Дейвид Брин
Звездна вълна се надига (34)

31.
СУЕСИ

— Не! Спрете! Върнете се назад и опитайте отново — този път по-внимателно!

Ханес Суеси скептично наблюдаваше как делфините-механици обръщат своите тежки уотърскутери и отново издърпват от помещението напречната греда.

Това беше третият им опит да наместят една подпора в зейналия отвор в опашната част на потъналия тенаниански кораб. Бяха близо до правилното й поставяне, но този път водещият уотърскутер отново се бе забавил и почти бе оставил краят й да бъде ударен във вътрешната стена на бойния съд.

— Хей, Олело, ето как да избегнеш това. — Той се обърна към пилота на водещия уотърскутер. Гласът му бе усилен от хидрофоните на водния апарат. — Когато стигнеш до оня йероглиф, който прилича на двуглав чакал, вдигни носа ето така! — И показа с движение на ръцете си.

Делфинът за миг го погледна неразбиращо, след което енергично закима.

Речено-сторено!

Суеси се намръщи в отговор на несериозността. Но те нямаше да са делфини, ако не се шегуваха през половината от времето и не бяха изпълнени с енергия през другата половина. Освен това наистина работеха здравата.

Въпреки всичко, работата под вода беше шибано занимание. В сравнение с него конструирането в безтегловност беше истинско удоволствие.

От двадесет и първи век насам хората бяха научили много за строенето в космоса. Бяха намерили решения на проблемите с инерцията и ротацията, каквито нямаше дори и в Библиотеката. На същества, които разполагаха с антигравитацията от билиони години, не им бе необходимо да ги откриват.

През последните триста години беше натрупан много по-малък опит в строителните работи под вода, дори и в земните делфински общества, и съвсем никакъв в поправянето или плячкосването на космически кораби на дъното на океана.

Ако безтегловната инерция създаваше проблеми в орбита, то какво оставаше за почти непредвидимата плаваемост на потопените материали? Силата, необходима за преместването на масивен обект, варираше в съответствие със скоростта, с която той вече пътуваше, както и с пречките, с които се сблъскваше във всеки един момент. В космоса не съществуваха подобни усложнения.

Докато делфините пренасочваха подпората, Суеси погледна във вътрешността на кораба, за да види как върви останалата работа. Блясъкът на лазерни триони, ярки като хелиеви прожектори, осветяваше бавното разчленяване на централното помещение на тенанианския рейдър. Постепенно се оформяше една голяма цилиндрична празнина.

Лейтенант Тишуут ръководеше тази част от работата. Работниците й действаха по уникалния неоделфински маниер. Всеки делфин използваше очите си или инструменти за по-близка работа. Но когато приближаваше до някакъв предмет, главата на всеки работник се задвижваше в циркулярно въртене, разпращайки малки звукови импулси от закръгления „пъпеш“, който придаваше на Турсиопса типичния за тази порода интелигентен вид. Чувствителният към звук край на долната му челюст леко се поклащаше, за да изгради един стереоскопичен образ.

Помещението бе изпълнено с пискливи звуци. Суеси винаги се удивляваше как делфините успяват да разберат въобще нещо от подобна какофония.

Те бяха шумни момчета и на него му се искаше да разполага с повече като тях.

Суеси се надяваше Хикахи вече да е тук с другите делфини. Тя трябваше да докара със себе си някой от спомагателните кораби, осигурявайки му сухо местенце, а на останалите — възможност да си починат на чист въздух. Ако собствената му група скоро не бъдеше облекчена, можеше да се стигне и до нещастни случаи.

Планът, предложен от Орли, беше направо дяволски. Суеси се бе надявал, че Крейдейки и корабният съвет ще измислят някаква алтернатива, но тези, които се бяха противопоставили на плана, не бяха успели да предложат нещо по-добро. „Стрийкър“ щеше да бъде преместен, веднага щом дойдеше сигналът от Томас Орли.

Очевидно Крейдейки бе решил, че почти нямат какво да губят.

Във водата се разнесе стържещ звук. Суеси трепна и се огледа. Краят на една тенанианска квантова спирачка висеше свободно, счупен точно при свръзката в края на подпората, нагласяна от Олело. Обикновено безразличният делфин гледаше към него с очевидно смущение.

— Ами сега, момчета и момичета — простена Суеси, — как ще успеем да придадем на тази черупка сносен вид? Ние причиняваме повече повреди, отколкото врагът, свалил този кораб в битката. Кой ще повярва, че той може да лети с всички тези дупки по него?

Опашката на Олело биеше водата. Той издаваше тъжни стонове.

Суеси въздъхна. И след триста години все още човек трябваше да се отнася по-нежно с делфините. Критиката направо ги смазваше. Позитивното окуражаване вършеше много по-добра работа.

— Е, добре. Да опитаме отново, а? Внимателно. Последният път бяхте съвсем близко.

Суеси поклати глава и се зачуди какъв ли пристъп на лунатизъм го бе подтикнал да стане инженер.