийкър“ бъде спрян от патрул на Зоро или трябва да попита пилански библиотекар за някаква информация, тогава доктор Метц или мистър Орли, или дори ти или аз, можем да се престорим, че ръководим, защото никое от тези закостенели извънземни няма да си губи времето да разговаря с млада раса като делфинската. Но през останалото време ние получаваме заповедите си от капитан Крейдейки… По дяволите, това би било много трудно — някой Зороанец да стреля по теб, а ти да се преструваш, че ти харесва, само защото проклетите извънземни са достатъчно учтиви да признаят, че хората са все пак нещо повече от плодни мушички. Представяш ли си колко трудно би било, ако трябваше в действителност да управляваме този кораб? Или ако се бяхме опитали да превърнем делфините в една послушна, робска, подчинена раса? Това би ли ти харесало?

Тук Тошио енергично поклати глава. Идеята да се държат с делфините по начина, по който подчинените раси обикновено биват третирани в галактиката, беше отблъскваща. Неговият най-добър приятел, Аки, беше делфин.

И все пак имаше моменти като настоящия, когато Тошио искаше да има някакви компенсации за това, че е единственото човешко момче на звезден кораб с екипаж, съставен най-вече от възрастни делфини.

Кораб, който в момента не пътуваше наникъде, припомни си Тошио. Острото негодувание срещу грубостта на Кипиру отстъпи място на по-силното безпокойство, че той може никога да не напусне водния свят на Китруп и да не види своя дом.

Забави пътуването свое, момче —

водач на уотърскутер

Изследователската група ще се събере насам

Хикахи идва — ще я изчакаме тук

Тошио погледна нагоре. Брукида, старшият делфин-металург, се бе приближил отляво. Тошио изсвири отговор на тринарен език:

Хикахи идва — моят уотърскутер спира

Той спря дроселите на уотърскутера.

На екрана на своя сонар Тошио видя малки отзвуци, приближаващи се отстрани и отпред. Разузнавачите се връщаха. Той погледна нагоре и съзря Хистут и Кипиру да се забавляват на повърхността.

Брукида премина на английски. Въпреки лекото съскане и заекване, пак беше по-добре, отколкото тринарния език на Тошио. В края на краищата от поколения делфините бяха модифицирани чрез генно инженерство да възприемат човешкия стил, а не обратното.

— Откри ли следи от търсените т-субстанции, Тошио? — запита Брукида.

— Не, сър. Нищо до момента. Тази вода е просто невероятно чиста, като се вземе предвид металното съдържание на кората на планетата. Няма почти никакви соли на тежки метали.

— А има ли нещо на широкообхватния ссскенер?

— Няма резонанс от нито един от проверените сектори, макар че силата на шума е много голяма. Не съм убеден, че ще открия дори залежи от мононаситен никел, а какво остава за другите неща, които търсим. Прилича на търсене на игла в купа сено.

Това беше парадокс. Планетата съдържаше изобилие от метални залежи. Това беше една от причините, поради които капитан Крейдейки беше избрал именно този свят за временно скривалище. И въпреки това водата бе относително чиста… достатъчно чиста, за да могат делфините да плуват свободно, макар че някои се оплакваха от сърбеж, а всички се нуждаеха от известна профилактика след завръщането си на борда.

Обяснението беше наоколо — в растенията и рибите.

Не калцият, а другите метали изграждаха скелетите на китрупианските форми на живот. Водата биваше прецеждана и пречиствана от биологически филтри. В резултат на това морето навсякъде грееше с ярките цветове на метали и метални окиси. Блестящите гърбове на живите риби, сребристите плодове на подводните растения — всичко това контрастираше с по-земното зелено на хлорофилните листа и вейки.

В панорамата доминираха металните могили — огромни, гъбообразни острови, оформени от милиони поколения коралоподобни създания, чиито метало-органични скелети се бяха слели в гигантски планини с плоски върхове, издигащи се на няколко метра над средното морско равнище.

По върховете на островите растяха дървета-сонди, които спускаха своите заздравени с метал корени надълбоко в могилите, за да събират органични и силикатни вещества. Дърветата създаваха неметална корона на върха и кухини в подножието на металните възвишения. Това беше странно явление. Библиотеката на борда на „Стрийкър“ не даваше обяснение за него.

Инструментите на Тошио бяха открили буци от чист калай, могилки от хромирани рибешки яйца, коралови колонии, изградени от разновидности на бронза, но до момента никакви достъпни, лесни за получаване образувания от ванадий. Нито пък някакви парчета от специфичния тип никел, който те търсеха.

Те се нуждаеха от чудо — и то такова чудо, което да позволи на екипаж от делфини с помощта на седем човека и едно шимпанзе да поправят своя кораб и да изчезнат от този край на галактиката, преди техните преследвачи да са ги докопали.

Разполагаха в най-добрия случай с няколко седмици. Алтернативата беше пленничество у някоя от дузина не изцяло разумни извънземни раси. А в най-лошия случай можеше да означава междузвездна война, невиждана по размери от милиони години.

Всичко това караше Тошио да се чувства малък, безпомощен и много млад.

 

 

Тошио чуваше слабо високочестотните сонарни отзвуци от завръщащите се разузнавачи. Всеки далечен писък получаваше на екрана на скенера свой малък оцветен контрапункт.

Малко по-късно на изток се появиха две сиви очертания, които се гмуркаха, изплуваха, игриво подскачайки и тракайки със зъби.

Един от делфините над уотърскутера се изви и се гмурна към Тошио.

— Хикахи идва и иска уотърскутера на повърхността — Кипиру говореше бързо, сливайки думите в почти неразбираем шифър. — Гледай да не се загубиш по пътя на-на-нагоре.

Тошио се намръщи, докато освобождаваше баласта. Не беше необходимо Кипиру да изразява пренебрежението си толкова явно. Дори когато говореха английски нормално, думите на делфините обикновено звучаха като дълга серия от подигравки.

Уотърскутерът се издигна сред облак от малки мехурчета. Когато излезе на повърхността, водата се стече по стените му в дълги, пенливи струи. Тошио спря двигателя и се завъртя, за да отвори шлема си.

Внезапната тишина му донесе облекчение. Бръмченето на уотърскутера, писуканията на сонара и звуците на делфините изчезнаха. Свежият бриз разроши потната му, права черна коса и охлади горещината, напираща в ушите му. Полъхът носеше ароматите на чужда планета — острата миризма на вторичната растителност върху един от по-старите острови, тежкият мазен дъх на дърво-сонда в неговия разцвет.

Но над всичко тегнеше лекият привкус на метал.

На кораба бяха казали, че няма да им навреди. Най-малко пък на Тошио в неговия водонепроницаем костюм. А профилактиката при завръщането им щеше да отстрани всички тежки елементи, които с право можеше да се очаква, че ще бъдат абсорбирани по време на едно разузнавателно пътешествие… макар че никой не можеше да знае какви други рискове можеха да се появят в този свят.

Но ако им се наложеше да останат тук с месеци? С години?

В такъв случай медицинските способности на „Стрийкър“ нямаше да могат да се справят с бавното натрупване на метали. И тогава те щяха да почнат да се молят джофурски, тенаниански или зороански кораби да дойдат и да ги отведат за разпити или нещо по-страшно — само и само да ги махнат от една красива планета, която бавно ги убива.

Не се живееше лесно с подобни мисли. Тошио се зарадва, когато Брукида се доближи до уотърскутера.

— Защо Хикахи е поискала да изляза на повърхността? — попита той старшия делфин. — Мислех, че трябва да стоя долу, далеч от вражи погледи, в случай, че вече са се появили шпионски спътници в орбитата на Китруп.

Брукида въздъхна.

— Предполагам, тя смята, че имаш нужда от малко почивка. Освен това кой би забелязал машина малка като уотърскутера при този метал около насссс?

— Е — сви рамене Тошио, — много мило от нейна страна все пак. Аз наистина се нуждаех от почивка.

Брукида се изправи във водата, балансирайки с поредица от резки движения на опашката си.

— Чувам Хикахи — съобщи той. — А ето я и нея.

Бързо-бързо два делфина се появиха от север, единият — по-светлосив, а другият — по-тъмен и пъстър. През слушалките си Тошио долови гласа на предводителката на групата:

С опашка-пламък аз — Хикахи викам вас

С гръб слушайте — с корем изпълнете

Смейте се над думите ми — но първо им се подчинете

Съберете се при уотърскутера и ме изслушайте!

Хикахи и Сатата се завъртяха веднъж около групата и после спряха пред събралата се експедиция.

Сред дадените дарове от човечеството на неоделфините бе и увеличеният репертоар от мимики. Петстотинте години генно инженерство не бяха могли да приравнят морските млекопитаещи с човека, за когото еволюцията е работила с милиони години. Делфините все още изразяваха повечето си чувства със звуци и и движения. Но те вече не бяха застинали в това, което хората бяха приемали (донякъде с право) за усмивка, изразяваща постоянна веселост. Сега делфините можеха да изглеждат притеснени. Тошио можеше да избере настоящото изражение на Хирахи като класически пример за огорчен делфин.

— Фип-пит изчезна — съобщи Хикахи. — Чух го да вика далеч на юг от мен, след това нищо. Той търсеше Сасиа, който изчезна по-рано в същото направление. Ще оставим изследванията си и търсенето на метали, за да отидем да ги намерим. Всички да си вземат оръжията.

Надигна се всеобщ шепот на недоволство. Заповедта означаваше, че делфините трябваше да навлекат броните, които бяха свалили с радост при отдалечаването си от кораба. И все пак дори Кипиру разбра, че работата е спешна.

За кратко Тошио бе зает да хвърля броните във водата. Те сами се разтягаха във форма, позволяваща на делфините лесно да се мушнат в тях, но въпреки това един-два делфина се нуждаеха от помощ, за да прикачат броните си за малкия нерв-регулатор, какъвто имаше всеки точно над лявото си око.

Тошио се справи бързо, с подсъзнателна лекота, придобита от дългата практика. Той се безпокоеше за Сасиа, един нежен женски делфин, който винаги се държеше с него меко и любезно.

— Хикахи — каза той, когато ръководителката се доближи към него, — искаш ли да се свържа с кораба?

Малкият сив женски турсиопс се надигна, за да погледне Тошио, и отсече:

— Не, Тичачо по стълби. Трябва да се подчиняваме на заповедите. Шпионските спътници може би вече са над нас. Нагласи уотърскутера си на автоматично връщане, за в случай, че не оцелеем там на югоизток.

— Но никой не е забелязал големи животни…

— Това е само една от възможностите. Искам до кораба да достигне известие, каквато и да е съдбата ни… дори и ако всички ни обхване треската за спасение.

Тошио потръпна при споменаването на „треската за спасение“. Беше чувал за нея, разбира се. Но това беше нещо, на което той въобще не желаеше да бъде свидетел.

 

 

Те се насочиха на югоизток в боен ред. Делфините се редуваха да плуват ту на повърхността, ту да се гмуркат и да се движат край Тошио. Дъното на океана беше като безкрайна следа от виеща се змия, издълбано тук и там от странни ямки, зловещо тъмнеещи като дълбоки кратери. В долините Тошио обикновено съзираше дъно, отдалечено на стотина метра, затъмнявано от стотици водорасли.

На места по дългите хребети се издигаха блестящи метални възвишения, подобно на големи замъци от светещ и порест материал. Много от тях бяха покрити с плътна, подобна на бръшлян растителност, в която гнездяха и се размножаваха китрупианските риби. Някаква метална могила сякаш висеше над ръба на една пропаст — издълбана от собственото й високо дърво-сонда, готово да погълне цялата „крепост“, когато завърши подкопаването.

Моторът на уотърскутера жужеше приспивно. Следенето на контролните уреди беше твърде лесна задача, за да занимава ума на Тошио. Без всъщност да го желаеше, той започна да размишлява. Да си спомня.

Едно обикновено приключение — такава му се бе сторила поканата за космическо пътешествие. Той вече бе положил моряшка клетва, така че те знаеха, че е готов да загърби миналото си. А и се нуждаеха от юнга, който да помага с общата работа на новия делфински кораб.

„Стрийкър“ беше малък изследователски кораб с уникален дизайн. Не съществуват много перконоги, дишащи кислород раси, които летят с кораби в междузвездното пространство. Малкото такива използват изкуствена гравитация за удобство и наемат членове на подчинени раси за екипаж и общи работници.

Но първият космически кораб с екипаж от делфини трябваше да бъде различен. Беше създаден по принципа, който бе водещ земляните от два века насам: „Ако е възможно, прави го просто. Избягвай да използваш знанието на галактяните, когато не го разбираш.“

Двеста и петдесет години след контакта с галактическата цивилизация човечеството все още се стремеше да достигне нейните постижения. Галактическите видове, които използваха Библиотеката, събирана с еони, още преди първите бозайници да се появят на Земята, се бяха сторили почти богове на примитивните земни хора в техните ранни, клатушкащи се, бавни космически кораби. Земята сега разполагаше с клон от Библиотеката и това предполагаше достъп до всичката мъдрост, натрупана през галактическата история. Но едва в последните години се оказа, че тя представлява истинска помощ, а не само объркващи намеци.

„Стрийкър“ със своята система от басейни, държани от центробежните сили, и с безтегловните си работни кабинети, сигурно се бе сторил невероятно остарял на извънземните, които го огледаха точно преди старта. И въпреки това за земните неоделфински общества той беше предмет на голяма гордост.

След пробния си полет „Стрийкър“ замина за неголямата човешко-делфинска колония на планетата Калафия, за да вземе някои от най-добрите ученици на тамошната малка академия. Това беше първото и вероятно последното пребиваване на Тошио на старата Земя.

Старата Земя все още беше дом за деветдесет процента от човечеството, без да се смятат другите земни разумни раси. Галактическите туристи все още се тълпяха да разглеждат дома на enfants terribles, които бяха причинили такъв смут за няколко кратки столетия. Те открито се обзалагаха за това колко време човечеството ще оцелее без протекцията на патрон.

Всички видове си имаха патрони, разбира се. Никой не достигаше сам такъв интелект, че да може да скита сред звездите без намесата на чужда, овладяла вече звездите раса. И не бяха ли и самите хора такава раса за шимпанзетата и делфините? От времето на Прародителите, митичната първа раса, всеки вид, който говореше и пътуваше с космически кораби, беше отгледан от предшественик. Вече не бяха оцелели видове от онова далечно време, но цивилизацията, основана от Прародителите, с нейната всеобхватна Библиотека, продължаваше да се развива.

За съдбата на самите Прародители имаше много легенди и дори яростно противоречащи си религии.

Тошио се чудеше, както и почти всички други се чудеха от триста години насам, какви ли са били патроните на Човека. Ако въобще бяха съществували.

Можеше ли това да бъде дори някоя от расите, които бяха издебнали нищо неподозиращия „Стрийкър“, а и сега ги преследваха както ловни кучета гонят лисица?

Това не беше приятна насока за мислите, особено като се имаше предвид откритото от „Стрийкър“.

Съветът на земните народи бе изпратил кораба да събере една разпръснала се флотилия от изследователски кораби, проверявайки достоверността на Библиотеката. Досега бяха открити само няколко незначителни пропуска в нейната цялостност. Тук една звезда не беше описана точно на мястото си. Там един биологичен вид бе погрешно квалифициран. Сякаш някой бе направил списък на всички песъчинки на плажа. Този списък не можеше да се провери изцяло и за милиарди години, но можеха да се правят откъслечни, случайни проверки.

„Стрийкър“ претърсваше един малък гравитационен басейн, отдалечен на петдесет хиляди парсека от галактическата равнина. И именно тогава се натъкна на Флотата.

Тошио въздъхна, като мислеше колко нечестно бе това. Сто и петдесет делфина, седем човека и едно шимпанзе; „как бихме могли да знаем какво бяхме намерили? Защо трябваше точно ние да го намираме?“

Петдесет хиляди кораба, всеки с големината на луна. Ето какво бяха намерили. Делфините бяха развълнувани от откритието си — най-голямата Изоставена Флотилия, която някога е откривана, очевидно невероятно древна. Капитан Крейдейки се свърза със Земята за инструкции.

По дяволите! Защо се свърза със Земята? Не можеше ли докладът му да почака, докато се върнехме у дома? Защо позволи на цялата подслушваща Галактика да разбере, че сме намерили едно Саргасово море, пълно с древни останки сред голямата пустота?

Съветът на Земните народи отговори кодирано: „Скрийте се. Чакайте заповеди. Не отговаряйте.“

Крейдейки, разбира се, се подчини. Но не преди половината от расите-патрони в галактиката да бяха изпратили бойните си кораби със задача да открият „Стрийкър“.

 

 

Тошио премигна.

Нещо. Може би най-сетне резонанс? Да, магнитният детектор показваше слаб отзвук в посока юг. Той се втренчи в приемника с облекчение, че най-после има какво да прави. Самосъжалението ставаше досадно.

Да. Това трябва да беше лесно достъпен метален залеж. Да каже ли на Хикахи? Естествено, търсенето на изчезналите делфини беше на първо място, но…

Някаква сянка падна над него. Групата заобикаляше едно масивно метално възвишение. Оцветена в медно, могилата беше покрита с дебел слой филизи на някаква зелена виеща се растителност.

— Не се приближавай твърде много, Малки ръце! — изсвири Кипиру отляво. Само Кипиру и уотърскутерът бяха толкова близо до възвишението. Другите делфини го заббикаляха отдалеч.

— Не знаем нищо за тукашната флора — продължи Кипиру. — А и сссме близо до мястото, където се е изгубил Фип-пит. Трябва да си на сигурно — по средата на нашия конвой.

Кипиру мързеливо се въртеше около Тошио, задържайки се изправен с плавни движения на опашката си. Нагънатите рамене на бронята му блестяха с медния отблясък от металната могила.

— Тогава е още по-важно да се вземат проби, нали? — раздразнено отвърна Тошио. — В края на краищата именно затова сме излезли!

И без да остави на Кипиру време да реагира, Тошио насочи уотърскутера към сенчестия масив на възвишението.

Потопи се в мрак, тъй като островът скриваше следобедната слънчева светлина. Ято риби със сребристи гърбове сякаш избухна пред него, докато самият той заобикаляше някакво плътно нишковидно растение.

Кипиру изпищя нещо като проклятие на първобитен делфински. Явно силно бе подплашен. Тошио се усмихна.

Уотърскутерът се приближаваше към възвишението, което се издигаше като планина вдясно от него. Тошио спря и се протегна към най-близкия сноп зеленина. Туптящо чувство на удовлетворение премина през него, когато пробата се отпусна в ръката му. Нито един делфин не можеше да стори това! Той сви пръсти внимателно и се обърна, за да сложи снопчето растителност в сакчето.

После погледна нагоре и видя, че зелената маса, вместо да се отдалечава, е по-близо от преди. Виковете на Кипиру ставаха все по-силни.

„Ревльо!“, помисли си Тошио. „Е, оставил съм уредите без управление за секунда. И какво от това? Ще се върна сред вашия проклет конвой, още преди да си свършил ругаещата си песен.“

Той изви наляво и едновременно с това включи двигателите за издигане. За миг разбра, че е допуснал тактическа грешка. Това го бе забавило достатъчно, за да може гъсталакът от преследващи го филизи да докопа уотърскутера.

Сигурно на Китруп съществуваха морски животни, по-едри от тези, които разузнавателният отряд бе видял досега. Пипалата, които обвиха уотърскутера, явно бяха предназначени за лов на големи жертви.

„О, Коино-Анти! Сега загазих.“ Той включи двигателя на максимум и закопча колана си в очакване на усилването на тягата.

Тягата се усили… но машината не се издигна. Уотърскутерът ръмжеше, опъвайки дългите, въжеподобни пипала на растението. Ала не се движеше. После моторът заглъхна. Тошио почувства как нещо хлъзгаво се увива около краката му, после и второ. Пипалата започваха да го стягат и да го дърпат.

Той се задъха. Успя да се извърти и се протегна към ножа, висящ на бедрото му. Пипалата бяха гъвкави и възлести. Възлите се прилепваха към всичко, до което се докосваха и когато едно пипало се отърка в протегнатата му лява ръка, момчето изпищя от парещата болка при допира.

Делфините се викаха един друг, а наблизо се долавяха звуци от енергични движения. Но за друго, освен за несигурното пожелание, че никой друг не е хванат, Тошио нямаше време да мисли. Всичките му мисли бяха насочени към борбата.

Ножът се освободи от калъфа и проблесна като лъч надежда. От нея произлезе и втора надежда — две малки нишки се разкъсаха под режещата му атака. Едно друго, по-голямо пипало бе срязано едва след няколко секунди. И почти веднага бе заменено от две нови.

После Тошио видя мястото, към което го теглеха пипалата.

Една дълбока пукнатина разцепваше склона на металното възвишение. Вътре чакаше гърчеща се маса от влакна. По-навътре, на около десетина метра, нещо лъскаво и сиво лежеше вече омотано в гора от измамно отпусната зеленина.

Тошио усети как дъхът от зиналата му уста изпълва шлема. Отражението на собствените му очи, разширени и уплашени, бе увеличено върху неподвижната фигура на Сасиа. Приливът я люлееше така нежно, какъвто бе и целият й живот. С изключение на смъртта.

С крясък той възобнови отчаяната си съпротива. Искаше да викне на Хикахи, за да узнае тя за участта на Сасиа — но всичко, което излезе от гърлото му, бе рев на отвращение към пълзящото растение-хищник от Китруп. Листата и нишките се разпиляваха из бушуващата вода, докато той изливаше омразата си върху тях. Това обаче не му помагаше, тъй като обвитите около него пипала ставаха все повече и все по-силно го теглеха към пукнатината.

Катерачо по стълби — стихоплетецо с дръпнати очи

Дай ни знак — за нас, търсещите те

Включи сонара — да сигнализира

през плътната растителност

Хикахи викаше.

Извън шума от борбата и собственото си хриптене, Тошио можеше да чуе бойните звуци на групата делфини. Бързи трели на тринарен език, неразбираем за човешкото ухо — освен горната кратка заповед — и дрънкане на делфински брони, се носеха наоколо.

— Тук! Тук съм! — той сряза една покрита с листа лиана, която застрашаваше шланга му, като за малко не разряза и самия шланг. Облиза устните си и се опита да изсвири на тринар:

Хванат съм — от човката на морската сепия

Пипалата й са здрави — а гледката е гнусна

Навсякъде разруха — и Сасиа е мъртва!

Беше много слабо по форма и ритъм, но делфините щяха да го чуят по-добре, отколкото ако бе извикал на английски. След само четиридесет разумни поколения, те все още съобразяваха по-добре в критични ситуации, ако използваха изсвирени стихове.

Звуците от отряда се чуваха от по-близо. Но сякаш подтикнати от заплахата, пипалата започнаха да го придръпват още по-бързо. Внезапно една покрита със смукала нишка се уви около дясната му ръка. Преди да успее да замахне, един от парещите възли достигна ръката му. Той изкрещя и разкъса пипалото, но ножът изчезна в тъмнината под него.

И други влакна се стоварваха навсякъде по него. В този момент Тошио осъзна някак далечно, че някой говори — бавно и на английски!

— … казва, че има космически кораби над нас. Помощник-капитанът Таката-Джим иска да знае защо Хикахи не потвърждава, че приема съобщението…

Това беше гласът на Аки, който се обаждаше от кораба! Тошио не можеше да отвърне на приятеля си. Контактът за радиостанцията беше далеч от досега му, а и той беше твърде зает да се брани от пипалата.

— … Не отговаряйте на това съобщение… — продължаваше Аки.

Тошио изстена, докато се опитваше да отстрани едно пипало от шлема си без отново да обгори ръцете си.

— … Просто изпратете импулс за потвърждение. И се връщайте всички. Смятаме, че над Китруп се води космическа битка. Вероятно онези ненормални извънземни са ни проследили и сега се бият за правото кой да ни плени. Точно както и при Моргран. Вече са твърде близо. Никакви радиосигнали. Връщайте се колкото е възможно по-бързо. Край.

Тошио усети как едно пипало сграбчва шланга му. Този път го държеше много здраво.

— Разбира се, Аки, стари приятелю — изгрухтя той, докато теглеше пипалото. — Ще се върна вкъщи, веднага щом вселената ми позволи.

Шлангът му бе извит и въздухът вече не минаваше свободно по него, ала Тошио не можеше да направи нищо. Шлемът му се изпълни с мъгла. Докато изпадаше в безсъзнание, на Тошио му се стори, че вижда пристигането на спасителния отряд, но не можеше да бъде сигурен дали не халюцинира. Не можеше да повярва, че Кипиру води атаката, че същият този делфин проявява такава яростна смелост, нехаейки за парещите смукала наоколо.

Накрая реши, че сънува. Изстрелите на лазерите бяха твърде ярки, звуците — твърде ясни. А и отрядът приближаваше към него с развети флагове, точно като кавалерията, която англоговорящите хора от пет века насам отъждествяваха с образа на спасението.